Джак канфийлд марк виктор



страница25/49
Дата25.10.2017
Размер2.68 Mb.
#33144
1   ...   21   22   23   24   25   26   27   28   ...   49

Историята на един герой

Помощните военни части във Виетнам ме придвижиха благополучно от Сайгон до военновъздушната база Кларк във Филипините, от Кларк до Гуам, а от Гуам до Хавай.Там вече започнах да се сещам отново защо бях заминал на война: момичета, жени,прекрасни създания, които ме карат да се усмихвам само като ги погледна.Сексуален маниак,мъжка шовинистка свиня? Виноват. Не забравяйте, че става дума за началото на 70-те. Тогава мъжете все още бяха в правото си да се зазяпват по момичетата и да им се възхищават... и Хавай беше най-подходящото място за подобни занимания.

Пренощувах В Хавай и отлетях от Хонолулу през Лос Анджелис до Далас. Настаних се в един мотел, спах цял ден и цяла нощ, но продължавах да се чувствам изстискан като мокър парцал. Прелетял бях 9000 мили, но продължавах да живея по сайгонско време.Освен това, струва ми се, че се опитвах да избягам от неизбежното. Страхувах се да се изправя лице в лице със Синди Колдуел, страхувах се да й кажа, че съпругът й е мъртъв, а аз съм останал жив. Чувствах се виновен... както се чувствам и до днес.

От летището в Далас взех автобус и така започна моят преход до Бомонт, дълъг 250 мили. В Тексас беше студено. Бях измръзнал.

Застанах на верандата, неспособен да позвъня на вратата. Как да кажа на тази жена и на децата и, че мъжът в техния живот няма да се завърне повече у дома? Чувствах се ужасно. Разкьсван между силното желание да избягам и обещанието, което бях дал на един човек, когото всъщност не познавах, но който изигра решаваща роля в живота ми.Стоях там, обзет от силното желание нещо да се случи, нещо, което да ми помогне да протегна ръка и да натисна звънеца.

Заваля. Аз продължавах да стоя на верандата, парализиран от страх и чувство за вина.Отново, за стотен път си представих разкъсаното тяло на Колдуел, чух тихия му глас, надникнах в дълбоките му кафяви очи, почувствах мъката му и заплаках. Плаках за него, за съпругата и децата му, за себе си. Налагаше се да направя нещо, за да продължа напред. Налагаше се да живея някак с мисълта, че съм бил спасен, докато толкоба много други хора са загинали в тази трагична, безсмислена война, която не успя да докаже нищо, а постигна още по-малко.

Шумът от автомобилни гуми, скърцащи върху настилката от сгурия, ме извади от нерешителното ми състояние. Едно такси, древен разбрицан плимут в червено и бяло, спря на алеята и от него излезе чернокожа старица. Шофьорът, възрастен негър, с шерлокхолмсовски каскет, също излезе навън. Двамата се загледаха в мен, застинали в безмълвна поза, явно се питаха какво ли търси някакъв си бял в този квартал, обитаван основно от черни.

Аз също стоях и ги гледах, докато накрая жената не проговори с ужасено изражение на лицето. Тя изпищя, изтърва пакета, който държеше и се втурна към мен,като остави шофьора с недоизказано изречение в устата. Изкачи стъпалата по две наведнъж, сграбчи палтото ми с дбе ръце и рече:



  • Какво е станало. Кажете ми. Кой сте и какво се е случило със сина ми?

„О, по дяволите - мислено си рекох аз, - да налетя точно на майка му." Хванах я за ръцете и с най-нежния си глас заговорих:

- Казвам се Фред Пълс и съм дошъл при Синди Колдуел. Това нейният дом ли е?

Жената продължаваше да ме гледа, слушаше без да чува, явно се напрягаше да разбере думите ми. След известно време тя започна да трепери неудържимо. Тялото и се затресе толкова силно, че ако не я държах за ръцете, щеше да изхвръкне от верандата. Хванах я по-здраво и двамата се строполихме върху летящата врата с мощен трясък.

Шофьорът на таксито дойде да ми помогне да подкрепя възрастната жена и в този момент вратата се отвори. Синди Колдуел се опитваше да разбере какво означава разкрилата се пред погледа й гледка: някакъв непознат бял мъж държеше майка й; и двамата стояха на нейната веранда. И се задейства.

Моментално притвори вратата и след миг се появи отново с пушка 12 калибър. Пушката изглеждаше много убедително в ръцете й и тя процеди през стиснати зъби:

- Пусни майка ми и изчезвай от моята веранда.

Погледнах я през замъгленото от влагата стъкло с надеждата да не загина тутакси вследствие на това недоразумение и рекох:

- Ако я пусна, тя ще падне.

Шофьорът на таксито също се появи в полезрението й и изражението й се промени незабавно.

- Мейнард, какво става тук? - обърна се тя към него.

- Не знам точно, скъпа - отвърна той. - Като дойдохме, този бял човек стоеше на верандата и майка ти хукна към него с писъци да пита какво се било случило с брат ти Кенет.

Тя ме изгледа с въпросителен поглед. Аз и се представих:

- Казвам се Фред Пълс и ако вие сте Синди Колдуел,значи трябва да говоря с Вас.

Тя леко отпусна хватката си върху пушката и рече:

- Да, аз съм Синди Колдуел. Малко съм объркана, но заповядайте вътре. Бихте ли помогнали на мама да влезе?

Преведох колкото можех по-внимателно майката на Синди през верандата и около отворената летяща врата. Шофьорът ни последва вътре и остави напълно забравените пакети на стъпалата, водещи към горния етаж. После остана да стои объркан и смутен,без да знае дали да остане или да си тръгне, без да знае кой съм и какъв съм или какво съм намислил.

Помогнах на майката на Синди да седне в едно твърдо кресло и отстъпих назад да изчакам. Тишината стана непоносима, затова се изкашлях и заговорих точно в мига, когато Синди се обади.

- Извинете - рекох, - кажете вие.

- Простете, моля - рече тя, - обикновено не посрещам гостите, си по този начин, но чух някакъв трясък и се уплаших. А когато ви видях на верандата да държите майка ми, естествено реших, че...

Прекъснах я.

- Моля ви, не се извинявайте. Не знам как бих реагирал аз в същата ситуация, но нищо лошо не е станало.

- Искате ли кафе? - попита тя. - Няма ли да си свалите мокрото палто? Така ще се простудите.

- Да и за двете - отвърнах. - С удоволствие бих изпил едно кафе и ще се радвам да си съблека палтото.

Събличането на палтото ми даде известно време да се окопитя.

След разменените реплики, майката на Синди и Мейнард, шофъорът, явно си отдъхнаха и двамата ме огледаха оценяващо още веднъж.

Очевидно издърЖах изпита, защото Жената протегна ръка и се представи:

- Аз съм Айда Мей Клемънс и това е мъжът ми, Мейнард. Седнете, моля и се чувствайте като у дома си.

При това тя посочи едно голямо кораво кожено кресло и ми направи знак да седна.

Знаех, че това е креслото на Марк Колдуел и аз явно трябваше да седя в него, точно когато разбивам надеждите на цялото семейство; затова за малко не изгубих присъствие на духа. Седнах бавно и се опитах с всички сили да се мобилизирам, но въпреки това е чувствах върху много тънък лед. Поех си дълбоко въздух, изпуснах го много бавно и попитах:

-Айда Мей, извинете, че преди малко ви изплаших, но не познавам сина ви Кенет. Къде е той?

Тя се изправи гордо на стола си.

- Синът ми Кенет е в морската пехота и получи назначение в посолството на САЩ в Сайгон, в Южен Виетнам. След две седмици се връща.

- Много се радвам, че е жив и здрав и ще се връща скоро у дома. Охраната на посолството е много добра. Наистина се радвам, че ще се върне скоро при вас.

Тя изгледа късата ми подстрижка и старомодните ми дрехи и попита:

- И вие ли сте военен? И вие ли сте били във Виетнам?

- Да - рекох. - Прибрах се вчера, а дали не беше оня ден? Малко съм объркан от 13-часовата разлика във времето и не знам днес ли е, вчера ли е или утре.

Двамата с Мейнард се спогледаха и се засмяха.

Точно тогава Синди влезе в стаята с поднос чаши, бисквити, сметана, захар и кафе. Миришеше великолепно, а освен това имах страшна нужда от чаша в ръцете си. Нещо,което да поддържа атмосферата по-лека и да ми помага ръцете ми да не треперят. Побъбрихме си още малко и после Синди рече:

- Е, Фред, много ми е приятно, че се запознахме, но съм много любопитна да разбера какво те води у нас?

В този момент външната врата се отвори с трясък и две момиченца нахлуха вътре с цялото великолепие на Лорета Йънг. Всяко от тях пристъпи навътре и се завъртя подчертано, за да демонстрира новата си рокля. След тях влезе жена на средна възраст с бебе на ръце.

Присъствието и целта на посещението ми бяха незабавно забравени. Всички заахкахме и заохкахме по момиченцата и новите им тоалети, възклицавайки колко са красиви и колко е хубаво, че имат такива прекрасни дрехи. Когато въодушевлението поутихна малко, момиченцата се настаниха да се занимават на масичката за игра в трапезарията и щом Синди се върна, продължи:

- фред, това е свекърва ми, Флорънс Колдуел, а това е Фред ъ-ъ...

- Пълс - допълних аз.

- И той тъкмо се готвеше да ни каже защо е дошъл при нас - добави тя.

Поех си дълбоко въздух, бръкнах в джоба си и заговорих:

- Не знам как точно да започна. Преди няколко седмици избягах от военнопленнически лагер в Северен Виетнам.

Обърнах се и погледнах Синди право в очите.

- Докато бях в лагера, в моята барака доведоха вашия съпруг Марк. Той беше по-скоро мъртъв, отколкото жив. Простреляли го по време на задачата, която изпълнявал в Северен Виетнам, заловили го и го довели в нашия лагер. Направих всичко, каквото можах, но той беше много сериозно ранен и двамата знаехме, че ще умре.

Синди сложи ръка на устата си и издаде тих хлипащ звук, но очите и не се откъсваха от моите.

Айда Мей и Флорънс поеха дълбоко въздух, а Мейнард възкликна:

- Боже Господи.

- Марк каза, че ако му обещая да направя нещо, ще ми помогне да избягам от затворническия лагер. Честно казано, реших, че бълнува, но му обещах да изпълня молбата му.

На този етап всички вече плачехме и се наложи да спра, за да събера сили. Погледнах съпругата и видях, че тя е загледана в нещо много далечно. Очите й бяха като гланцирани и тя плачеше, скрила лице в ръцете си. Когато се посъвзех малко, продължих.

- После той каза: Обещай, че ще отидеш в Тексас и ще кажеш на жена ми Синди,че тя продължава да е моята красавица и докато съм умирал, съм мислил за нея и за момичетата. Обещаваш ли, че ще го направиш?

- Да, Марк, рекох аз, обещавам ти. И той ми даде една снимка и брачната си халка, за да сте сигурна, че ви казвам истината.

Подадох халката и снимката на Синди и за миг задържах ръката й.

Наведох се да извадя ножа от вътрешния джоб на палтото си и рекох:

- Той ми даде този нож и аз му казах: Благодаря ти,Марк. Обещавам ти, че все някак ще стигна до Тексас.Има ли още нещо, попитах го аз. Да, би ли ме прегърнал, помоли той. Просто да ме подържиш. Не искам да умра сам. Държах го и го люлях много дълго. През това време той непрекъснато повтаряше: Сбогом, Синди, обичам те и ми е много мъчно, че няма да съм покрай теб, докато момичетата растат. След известно време издъхна в ръцете ми без да се мъчи.

- Иска ми се да разберете - продължих аз, - наистина много държа да ме разберете, Синди. Направих всичко,което можех, но беше ранен наистина много тежко.Не знаех как да спра кървенето, нямах никакви материали...

В този момент окончателно рухнах.

Известно време поплакахме всички заедно, което накара момичетата да дойдат при нас.Интересуваха се защо сме толкова тъжни и защо плачем. Погледнах Синди и двамата разбрахме, че не бих могъл да повторя всичко това, така че тя им обясни, че се е наложило да им съобщя нещо много тъжно, но скоро всичко ще се оправи.

Това изглежда ги успокои, защото те се върнаха да си играят в трапезарията, този път по-наблизо до нас.

Трябваше да разкажа какво беше станало в резултат на благородната постъпка на Марк, затова продължих нататък.

- С ножа, който Марк ми остави, успях да надвия пазачите и да освободя още 12 американци, които бяха затворени в същия лагер. Съпругът ви е герой. Благодарение на него сега са свободни още 12 души, а аз седя тук, на този стол, и ви разказвам за неговата смърт. Много, наистина много съжалявам, че се налага да ви го кажа.

И отново заплаках, а Синди стана от стола си и дойде да ме утеши. Тя, която преживяваше огромна загуба, утешаваше мен. Почувствах се смирен и едновременно с това поласкан. Тя взе лицето ми в дланите си, погледна ме и рече:

- Сега имаме двама герои, моят съпруг, Марк, и вие. Вие също сте герой. Благодаря ви, че дойдохте да ни кажете. Знам, че ви е коствало много усилия да дойдете да ми кажете лично, че съпругът ми е мъртъв, но вие сте достоен човек.Обещал сте и сте удържал обещанието си. Благодаря ви.

Аз седях на стола, замаян. Не се чувствах като герой, но ето, че сега седях и слушах тази жена, на върха на нейната мъка и скръб, да ми казва, че съм герой и достоен човек. Чувствах единствено вина и гняв; вина, че съм останал жив, а съпругът й,бащата на нейните деца, е загинал; и гняв, силен гняв към безсмислието и безчувствеността на войната. Колко излишни загуби, колко мъка. Не можех да простя нито на страната, нито на себе си; но ето, че тази жена, преживяла тази невероятна загуба, загубата на съпруга си, ми прощаваще и ми благодареше. Не можех да слушам тези думи.

Почувствах как у мен се надига огромен гняв срещу правителството. Защо те не дойдоха да кажат на тази жена, че съпругът й е загинал? Къде беше тялото на Марк Колдуел? Защо той не беше тук, защо не беше погребан достойно с полагаемия му се траур? Защо? Защо?

След малко рекох:

- Върнах тялото на Марк в Южен Виетнам и съм сигурен, че военните скоро ще ви потърсят за погребението му. Съжалявам, че аз няма да съм тук, но знайте, че ще мисля за вас. Никога няма да ви забравя.

Останахме да поседим още малко, след което попитах Мейнард дали ще има нещо против да ме откара до автогарата, за да взема автобуса за Далас. Бях в отпуска и исках да се напия до смърт и да остана пиян дълго, дълго време.
ФРЕДЕРИКЕ ПЪЛСТРЕТИ





Сподели с приятели:
1   ...   21   22   23   24   25   26   27   28   ...   49




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница