Джералд o'фаръл измамата „тутанкамон“

Джералд О'Фарьл е прекарал последните тридесет години в проучва­ния и писане на книги, свързани с Египет - от платото Гиза до Долината на царете. Освен автор на „Измамата „Тутанкамон“, той също така е консултант и водещ на телевизионния документален сериал „Конспира­цията „Тутанкамон“ - провокиращо и завладяващо разбулване на спе­кулациите в археологията.

„Знаехме, че отворим ли гробницата, ще пристъпим там, където никой преди нас не е влизал, и ще имаме работа с пред­мети, които никой не е докосвал и местил от онзи момент преди повече от три хилядолетия, когато момчето цар е било положено за вечния си сън. Бяхме открили това, за което дори не бяхме мечтали... “

Хауард Картър

В продължение на век светът вярва в една история, която почти без изключение е съставена от лъжи и която е позволила на Картър, Карнарвън и техните помощници тайно да натрупат богатства, които надмина­ват и най-користните помисли.

Те манипулират пресата и политиците по целия свят с умение, на което може да завиди всеки съвременен медиен магнат. Но в някакъв момент през тези десет години, които им отнема изпълнението на плана, двамата се натъкват на една потенциално толкова взривоопасна тайна, че дори и те не знаят как точно да постъпят с нея. Като я потулват, те променят хода на историята...

Тутанкамон и откриването на неговата гробница са най-голямата световна сензация на 20-те години на XX в. и запазва значението си на такава още десетилетия след това. Новината обикаля целия свят и хората искат още и още информация. Египтологията, която до този момент е запазена за малцина елитна наука, внезапно се прев­ръща в международен сапунен сериал, в който разкритията следват едно след друго. Разбулването на историята на момчето цар, в която по един особено интригуващ начин са смесени интрига, богатство, мистерия и царственост, отваря очите на широката публика към една древна цивилизация и събужда апетита и за още сензации. Една страст, която ще се окаже изключително трайна.

Онова, което липсва във вестникарските материали от онова вре­ме, е, че откриването на гробницата е една от най-дръзките измами в историята, която двама уважавани английски джентълмени сът­воряват с оглед да прикрият вероятно най-мащабния обир на безцен­ни накити и предмети от чисто злато, който въобще някога е бил извършван. Двамата - Хауард Картър и лорд Карнарвън - са при­ветствани като герои на времето. Тази книга обаче ще покаже, че славата им се крепи на глинени крака. Те всъщност са актьори, чиято дързост и умения в областта на двуличието са просто неверо­ятни.

Мнозина учени и експерти, които са писали по темата през всич­ките тези години, са намекнали в книгите си, че нещата може би не са точно такива, каквито изглеждат. И все пак, досега никой не е успял да прозре цялостния мащаб на тяхното престъпление. В продължение на близо век светът вярва в една история, която почти без изключение е съставена от лъжи и която е позволила на Картър, Карнарвън и техните помощници тайно да натрупат богатства, кои­то надминават и най-користните помисли.

Те манипулират пресата и политиците по целия свят с умение, на което може да завиди всеки съвременен медиен магнат. Но в някакъв момент през тези десет години, които са им необходими за изпълнението на плана, двамата се натъкват на една тайна. Тя е по­тенциално толкова взривоопасна, че дори и те не знаят как точно да постъпят с нея. Като я потулват, двамата променят хода на история­та и може би причиняват смъртта на милиони хора. В крайна смет­ка почти всички участници в измамата, както и редица други, ста­ват жертва на убийства.

В резултат от това съдбовно откритие през 1922 г. историите за грабители на гробници и древни проклятия са станали част от меж­дународния фолклор. И все пак, нито една от тях не е толкова не­обикновена и драматична, колкото тази, която ще разкрием под пя­съците на пустинята в гробници и коридори. В моята книга ще ви разкажа как Картър и Карнарвън успяват да се измъкнат безнака­зано след това неимоверно дръзко престъпление, както и защо - ако те бяха разкрити — това щеше да промени мисленето на целия свят. Официалната версия за случилото се е една от най-романтичните и вълнуващи истории въобще, но истината е още по-необикновена.

Египет ме очарова за първи път, когато през 1970 г. двамата с втората ми съпруга предприехме пътуване до Кайро. Докато стоях на платото Гиза в сянката на Хеопсовата пирамида, реших на всяка цена да открия как точно е била построена, от кого и защо. Това се превърна във фикс идея за мен. Четях всичко, което ми попаднеше и се връщах толкова често, колкото времето и средствата ми позво­ляваха. В крайна сметка за мен стана очевидно, че един и същ ве­лик гений - божественият Имхотеп - е проектирал и построил не само стъпаловидната пирамида на фараона Джосер в Сакара, но и тези на Хеопс (Хуфу), Хефрен и Микерин на платото Гиза. Първоначално се е смятало, че две или три столетия делят тези строежи. Оттогава насам този промеждутък е скъсен до около 75 години.

Имхотеп беше първата личност, който напусна мъглите на исто­рията и се материализира в съзнанието ми като човек от плът и кръв. И както той успя да заинтригува моето въображение, така го стори и още една фигура, която ще се появи на историческата сцена в Египет много по-късно - фараон Ехнатон. Макар повече от хилядо­летие и половина да дели тези двама велики хора, все пак в моето съзнание те бяха неразривно свързани. Не можех да пиша за Имхо­теп, без да мисля за Ехнатон (който според общоприетото мнение е бил баща на Тутанкамон) и за XVIII-та династия.

И както по-рано бях привлечен от Кайро, така през 1994 някаква сила ме тласна към Луксор, Долината на царете и гробницата на Тутанкамон. И отново се запитах какво толкова се крие в една най-обикновена гробница в долината, където преди много време е бил погребан един невръстен цар заедно със своите съкровища. Стоях като втрещен и се взирах в тайнствената фигура, която лежеше в своя саркофаг в голата и мрачна гробна камера - единственият фа­раон от всички, който все още почива в собствената си гробница. А дали това е неговата гробница? И когато се заиграх с идеята, че може би не е, в главата ми се зароиха най-странни мисли. А може би нищо не е такова, каквото изглежда. Самата мисъл беше толкова абсурдна, че автоматично я погребах дълбоко. И все пак, тя не иска­ше да изчезне и едва след като прочетох прекрасната книга на То­мас Ховинг „Тутанкамон - неразказаната история“ разбрах, че не съм луд. Възможно беше общоприетата версия за събитията да не е истина и аз се заех с проучването на фактите.

Ховинг е бивш директор на Метрополитън Мюзиъм в Ню Йорк - една институция, която е изконно свързана с откриването и разчис­тването на гробницата и която понастоящем приютява голяма част от намерените в нея съкровища. Той ясно е заявил, че не приема предложената на времето официална история и все пак аз усещах, че има още много какво да се открива. За разлика от Каирския му­зей, в който през 20-те и 30-те години на XX в. също са пренесени огромно количество от предметите в гробницата, в Метрополитън цари стерилна атмосфера: изложените предмети са лишени от своя­та индивидуалност от изпипаната до съвършенство обстановка. Те изглеждат също толкова студени и далечни, колкото е и самият музей - институцията, изиграла огромна роля за ограбването на тол­кова много египетски гробници.

Искам да ви представя една история, която успях да свържа след дълги години на проучване в музеи, библиотеки и частни колекции по целия свят, както и след разговори с авторите на много от най-ценните книги по темата, включително и с Ховинг. Тук са събрани всички нишки на една заплетена история, която обхваща повече от три хилядолетия. Основната тежест пада върху първите десетиле­тия на XX в. - до смъртта на Зигмунд Фройд, - чиито противоречи­ви теории в областта на египтологията довеждат до съставянето на план за неговото убийство.

1.

ПО СЛЕДЕТЕ НА НАЙ-ГОЛЯМОТО СЪКРОВЩЕ В ИСТОРИЯТА

Нека духът ти живее и нека ти,

който обичаш Тива, да прекараш милиони години,

обърнал лицето си към Северния вятър,

докато очите ти съзерцават щастието...

Надпис от Чашата с пожеланията

от гробницата на Тутанкамон

Наглед Долината на царете днес е все същият вертеп, какъвто е била и в началото на XX в. Едва ли изглежда много по-различно и от начина, по който е изглеждала преди три хиляди или дори преди тридесет хиляди години. Място на безвремие, криещо тайни и за­гадки, изпълнено с безкрайно очарование, но и с огромни трудности за тези от смъртните, които изберат да прекарат живота си в работа тук.

Тя се намира недалеч от Нил, на 600 км на юг от днешната столи­ца на Египет - Кайро. От другата страна на реката е разположен град Луксор, който в по-ранни времена е носел името Тива и е бил една от най-великите столици на Древния свят. Тази прашна, без­водна долина е най-величественото гробище на света. През второто хилядолетие преди Христа египетски работници издълбават мно­жество гробници тук, украсяват ги с тайнствени предсказания за отвъдния свят и ги натъпкват със съкровища. Мумифицираните и об­сипани с накити тела на техните владетели са положени с безкрайна грижа и изкусност, заобиколени от всичките им земни вещи. Така долината е превърната в едно от най-свещените места в историята.

„Дори самото име е обвито в романтика - пише Томас Ховинг в „Тутанкамон - неразказаната история“, - но едва ли човек може да си представи по-отдалечено, горещо, сухо, враждебно и самотно мяс­то. В тази долина, далеч от всеки звук, някога са почивали тридесет от най-великите царе, които Древен Египет е имал, потънали във вечен сън за милиони години напред.“

В момента в Долината на царете са открити около осемдесет и пет гробници. Двадесет и пет от тях принадлежат на фараоните от Новото царство¹ , т.е. от времето между около 1550 и 1319 г. пр. Хр. Сред тях са някои от най-великите владетели на Древния свят - Тутмос III, Рамзес II и, разбира се, Тутанкамон (1333-1323 г. пр. Хр.). Гробниците са различни - от прости ями с правоъгълни гроб­ни камери до огромни лабиринти от коридори, помещения и вели­чествени погребални зали. Много от тях са запазени и са сред най-красивите паметници на древноегипетската скулптура и живопис.

Новото царство е върховият период на египетската мощ. В про­дължение на около петстотин години Тива, разположена на десния бряг на Нил, е духовна столица на страната. В онази епоха влияние­то и славата и се разпространяват навсякъде из тогавашния свят. В безсмъртната „Илиада“ на Омир тя се споменава като „приказен град със сто порти“ и може би поради това гърците я наричат Тива по името на собствения си велик град. Самите египтяни я наричат Уасет, което означава „власт“. Сега градът носи арабското име Луксор. В по-късни времена столицата на Египет е преместена на север и в продължение на петстотин години, чак до появата на гърците през II в., мъртва тишина владее долината на Нил.

На другия бряг на реката се намира Царството на Озирис, „Гос­подаря на отвъдното“. Именно тук фараоните от XVIII династия из­бират ново място за погребенията си. Изоставяйки практиката да строят пирамиди, те отдават предпочитанията си на дълбоко изсе­чени в скалите гробници. Изолирани и лесни за опазване, но също така близо до Тива, тези негостоприемни долини са изглеждали идеалното място за създаването на нов царски некропол. Дори окол­ните възвишения имат формата на йероглифа akhet, означаващ „хо­ризонт, небе“. Днес тази ветровита клисура е по-известна на турис­тите като Долината на царете.

Впоследствие политическият и духовен център на Египет е пре­местен на север и до идването на гърците, в продължение на петсто­тин години след последното царско погребение, долината е сравни­телно спокойна. Снабдени с тогавашните пътеводители, гърците пристигат като туристи, за да разгледат забележителностите. Ня­кои от тях дори оставят впечатленията си по стени и скали: „Ви­дях прекрасното майсторство на тези гробници, което е неописуе­мо.“

Първият сериозен текст, посветен на гробниците в долината, се появява през 1743 г. с излизането на „Наблюдения от Египет“ от англичанина Ричард Покъки, който по-късно ще стане епископ. През 1798 г. Наполеон Бонапарт слиза с войските си на египетска земя, водейки със себе си 139 ерудирани учени, които да изучат и опи­шат страната и нейната история. Като резултат от този проект меж­ду 1809 и 1816 г. е издадено високо цененото „Описание на Египет“. Откриването на Розетския камък (разчетен няколко години по-къс­но) позволява на учените да четат йероглифното писмо и, макар и само в богатите и образовани среди, египтологията за пръв път до­бива популярност в Западна Европа.

Един от важните персонажи в тази история, известният археолог Артър Уайгол, който работи в началото на XX в., изказва мнението, че за изучаващите египтологията би било много по-добре сами да посетят Египет, отколкото Египет да ги „посещава“ посредством музеите. Негови са следните думи:

„Тесногръдата политика на някои европейски и американ­ски музеи се заключава в желанието им на всяка цена да изложат египетски и други източни старини пред очите на за­падните студенти, така че да имат те удобството и забавлени­ето да изучават вкъщи чудесата на страни, които да не си направят труда да посетят. Без никакво колебание твърдя, че манията за безразсъдно изнасяне на уникални паметници от Египет, с цел да бъдат изложени те в западните музеи за удов­летворение на непътуващите хора, е най-гибелната лудост сред широкия репертоар от египтологически простъпки.“

Не само Артър Уайгол е ужасен от начина, по който работят из­следователите. Сър Ричард Бъртън, прочут английски пътешестве­ник от XIX в. и преводач на „Приказки от хиляда и една нощ“, пише: „Някога, както и сега, долината на Нил е обект на грабител­ство. Цели състояния са направени от копаенето не за злато, а за антики. Сега областта на археологията се е превърнала в бойно поле за армиите на драгомани и фелахи.“

През 1877 г. изследователят Дж. Маккоън пише следното в кни­гата си „Египет такъв, какъвто е“ (1877): „Товарите от кости са на челно място в списъка с експортните стоки на Египет. Те доприна­сят почти колкото добитъкът за годишен обем от 10 000 тона...“ А както казва сър Фредерик Хеникер, „ ... същите тези градежи, които са устояли на нападенията на варварите, не ще понесат вниманието на цивилизованата алчност, на колекционерите и антикварите“.

Италианският инженер Джовани Батиста Белцони, който в един по-ранен период от живота си си изкарва хляба като цирков атлет под псевдонима „Патагонския Самсон“, пристига в Египет през 1815 г., за да се опита да продаде машина за вадене на вода. След като не успява да направи пари от това, той е нает от английския генерален консул Хенри Солт да прекара колосалната глава на Рамзес II до Нил, където тя да бъде натоварена за Лондон. Мотивиран от успеха по време на работата си за Солт, Белцони продължава своите изс­ледвания и успява да открие няколко важни гробници, сред които тези на Рамзес II и Сети I. Белцони става известен и мнозина тръг­ват по неговите стъпки.

За разлика от много от най-впечатляващите природни и истори­чески забележителности на света и въпреки огромния интерес към Долината на царете, тя остава незасегната от урбанизацията. Макар Тива да е прераснала в модерния град Луксор, той все още не е пропълзял през реката и равнината, за да достигне до това свещено място. Долината все още е едно от най-горещите, голи и тихи места на планетата, застинал декор, притискащ малките временни пави­лиони, които изникват всяка сутрин, за да предложат питиета и пощенски картички на туристите, които искат да докажат, че все пак са били на това митично място. Растителността по брега, напоя­вана от водите на Нил, внезапно изчезва, както и по времето, когато тук за първи път стъпват тези археолози, на които е писано да нап­равят най-знаменитите открития. Все още има само един вход към Долината, което я прави лесна за охраняване. Няма друг изход, ос­вен ако имате желание да се катерите по издигащите се наоколо отвесни скални стени, които безжалостните слънчеви лъчи са из­пекли в различни разцветки на розовото и златистото.

За новодошлия е много трудно да си представи, че точно на това място тиванците са създали гробници, много подобни на тези в дру­ги части на Египет, но несравнимо по-грандиозни. Под пясъците и прахоляка, носен от горещия вятър, лежат убежищата, отредени да предоставят вечен покой на най-великите фараони. Напълно незабе­лежими на повърхността, в нашето въображение те се запечатват в най-ярки краски. До този момент над осемдесет гробници и ями са известни на египтолозите, а едва ли някой знае още колко чакат да бъдат открити или пък ще останат погребани за вечни времена. Също така никой не знае какви съкровища лежат в неизвестните гробни­ци: именно те привличат повечето от нас. Всяко дете се впечатлява от истории за скрити богатства и това чувство никога не ни напус­ка, дори когато навлезем в зрялата си възраст.

С течение на времето детските приказки за пиратски съкрови­ща, заровени на пустинни острови, отстъпват мястото си на фанта­зии за възрастни. Докато някои се гмуркат на морското дъно в тър­сене на потънали кораби и техните безценни товари, други прекар­ват цялото си свободно време, крачейки из пейзажа с металотърсач в ръка и слушалки на главата. Лицата им са застинали в съсредото­чено изражение и те се взират в земята, опитвайки се да изкопчат от нея някоя неоткрита стара монета или друго подобно съкровище. Трети прекарват години, промивайки златни зрънца сред тонове кал, гмуркат се за перли сред колонии от стриди или търсят опали в Австралийската пустош. Ловци на лесни богатства са надупчили повърхността на земята в дирене на нефт и са преобърнали хиляди тавани с надеждата да открият изгубен шедьовър. Някои от нас също обичат тръпката от търсенето, но предпочитат тя да не е съпроводе­на от каквото и да било усилие. В този случай винаги съществува лотарийният билет, купен с надеждата, че ще покаже кому съдбата е отредила наградата си. Няма човек, който да не е подвластен поне малко на подобни мечти.

Но погребаните съкровища на фараоните са най-голямата от всич­ки награди, защото са запазени единствено за тези, които са достатъчно храбри, за да понасят трудностите на пустинята, и достатъчно умни, за да знаят, какво точно търсят. Това е едновременно и физи­ческо, и интелектуално предизвикателство и поради това отплатата за тези, които успяват, е двойна.

Винаги е било добре известно, че фараоните са погребвани с всич­ките си земни богатства, които да им осигурят вечността в отвъд­ния свят. Не са редки случаите, в които дори са дадени описания на съдържанието на гробниците.

Да започнем с това, че там ще се намира мумифицираното тяло на самия фараон. На лицето си той ще носи маска, запечатала чер­тите му приживе, докато надолу ще е обкичен със злато и накити. Мумията ще е положена в няколко влизащи един в друг саркофага, изработени по нейната форма. Те ще са позлатени, а може дори да са от чисто злато. Най-големият ковчег ще е поставен в каменен сарко­фаг с тежък скулптиран капак, който ще е поставен в няколко поз­латени дървени саркофага.

Навсякъде около тях, а понякога и в странични помещения, ще са складирани всички неща, от които мъртвият владетел би имал нужда, за да се подкрепя по време на пътуването си през отвъдното и за да докаже достолепието си на този свят, тъй че същите почести да му бъдат оказани и на онзи. Освен това там ще има позлатени фигури на пазачи и слуги, представени в естествен ръст, както и много по-малки статуетки. Ще има и колесници и ладии, които да превозват фараона през подземния свят. Също така ще има и изкусно гравирани ложета, както и всекидневни предмети като облекло, мебели, музикални инструменти, игри, благовония и мазила, кош­ници, кутии и ракли, лампи и принадлежности за писане, оръжия, съдове, храна и изобщо всичко, което е необходимо на владетеля за престоя му във вечността. По време на мумифицирането вътрешни­те органи на фараона ще са извадени, балсамирани и затворени в съдове - канопи, - които също ще са поставени в гробницата.

Подготовката за смъртта на фараона ще е започнала много годи­ни преди неговата кончина. Понякога предмети от една гробница могат да бъдат използвани отново от някой по-късен владетел. Тази практика мъти водата на археолозите, които се опитват да разни­щят загадките на всяка гробница и нейния обитател. Обикновено мястото за гробницата ще е избрано още с възкачването на трона на новия цар и той, заедно с жреците си, ще надзирава по време на своето управление планирането, строежа и украсата на помещения­та. Същинската работа ще се извършва от жителите на селото Деир ел-Медина, което се намира оттатък планината. Всеки ден армия от архитекти, каменоделци, зидари, художници, скулптори и декора­тори ще идват в ранни зори и ще работят осем часа за създаването на уникални произведения на изкуството.

Човешката фантазията е изпипала до съвършенство и най-мал­ките подробности от тези установени вече факти. Може би поради това по-лековерните са убедени, че невероятни количества злато и украшения просто си стоят, скрити в пищни гробници, в очакване да бъдат открити от най-прозорливите и дръзките сред нас. Имало е времена, когато в тези фантазии се е съдържала някаква истина, но с всяко ново откритие вероятността то да бъде последното се засил­ва. А и, подобно на всички други истории за лесно забогатяване, нещата не са толкова прости, колкото изглеждат. При всяка златна треска повечето мечтатели се добират до някаква малка печалба, която пръсват бързо, отдавайки се на моментната еуфория. Подобно на природата, която крие своите минерални богатства и скъпоценни метали, и древните египтяни с много труд подсигуряват скривали­ща за богатствата си. През трите хилядолетия, изминали от постро­яването на гробниците, е имало предостатъчно време да бъдат огра­бени тези съкровища, които не са скрити добре.

Не бива да се забравя, че конкуренция винаги е съществувала. През първите десетилетия на XX в. всички искат своя дял от сък­ровищата, които са заровени някъде под пясъците на пустинята - от мошеници, гонещи бърза печалба, до правителства, които искат да запазят богатствата, принадлежащи според тях на хората, на ид­ните поколения, а може би и на тях самите. Това е един историчес­ки момент, когато западноевропейците, и особено англичаните, са обсебили света. Всички младежи с гореща кръв, и най-вече тези, които разполагат с необходимите средства и възможности да пъту­ват, мечтаят за приключения в далечни и опасни страни. Докато повечето отиват на лов за едър дивеч в Индия и Африка, малцина от най-смелите отплават към Египет в търсене на заровени съкровища.

Египет е примамлива цел и за по-образованите пътешественици. Освен възможностите за придобиване на неограничено количество злато, тази страна предлага и интелектуалното удоволствие от про­никване в миналото на земя, наситена с история повече от всяка друга. И най-низките аспекти на иманярството могат да бъдат оп­равдани с благородните цели на археологическото изследване. Все пак търсачите на съкровища не се изчерпват с пътешественици с благороден произход. Сред тях са и селяните, живеещи в съседство, които в продължение на поколения се прехранват от продажбата на това, което намират. За тях това е също толкова нормално, колкото за някой африкански туземец да ловува антилопи заради кожите или слонове заради бивните им. Също както някой тексаски фер­мер сондира за нефт земята си, тези хора вечно търсят укритото от древните, каквото и да било то. Обикновено намират случайни пред­мети, изкарани на повърхността от движението на земната кора или от някое внезапно наводнение, но понякога попадат на нови съкрови­ща, скрити в някоя система от гробници, до която са успели да се доберат. Оскверняването на гробове е практика в продължение на хилядолетия. Хората се ровят подобно на къртици в земята, в търсе­не всеки предмет, който проблясва и лъщи под ярките слънчеви лъчи. Най-желано е златото, независимо под каква форма, или ук­рашенията, които могат да бъдат продадени цели или да бъдат сто­пени. Телата на царете не представляват никакъв интерес за граби­телите, освен в случаите, когато има възможност мумифицираните останки да крият скъпоценности. Балсамираните тела са разкъсва­ни на части в трескавото търсене на нещо ценно. Трябва да се под­чертае, че макар това плячкосване да не е чуждо на нито една епоха в продължение на хилядолетия, то се засилва несравнимо, след като изконните египтяни са покорени или обречени на изчезване.

Всъщност именно местните, чиито предци живеят от плодовете на земята в продължение на поколения, са истинските експерти. Те може и да не знаят произхода или историческото значение на отк­ритите от тях предмети, но пък много добре знаят цената им на черния пазар. Някои от вещите намират пътя си от местните сер­гии до големите магазини за антики, които снабдяват туристите и износителите, докато други тайничко се търгуват в някоя задна уличка, където се появят от гънките на нечия роба, съпроводени от просъскана оферта.

Когато английските джентълмени от епохата на Виктория и Еду­ард напускат Англия, за да дойдат в Египет, съпроводени от френс­ките си събратя или епигони и охолните американски новобогаташи, те съвсем не са първите пришълци, дошли да търсят плячка. В предходните два века мнозина европейци посещават Египет и Доли­ната на царете. Учените постепенно разплитат историята на страна­та и се възхищават на произведенията на изкуството, като в същото време отнасят вкъщи всичко, до което съумеят да се доберат. Въп­реки тази трескава дейност обаче, египтологията все още се смята за нова научна дисциплина и в много отношения е дело на аматьори. Малкото познания относно Древен Египет са объркани, както всъщ­ност са и досега. Времето на фараоните е известно като „мистичната ера“ и е предмет на толкова много различни теории, колкото са и авторите, които ги развиват. Леонард Котрел пише в книгата си „Изгубените фараони“: „И накрая, като ужасно предупреждение към всеки любител египтолог, който е изкушен да плава в тези опасни води, ето някои от схоластичните водовъртежи, с които ще трябва да се сблъска...“ И продължава, изброявайки някои от многото про­тиворечиви твърдения, изказани от „експертите“ през всичките тези години. Пристигащите от Европа археолози може и да вярват, че идват от по-цивилизованата част на света, но причиняват също тол­кова щети на търсените от тях съкровища, колкото и местните крад­ци. По-чувствителните европейци са ужасени от това, което се случва пред очите им.

В книгата си „Хиляда години по Нил“ Амелия Едуардс, основа­телка на Египетското изследователско дружество, изразява съжа­ленията си относно начина, по който се работи. „Скоро обръгнахме на такива гледки - пише тя - и се научихме да се ровим из праш­ните гробове с не повече разкаяние, отколкото биха имали банда мародери. Това са преживявания, които човек си припомня с удив­ление и може би дори с угризения. Но всеобщото безсърдечие е така заразно и страстта по издирване на реликви е толкова непрео­долима, че не се съмнявам, че при същите обстоятелства ще извър­шим същите неща.“

Също толкова ужасен е изключителният археолог сър Флиндърс Питри. В автобиографията си „Седемдесет години археология“ той разказва за един французин, проучващ царските гробници в Аби- дос, който „не бе запазил нито един план и се хвалеше как изгарял в кухненската си печка дървени детайли от времето на Първата ди­настия“. Питри недоволства, че находките от тези разкопки били пръснати из финансовите партньори на този човек в Париж и разп­родавани на търг. „Явно нищо не се прави по предварителен и съгла­суван план - оплаква се Питри. - Работата е започната и оставена недовършена, не се държи на изискванията относно проучванията; не се използват никакви цивилизовани приспособления, които биха спестили много труд, а само това, с което разполагат местните; пя­съкът се изнася от деца, които носят малки кошници на главите си. Противно е да се наблюдава до каква степен всичко се разрушава и колко малко внимание се обръща на запазването му... Едва ли има нещо, което да не е за предпочитане пред това, да се позволи всичко да бъде напълно унищожено. По-добре половината да се загуби при запазването на другата половина, отколкото всичко да бъде оставено на този произвол...“ По-късно той пише: „Сякаш никой не беше чу­вал за наука, основаваща се на наблюдения, записване и документи­ране. Значение имаха само надписи или статуи. Едногодишната ми работа в Египет ме накара да се почувствам като в обхваната от по­жар къща - с такава скорост се разпространяваше стихията, воде­ща до разруха. Задълженията ми бяха на спасител - бързо да взема всичко, което можех да събера, и някой ден, когато стана на шест­десет, да седна и да го опиша. Такива бяха изгледите.“

Ако египтологията е объркваща за тези, които се занимават с нея, толкова по-загадъчна е тя за обикновената публика, която не проявява особен интерес към откритията, направени от представи­тели на висшите класи. Това се променя през 1923 г., когато - след три хилядолетия на спокойствие и неизвестност - една от най-популярните исторически личности на всички времена прекрачва в бля­съка на публичността на XX в., прекъсвайки необезпокоявания си покой под земята.

Ако посетите гробницата на Тутанкамон днес, ще се озовете в малко подземно помещение, скрито под гол склон. Тук ще намерите измъченото тяло на младия фараон, лишен от всичките си земни богатства. Често посетителите могат да бъдат чути да се оплакват колко малко може да се види за платените на входа пари: единстве­но трихилядолетните останки на едно момче, за което не знаят нищо, оставено само с една от онези златни маски, които са толкова извес­тни. Но именно това е необикновеното в изживяването.

Всъщност това момче е една от най-специалните личности в ис­торията, може би дори най-специалната, и неговият кратък живот е оставил отпечатъка си върху света, който ни заобикаля. И все пак сега той е предоставен на публиката, която минава покрай него, взи­ра се и се разочарова. Къде е мистичният спектакъл на власт и бо­гатство, за който всички сме чували? Нима е възможно една исто­рия от такава значимост да се е зародила в тези малки, тесни поме­щения?

На около 600 км оттук, в Каирския музей, нещата изглеждат по съвсем различен начин. Посетителят затаява дъх пред изложените чудеса, които само до преди осемдесет години са обкръжавали са- мотното момче в гробницата, предпазвайки го от превратностите на отвъдния живот. Сега те са изложени сред стъкло и светлина, да­леч от душната тъмнина на гробницата, където са прекарали - да­леч от всеки поглед и възхищение - повече от три хиляди години.

Много трудно можете да възприемете красотата и богатството на това, което е открито в тази гробница, освен ако не го видите със собствените си очи. Количеството злато е поразително, но финесът и майсторството на изработката също смайват наблюдателя. Това са предмети, създадени от най-големите майстори на онази епоха, и са предназначени за царе, възприемани като богове. Те са както свиде­телства за божествени почести, така и символи на земната власт. Всеки отделен предмет е изваян и позлатен с любов; много са изкусно инкрустирани. Това е една демонстрация на богатство и власт, каквито историята не познава. Едва ли има толкова стари вещи за­пазени така добре.

Находки от гробницата има изложени поне в десетина други музеи, пръснати из целия свят, и всеки предмет е фантастична ком­бинация от майсторство, пищност и красота. Ако всички те се събе­рат на едно място, ефектът би бил изумителен, а се твърди, че това всъщност е по-малко от половината от всичко, което е било погреба­но заедно с момчето. Грабители са отнесли приблизително шестде­сет процента. Може би - докато гледа тези съкровища - някой ще бъде споходен от мисълта, че това момче всъщност е било една не­обикновена личност, много по-велика, отколкото досега сме си мис­лели.

Когато през 70-те години на XX в. експозицията на Каирския музей тръгва да обикаля големите европейски столици, огромни тълпи се нареждат на опашка, за да се присъединят към милионите хора, които се точат, плътно притиснати един до друг, покрай не­обикновените богатства. Това е най-голямото и най-богатото архео­логическо турне в историята. Подобно нещо не се е случвало нито преди, нито след това. Името на Тутанкамон е в устата на всички и погребалната маска и студените изображения по златните саркофа­зи се превръщат не само в едни от най-трайните, но и от най-позна­тите образи в света. Три хиляди години след смъртта на момчето те се взират в нас от вестници, списания, плакати и телевизионни ек­рани.

Все пак, кой точно е бил той? И как така за една нощ излиза от буквалната си анонимност и става едно от най-известните имена от древната история?