Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал



страница1/50
Дата09.03.2017
Размер7.88 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   50
Джоан Роулинг
ХАРИ ПОТЪР И ОГНЕНИЯ БОКАЛ

Joanne Rowling

Harry Potter and the Goblet of Fire

На Питър Роулинг,

в памет на господин Ридли,

както и на Сюзън Сладън,

с чиято помощ Хари излезе от килера.

ГЛАВА ПЪРВА


КЪЩАТА НА РИДДЪЛ

Жителите на селцето Литъл Хангълтън все още я наричаха «къщата на

Риддъл», макар че бяха изминали много години, откакто семейство Риддъл бяха

живели в нея. Тя стърчеше на един хълм над селцето със заковани тук-там

прозорци, с по някоя и друга липсваща керемида от покрива и с фасада, гъсто

обрасла с бръшлян. Някога величествена и просторна господарска къща,

единствената на километри наоколо, с течение на времето тя се бе превърнала

в занемарена, порутена и необитаема постройка.

Всички в селцето бяха единодушни, че старата къща е злокобна. Преди

половин век се бе случило нещо странно и ужасно, нещо, което по-възрастните

и досега си припомняха, след като изчерпеха обсъждането на новините и

клюките. Историята бе разнищвана толкова пъти и разкрасявана на толкова

места, че вече никой не бе сигурен какво точно се е случило тогава. Всяка

от версиите обаче започваше по един и същи начин: преди петдесет години, на

зазоряване в един прекрасен летен ден, в славното време, когато къщата на

Риддъл била все още добре поддържана и внушителна, една прислужница влязла

в гостната и открила, че и тримата Риддъл са мъртви.

Жената побягнала с писъци надолу по хълма и вдигнала на крак цялото

село.

— Лежат там с широко отворени очи! Лед студени! Облечени като за



вечеря!

Извикали полиция и цял Литъл Хангълтън настръхнал от потрес,

любопитство и неприкрито вълнение. На никого и през ум не му минало да се

престори, че скърби за семейство Риддъл, защото всички ги ненавиждали.

Старите господин и госпожа Риддъл били превзети и груби богаташи, а

възрастният им син Том бил по-лош и от тях. Жителите на селото искали да

узнаят кой е убиецът — все пак трима здрави и прави хора не умират от

естествена смърт в една и съща нощ.

Вечерта в селската кръчма «Обесения» едва смогвали да обслужват

всички. Цялото село се събрало да приказва за тройното убийство. И сякаш

като компенсация за това, че са изоставили домашните си огнища, в кръчмата

тържествено влязла готвачката на семейство Риддъл и обявила пред внезапно

притихналото множество, че току-що бил арестуван мъж на име Франк Брайс.

— Франк ли? — извикали неколцина. — Невъзможно!

Франк Брайс бил градинарят на семейство Риддъл. Живеел сам в грохнала

къщурка в тяхното имение. Работел за семейството още откакто се бил върнал

от фронта с дървен крак и явна неприязън към тълпите и силния шум.

Всички се надпреварвали да черпят готвачката, за да чуят колкото може

повече подробности.

— Винаги си е бил особняк — разправяла тя след четвъртото си шери пред

наострилите уши селяни. — Такъв един дръпнат... Колкото и да го каниш на

чай, все тая. Хич не обича да се събира с хора.

— Хайде, хайде — обадила се една жена откъм бара. — Препатил е Франк

през войната, та затова гледа да му е спокойно. Не му се нахвърляйте сега

де...

— А кой друг има ключ от задната врата, а? — озъбила й се готвачката.



Спомням си, че в къщата на градинаря висеше резервен ключ. Вратата не е

разбита нощес! Няма и счупени прозорци! Достатъчно му е било на Франк да се

промъкне до голямата къща, когато всички вътре сме били заспали...

Селяните си разменили свъсени погледи.

— Винаги съм го смятал за неприятен човек — измърморил някакъв мъж на

бара.


— Войната нещо го е повредила, мен ако питате — намесил се кръчмарят.

— Нали ти разправях, че гледам да не му се мяркам много-много пред

очите, а, Дот? — развълнувано шепнела една от жените в ъгъла.

— Такъв един — ни се води, ни се кара — добавила Дот и закимала

енергично. — Спомням си, когато беше още малък...

На следващата сутрин вече никой в Литъл Хангълтън не се съмнявал, че

Франк Брайс е убил тримата от семейство Риддъл.

Но в съседния град, Грейт Хангълтън, в мрачния опушен полицейски

участък Франк отново и отново упорито твърдял, че е невинен и че

единственият човек, когото забелязал близо до къщата в деня преди

убийството, бил непознат блед тъмнокос младеж. Но никой друг не бил виждал

такъв човек и полицаите решили, че градинарят си измисля.

И тъкмо когато примката около врата на Франк се затягала, пристигнало

лекарското заключение от огледа на труповете, което променило всичко.

Полицаите никога не били чели по-странен доклад. Цял екип лекари

изследвали телата и стигнали до заключението, че нито един от членовете на

семейството не бил отровен, намушкан или пък прострелян, а още по-малко

удушен или задушен, изобщо — доколкото можели да установят — никой от

тримата не бил жертва на каквото и да било насилие. По-нататък в

заключението с явно изумление се споменавало, че трите тела са на напълно

здрави хора, само че... мъртви. Лекарите отбелязали обаче (защото все пак

трябвало да открият някаква нередност), че и на трите лица бил изписан

неистов ужас, но както запитали разочарованите полицаи — къде се е чуло и

видяло трима души да умрат от ужас?

Като не намерили никакви доказателства, че тримата Риддъл били убити,

полицаите били принудени да освободят Франк. Телата погребали в двора на

селската църква, а гробовете останали за известно време обект на

любопитство. За всеобща изненада и сред облак от подозрения Франк Брайс се

прибрал в къщичката си в имението на Риддъл.

— За мен е ясно, че той ги е убил. Хич не ме интересува какво казват

полицаите — заявила Дот в «Обесения». — И ако има акъл в главата си, трябва

да се махне оттук, като знае, че го смятаме за убиец.

Но Франк не се махнал. Той останал да се грижи за градината и при

следващите обитатели на къщата на Риддъл, и при другите след тях — никой не

се задържал дълго. Всеки от собствениците, може би отчасти и заради

присъствието на Франк, твърдял, че нещо зловещо витае около това място,

което, изоставено от хората, постепенно започнало да запада.
* * *
Богатият човек, който сега притежаваше къщата на Риддъл, нито живееше

в нея, нито я използваше по някакъв начин. В селото се говореше, че я държи

по «данъчни причини», въпреки че едва ли някой бе наясно какво значи това.

Богаташът обаче продължаваше да плаща на Франк да се грижи за градината.

Скоро градинарят щеше да навърши седемдесет и седем години, беше вече

полуглух, а болният му крак почти се бе вдървил. Но при хубаво време все

още го виждаха приведен да копае цветните лехи, въпреки че бурените

обвиваха едва ли не и самия него.

Ала бурените не бяха единственото нещо, с което трябваше да се бори

Франк. Момчетата от селото имаха навика да мятат камъни по прозорците на

къщата на Риддъл. Те препускаха с колелетата си по поляните, които Франк

толкова много се стараеше да поддържа равно окосени. Дори един-два пъти се

вмъкнаха напук в старата къща. Понеже знаеха колко е предан старият

градинар на имението, със задоволство наблюдаваха как той куцука през

градината, размахва бастуна си и крещи дрезгаво по тях. Франк от своя

страна бе убеден, че момчетата го тормозят, защото и те като родителите,

бабите и дядовците си го смятаха за убиец. И затова, когато през една

августовска нощ се събуди и забеляза, че в къщата става нещо странно, той

предположи, че момчетата са измислили нова дръзка лудория, за да го

измъчват.

Беше го събудила болката в крака, която се усилваше все повече с

напредването на възрастта. Стана и закуцука надолу по стълбите към кухнята

да долее гореща вода в грейката си, за да облекчи вдървеното си коляно.

Застана пред мивката да напълни чайника и като вдигна поглед към къщата на

Риддъл, забеляза мъждукащи светлини в прозорците на горния етаж. Старецът

веднага се досети какво става. Явно момчетата отново се бяха промъкнали в

къщата и ако се съдеше по трепкането на светлината, бяха запалили огън.

Франк нямаше телефон, а и откакто го бяха арестували да го разпитват

след тройното убийство, изпитваше дълбоко недоверие към полицията. Той

веднага остави чайника, заизкачва се нагоре по стълбите толкова бързо,

колкото му позволяваше болката в крака, облече се, върна се в кухнята и

свали един ръждясал ключ от куката зад вратата. Взе бастуна си, подпрян на

стената, и излезе в нощния мрак.

Входната врата на къщата на Риддъл не беше разбита, нямаше и счупени

прозорци. Куцукайки, Франк стигна до задната страна на къщата. Спря пред

една врата, почти изцяло скрита под гъстия бръшлян, извади стария ключ,

завъртя го в ключалката и безшумно отвори вратата.

Озова се в кухня, която приличаше на пещера. От години не бе стъпвал

тук и въпреки непрогледния мрак се ориентира къде е вратата към вестибюла и

опипом налучка пътя. Лъхна го миризма на застояло и гнило. Франк се ослуша

да долови и най-слабия шум от стъпки или гласове на горния етаж. Стигна до

вестибюла, където бе малко по-светло заради широките прозорци от двете

страни на входната врата, и се заизкачва по каменните стъпала,

благославяйки дебелия слой прах по тях, който заглушаваше шума от стъпките

му и потропването на бастуна.

Като стигна до площадката, Франк зави надясно и веднага забеляза къде

са се спотаили натрапниците — в дъното на коридора една от вратите беше

открехната, през нея се процеждаше слаба светлина и очертаваше дълга

златиста ивица върху черния под. Франк се запромъква все по-близо и по-

близо, здраво стиснал бастуна си. На няколко крачки от вратата успя да види

съвсем тясна част от стаята.

Наистина имаше огън, но беше запален в камината. Това изненада

стареца. Той застина неподвижно и внимателно се заслуша в мъжкия глас,

долитащ от вътрешността на стаята. Мъжът говореше тихо и боязливо.

— Остана малко в бутилката, господарю, ако сте гладен.

— По-късно — отвърна друг глас. Той също бе мъжки, но някак особено

пронизителен и смразяващ, като внезапен полъх на леденостуден вятър. От

този глас редките косъмчета по врата на Франк настръхнаха. — Приближи ме до

огъня, Опаш.

Градинарят обърна дясното си ухо към вратата, за да чува по-добре.

Долови звук от поставяне на бутилка върху твърда повърхност, а след това

стържещ шум от движение на тежък стол по пода. За момент видя дребен мъж с

гръб към вратата да бута едно кресло. Той бе загърнат в дълго черно

наметало, темето му бе съвсем плешиво. После отново се скри навътре.

— Къде е Наджини? — попита студеният глас.

— Не... не зная, господарю — отвърна другият неспокойно. — Май тръгна

да изследва къщата...

— Да изцедиш, преди да си легнем, Опаш — нареди вторият глас. — Ще

имам нужда от храна и през нощта. Пътуването страшно ме изтощи.

Сбърчил чело, Франк наклони ухо още по-близо до вратата и напрегна

слух. След кратко мълчание мъжът на име Опаш заговори отново.

— Господарю, може ли да ви попитам колко време ще останем тук?

— Една седмица — отвърна студеният глас. — Но може и по-дълго. Мястото

е сравнително удобно, а и няма начин да продължим по плана засега. Ще е

глупаво да действаме преди края на Световното първенство по куидич.

Франк пъхна своя изкривен показалец в ухото си и го развъртя. Вероятно

заради наслоилата се ушна кал той бе чул думата «куидич», а такава дума

изобщо не съществуваше.

— Световното първенство по куидич ли, господарю? — повтори Опаш.

(Франк заби показалеца още по-дълбоко в ухото си.) — Простете, но... не

разбирам... защо да чакаме края на Световното първенство?

— Защото, глупако, точно сега магьосниците от цял свят се стичат в

страната. Всички служители от Министерството на магията си пъхат носовете

навсякъде да надушат необичайни действия и си отварят очите на четири, като

проверяват самоличността на всеки. Побъркали са се на тема сигурност — да

не би мъгълите да заподозрат, че става нещо. Ето защо ние ще изчакаме.

Франк се отказа да прочиства ухото си. Той ясно бе чул «магьосници»,

«Министерство на магията» и «мъгъли». Без съмнение това бяха някакви тайни

думи, а старецът можеше да се досети само за два вида хора, които използват

кодиран език — шпионите и престъпниците. Той стисна още по-здраво бастуна

си и още по-съсредоточено се заслуша.

— Господарят значи е решил твърдо? — промълви Опаш.

— Разбира се, че съм решил, Опаш! — отвърна със заплашителна нотка

студеният глас.

След кратко мълчание Опаш отново заговори. Думите сякаш се изтъркаляха

от устата му една след друга, като че бързаше да ги изрече, преди да е

изгубил смелост.

— Може да се направи и без Хари Потър, господарю.

Последва по-дълга пауза и едва тогава изхриптя другият глас:

— Без Хари Потър ли? Аха... Сега разбирам...

— Господарю, не го казвам, за да предпазя момчето! — почти изцвърча

Опаш. — Не ме е грижа за него, изобщо не ме е грижа! Просто... ако

използваме друг магьосник или вещица... който и да е... всичко може да

стане далеч по-бързо! Стига да ми позволите да ви оставя за малко... Нали

знаете колко добре мога да се преобразявам... За по-малко от два дни ще

доведа някой подходящ.

— Бих могъл да използвам и друг магьосник... — тихо каза леденият

глас. — Така е...

— Наистина, господарю — с облекчение се обади Опаш. — Много трудно ще

пипнем Хари Потър. Така добре е защитен...

— И ти се наемаш да ми доведеш негов заместник, а? Чудя се... дали не

си се уморил да се грижиш за мен, Опаш? Дали твоето предложение да променим

плана не означава намерение да ме изоставиш?

— Ама господарю! Аз... аз нямам... и през ум не ми е минавало да ви

изоставя...

— Не ме лъжи! — просъска вторият глас. — Не можеш да ме заблудиш,

Опаш! Съжаляваш, че се върна при мен. Отвращаваш се от мен. Виждам как

потръпваш, като ме гледаш, усещам как се сепваш, когато ме докоснеш...

— Не е вярно! Предаността ми към моя господар...

— Предаността ти не е нищо друго, освен малодушие. Ти не би дошъл при

мен, ако имаше къде другаде да идеш. Как ще оцелея без теб, като трябва да

се храня през няколко часа? Кой ще изцежда Наджини?

— Но вие изглеждате много по-силен, господарю...

— Лъжец! — изхриптя вторият глас. — Изобщо не съм по-силен и за

няколко дни ще ме напуснат и малкото сили, които успях да възстановя под

нескопосаните ти грижи. Млъкни!

Опаш, който до този момент пелтечеше несвързано, сякаш онемя. Няколко

секунди Франк долавяше само прашенето на огъня. После вторият мъж отново

заговори, този път със съскащ шепот:

— Имам си причини да използвам тъкмо това момче, както вече ти казах,

и не ми трябва никой друг. Чаках цели тринайсет години. Мога да почакам още

няколко месеца. Колкото до закрилата над момчето, убеден съм, че планът ми

ще успее. Искам само малко смелост от теб, Опаш... и не я ли намериш, ще

изпиташ гнева на Лорд Волдемор с цялата му сила...

— Господарю, чуйте ме! — рече Опаш с паника в гласа. — Докато

пътувахме, премислях плана... Господарю мой, изчезването на Бърта Джоркинс

скоро ще бъде забелязано, и ако продължим... ако аз му отправя

проклятието...

— Ако? — изхриптя другият. — Ако? Ако точно следваш плана, Опаш, в

министерството никога не ще узнаят, че и някой друг е изчезнал. Ще го

направиш тихо, без много шум. Бих искал аз лично да мога да свърша тази

работа, но в това състояние... Хайде, Опаш, отстраняваме само още една

пречка и пътят ни към Хари Потър е свободен. Не искам от теб да го правиш

сам. Дотогава моят предан слуга вече ще се е присъединил към нас...

— Аз съм ваш предан слуга — каза Опаш с лека нотка на недоволство в

гласа.


— Опаш, нужен ми е някой с ум в главата и с непоколебима вярност, а ти

за съжаление не отговаряш на нито едно от тези условия.

— Аз ви потърсих — отвърна Опаш вече с нескрит яд. — Аз бях този,

който ви откри. Аз ви доведох Бърта Джоркинс.

— Вярно е — потвърди вторият мъж, явно развеселен от нещо. — Не бях

очаквал такъв проблясък на гениалност от теб, Опаш... макар че, в интерес

на истината, ти самият не си предполагал каква полза ще имаме от нея,

когато си я хванал, нали?

— Аз... аз си помислих, че ще ни е полезна, господарю...

— Пак лъжеш! — прекъсна го отново другият глас с още по-жестока

насмешка. — Въпреки това не отричам, че информацията, която Бърта ни даде,

беше безценна. Без нея нямаше да успея да съставя плана и затова ти ще

бъдеш възнаграден, Опаш. Ще ти поверя нещо изключително важно за мен —

привилегия, за която много от поддръжниците ми биха пожертвали дясната си

ръка...

— Н-наистина ли, господарю? Каква... — Опаш като че ли отново бе обзет



от ужас.

— Е, Опаш, не искай от мен да разваля изненадата! Твоята роля е

накрая... но ти обещавам, че ще те удостоя с честта да си точно толкова

полезен, колкото беше Бърта Джоркинс.

— Вие... вие... — Гласът на Опаш изведнъж стана съвсем дрезгав, като

че ли устата му бе пресъхнала. — Вие и мен ли... ще... убиете?

— Опаш, Опаш... — успокоително изрече студеният глас. — Защо да те

убивам? Убих Бърта, защото нямах друг избор. Не ставаше за нищо след

разпита, беше съвсем безполезна. Пък и щеше да предизвика неудобни въпроси,

ако се бе върнала в министерството да разкаже, че те е срещнала по време на

отпуската си. Магьосници, за които се предполага, че са мъртви, не би

трябвало да се натъкват на вещици от Министерството на магията в разни

крайпътни странноприемници...

Опаш толкова тихо измърмори нещо, че Франк не го чу, но то предизвика

смеха на втория мъж — безжизнен, студен като думите му.

— Възможно било да пренастроим паметта й? Магиите за забрава могат да

бъдат развалени от могъщ магьосник, което аз самият доказах, докато я

разпитвах. Би било оскърбление за нейната памет да не използваме

информацията, която измъкнах от нея, нали, Опаш?

Навън в коридора Франк изведнъж осъзна, че ръката му, стиснала

бастуна, се хлъзга от потта. Мъжът със студения глас бе убил жена. И

приказваше за това без никакви угризения, напротив — с насмешка. Той бе

опасен, луд. А замисляше и още убийства... това момче, Хари Потър, което и

да е то... беше в опасност.

Франк знаеше какво трябва да стори. Сега бе моментът да съобщи в

полицията. Щеше да се измъкне от къщата и да иде право до телефонната

кабина в селото. Но студеният глас отново заговори и Франк остана на

мястото си, вцепенен и цял в слух.

— Само още едно проклятие... Моят верен слуга в «Хогуортс»... Хари

Потър ще бъде мой, Опаш. Това е. Никакви спорове повече! Но тихо... мисля,

че чух Наджини...

Изведнъж гласът на мъжа се промени. Той съскаше и хриптеше, като че ли

не можеше да си поеме въздух, Франк никога не бе чувал подобни звуци и

реши, че онзи е получил някакъв пристъп.

И тогава градинарят долови шум от движение зад себе си в тъмния

коридор. Обърна се да погледне и се втрещи.

Нещо пълзеше към него по пода на дългия коридор и когато попадна в

снопа светлина, минаващ през отворената врата, Франк с ужас осъзна, че това

е гигантска змия, дълга почти четири метра. Загубил ума и дума от страх,

старецът се втренчи в приплъзващото се туловище, което се приближаваше все

повече и повече, оставяйки след себе си широка извита диря в дебелия слой

прах по пода. Франк нямаше къде да избяга — в стаята двамата мъже крояха

пъкления си план, а в коридора влечугото несъмнено щеше да го убие...

Докато той мислеше какво да прави, змията стигна до него и като по

чудо го подмина. Тя се бе насочила към хриптенето и съскането на студения

глас зад вратата и след секунди краят на люспестата й опашка изчезна през

прага.

Пот изби по челото на стареца, а ръката му, подпряна на бастуна,



трепереше. Вътре в стаята студеният глас продължаваше да съска и на Франк

му хрумна странна и нелепа мисъл — мъжът разговаряше със змията.

Градинарят не проумяваше какво става. Единственото, което искаше, бе

да се върне в леглото при грейката си. Но краката му отказваха да

помръднат. Докато още стоеше разтреперан и се мъчеше да се овладее,

студеният глас изведнъж отново заговори на човешки език.

— Наджини носи интересни новини, Опаш — изрече той.

— Т-така ли, господарю?

— Точно така — отвърна гласът. — Казва, че отвън до вратата стои един

стар мъгъл и подслушва всяка наша дума.

Франк нямаше време да се скрие. Чуха се стъпки и вратата на стаята се

отвори широко. Зад нея стоеше нисък оплешивяващ мъж с посивяла коса, остър

нос и малки воднисти очи, по чието лице се четеше страх, примесен с

тревога.


— Покани го да влезе, Опаш. Забрави ли добрите обноски?

Студеният глас идваше от едно старинно кресло край камината, но не се

виждаше кой говори. Змията пък се бе увила на кълбо върху парцаливо килимче

пред камината като зловеща карикатура на домашен любимец.

Опаш кимна на Франк да влезе. Все още разтреперан, градинарят стисна

бастуна си по-здраво и куцукайки, прекрачи през прага.

Стаята бе осветена единствено от огъня, който хвърляше издължени,

подобни на паяци сенки по стените. Франк се вторачи в гърба на креслото.

Мъжът в него изглежда бе по-дребен и от прислужника си, защото не се

виждаше дори тилът му.

— Всичко ли чу, мъгъл? — попита го студеният глас.

— Как ме нарекохте? — дръзко каза Франк, защото — веднъж озовал се в

стаята — реши, че е време да действа, и се почувства по-смел. Такъв си бе и

през войната.

— Мъгъл те нарекох — отвърна спокойно гласът. — Това значи, че не си

магьосник.

— Не знам какво имате предвид, като казвате «магьосник» — с още по-

твърд глас рече Франк. — Знам само, че чух достатъчно, за да вдигна на крак

полицията тази нощ, и ще го направя. Убили сте човек, а кроите и други

убийства! А ще ви кажа и още нещо — хрумна му да добави, — жена ми знае, че

съм тук и ако не се върна...

— Ти нямаш жена — изрече студеният глас много тихо. — И никой не знае,

че си тук. На никого не си казал, че идваш. Недей да лъжеш Лорд Волдемор,

мъгъл, защото той знае... винаги знае...

— О, така ли? — грубо го прекъсна Франк. — Лорд значи? Е, не ми допада

държанието ви, лорде. Защо не се обърнете и не ме погледнете в очите като

човек?

— Само че аз не съм човек, мъгъле — студеният глас едва се долавяше



сред пращенето откъм камината. — Аз съм много, много повече от човек. Но

пък... защо не? Ще те погледна в очите... Опаш, ела и обърни креслото.

Слугата потрепери.

— Чу ли ме, Опаш?

Много бавно, с изкривено лице, като че би направил всичко друго, само

и само да не се приближава до господаря си и килимчето, на което лежеше

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   50


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница