Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

количество гъста жълтеникавозелена течност с мирис на бензин. Всички я

събираха в шишенцата, които професор Спраут им бе дала, и до края на часа

имаха вече няколко литра.

— Мадам Помфри ще бъде много доволна — каза професор Спраут, като

запуши с коркова тапа и последното шишенце. — Гнойта от буботубите е

чудесен цяр за по-упоритите форми на акне. Само така учениците ще спрат да

прибягват до отчаяни мерки да се отърват от пъпките си.

— Като нещастната Елоиз Миджън — прошепна Хана Абът от «Хафълпаф». —

Опита се да ги премахне с проклятие.

— Глупаво момиче! — поклати глава професор Спраут. — Но все пак Мадам

Помфри успя да й върне носа на мястото.

Звънецът отекна откъм замъка и извести края на часа. Класът се раздели

на две — Хафълпафци се заизкачваха по каменните стъпала за часа си по

трансфигурация, а Грифиндорци се запътиха в обратната посока, надолу по

склона към малката дървена къщичка на Хагрид в края на Забранената гора.

Хагрид стоеше на прага, стиснал в ръка нашийника на огромната си черна

хрътка Фанг. На земята в краката му бяха наредени няколко дървени касетки,

а Фанг скимтеше и се дърпаше към тях, любопитен да разучи отблизо

съдържанието им. Докато се приближаваха натам, до ушите им стигна странен

тътен, насечен от леки експлозии.

— Добр'утро! — поздрави Хагрид и се усмихна на Хари, Рон и Хърмаяни. —

Да изчакаме Слидеринци, а? Сигурно няма да им се ще да пропуснат т'ва.

Раконоги огнемети...

— Кажи го пак — помоли Рон.

Хагрид посочи надолу към касетките.

— Ъхрр! — изсумтя Лавендър Браун и отскочи назад. Хари реши, че

«Ъхрр!» е най-подходящото описание на огнебълващите създания. Те приличаха

на обезобразени голи омари, ужасяващо бледи и слузести, със стърчащи от

всевъзможни места крака и без видими глави. Във всяка касетка имаше най-

малко сто огнемета, дълги по около петнайсетина сантиметра, които пълзяха

един върху друг и се блъскаха сляпо в стените. От тях се разнасяше воня на

разлагаща се риба. От време на време някое от създанията изстрелваше искри

от огнеметника си и с тихичко фют! отскачаше леко напред.

— Ей сегичка се излюпиха — гордо обясни Хагрид, — така че вий сами ще

ги отгледате. Мисля да направим нещо като учебен проект от т'ва.

— И защо трябва да ни се иска да ги отглеждаме? — попита студен глас.

Бяха се появили Слидеринци. Говореше Драко Малфой, а Краб и Гойл

одобрително се хилеха на думите му. Хагрид бе озадачен от въпроса.

— Питам какво правят те? — продължи Малфой. — Какъв е смисълът да ги

има?

троснато:

— Т'ва следващия път, Малфой. Днес само ще ги храните. Сега ще

пробваме няколко различни неща. Не съм имал такива досега, не знам к'во

ядат. Ето мравешки яйца, жабешки дроб и водна змия. Дайте им по малко от

всичко.

привързаност към Хагрид накара Хари, Рон и Хърмаяни да загребат с шепи от

слузестия жабешки дроб и да го поднесат на огнеметите. Хари бе убеден, че

усилията им са безсмислени, тъй като създанията по всяка вероятност нямаха

усти.

— Ох! — изкрещя Дийн Томас след около десет минути. — Боли!

— Огнеметникът му избухна! — ядосано обясни Дийн и показа на Хагрид

изгореното място на ръката си.

— А, да, т'ва става, кат' се взривяват — кимна разбиращо Хагрид.

— Ох! — Лавендър Браун пак изписка. — Ох, Хагрид, какво е това остро

нещо?

дръпна ръката си от касетката). — Май т'ва са мъжките. А женските имат нещо

кат' смукалца на коремчетата, струва ми се, че с тях смучат кръв.

— Е, сега ми е ясно защо ще се опитваме да ги отглеждаме — саркастично

подметна Малфой. — Кой ли не иска домашен любимец, който бълва огън, жили и

боде едновременно?

— Като не са много красиви, не значи, че не са полезни — сряза го

Хърмаяни. — Змейската кръв е незаменима за магии, но не ти се ще да си

гледаш змей вкъщи, нали?

Хари и Рон се ухилиха на Хагрид, който им се усмихна крадешком изпод

гъстата си брада — и тримата знаеха колко много му се искаше да си отглежда

змей. През първата им година в училището той имаше за кратко един буен

норвежки гребеногърбушко на име Норбърт. Хагрид просто си умираше за

чудовища и колкото по-опасни бяха, толкова повече ги обичаше.

— Добре че тези огнемети поне са дребни — отбеляза Рон час по-късно,

когато се връщаха в замъка за обяд.

— Засега — предположи Хърмаяни. — Но щом Хагрид открие с какво да ги

храни, сигурно ще станат по два метра.

— Е, и какво от това, ако се окаже, че лекуват морска болест или нещо

друго? — ехидно подметка Рон.

— Много добре знаеш, че го казах, за да запуша устата на Малфой —

отвърна Хърмаяни. — Всъщност мисля, че той е прав. Най-добре е да ги

стъпчем, преди да са почнали да ни нападат.

Те седнаха на масата на «Грифиндор» и напълниха чиниите си с агнешки

котлети и картофи. Хърмаяни започна да яде толкова бързо, че Хари и Рон я

зяпнаха.

Рон. — Като повръщаш от преяждане?

— Не — отвърна Хърмаяни с цялото достойнство, което би могла да покаже

в момент, когато устата й е пълна с брюкселско зеле. — Просто бързам за

библиотеката.

— Моля? — възкликна Рон, като не вярваше на ушите си. — Хърмаяни, та

това е първият ни ден! Даже домашни нямаме още!

Хърмаяни вдигна рамене и продължи да се тъпче, като че не бе яла дни

наред. После скочи с думите «Ще се видим на вечеря!» и изчезна като

вихрушка.

Когато звънецът извести началото на следобедните часове, Хари и Рон се

отправиха към Северната кула, изкачиха се по стръмна вита стълба и стигнаха

до сребриста стълбичка, спусната от кръгъл капак в тавана. Тя водеше до

кабинета на професор Трелони.

На върха на стълбичката усетиха познатото сладникаво благовоние,

идващо от камината. Както винаги, пердетата бяха спуснати, а кръглата стая

бе окъпана в мъждукаща червеникава светлина от множеството лампи, до една

забулени с воали и шалове. Хари и Рон си проправиха път в стаята сред вече

заетите от съучениците им разпръснати табуретки и столове, покрити с пъстра

басма, и седнаха до познатата малка кръгла маса.

— Добър ден! — поздрави с мистериозния си глас професор Трелони зад

гърба на Хари, което го накара да подскочи.

Много слаба, с огромни очила, които няколко пъти увеличаваха очите й

до неестествено големи размери, професор Трелони гледаше отвисоко Хари с

трагичното изражение, което се изписваше по лицето й всеки път щом го

зърнеше. Обичайните й гроздове огърлици, верижки и гривни отразяваха

пламъците и присвяткваха.

— Угрижен си, миличък — скръбно рече тя на Хари. — Вътрешното ми око

прониква зад твоето смело лице в тревожната ти душа. И със съжаление ще ти

кажа, че тревогите ти са основателни. За жалост виждам, че те чакат много

трудни дни. Страхувам се, че онова, от което изпитваш ужас, ще се случи...

и то по-скоро, отколкото предполагаш...

Говорът й премина в шепот. Рон извъртя очи към Хари, който на свой ред

го погледна с каменно изражение. Професор Трелони ги подмина плавно и седна

в голямо кресло с високи облегалки за ръцете пред камината с лице към

класа. Лавендър Браун и Парвати Патил, които дълбоко се възхищаваха на

професор Трелони, седяха на табуретки много близо до нея.

— Мили мои, време е да погледнем към звездите — започна тя. —

Движенията на планетите и загадъчните знамения вещаят само на онези, които

разбират стъпките на небесния танц. Човешката съдба може да се разчете чрез

лъчите на планетите, които се пресичат...

Но мислите на Хари вече бяха отлетели далеч.

Благовонният огън го приспиваше и забавяше възприятията му, а и никога

не се бе захласвал по несвързаните слова на професор Трелони за

пророкуването. Ала мислите му не се откъсваха и за миг от това, което току-

що му бе казала: «Страхувам се, че онова, от което изпитваш ужас, ще се

случи...»

Хърмаяни е права, помисли си раздразнен Хари — професор Трелони

наистина бе просто една измамница. В момента той не изпитваше ужас от

нищо... е, като се изключи страхът, че Сириус може да е заловен. Но какво

ли знаеше професор Трелони? Той отдавна бе стигнал до заключението, че

гадаенето й не е нищо друго, освен успешно налучкване и преструвка. Освен,

разбира се, онзи случай в края на третата година, когато тя предсказа, че

Лорд Волдемор ще възвърне силата си. Самият Дъмбълдор потвърди, че трансът

е бил истински, когато Хари му го описа...

— Хари! — прошепна Рон.

— Какво?

Хари се огледа — целият клас го наблюдаваше. Той се поизправи на

стола. Почти бе задрямал, унесен от топлината и мислите си.

— Точно казах, миличък, че си роден под гибелното влияние на Сатурн —

обясни професор Трелони, недоволна от факта, че той явно не бе чул думите

й.

— Роден под влиянието на какво, извинете? — попита Хари.

дразнеше от равнодушието му към такава новина. — Казах, че в момента на

раждането ти Сатурн се е намирала в доминираща позиция в небесата. Тъмна

коса, дребен ръст, трагични загуби толкова рано в живота... Мисля, че съм

права в предположението си, миличък — роден си в средата на зимата.

— Не — каза Хари. — Роден съм през юли.

Рон се разкашля сухо, за да прикрие смеха си.

Половин час по-късно всички съсредоточено попълваха в сложни кръгли

карти пред себе си позициите на планетите в момента на раждането си.

Упражнението бе скучно и изискваше справки с календари и изчисление на

ъгли.

— Имам две планети Нептун тук — обади се по едно време Хари, намръщен

— Аааааах! — изимитира Рон загадъчния шепот на професор Трелони. —

Когато в небето се появят две планети Нептун, Хари, това е недвусмислен

знак, че се ражда дребосък с очила...

Шеймъс и Дийн, които работеха наблизо, се изсмяха на глас, но не

успяха да заглушат възбудените крясъци на Лавендър Браун:

— О, професоре, погледнете! Мисля, че получих неизвестна планета!

Ооох, коя е тя, професоре?

— Това е Уран, мила — отвърна професор Трелони, като погледна картата.

— Може ли и аз да видя твоя Уран, Лавендър? — помоли Рон.

За всеобщо нещастие професор Трелони го чу и може би точно затова в

края на часа им даде огромно домашно.

— Въз основа на личната си карта направете подробен анализ на начина,

по който ще ви се отразят движенията на планетите през идния месец — отсече

тя и заприлича много повече на професор Макгонъгол, отколкото на безплътна

фея, каквато се опитваше да изглежда. — В понеделник да ми ги предадете

готови! Не приемам никакви извинения!

— Жалък изкуфял прилеп! — хапливо рече Рон, като се сляха с тълпата

надолу по стълбите към Голямата зала на път за вечеря. — Това ще ни коства

цялата събота и неделя, ще...

— Голямо домашно, а? — подкачи ги Хърмаяни, като ги настигна. —

Професор Вектор пък нищо не ни даде за домашно.

— Е, червена точка за професор Вектор — мрачно рече Рон.

Те стигнаха до входната зала, претъпкана от ученици, които чакаха на

опашка за вечеря. Тъкмо се бяха наредили, когато зад гърба им се разнесе

силен глас:

— Уизли! Хей, Уизли!

Тримата се обърнаха и видяха Малфой, Краб и Гойл с нескрито

задоволство по лицата.

— Какво? — кратко попита Рон.

— Във вестника пише за баща ти. — Малфой размахваше един брой на

«Пророчески вести» и говореше толкова високо, че всички в претъпканата

входна зала да чуят. — Слушай!
НОВИ ГАФОВЕ В МИНИСТЕРСТВОТО НА МАГИЯТА
Проблемите в Министерството на магията нямат край — пишеше специалният

кореспондент Рита Скийтър.

Обвинено неотдавна за слабия контрол, осъществен над тълпите след

финала на Световното първенство по куидич, а и все още безсилно да обясни

изчезването на една от своите вещици, вчера министерството отново бе

злепоставено от абсурдното поведение на Арнолд Уизли от отдела «Злоупотреба

с мъгълски вещи».
Малфой вдигна поглед.

— Гледай, дори и името му не е написано вярно, Уизли, все едно е

напълно неизвестен, нали? — злорадстваше той.

Вече всички във входната зала слушаха. Малфой със замах изпъна

вестника и продължи да чете:
Арнолд Уизли, обвинен преди две години, че притежава летяща кола,

вчера бе замесен в разправия с мъгълски пазители на закона (полицаи) заради

няколко крайно агресивни кофи за боклук. Господин Уизли явно се е притекъл

на помощ на «Лудоокия» Муди — възрастен бивш аврор, който се пенсионира от

министерството, когато вече не можеше да различава ръкостискане от опит за

убийство. Не е за учудване, че след пристигането си в барикадираната къща

на Муди господин Уизли установил, че за пореден път аврорът е вдигнал

фалшива тревога. Наложило се господин Уизли да пренастрои паметта на

няколко души, преди да успее да се изплъзне от полицаите. Той отказа да

отговори на въпросите на «Пророчески вести» относно причината да замеси

министерството в такъв недостоен и вероятно свързан с неприятни последици

инцидент.

Снимка на родителите ти пред къщата им, ако това може да се нарече къща!

Няма да е зле майка ти да свали някой и друг килограм, а?

Рон трепереше от ярост. Всички го гледаха.

— Махай се, Малфой! — извика Хари. — Хайде, Рон...

— А, да, ти си им гостувал това лято, нали, Потър? — захили се

подигравателно Малфой. — Кажи ми, майка му толкова ли е тлъста, или само

така изглежда на снимката?

— Ами твоята майка, Малфой? — намеси се Хари, докато двамата с

Хърмаяни държаха Рон за гърба на мантията му и го възпираха да се нахвърли

върху Малфой. — С онова изражение сякаш има повръщано под носа й! Винаги ли

е така, или само когато ти си близо до нея?

Лицето на Малфой леко почервеня.

— Не си позволявай да обиждаш майка ми, Потър!

— Дръж си тогава голямата уста затворена! — сряза го Хари и се обърна.

ТРЯС!

бузата му. Той плъзна ръка в джоба за пръчката си, но преди да я докосне,

чу второ силно ТРЯС! и рев, който отекна във входната зала.

— НЕ ТАКА, МОМЧЕ!

Хари се извърна. Професор Муди куцукаше надолу по мраморното стълбище.

Пръчката му бе извадена и сочеше един чисто бял пор, треперещ върху

каменния под на мястото, където допреди миг стоеше Малфой.

Във входната зала настъпи ужасяваща тишина. Никой дери не помръдваше,

освен Муди. Той се обърна да погледне Хари, или поне нормалното му око

гледаше към момчето, а другото бе обърнато към собствения му тил.

— Направи ли ти нещо? — изръмжа Муди с нисък глас.

— Не — отвърна Хари. — Размина ми се.

— ОСТАВИ ГО! — викна Муди.

— Да оставя... какво? — объркан попита Хари.

— Не ти... той! — изрева Муди и посочи с палец през рамо към Краб,

понечил да грабне белия пор, но вече замръзнал на място.

Явно въртящото се око на Муди бе магическо и виждаше през тила му.

Учителят закуцука към Краб, Гойл и пора, който ужасено изцвърча и хукна

презглава към подземията.

— Няма да стане! — изрева Муди и отново насочи пръчката си към пора,

който изхвърча на три метра във въздуха, тупна на земята и отскочи отново

нагоре.

докато порът отскачаше все по-високо и цвърчеше от болка. — Срамна,

страхлива, мерзка постъпка...

Порът летеше във въздуха с безпомощно разперени крака и опашка.

— Да... не си... посмял... друг... път... — изговаряше Муди по една

дума всеки път, когато порът се удряше в каменния под и отскачаше отново

във въздуха.

— Професор Муди! — извика някой с ужас.

Професор Макгонъгол слизаше по мраморните стълби с купчина книги в

ръце.

пора още по-високо.

— Какво правите? — попита тя, като следеше полетите на пора във

въздуха.

— Препода... Муди, това да не е ученик? — изпищя професор Макгонъгол и

книгите изхвърчаха от ръцете й.

— Да — рече Муди.

— О, не — извика професор Макгонъгол, затича се надолу по стълбите и

извади пръчката си.

Миг по-късно след силно изпукване отново се появи Драко Малфой, свит

на пода, а зализаната му руса коса бе разрошена над почервенялото му до

кръв лице. Олюлявайки се, той се изправи.

— Муди, ние никога не използваме трансфигурация за наказание! — тихо

рече професор Макгонъгол. — Сигурно професор Дъмбълдор ви е предупредил?

— Може и да го е споменал, да... — Муди нехайно почесваше брадичката

си. — Но реших, че един силен шок...

— Ние ги наказваме да работят след часовете, Муди! Или разговаряме с

ръководителя на дома на провинилия се!

— Това и ще направя — каза Муди, впил поглед в Малфой с дълбока

неприязън.

Малфой, чиито воднисти очи се напълниха сега със сълзи от болка и

унижение, погледна злобно Муди и измърмори нещо, в което се откроиха думите

«баща ми».

— О, така ли? — тихо рече Муди, закуцука няколко крачки напред и

глухото троп-троп от дървения му крак проехтя в залата. — Добре тогава.

Познавам отдавна баща ти, момче... Предай му, че Муди ще държи сина му под

око, предай му го от мое име... Ръководител на твоя дом е Снейп, нали?

— Да — кимна сърдито Малфой.

— Още един приятел от едно време — изръмжа Муди. — Чаках с нетърпение

да си побъбря със стария Снейп. Хайде, тръгвай... — и той хвана Малфой за

рамото и го поведе към подземията.

Професор Макгонъгол загрижено ги проследи с поглед, после махна с

пръчката си към пръснатите по земята книги, те литнаха във въздуха и се

събраха обратно в ръцете й.

— Не ми говорете — прошепна Рон на Хари и Хърмаяни, когато след

няколко минути и тримата седнаха на масата на «Грифиндор», заобиколени от

развълнувано обсъждане от всички страни на току-що случилото се.

— А защо? — изненада се Хърмаяни.

— Защото искам да запечатам завинаги в паметта си тази картина — рече

Рон със затворени очи и блажено изражение на лицето. — Драко Малфой като

пъргаво подскачащ пор...

Другите двама се разсмяха и Хърмаяни започна да сипва говеждо задушено

в чиниите.

— Обаче той можеше да нарани Малфой — каза тя. — Добре че професор

Макгонъгол го спря...

— Хърмаяни! — сопна се Рон и отново отвори очи. — Разваляш най-хубавия

момент от живота ми!

Момичето недоволно изсумтя и отново започна да яде с върховна скорост.

— Само не ми казвай, че и тази вечер ще ходиш в библиотеката —

подметка Хари.

— Трябва — с пълна уста отвърна тя. — Имам много работа.

— Но нали каза, че професор Вектор...

— Не е за домашно — отсече Хърмаяни.

Само за пет минути тя омете съдържанието на чинията си и излезе.

Едва бе станала и на мястото й седна Фред Уизли.

— Виж го ти тоя Муди! — възкликна той. — Готин е, нали?

— Повече от готин! — обяви Джордж, докато сядаше срещу Фред.

— Суперготин! — включи се и техният приятел Лий Джордън, който се

промъкна на мястото до Джордж. — Днес следобед имахме час при него — обърна

се той към Хари и Рон.

— Как беше? — нетърпеливо попита Хари. Близнаците и Лий си размениха

многозначителни погледи.

— Никога не сме имали подобен час — отвърна Фред.

— Той знае, човече — продължи Лий.

— Какво знае? — попита Рон и се наведе напред.

— Знае какво е — обясни Джордж, явно силно впечатлен.

— Кое по-точно? — попита Хари.

— Да се бориш с Черните изкуства — отвърна Фред.

— Какво ли не са му видели очите! — възкликна Джордж.

— Изумително! — заключи Лий.

Рон бръкна в чантата да потърси програмата си.

— Имаме час при него чак в четвъртък! — с разочарование установи той.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

Следващите два дни минаха без особени произшествия, ако не се брои

това, че Невил успя да стопи шестия си пореден котел в часа по отвари.

Професор Снейп, чиято отмъстителност през лятото явно се бе изострила още

повече, му наложи наказание и го задържа след часовете. Невил се върна

разтреперан, след като бе изкормил цял котел рогати крастави жаби.

— Нали се сещаш защо Снейп е в такова лошо настроение? — попита Рон,

докато двамата с Хари гледаха как Хърмаяни учи Невил на магия за

изтъркване, с която да махне остатъците от жабешки черва под ноктите си.

— Да — отвърна Хари. — Заради Муди.

Всички знаеха за горещото желание на Снейп да преподава защита срещу

Черните изкуства, но все не успяваше да се добере до това място вече

четвърта година поред. Професорът не криеше ненавистта си към всички

предишни преподаватели по защита срещу Черните изкуства, ала кой знае защо

внимаваше да не се държи открито враждебно с Лудоокия Муди. Когато и да ги

видеше заедно, било то на обяд или по коридорите, Хари имаше натрапчиво

усещане, че Снейп отбягва погледа на Муди — както на магическото, така и на

нормалното му око.

— Знаеш ли, според мен Снейп се бои от него — замислено рече Хари.

— Представи си Муди да го превърне в рогата крастава жаба и да го

накара да подскача из подземието... — замечтано притвори очи Рон.

Четвъртокурсниците от «Грифиндор» очакваха с такова нетърпение първия

си учебен час при Муди, че пристигнаха веднага след обяда в четвъртък и се

наредиха на опашка пред класната стая още преди да е бил звънецът.

Нямаше я само Хърмаяни, която все пак се появи точно навреме за часа.

— Бях...

успеем да седнем по-напред.

Те веднага се настаниха на три стола точно пред учителската катедра,

всеки извади своята книга «Тъмните сили: Ръководство за себеопазване» и

зачакаха, необичайно притихнали. Не след дълго се разнесе все по-отчетливо

почукване по пода на коридора и Муди влезе в стаята, по-загадъчен и по-

страховит отвсякога. Дългите нокти на дървения му крак се подаваха изпод

мантията.

— Я по-добре приберете тия книги — изръмжа той, пристъпи към катедрата

и седна. — Няма да ви трябват.

Всички напъхаха обратно книгите в чантите си. Рон изглеждаше

въодушевен.

Муди извади дневника, отметна дългата посивяла коса от разкривеното си

белязано лице и започна да ги вика по име, като нормалното му око следеше

списъка, а магическото се въртеше и взираше във всеки, който отговаряше.