Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

змията, дребният мъж пристъпи напред, хвана креслото и започна да го

обръща. Влечугото вдигна грозната си триъгълна глава и леко изсъска, когато

краката на креслото закачиха килимчето.

Миг по-късно креслото вече беше обърнато към Франк и той видя това,

което седеше в него. Бастунът му падна с трясък на пода, устата му се

отвори и той закрещя. Съществото в креслото вдигна магическата си пръчка и

каза нещо, но старецът крещеше така неистово, че не чу нито дума. За миг

проблясна зелена светлина, разнесе се вихрен шум и Франк Брайс се сгърчи.

Бе мъртъв още преди да се строполи на пода.

На около триста километра от това място момчето на име Хари Потър се

сепна в съня си и се събуди.

ГЛАВА ВТОРА

Хари лежеше по гръб и дишаше учестено, сякаш бе тичал. Беше сънувал

мъчителен сън и се събуди, притиснал двете си ръце към лицето. Старият

мълниевиден белег на неговото чело пареше пръстите му, сякаш някой току-що

бе допрял нагорещено до бяло желязо до кожата му.

Той седна в леглото, притискайки белега с една ръка, а с другата

посегна в мрака към нощното шкафче за очилата. Сложи си ги и видя по-ясно

стаята, осветена от слабата мътнооранжева светлина на уличния фенер, която

се процеждаше през завесите.

Хари отново опипа белега. Все още го болеше. Запали нощната лампа,

измъкна се от леглото, прекоси стаята, отвори гардероба и се вторачи в

огледалото от вътрешната страна на вратата. Оттам го гледаше слабичко

четиринайсетгодишно момче, а в яснозелените му очи под разрешената черна

коса се четеше недоумение. Хари огледа съвсем отблизо белега върху

отражението си в огледалото — не се беше променил, но все още му

припарваше.

Опита се да си спомни какво бе сънувал, преди да се събуди. Всичко

беше съвсем като истинско... имаше двама души, които познаваше, и един

непознат... Хари се съсредоточи и смръщи вежди, мъчейки се да си спомни.

Смътно видение на мрачна стая изплува в паметта му... една змия лежеше

на килимче пред някаква камина... дребен мъж на име Питър с прякор Опаш...

и студен силен глас... гласът на Лорд Волдемор. При тази мисъл Хари се

почувства така, сякаш кубче лед се плъзгаше надолу към стомаха му...

Стисна очи и се опита да си спомни как изглеждаше Волдемор, но не

успя... Помнеше само, че в момента, когато креслото се завъртя и Хари видя

онова, което седеше там, го обзе ужас, от който се събуди... или пък бе от

болката на челото?

А кой ли беше старецът? Защото в съня със сигурност имаше един старец

и Хари го бе видял да пада на земята. Всичко започваше да се обърква.

Момчето закри лице с ръцете си, за да не вижда спалнята, и се опита да

възстанови случилото се в онази мрачна стая, но все едно че се мъчеше да

задържи вода в шепите си — колкото повече се напрягаше да си спомни

подробностите, толкова по-бързо те изтичаха от съзнанието му... Волдемор и

Опаш си говореха за някого, когото бяха убили... Хари не си спомняше

името... и замисляха да убият и друг... него...

Отдели ръце от лицето си, отвори очи и огледа стаята, като че очакваше

да види нещо необикновено. Всъщност в нея имаше множество необикновени

неща. До крака на леглото стоеше отворен голям дървен куфар, от който се

подаваха котел, летяща метла, черна мантия и различни книги със заклинания.

Рула пергамент бяха пръснати по цялата свободна част от бюрото му около

огромната празна клетка на неговата полярна сова Хедуиг. На пода до леглото

лежеше разтворена книгата, която бе чел вечерта, преди да заспи. Картинките

в нея се движеха. Играчи с яркооранжеви наметала летяха на метли и си

подаваха една червена топка, като ту се появяваха, ту изчезваха от погледа

за части от секундата.

Хари отиде до книгата, вдигна я, видя как един магьосник вкарва

шеметен гол в обръч на петнайсет метра височина, и я затвори. В този момент

дори куидичът, според Хари най-великият спорт на света, не можеше да го

разсее. Той остави «В полет с гюллетата» на нощното шкафче, отиде до

прозореца и дръпна пердетата да огледа улицата.

«Привит Драйв» изглеждаше точно както би могло да се очаква да

изглежда всяка прилична улица от предградие в ранните часове на съботна

утрин. Пердетата на всички прозорци бяха спуснати. Докъдето му стигаше

погледът в мрака, никъде не се виждаше живо същество, та дори и котка.

Ами ако... все пак... Хари неспокойно се върна до леглото и седна,

прокарвайки отново пръст по белега си. Не болката го тревожеше — бе

изтърпял толкова много болки и страдания.

Веднъж всичките кости на дясната му ръка изчезнаха, а после болезнено

се възстановиха само за една нощ. Не след дълго в същата ръка се впи

огромен отровен зъб. А миналата година Хари бе паднал от летящата си метла

от височина петнайсет метра. Вече бе свикнал изневиделица да го сполетяват

премеждия и злополуки — те бяха неизбежни за всеки ученик в Училището за

магия и вълшебство «Хогуортс», особено ако имаше склонност да си навлича

неприятности.

Не, това, което тревожеше Хари, бе мисълта, че последния път белегът

го боля, защото Волдемор се намираше наблизо... Но Волдемор не би могъл да

е тук сега... Дори самата идея, че може да се е притаил някъде около

«Привит Драйв», бе нелепа, абсурдна...

Хари се заслуша в тишината наоколо. Дали не очакваше да чуе

изскърцване на стъпало или шумолене на наметало? Изведнъж подскочи от

мощното изгрухтяване на Дъдли, който хъркаше в съседната стая.

Хари мислено се отърси от страха. Колко беше глупав! В къщата бяха

само вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли, които спяха дълбоко, без нещо да

смущава и тревожи сънищата им.

Дълбокият сън беше единственото им състояние, в което Хари можеше да

ги понася. Но и да бяха будни, с нищо нямаше да му помогнат. Вуйчо Върнън,

леля Петуния и Дъдли бяха неговите единствени живи роднини. Те бяха мъгъли

(хора не-магьосници), които ненавиждаха и презираха магията във всичките й

форми, от което следваше, че племенникът бе желан в къщата им не повече от

един дървояд. От три години насам Хари напускаше техния дом преди началото

на всяка учебна година в «Хогуортс» и те обясняваха на всички, че го пращат

да учи в Строго охранявания център за непоправими непълнолетни престъпници

«Свети Брут». Семейство Дърсли отлично знаеха, че като невръстен магьосник

Хари няма право да използва магия извън «Хогуортс», но не пропускаха да го

обвинят за всичко нередно, което се случваше в къщата. Той никога не би

могъл да им се довери, нито да им разкаже за живота си в света на

магьосниците. Дори самата мисъл да отиде при тях, като се събудят, и да

сподели, че го боли белегът и че е притеснен заради Волдемор, беше

смехотворна.

А точно заради Волдемор Хари се бе озовал при семейство Дърсли и бе

останал да живее с тях. Ако не беше Волдемор, той нямаше да има белег с

форма на мълния на челото си. И пак заради Волдемор беше останал без

родители...

Хари бил на годинка, когато една нощ Волдемор, най-могъщият тъмен

магьосник на века, магьосник, чиято сила постепенно нараствала цели

единайсет години, дошъл в къщата и убил баща му, а после и майка му. След

това насочил магическата си пръчка към Хари и изрекъл проклятието,

унищожило голям брой силни вещици и магьосници, за да му разчисти пътя към

върховната мощ, но колкото и невероятно да било, то не подействало на Хари.

Вместо да убие момчето, проклятието се стоварило обратно върху самия

Волдемор. Хари се отървал само с белег като мълния на челото си, а Волдемор

едва оцелял. Мощта му се стопила и жизнените му сили почти угаснали, но

успял да избяга. Ужасът, в който живеела тайната общност на вещиците и

магьосниците, се вдигнал като облак, поддръжниците на Волдемор се

разпръснали, а Хари Потър се бе прочул.

Хари остана напълно смаян, когато на единайсетия си рожден ден научи,

че е магьосник. Още по-голямо бе объркването му, като откри, че всички в

тайния магьоснически свят знаят неговото име. А при пристигането си в

«Хогуортс» забеляза, че където и да идеше, всички извръщаха глави след него

и си шепнеха. Постепенно бе свикнал с това. В края на лятото за четвърти

път щеше да тръгне към «Хогуортс» и вече броеше дните до завръщането си в

замъка.

Хари отново огледа унило стаята си и погледът му спря върху картичките,

изпратени в края на юли от двамата му най-добри приятели за неговия рожден

ден. Какво ли биха казали те, ако им пишеше, че го боли белегът?

Веднага в главата му звънна тънкият и уплашен гласец на Хърмаяни.

— Боли те белегът? Хари, това наистина е сериозно... Съобщи веднага на

професор Дъмбълдор! А аз ще проверя какво пише в «Най-разпространените

магически болки и беди»... Там може и да има нещо за белези от

проклятие...

Да, това би го посъветвала Хърмаяни — свържи се с директора на

«Хогуортс», а междувременно се порови в някоя книга. Хари се загледа през

прозореца в мастиленото синьо-черно небе. Дълбоко се съмняваше, че която и

да е книга може да му помогне сега. Доколкото му бе известно, той бе

единственият оцелял от проклятие като това на Волдемор, така че едва ли

щеше да открие същите симптоми, описани в «Най-разпространените магически

болки и беди». Колкото до директора, Хари нямаше представа къде прекарваше

Дъмбълдор лятната ваканция. Развесели се за момент, като си го представи с

дългата сребриста брада, развята магьосническа мантия и островърха шапка,

излегнат на някой плаж, да маже с лосион против изгаряне гърбавия си нос.

Където и да бе обаче Дъмбълдор, Хари вярваше, че Хедуиг ще успее да го

издири. Полярната сова винаги бе доставяла писмата, дори и да нямаха адрес.

Ала какво да напише?

«Уважаеми професор Дъмбълдор, извинете, че ви безпокоя, но тази сутрин

ме заболя белегът. С уважение, Хари Потър.»

Дори и наум думите прозвучаха глупаво.

После се опита да си представи какво би казал другият му най-добър

приятел Рон Уизли и след миг дългоносото, луничаво и угрижено лице на Рон

сякаш изплува пред него.

— Боли те белегът? Но... но Ти-знаеш-кой няма как да е близо до теб,

нали? Искам да кажа... ти би разбрал, нали така? Може би отново ще се опита

да те убие, а? Не знам, Хари, вероятно белезите от проклятие понаболяват от

време на време... Ще питам татко...

Господин Уизли бе много способен магьосник и работеше в отдел

«Злоупотреба с мъгълски вещи» в Министерството на магията, но доколкото бе

известно на Хари, нямаше никакъв опит с проклятията. Пък и не му се искаше

цялото семейство Уизли да научи, че се е уплашил от някаква си мимолетна

болка. Госпожа Уизли щеше да се притесни повече и от Хърмаяни, а

шестнайсетгодишните близнаци Фред и Джордж, братя на Рон, можеха да си

помислят, че Хари губи самообладание. Уизли бяха най-любимото му семейство

на света. Той очакваше всеки момент да го поканят на гости (Рон бе споменал

нещо за Световното първенство по куидич) и не му се искаше гостуването да

бъде обезпокоявано от тревожни въпроси за белега.

Хари разтри чело с кокалчетата на пръстите си. Онова, от което най-

силно се нуждаеше (и като че ли се срамуваше да си го признае), бе да има

някой... който да му е като родител — възрастен магьосник, с когото да се

посъветва, без да се чувства глупаво, някой, който да се грижи за него и да

има опит с черната магия...

И тогава решението се избистри изведнъж. Бе толкова близко до ума,

толкова очевидно, че не проумяваше как не се е сетил по-рано — Сириус.

Хари скочи от леглото, втурна се към бюрото си и седна на стола. Взе

пергаментов лист, натопи в мастило орловото си перо, написа: Скъпи Сириус,

после се спря да помисли как най-добре да изрази проблема си, все още

озадачен от факта, че не бе помислил за тази възможност веднага. Но

всъщност не бе толкова учудващо — та нали едва от два месеца знаеше, че

Сириус му е кръстник.

Дотогава Сириус изобщо не се бе появявал в живота на Хари по една

много проста причина — той бе затворник в Азкабан, ужасната тъмница за

магьосници, охранявана от безоки душевадни демони, наречени диментори. След

бягството на Сириус от затвора те бяха дошли в «Хогуортс» да го търсят. И

все пак той бе невинен. Убийствата, за които бе осъден, бяха извършени от

Опаш, поддръжник на Волдемор, когото почти всички смятаха за мъртъв. Хари,

Рон и Хърмаяни обаче знаеха истината. Миналата година те се бяха сблъскали

лице в лице с Опаш, но само професор Дъмбълдор бе повярвал на техния

разказ.

сетне ще се махне от дома на Дърсли, защото Сириус го бе поканил да заживее

при него веднага щом успее да си възвърне доброто име. Но надеждата се

стопи, когато Опаш се изплъзна, преди да успеят да го предадат на

Министерството на магията, и Сириус трябваше да бяга, за да се спаси. Хари

му помогна да излети на гърба на един хипогриф на име Бъкбийк и оттогава

Сириус се криеше някъде. Мисълта за дома, който можеше да има, ако не бяха

изпуснали Опаш, не даваше мира на Хари през цялото лято. А и му беше дваж

по-трудно да се завърне при семейство Дърсли, като знаеше, че почти бе

успял да се отърве от тях завинаги.

Макар да не беше до него, Сириус все пак бе подкрепа за Хари. Именно

заради своя кръстник това лято получи право да прибере в стаята си всичките

училищни вещи. Никога досега семейство Дърсли не му бяха разрешавали

подобно нещо. Стремежът им непрекъснато да унижават Хари и страхът от

неговите особени сили ги караха всяко от предишните лета да заключват

училищния му куфар в килера под стълбището. Но отношението им се промени

веднага щом научиха, че Хари има кръстник, който е опасен убиец. А момчето

съобразително пропусна да спомене, че Сириус всъщност е невинен.

След пристигането си на «Привит Драйв» Хари бе получил две писма от

своя кръстник. И двете бяха доставени не от сови (както се разнасяше пощата

на магьосниците), а от големи тропически птици с ярко оперение. Хедуиг не

одобряваше тези надути натрапници и крайно неохотно им позволяваше да

пийнат от купичката й с вода, преди да отлетят обратно. Но Хари ги хареса,

защото във въображението му изникваха палми и бял пясък. Надяваше се, че

там, където се беше скрил (мястото не се споменаваше заради опасността

писмата да бъдат заловени), Сириус се чувстваше добре. А и как биха могли

да оцелеят дименторите на ярката слънчева светлина? Може би точно затова

Сириус се бе отправил на юг. Писмата, скрити под много полезната подвижна

дъска под леглото на Хари, звучаха бодро, а и в двете кръстникът му

напомняше да го уведоми, ако има нужда от нещо. Ето че сега случаят бе

точно такъв...

Лампата сякаш помръкна, когато в стаята бавно пропълзя студената сива

светлина, предвещаваща изгрева. Най-сетне, когато слънцето се вдигна и

позлати стените, а вуйчо Върнън и леля Петуния се раздвижиха в съседната

стая, Хари разчисти смачканите парчета пергамент от бюрото и препрочете

писмото си в завършения му вид:

Благодаря ти за последното писмо по огромната птица, която едва успя

да влезе през прозореца.

Всичко тук си е както преди. С диетата на Дъдли май нищо не се

получава. Вчера леля го свари да примъква тайно понички в стаята си.

Заплашиха, че ще му спрат джобните пари, ако продължава, а той побесня и

запрати своя PlayStation през прозореца. Това е нещо като компютър, на

който можеш да играеш разни игри. Беше много глупаво от негова страна,

защото сега няма да може да се разсейва с играта «Мегаосакатяване» трета

част.

те помоля, може да се появиш и да ги превърнеш в прилепи.

Но тази сутрин се случи нещо много странно. Белегът отново ме заболя.

Последния път това се случи, защото Волдемор беше в «Хогуортс». Не е

възможно той да е някъде наоколо сега, нали? Знаеш ли дали белезите,

причинени от проклятия, понякога болят и след години?

Ще изпратя писмото по Хедуиг веднага щом се върне от лов. Поздрави

Бъкбийк от мен.

Хари
Да, реши Хари, така звучи добре. Нямаше защо да разказва съня си — не

искаше да се издаде, че е притеснен. Нави пергамента и го остави отстрани

на бюрото, докато се върне Хедуиг. После стана, протегна се и отново отвори

гардероба. Без да обръща внимание на отражението си в огледалото, започна

да се облича за закуска.

ГЛАВА ТРЕТА

Хари слезе в кухнята. Семейство Дърсли вече бяха насядали около

масата. Никой от тримата не вдигна поглед към него, когато той влезе и

седна. Широкото червендалесто лице на вуйчо Върнън бе скрито зад сутрешния

брой на «Дейли мейл», а леля Петуния, стиснала устни над конските си зъби,

разрязваше един грейпфрут на четвъртинки.

Дъдли, ядосан и намусен, като че ли заемаше повече място от друг път.

А това вече беше нещо ново, защото той винаги бе заемал сам една цяла

страна от квадратната маса. Когато леля Петуния сложи в чинията на сина си

четвъртинка неподсладен грейпфрут и с треперещ глас каза «Заповядай,

сладичък Дъди!», шишкото я погледна сърдито. Животът му бе взел особено

неприятен обрат, откакто се бе прибрал вкъщи за лятната ваканция с

годишното си свидетелство от училището «Смелтингс».

Както обикновено, родителите му намериха оправдания за неговите лоши

оценки. Леля Петуния винаги твърдеше, че Дъдли е много надарено дете, но

учителите не го разбират, а пък вуйчо Върнън поддържаше тезата, че в

никакъв случай не иска синът му да бъде някой женчо зубрач. Подминаха и

обвиненията, че е малтретирал по-малките.

— Той е палаво момченце, но и на мравката път би сторил! — с

просълзени очи изрече майка му.

Ала свидетелството завършваше с няколко внимателно формулирани

забележки от училищната медицинска сестра, които нито вуйчо Върнън, нито

леля Петуния можеха да пренебрегнат. Леля Петуния настояваше, че Дъдли си е

с едър кокал, че бил още пухкавичък и затова тежал толкова, но че растял и

трябвало да яде повече. Истината обаче беше, че доставчиците, които

снабдяваха училището с екипи, вече не можеха да намират достатъчно голям

номер панталони за голф за него. Сестрата обръщаше внимание на важен факт,

който иначе толкова острият поглед на леля Петуния, безпогрешно откриващ

дори и най-незабележимите следи от пръсти по светлите стени и всяко влизане

или излизане у съседите, някак пропускаше — Дъдли, без да се нуждае от

допълнително подхранване, вече почти бе достигнал размера и килограмите на

малко хищно китче.

След множество спорове и изблици на ярост, от които дори подът в

стаята на Хари се тресеше, и след потоците сълзи, пролени от леля Петуния,

бе въведен нов режим на хранене. Диетата, изпратена от училищната сестра в

«Смелтингс», бе закачена на хладилника, в който липсваха любимите лакомства

на Дъдли — газирани напитки и кексчета, шоколадчета и сандвичи и се бяха

появили плодове, зеленчуци и други неща, които вуйчо Върнън наричаше «храна

за зайци». За да не се чувства Дъдли потиснат, леля Петуния бе настояла

цялото семейство да се подложи на тази диета и затова сега подаде и на Хари

четвъртинка грейпфрут. Той забеляза, че неговото парче е значително по-

малко от това на Дъдли. Леля Петуния явно си мислеше, че поддържа

самочувствието на сина си, като му осигурява възможност да изяжда повече от

Хари.

горния етаж и ни най-малко не подозираше, че Хари не е на диета. В момента,

когато разбра, че цяло лято ще трябва да яде моркови, той бе изпратил

Хедуиг при приятелите си със зов за помощ и те чудесно се справиха с

положението. Хедуиг се върна от дома на Хърмаяни с кутия, пълна с бисквити

без захар (родителите на Хърмаяни бяха зъболекари), а Хагрид, пазачът на

дивеча в «Хогуортс», се бе отсрамил с една торба от домашните си скалички

(Хари дори не ги докосна, защото доста си бе патил от кулинарните опити на

Хагрид). Затова пък госпожа Уизли бе изпратила по семейната сова Ерол

огромна плодова торта и най-различни сладкишчета. На бедничкия Ерол, вече

доста стар и немощен, му трябваха цели пет дена да се възстанови от полета.

А за рождения си ден (който семейство Дърсли изобщо подминаха) Хари получи

четири превъзходни торти — по една от Рон, Хърмаяни, Хагрид и Сириус. И тъй

като му бяха останали две от тях, той започна безропотно да яде

четвъртинката грейпфрут с нетърпеливо очакване да закуси истински, когато

се качи в стаята си.

Вуйчо Върнън остави настрана вестника, изсумтя с негодувание и

погледна пренебрежително своята част от грейпфрута.

— Само това ли? — попита той ядно.

Леля Петуния му хвърли свиреп поглед и кимна многозначително към

Дъдли, който вече бе омел четвъртинката си и кисело бе вторачил прасешките

си очички в резенчето на Хари.

Вуйчо Върнън изпусна тежка въздишка, която разроши огромните му

рунтави мустаци, и взе лъжичката си.

Звънна звънецът на входната врата. Вуйчо Върнън се надигна от стола и

се затътри по коридора. Бърз като светкавица, Дъдли открадна остатъка от

грейпфрут от чинията на баща си, докато майка му бе заета с чайника.

Хари чу говор пред вратата, някой се изсмя, а вуйчо Върнън отговори

рязко. После вратата се затвори и откъм коридора се разнесе звук от

раздиране на хартия.

Леля Петуния остави чайника на масата и се огледа любопитно за вуйчо

Върнън. Не след дълго разбра къде е, а минута по-късно се появи и самият

той. Беше направо бесен.

— Ти! — кресна на Хари. — Във всекидневната! Моментално!

В пълно недоумение какво ли щяха да му припишат този път, Хари стана и

последва вуйчо си от кухнята в съседната стая. Вуйчо Върнън рязко затвори

вратата след него.

— Така — изрече той и закрачи към камината, а после се обърна с лице

към Хари, като че щеше да го обяви за арестуван. — Така...

Хари с удоволствие би попитал «Какво така?», но предпочете да не

подлага на изпитание нервите на вуйчо си толкова рано сутрин, особено след

като те вече бяха силно опънати поради липсата на закуска. Така че реши да

изглежда учтиво озадачен.

— Това пристигна току-що — Вуйчото размаха пред Хари един изписан лист

лилава хартия. — Писмо. Отнася се до теб.

Хари съвсем се обърка. Кой би писал на вуйчо Върнън нещо за него? Кой

от познатите му би изпратил писмо по обикновената поща?

Вуйчо Върнън го погледна гневно, после сведе очи към писмото и започна

да чете на глас:
Уважаеми господин и госпожа Дърсли,

Не сме се запознавали официално, но съм сигурна, че много сте чували