Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал



страница3/50
Дата09.03.2017
Размер7.88 Mb.
#16433
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   50

от племенника си за моя син Рон.

Навярно Хари ви е казал, че финалът на Световното първенство по куидич

е следващия понеделник вечерта. Благодарение на връзките си в Отдела за

магически игри и спортове мъжът ми Артър успя да намери билети за

първокласни места.

Надявам се, че ще ни позволите да заведем Хари на мача, защото такава

възможност се удава веднъж в живота. Великобритания не е била домакин на

първенството от трийсет години и билети се намират изключително трудно.

Много бихме се радвали след това Хари да ни погостува до края на лятната

ваканция, а после ще го качим на влака за училище.

Най-добре ще бъде Хари да ни изпрати вашия отговор колкото е възможно

по-скоро по нормалния за нас начин, тъй като мъгълски пощальон никога не е

идвал в къщата ни и не съм убедена, че може да я намери.

С надежда скоро да видя Хари,

Моли Уизли

Р.S. Надявам се, че сме залепили достатъчно марки.


Вуйчо Върнън приключи с четенето, бръкна във вътрешния си джоб, извади

оттам още нещо и изръмжа:

— Виж това.

Той размаха плика, в който бе пристигнало писмото на госпожа Уизли, и

Хари едва се сдържа да не прихне. Цялата повърхност на този плик бе покрита

с марки, освен едно малко квадратче от лицевата страна, в което госпожа

Уизли едва бе побрала с дребни букви адреса на семейство Дърсли.

— Е, май е сложила достатъчно марки — спокойно каза Хари, като че

госпожа Уизли бе направила грешка, която всеки би могъл да допусне.

Очите на вуйчо му засвяткаха.

— Пощальонът го е забелязал — процеди през скърцащи зъби той. — Било

му много интересно откъде е писмото и затова звъннал на вратата. Сторило му

се забавно.

Хари не каза нищо. Друг едва ли щеше да разбере защо вуйчо Върнън

вдига толкова шум за някакви си марки, но Хари бе живял със семейство

Дърсли достатъчно дълго и знаеше колко докачливи бяха те за всичко, което

малко се отклоняваше от нормалното. А най-много се страхуваха някой да не

научи, че имат връзка (колкото и далечна да бе тя) с хора като госпожа

Уизли.

Вуйчо Върнън все още мяташе погледи като мълнии към Хари, който се



опитваше да запази спокойствие. Ако не кажеше или не извършеше нещо

глупаво, щеше да отиде на най-голямото развлечение, откакто се помнеше.

Очакваше вуйчо му да каже нещо, но той само продължаваше да го стрелка с

очи. Хари се осмели да наруши тишината.

— Е, мога ли да отида? — попита той.

По широкото мораво лице на вуйчо Върнън премина лек спазъм. Мустаците

му се наежиха. Хари знаеше, че зад мустаците протича яростен двубой, тъй

като двата основни инстинкта на вуйчо Върнън бяха влезли в противоречие.

Ако пуснеше Хари да отиде, момчето щеше да бъде щастливо, а точно срещу

това вуйчото се бореше вече тринайсет години. От друга страна, ако

разрешеше на Хари да прекара със семейство Уизли остатъка от лятната

ваканция, щеше да се отърве от него две седмици по-рано, отколкото

очакваше, а вуйчо Върнън мразеше самото присъствие на Хари в къщата. И

изглежда за да си даде време за размисъл, той отново погледна към писмото

на госпожа Уизли.

— Коя е тази жена? — попита той, втренчил се с отвращение в подписа.

— Виждал си я — отвърна Хари. — Това е майката на приятеля ми Рон. Тя

го чакаше на гарата на връщане от «Хог...» ...от училище в края на миналата

учебна година.

Той почти бе изрекъл «Хогуортс», а това бе сигурен начин да вбеси

вуйчо си. Никой никога не бе споменавал на глас името на училището на Хари

в къщата на семейство Дърсли.

Вуйчо Върнън сгърчи огромното си лице, като че се мъчеше да си спомни

нещо крайно неприятно.

— Една такава тантуреста ли? — изръмжа накрая. — С много червенокоси

деца...


Хари се намръщи. Реши, че е доста нагло от страна на вуйчо му да

нарича някого «тантурест», след като неговият собствен син Дъдли най-сетне

бе постигнал това, към което заплашително се бе насочил още от тригодишен —

беше станал по-голям на ширина, отколкото на височина.

Вуйчо Върнън продължаваше да изучава писмото.

— Куидич — промърмори той под носа си. — Куидич? Каква е тази щуротия?

За втори път Хари бе обзет от гняв.

— Това е спорт — кратко отвърна той. — Играе се на метли...

— Добре де, добре — извиси глас вуйчо Върнън.

Хари със задоволство установи, че вуйчо му изглежда леко притеснен.

Явно нервите му не можеха да понесат споменаването на думата «метли» в

собствената му всекидневна. За успокоение вуйчото отново зачете писмото.

Хари видя как устните му изрекоха «да ни изпрати вашия отговор колкото е

възможно по-скоро по нормалния за нас начин». Веждите му се свъсиха.

— Какво иска да каже с това по нормалния начин? — просъска той.

— Нормалният за нас начин — повтори Хари и преди вуйчо му да успее да

го прекъсне, уточни: — Нали знаеш, по совите. Това е нормалното за

магьосниците.

Вуйчо Върнън изглеждаше така възмутен, като че ли Хари току-що бе

изрекъл отвратителна ругатня. Тресейки се от яд, той хвърли тревожен поглед

през прозореца, сякаш очакваше да види някой от съседите, притиснал ухо до

стъклото.

— Колко пъти съм ти повтарял да не споменаваш тези противоестествени

неща под моя покрив? — процеди той, а лицето му стана тъмномораво. — Я се

виж, облечен си в дрехите, с които ние с Петуния покрихме неблагодарния ти

гръб...


— Чак след като Дъдли им е видял сметката — студено довърши Хари.

И той наистина беше облечен с фланела, която бе толкова голяма, че

трябваше да навие пет пъти ръкавите, та да може да използва ръцете си, и

толкова дълга, че висеше чак до под колената на торбестите му джинси.

— Не позволявам да ми се говори така! — тресеше се от гняв вуйчо

Върнън.


Хари не можеше повече да търпи. Отминало бе времето, когато се

стараеше да спазва глупавите правила на семейство Дърсли. Той не се

съобразяваше с диетата на Дъдли и нямаше да допусне вуйчо Върнън да му

попречи да отиде на финала на Световното първенство по куидич.

Пое дълбоко въздух, успокои се и се обърна към вуйчо си:

— Така, значи няма да ходя на Световното първенство. Сега мога ли да

си вървя? Искам да довърша писмото си до Сириус. Нали се сещаш — моя

кръстник.

Направи го. Изрече магическите думи. А сега гледаше как моравият цвят

се отдръпваше на петна от лицето на вуйчо Върнън и то заприлича на зле

разбъркан сладолед с касис.

— Ти... ти му пишеш, така ли? — с престорено спокоен глас попита той,

но Хари забеляза как зениците на малките му очи се свиха от внезапен страх.

— Ами... да — небрежно отвърна момчето. — Обаче отдавна не съм му

изпращал писмо и нали се сещаш — ако не получи вест от мен, може да си

помисли, че нещо се е случило.

Замълча, за да се наслади на ефекта, предизвикан от думите му. Като че

ли виждаше как зъбни колелца трескаво се въртят под гъстата, тъмна,

прилежно сресана на път коса на вуйчо Върнън. Ако се опиташе да забрани на

момчето да пише на кръстника си, Сириус щеше да си помисли, че се държат

лошо с Хари. Ако откажеше да пусне племенника си на Световното първенство

по куидич, Хари щеше да пише на Сириус и той щеше със сигурност да

разбере, че с момчето се отнасят зле. Оставаше един-единствен избор. Хари

виждаше как решението се избистря в ума на вуйчо му, сякаш огромното

мустакато лице бе станало прозрачно. Успя да сдържи смеха си и да запази

безразлично изражение. И тогава...

— Добре де, ходи на това проклето... това глупаво... това Световно

първенство. Пиши, ама кажи на ония... ония Уизли да дойдат да те вземат.

Нямам време да те мъкна нагоре-надолу из страната. Можеш да прекараш

остатъка от лятото при тях. И съобщи на твоя... на кръстника си... кажи

му... кажи му, че отиваш.

— Добре — засия Хари.

Той се обърна и се запъти към вратата на всекидневната, като едва се

въздържаше да не заподскача и закрещи от радост. Отиваше... отиваше при

семейство Уизли! Отиваше на Световното първенство по куидич!

В коридора почти се сблъска с Дъдли, който се бе спотаил зад вратата,

явно с надеждата да подочуе как нахокват Хари. Дебелакът остана поразен от

широката усмивка по лицето на братовчед си.

— Закуската беше отлична, нали? — попита Хари. — Аз се подух от ядене,

а ти?


Той избухна в смях от изумлението по лицето на Дъдли, хукна нагоре по

стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж, и се втурна в стаята си.

Веднага забеляза, че Хедуиг се е върнала. Тя седеше в клетката си,

вперила огромните си кехлибарени очи в него, и тракаше с човка в знак, че е

сърдита. Причината веднага се изясни.

— ОООХ! — извика Хари.

Нещо дребно, сиво и пернато, подобно на топка за тенис, се блъсна в

главата на Хари. Той ядосано разтърка глава, вдигна поглед към това, което

го бе ударило, и видя мъничка сова — толкова малка, че спокойно би се

побрала в дланта му, — да свисти развълнувано в кръг из стаята като запален

фойерверк. Едва тогава Хари осъзна, че совата бе пуснала в краката му

писмо. Наведе се, взе го, позна почерка на Рон и разкъса плика. В него

имаше набързо надраскана бележка.
Хари — ТАТКО ВЗЕ БИЛЕТИТЕ! Ирландия срещу България, в понеделник

вечерта. Мама писа на мъгълите и ги помоли да останеш при нас. Може и да са

получили вече писмото, не знам колко е бърза мъгълската поща. Реших да

пратя писмо и по Пиги.


Хари се взря в името Пиги*, а после и в малката сова, стрелкаща се

сега около абажура на тавана. Никога не бе виждал нещо, което толкова да не

прилича на прасе. Може би не бе разчел правилно почерка на Рон. Отново

зачете писмото:

[* Пиги — от «прасе» (англ.) — Бел.прев.]
Ще дойдем да те вземем, независимо дали на мъгълите им харесва или не

— не може да пропуснеш Световното първенство. Мама и татко решиха, че е по-

добре преди това да се престорим, че искаме разрешението им. Ако кажат

«да», веднага изпрати Пиги с отговора и ние ще дойдем да те вземем в пет

часа в неделя. Ако кажат «не», пак веднага изпрати Пиги, а ние така или

иначе ще дойдем да те вземем в пет часа в неделя.

Хърмаяни пристига днес следобед. Пърси започна работа — в Отдела за

международно магьосническо сътрудничество. Не споменавай думата «чужбина»,

докато си у нас, защото ще ти продъни ушите.

До скоро,

Рон
— Успокой се! — каза Хари на малката сова, която прелиташе ниско над

главата му. Тя цвърчеше неистово, вероятно от гордост, че е доставила

писмото точно на този, за когото е било предназначено. — Ела тук. Трябва да

отнесеш обратно моя отговор.

Птичката изпърпори с крила и кацна върху клетката на Хедуиг. Полярната

сова хладно извъртя очи към нея, като че я предизвикваше да посмее да се

приближи още малко.

Хари отново стисна орловото перо, грабна ново парче пергамент и

написа:
Рон, всичко е наред, мъгълите разрешиха да дойда. До утре в пет часа.

Направо нямам търпение!

Хари
Той сгъна бележката няколко пъти, докато стана съвсем малка, и с

големи усилия успя да я привърже за мъничкото краче на совата, която

подскачаше на място от вълнение. Когато бележката бе вече здраво вързана,

птичката отново полетя, стрелна се през прозореца и веднага изчезна от

погледа му.

Хари се обърна към Хедуиг.

— Какво ще кажеш за едно дълго пътуване, а? — попита я той.

Хедуиг избухука гордо.

— Ще отнесеш това на Сириус — каза момчето и взе започнатото писмо. —

Само минутка... да го довърша.

Отново разви пергамента и бързо написа послеслов:
Ако искаш да се свържеш с мен, аз ще бъда при моя приятел Рон Уизли до

края на лятото. Баща му е взел билети за финала на Световното първенство по

куидич!
Като завърши писмото, той го прикрепи за крака на Хедуиг. Совата бе

необичайно кротка, сякаш решена да покаже как трябва да се държи една

истинска пощенска сова.

— Ще бъда при Рон, когато се върнеш, нали разбра? — обясни й Хари.

Тя нежно клъвна пръста му, разпери огромните си криле с приглушено

свистене и излетя през отворения прозорец.

Хари я проследи, докато се скри от погледа му, после пролази под

леглото си, дръпна подвижната дъска и извади голямо парче торта. Седна на

пода и започна да яде, наслаждавайки се на щастието, което го бе обзело.

Той закусваше торта, а Дъдли — само парченце грейпфрут. Беше слънчева лятна

утрин, заминаваше си от «Привит Драйв» на другия ден, белегът вече не го

болеше и щеше да гледа финала на Световното първенство по куидич. Трудно

можеше нещо да го разтревожи в този момент... дори и Лорд Волдемор.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА


ОТНОВО КЪМ «ХРАЛУПАТА»

В дванайсет часа на следващия ден Хари бе подредил в куфара си нещата

за училище и най-ценните си вещи — мантията невидимка, наследство от баща

му, метлата, подарък от Сириус, и магическата карта на «Хогуортс», която

Фред и Джордж Уизли му бяха дали миналата година. Той бе изчистил

хранителните запаси от скривалището си под подвижната дъска на пода,

многократно бе проверил всяко кътче и процеп в стаята за забравени

магьоснически книги или пера и бе свалил от стената таблицата с датите до

първи септември, върху която с радост бе отмятал оставащите дни до

завръщането в «Хогуортс».

Атмосферата на «Привит Драйв» номер четири бе изключително напрегната.

Всички от семейство Дърсли бяха изнервени и раздразнителни, защото в къщата

им съвсем скоро щяха да пристигнат група магьосници. Вуйчо Върнън направо

се бе вцепенил, когато Хари го осведоми, че семейство Уизли ще пристигнат в

пет часа в неделя.

— Надявам се, че си ги предупредил да се облекат подходящо — озъби се

той на мига. — Виждал съм как се труфят такива като вас. Поне да спазят

благоприличието и да облекат нормални дрехи!

Хари потръпна от смътно предчувствие. Той май никога не бе виждал

господин и госпожа Уизли да носят дрехи, които семейство Дърсли биха

нарекли «нормални». Децата им понякога обличаха мъгълски дрехи през

ваканциите, но господин и госпожа Уизли обикновено носеха дълги мантии, по-

малко или повече овехтели. Хари не се притесняваше какво щяха да кажат

съседите, а се тревожеше, че роднините му може да се отнесат грубо със

семейство Уизли, ако с външния си вид те оправдаят най-лошата мъгълска

представа за магьосници.

Вуйчо Върнън бе облякъл най-хубавия си костюм. Някои хора биха го

изтълкували като знак за гостоприемство, но Хари знаеше, че целта на вуйчо

му е да изглежда авторитетно и заплашително. Дъдли пък сякаш се бе смалил.

И то не защото диетата най-сетне му се бе отразила, а от страх. При

предишната си среща с възрастен магьосник Дъдли се бе сдобил със завита

свинска опашчица, стърчаща от задницата на панталоните му, и леля Петуния и

вуйчо Върнън бяха принудени да платят за отстраняването й в една частна

клиника в Лондон. Затова не бе чудно, че Дъдли се попипваше нервно отзад и

преминаваше косо от стая в стая, та врагът да не успее да го уцели повторно

на същото място.

Обядът премина в мълчание. Дъдли дори не протестираше срещу менюто

(извара и настъргана целина). Леля Петуния не хапна нищо. Скръстила ръце и

свила устни, тя сякаш дъвчеше езика си, та да преглътне гневната тирада,

която копнееше да изсипе върху Хари.

— Ще бъдат с кола, нали? — избоботи вуйчо Върнън през масата.

— Ъхъ — кимна Хари.

Не бе и помислил за това. Как всъщност биха могли да го вземат

семейство Уизли? Вече нямаха кола. Старият им «Форд Англиа» се щураше из

Забранената гора край «Хогуортс». Но миналата година на господин Уизли му

бяха отпуснали коли от Министерството на магията. Може би същото щеше да се

случи и сега.

— Така мисля — добави Хари.

Вуйчо Върнън изпуфтя в мустаците си. При нормални обстоятелства щеше

да попита каква кола кара господин Уизли. Той преценяваше другите по това,

колко са големи и скъпи колите им. Но Хари се съмняваше, че вуйчо му би

одобрил господин Уизли, дори и да караше «Ферари».

По-голямата част от следобеда Хари прекара в стаята си. Не би могъл да

издържи да гледа как леля Петуния надзърта на всеки няколко секунди през

дантелените пердета, сякаш е чула съобщение за избягал носорог. Най-сетне,

в пет без петнайсет, Хари слезе във всекидневната.

Леля Петуния нервно изправяше възглавничките на дивана. Вуйчо Върнън

се преструваше, че чете вестник, но малките му очи не помръдваха и Хари бе

сигурен, че той е напрегнал слуха си да чуе звук от приближаваща кола.

Дъдли се бе натъпкал в едно кресло, а тлъстите му ръце бяха здраво

притиснати под седалищните му части. Хари не издържа на напрежението,

излезе от стаята и седна на стълбата във вестибюла, вперил поглед в

часовника, а сърцето му учестено биеше от вълнение и нервност.

Пет часът дойде и отмина. Вуйчо Върнън, вече поизпотен в костюма си,

отвори входната врата, погледна нагоре и надолу по улицата и бързо прибра

главата си.

— Закъсняват! — озъби се той на Хари.

— Виждам — отвърна момчето. — Може... ъъъ... да са попаднали в

задръстване или да се е случило нещо.

Пет и десет... пет и петнайсет... Хари започна да се притеснява. В пет

и половина дочу как леля Петуния и вуйчо Върнън си шепнат троснато във

всекидневната:

— Никаква съобразителност!

— Можеше да имаме и друг ангажимент!

— Сигурно си мислят, че като закъснеят, ще ги поканим на вечеря.

— И дума да не става! — отсече вуйчо Върнън и Хари го чу как се

изправя и започва да крачи из всекидневната. — Да го взимат и да си

тръгват, без да се мотаят. Така де... ако изобщо дойдат. Вероятно са

объркали деня. Мен ако питаш, такива като тях не зачитат точността кой знае

колко. Или е това, или карат някой евтин боклук, който се е...

ТРРРРЯАААААС!

Хари подскочи. Зад вратата на всекидневната се разнесоха виковете на

тримата му родственици, изпаднали в паника и мятащи се из стаята. В

следващия момент Дъдли излетя във вестибюла, а по лицето му бе изписан

ужас.

— Какво стана? — попита Хари. — Какво се случи?



Но Дъдли сякаш беше онемял. Здраво притиснал с ръце задницата си, той

с пълна скорост се заклати като патица към кухнята, а Хари се втурна към

всекидневната.

Силно тропане и дращене се носеха откъм вече закованата с дъски камина

на семейство Дърсли, пред която светеше електрическо огнище.

— Какво е това? — задъхваше се леля Петуния, прилепила гръб към

стената и взираща се с ужас в огнището. — Какво става, Върнън?

Но догадките се изясниха след секунда. Откъм вътрешността на

закованата камина се чуха гласове:

— Ох! Фред, не... върни се, върни се, станала е грешка... кажи на

Джордж да не... ОХ! Джордж, недей, тук няма откъде... бързо се върни и кажи

на Рон...

— Може би Хари ще ни чуе, татко... Може би ще успее да ни пусне да

излезем...

Чу се силно блъскане с юмруци по дъските зад електрическото огнище.

— Хари, Хари, чуваш ли ни?

Семейство Дърсли се хвърлиха към Хари като двойка хищници.

— Какво е това? — изръмжа вуйчо Върнън. — Какво става?

— Те... те са тръгнали насам с летежна пудра — разясни Хари,

потискайки неудържимото си желание да се разсмее. — Те могат да се

придвижват с пламъците... само че вие сте затворили камината...

Почакайте...

Той се доближи до камината и извика през дъските:

— Господин Уизли, чувате ли ме?

Блъскането спря. Някой в комина се провикна: «Шшшт!»

— Господин Уизли, аз съм Хари... Камината е закована. Не можете да

минете оттук.

— Ех, да му се не види! — чу се гласът на Артър Уизли. — Защо им е

трябвало да я затварят?

— Имат си електрическо огнище — обясни Хари.

— Така ли? — развълнувано попита гласът. — Еклектрическо ли каза? Има

ли си щепсел? Страхотно, трябва да го видя... чакай да помислим... Ох, Рон!

Гласът на Рон се присъедини към останалите.

— Защо сме тук? Нещо не е наред ли?

— А, нищо подобно, Рон — подигравателно се обади Фред. — Точно това е

мястото, където искахме да стигнем.

— Няма що, страхотно прекарване! — отбеляза Джордж, но гласът му

звучеше приглушено, сякаш някой го бе затиснал до стената.

— Момчета, момчета... — прошепна господин Уизли неспокойно. — Обмислям

какво можем да направим... да... единственият начин... Хари, дръпни се

назад.

Хари отстъпи към канапето. Вуйчо Върнън обаче пристъпи напред.



— Чакайте! — закрещя той по огнището. — Какво точно се опитвате да...

БУФ!


Закованата камина избухна, електрическото огнище изхвърча през стаята

и господин Уизли, Фред, Джордж и Рон излетяха след него сред облак от

отломки зидария и дребни камъчета. Леля Петуния изпищя и политна назад към

масичката за кафе. Вуйчо Върнън я подхвана, преди да падне на пода, и

зяпна, онемял, към семейство Уизли, всичките с яркочервени коси, а

близнаците Фред и Джордж — еднакви до последната луничка.

— Така е по-добре — задъхано изрече господин Уизли, като изтръска

прахта от дългата си зелена мантия и намести очилата си. — А вие трябва да

сте лелята и вуйчото на Хари.

Слаб, висок и леко оплешивял, той се запъти към вуйчо Върнън с

протегната ръка, но вуйчото отстъпи няколко крачки, влачейки жена си, като

че ли загубил ума и дума. Най-хубавият му костюм бе покрит с бял прах, а

косата и мустаците му бяха така побелели, сякаш изведнъж беше остарял с

трийсет години.

— Ааа... да... съжалявам за случилото се... — извини се господин

Уизли, като свали ръка и погледна през рамо към разбитата камина. — Аз съм

виновен за всичко, просто не ми дойде наум, че може и да не успеем да

излезем от другия край. Свързах камината ви към пудролиниите, разбирате

ли... само за този следобед, както знаете, идваме да вземем Хари.

Мъгълските камини по принцип не се свързват, в интерес на истината... обаче

аз имам един приятел в Комисията по експлоатация на летежна пудра и той

уреди работата. Всичко ще оправя ей сегичка, не се притеснявайте. Само ще

запаля огън, за да пратя момчетата обратно, и ще поправя камината ви, преди

да се магипортирам.

Хари бе готов да се обзаложи, че семейство Дърсли не са разбрали нито

дума. Вцепенени от ужас, те все още зяпаха господин Уизли. Леля Петуния

едва се изправи на крака и се скри зад вуйчо Върнън.

— Здрасти, Хари! — весело поздрави господин Уизли. — Приготви ли си

куфара?

— Горе е — с усмивка отговори Хари.



— Ние ще го вземем — веднага предложи Фред. Намигайки на Хари,

близнаците излязоха от стаята. Те знаеха къде беше неговата стая, тъй като

веднъж вече го бяха измъквали от нея посред нощ. Хари подозираше, че Фред и

Джордж се надяват да зърнат Дъдли — толкова много им бе разказвал за него.

— Е... — заговори господин Уизли, като леко размахваше ръце, докато се


Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> В обятията на шамбала
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   50




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница