Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

опитваше да намери подходящи думи, за да наруши неловкото мълчание. —

Много... ъъъ... много хубава къща си имате.

И понеже обикновено безупречно чистата всекидневна бе покрита с прах и

парчета тухли, тази оценка не се отрази добре на семейство Дърсли. Лицето

на вуйчо Върнън поморавя за пореден път, а леля Петуния сякаш отново

задъвка езика си. Но и двамата изглеждаха прекалено уплашени, за да

продумат каквото и да било.

Господин Уизли се заоглежда. Той се интересуваше от всичко, свързано с

бита на мъгълите. Хари видя колко му се искаше да приближи и да разгледа

телевизора и видеото.

— През тях тече еклектричество, нали? — запита той с вещина. — Да,

точно така, ето ги щепселите. Аз колекционирам щепсели. — После добави за

информация на вуйчо Върнън: — И батерии също. Имам голяма колекция от

батерии. Жена ми ме смята за луд, но какво да се прави...

Очевидно бе, че вуйчо Върнън също смята господин Уизли за луд. Той

незабележимо се придвижваше надясно и прикриваше зад гърба си леля Петуния,

като че гостенинът щеше внезапно да се засили към тях и да ги нападне.

Изведнъж Дъдли се появи в стаята. Хари чу тропането на куфара по

стълбите и разбра, че шумът бе изплашил братовчед му и той бе избягал от

кухнята. Дъдли се промъкна покрай стената, втренчил ужасени очи в господин

Уизли, и се опита да се скрие зад майка си и баща си. За съжаление

телесната маса на вуйчо Върнън, достатъчна да закрие кльощавата леля

Петуния, не стигаше да прикрие и Дъдли.

— А това е братовчед ти, нали, Хари? — запита господин Уизли в нов

смел опит да завърже разговор.

— Точно така — потвърди момчето. — Това е Дъдли.

Двамата с Рон се спогледаха и после бързо отклониха очи встрани,

обзети от неустоимото изкушение да избухнат в смях. Дъдли все още стискаше

задницата си, като че ли се страхуваше да не изпадне. Господин Уизли обаче

изглеждаше истински угрижен от странното поведение на Дъдли. По тона на

гласа му Хари се убеди, че за господин Уизли неговият братовчед бе точно

толкова луд, колкото самият господин Уизли за семейство Дърсли, но с тази

разлика, че гостът изпитваше към Дъдли съчувствие, а не страх.

— Приятна ли е ваканцията, Дъдли? — обърна се той към него любезно.

Дъдли изцвърча. Хари видя как ръцете му още по-силно се вкопчиха в

масивната му задница.

Фред и Джордж се върнаха с куфара. Влязоха, огледаха се и забелязаха

Дъдли. По лицата им се разляха еднакви дяволити усмивки.

— Е, хайде — каза господин Уизли. — Да се стягаме.

Той нави ръкавите на мантията си и извади магическата си пръчка. Хари

видя как семейство Дърсли се отдръпнаха към стената като по команда.

— Инсендио! — произнесе господин Уизли, насочил пръчката си към

дупката в стената зад себе си.

В този миг в камината се надигнаха пламъци, така весело припукващи,

като че горяха от часове. Господин Уизли извади платнена кесийка от джоба

си, развърза я, взе щипка пудра от нея и я поръси върху пламъците, които се

оцветиха в смарагдово зелено и лумнаха още по-високо.

— Тръгвай, Фред — подкани господин Уизли.

— Ей сега — отвърна Фред. — А не... почакай...

От джоба на Фред се бе изхлузила малка торбичка и съдържанието й —

големи и тежки бонбони в ярки обвивки — се пръсна във всички посоки.

Фред запълзя по пода и ги натъпка обратно в джоба си, после махна

весело на семейство Дърсли, направи няколко крачки напред, премина право

през пламъците и извика «Хралупата!». Леля Петуния ахна и потръпна от ужас.

Чу се изсвистяване и Фред изчезна.

— Сега си ти, Джордж — отново се обади господин Уизли. — Заедно с

куфара.

обърне на една страна, за да го държи по-здраво. После, с второто

изсвистяване, Джордж викна «Хралупата!» и също изчезна.

— Рон, твой ред е — каза господин Уизли.

— До скоро! — весело се обърна Рон към семейство Дърсли, усмихна се

широко на Хари, стъпи в пламъците, изкрещя «Хралупата!» и се изпари.

Последни останаха Хари и господин Уизли.

— Ами... довиждане — обърна се Хари към роднините си. Те не

отговориха. Хари тръгна към пламъците, но точно когато стигна да ръба на

камината, господин Уизли протегна ръка, дръпна го назад и погледна изумено

към семейство Дърсли.

— Хари ви каза «Довиждане». Не го ли чухте?

— Няма значение — промърмори Хари. — Наистина... все ми е едно.

Господин Уизли не отместваше ръката си от рамото му.

— Ще видите племенника си чак следващото лято! — възмутено заговори

той на вуйчо Върнън. — Няма ли да се сбогувате с него?

Лицето на вуйчо Върнън гневно се сгърчи. Мисълта, че получава урок по

добри обноски от човека, който току-що бе взривил половин стена във

всекидневната му, очевидно силно го тормозеше.

Но магическата пръчка на господин Уизли бе още в ръката му и вуйчо

Върнън я стрелна с малките си очички, преди да каже неохотно:

— Е... довиждане.

— До скоро! — отвърна Хари, стъпил с единия крак в зелените пламъци,

които приятно го обгърнаха като топло дихание.

Но точно тогава зад него изригна ужасяващ звук от давене и леля

Петуния започна да пищи.

Хари се обърна рязко. Дъдли не стоеше вече зад родителите си, а бе

коленичил до масичката за кафе, давеше се и пръскаше слюнки върху нещо

трийсетсантиметрово, мораво и слузесто, което стърчеше от устата му. След

секунда на пълно изумление Хари осъзна, че трийсетсантиметровото нещо

всъщност е езикът на Дъдли... и че на пода пред него лежи яркооцветена

обвивка от бонбон.

Леля Петуния се хвърли на земята до сина си, сграбчи върха на подутия

език и се опита да го изтръгне от устата му. Естествено Дъдли писна и

навсякъде полетяха слюнки, докато се бореше да се отскубне от майка си.

Вуйчо Върнън крещеше и махаше с ръце, та господин Уизли трябваше да викне,

за да го чуят.

— Не се тревожете, ще го оправя! — извика той, като се приближи към

Дъдли с протегната магическа пръчка, но леля Петуния се разписка още по-

оглушително и се хвърли пред сина си като жив щит срещу господин Уизли.

— Недейте! — отчая се господин Уизли. — Много е просто... от бонбона

е... синът ми Фред... е голям шегаджия... но това е просто магия за

наедряване... няма какво друго да е... моля ви, мога да го оправя...

Вместо да се поуспокоят, домакините окончателно изпаднаха в паника.

Леля Петуния плачеше истерично и дърпаше езика на Дъдли, твърдо решена да

го изтръгне. Дъдли се задушаваше под двойния натиск на майка си и езика си.

А вуйчо Върнън, който бе извън себе си от ярост, грабна една порцеланова

статуетка от скрина и я метна по господин Уизли, който се сниши и

украшението се разби сред взривената камина.

— Недейте! — ядоса се господин Уизли и размаха заплашително

магическата си пръчка. — Опитвам се да помогна.

Ревейки като ранен хипопотам, вуйчо Върнън сграбчи друго украшение.

— Хари, тръгвай! Просто тръгвай! — извика господин Уизли с насочена

към вуйчо Върнън пръчка. — Аз ще се оправя.

На Хари не му се щеше да пропусне забавлението, но втора статуетка

откъм вуйчо Върнън изсвистя покрай лявото му ухо. Това го накара да се

откаже и да остави положението в ръцете на господин Уизли. Стъпи в

пламъците и погледна през рамо, докато изричаше «Хралупата!». Последният му

мимолетен поглед към всекидневната запечата как господин Уизли пръсва с

пръчката си трета статуетка в ръката на вуйчо Върнън, леля Петуния крещи и

лежи върху Дъдли, а езикът на Дъдли се мята наоколо като огромен слузест

питон. В следващия момент Хари се завъртя с шеметна скорост. Всекидневната

на семейство Дърсли профуча и изчезна зад буйните сма-рагдови пламъци.

ГЛАВА ПЕТА

С прилепени към тялото лакти Хари все по-вихрено се въртеше и пред

погледа му пробягваха неясни отблясъци от камини, докато не започна да му

се повдига и той затвори очи. После, когато най-сетне усети, че забавя ход,

протегна ръце и се спря миг преди да изхвърчи с главата напред през

кухненското огнище в дома на Уизли.

— Изяде ли го? — попита развълнувано Фред, като подаде ръка на Хари да

му помогне.

— Аха — кимна Хари, изправяйки се. — Какво беше това?

— Карамелки «Тонезик» — безгрижно поясни Фред. — Двамата с Джордж ги

изобретихме и цяло лято търсим върху кого да ги изпробваме...

Малката кухня сякаш избухна от смях. Хари се огледа и видя, че Рон и

Джордж седят около изтърканата дървена маса заедно с двама червенокоси

младежи — Хари никога не ги беше виждал, но веднага се сети кои са. Това

бяха Бил и Чарли, най-големите синове на семейство Уизли.

— Как си, Хари? — поздрави го седящият по-близо до него, ухили се и

подаде голямата си ръка, която Хари разтърси, а пръстите му усетиха по

другата длан мехури и мазоли.

Това сигурно бе Чарли, който изследваше змейове в Румъния. Нисък и

набит, той приличаше повече на близнаците, отколкото на Пърси и Рон — и

двамата високи и слаби. Широкото му, излъчващо добрина лице, бе обветрено и

толкова луничаво, че изглеждаше като загоряло от слънцето. Ръцете му бяха

мускулести, а на едната лъщеше голям белег от изгаряне.

Бил се изправи и с усмивка се здрависа с Хари, който остана изненадан.

Знаеше, че Бил работи в магьосническата банка «Гринготс» и че е бил

отличник на «Хогуортс». Беше предполагал, че Пърси, който строго следеше за

всяко нарушение и обичаше да командва, е негово копие. Обаче Бил се оказа —

и това бе най-точното определение — готин. Той бе висок, с дълга коса,

вързана на опашка. На ухото си имаше обица, от която се поклащаше нещо като

зъб. Беше облечен като за рокконцерт, само че обувките му, както Хари

забеляза, не бяха от естествена, а от змейска кожа.

Преди някой от тях да успее да каже каквото и да било, се чу леко

изпукване и до рамото на Джордж се появи господин Уизли. Хари никога не го

бе виждал по-ядосан.

— Това не беше смешно, Фред! — изкрещя той. — Какво всъщност даде на

мъгълчето?

— Нищо не съм му давал — ухили се хитро Фред. — Просто го изпуснах...

Сам си е виновен, че го е изял. Аз не съм го карал.

— Нарочно го изпусна! — изрева господин Уизли. — Знаеше, че ще го

изяде, знаеше, че е на диета...

— Колко дълъг стана езикът му? — нетърпеливо попита Джордж.

— Вече беше над метър, когато мъгълите ми позволиха да го смаля!

Хари и братята Уизли отново избухнаха в смях.

— Не е смешно! — извика господин Уизли. — Такова поведение сериозно

накърнява магьосническо-мъгълските отношения! Половината от живота си съм

посветил на борбата срещу лошото отношение към мъгъли, а собствените ми

синове...

— Ние му го дадохме не просто защото е мъгъл! — възмути се Фред.

— Да, а защото е голям гадняр — добави Джордж. — Нали, Хари?

— Така си е, господин Уизли — искрено потвърди Хари.

— Не е там работата! — побесня господин Уизли. — Само почакайте да

кажа на майка ви...

— Да ми кажеш какво? — обади се един глас зад гърба му.

Госпожа Уизли току-що бе влязла в кухнята. Тя бе ниска закръглена жена

с много мило лице, но сега очите й бяха подозрително присвити.

— А, Хари, здравей, миличък! — каза тя, като го видя, и му се усмихна.

После погледът й рязко се върна към съпруга й. — Да ми кажеш какво, Артър?

Господин Уизли се поколеба. Хари подозираше, че колкото и да бе ядосан

на Фред и Джордж, той нямаше никакво намерение да разказва за случилото се

на госпожа Уизли. Настъпи тишина, сред която господин Уизли нервно гледаше

жена си. В този момент две момичета се появиха на кухненската врата зад

госпожа Уизли. Едното, с много буйна кестенява коса и доста едри предни

зъби, бе Хърмаяни Грейнджър, приятелката на Хари и Рон. Другото, нисичко и

червенокосо, бе Джини, по-малката сестра на Рон. И двете се усмихнаха на

Хари, той също им се усмихна в отговор, от което Джини поруменя — тя го бе

харесала още при първото му посещение в «Хралупата».

— Да ми кажеш какво, Артър? — потрети госпожа Уизли с глас, който

вещаеше опасност.

— Нищо особено, Моли — измърмори господин Уизли. — Фред и Джордж

само... но аз си поговорих с тях...

— Какво са направили този път? — тревожно попита жена му. — Ако има

нещо общо с Магийки шегобийки от Уизли...

— Рон, защо не покажеш на Хари къде ще спи? — обади се Хърмаяни откъм

вратата.

миналия път...

— Да идем там всички — подхвърли многозначително тя.

— А, добре — схвана идеята Рон. — Хайде.

— И ние идваме — викна Джордж...

— Вие останете по местата си! — изръмжа госпожа Уизли.

Хари и Рон се измъкнаха от кухнята и заедно с Хърмаяни и Джини

тръгнаха по тесния коридор, после поеха по скърцащата стълба, която

минаваше на зигзаг през къщата към горните етажи.

— Какво е Магийки шегобийки от Уизли! — попита Хари, докато се

изкачваха.

Рон и Джини се засмяха, но Хърмаяни дори не се усмихна.

— Мама открила тесте формуляри за поръчки, докато чистела стаята на

Фред и Джордж — тихо започна Рон. — И дълги списъци с цени за неща, които

двамата са изобретили. Разни шегобийства, нали разбираш, фалшиви магически

пръчки и бонбони, които погаждат номера, най-различни неща... Направо

върховно! Не съм допускал, че са толкова изобретателни...

— Чувахме експлозии от стаята им, но не ни е минавало през ум, че

изработват такива неща — обади се Джини. — Мислехме, че просто обичат да

вдигат шум.

— Само че повечето от нещата... е, всъщност всичките... бяха малко

опасни — продължи Рон. — Те искаха да започнат да ги продават в «Хогуортс»

да изкарат някоя пара, но мама направо побесня. Каза, че им забранява да

правят такива неща, и изгори формулярите до един. Още им се мръщи. Нали не

взеха и всичките изпити за СОВА, както тя очакваше.

СОВА бяха дванайсет изпита за степента Специалист по особена

вълшебническа активност, на който учениците в «Хогуортс» се явяваха, след

като навършеха петнайсет години.

— А после имаше и голям скандал — добави Джини. — Защото мама иска да

работят в Министерството на магията като татко, а те й казаха, че не желаят

да се занимават с нищо друго, освен да си отворят шегобийница.

Точно в този момент на втората площадка се открехна една врата и се

показа сърдито лице с очила с рогови рамки.

— Здрасти, Пърси! — поздрави Хари.

— А, здравей, Хари! — отвърна Пърси. — Чудех се кой вдига целия този

шум. Опитвам се да работя тук, нали разбираш? Трябва да довърша един

служебен доклад и ми е трудно да се съсредоточа, когато някои трещят нагоре-

надолу по стълбите.

— Ние не трещим — подразни се Рон. — Ние вървим. Съжалявам, ако сме

смутили твоята строго поверителна работа за Министерството на магията.

— Над какво работиш? — попита Хари.

— Доклад на Отдела за международно магьосническо сътрудничество —

самодоволно обясни Пърси. — Опитваме се да въведем общ стандарт за

дебелината на дъната на котлите. Някои от вносните са малко по-тънки и

течовете се увеличават с около три процента на година...

— Този доклад ще промени света, слушай какво ти казвам — обяви Рон. —

Скоро ще четем за продънени котли на първа страница на «Пророчески вести».

Пърси поруменя.

— Подигравай се, Рон! — разпали се той. — Но ако не наложим

международен закон, пазарът ни ще бъде залят от неустойчиви плиткодънни

продукти, което сериозно ще застраши...

— Да, да, добре — измърмори Рон и продължи нагоре по стълбата.

Пърси затръшна вратата на стаята си. Хари, Хърмаяни и Джини следваха

Рон още три отклонения на стълбата нагоре сред ехтящите крясъци, долитащи

от кухнята на първия етаж. Явно господин Уизли все пак бе разказал на жена

си случката с бонбоните.

Стаята на Рон под покрива на къщата изглеждаше така, както я завари

Хари последния път. Играчите на «Чъдли кенънс», любимия отбор на Рон по

куидич, се вихреха и махаха от същите плакати по стените и скосения таван.

Аквариумът до прозореца, в който преди имаше попови лъжички, се обитаваше

сега от една невероятно голяма жаба. Скабърс, стария плъх на Рон, го нямаше

вече, но вместо него тук бе мъничката сива сова, която бе долетяла с

писмото за Хари на «Привит Драйв». Тя подскачаше нагоре-надолу в малката си

клетка и цвъртеше лудо.

— Млъкни, Пиги! — нареди Рон, като се промъкна между две от четирите

легла, едва побрали се в стаята. — Фред и Джордж ще спят при нас, понеже

Бил и Чарли са в тяхната стая — обясни той. — Пърси се шири сам в своята,

защото трябвало да работи.

— Ама... защо казваш на совата Пиги? — попита Хари.

— Прави се на интересен — обади се Джини. — Истинското й име е

Пигуиджън*.

[* Дребен, мъничък (англ.) — Бел.прев.]

— И кое му е интересното? — заяде се Рон. — Джини я нарече така —

заобяснява той на Хари. — Така й харесвало. Опитах се да променя името на

совата, но бе много късно — тя вече не отговаряше на нищо друго. Така че

сега е Пиги. Държа я тук, защото досажда на Ерол и Хермес. Всъщност и на

мен ми досажда.

Пигуиджън хвъркаше щастливо в клетката си и оглушително цвъртеше. Хари

не прие сериозно приказките на Рон, тъй като добре го познаваше. Приятелят

му непрестанно се бе оплаквал от своя плъх Скабърс, но ужасно се разстрои,

когато помисли, че Крукшанкс, котаракът на Хърмаяни, го е изял.

— А къде е Крукшанкс? — сети се Хари.

— Сигурно е навън в градината — отговори Хърмаяни. — Обича да

преследва гномове. Досега не беше ги виждал.

— Пърси харесва работата си, така ли? — продължи да разпитва Хари,

като седна на едно от леглата и се загледа в играчите от «Чъдли кенънс»,

които се стрелваха в стаята и отново се прибираха в плакатите по тавана.

— Дали я харесва? — мрачно отвърна Рон. — Мисля, че едва ли щеше да се

прибере, ако татко не го бе накарал. Направо се е вманиачил. Само не

отваряй дума за шефа му. Според господин Крауч*... както казах на господин

Крауч... Господин Крауч смята, че... Господин Крауч ми каза... Всеки момент

очакваме да обявят датата на годежа си.

[* Крауч — от «навеждам се, подмазвам се» (англ.) — Бел.прев.]

— Добре ли прекара лятото, Хари? — смени темата Хърмаяни. — Получи ли

колетите ни с храна и всичко останало?

— Да, много благодаря! — каза Хари. — Тези торти ми спасиха живота.

— А имаш ли вести от... — подхвана Рон, но Хърмаяни го спря с поглед.

Хари разбра, че приятелят му искаше да попита за Сириус. Рон и

Хърмаяни заедно с него бяха помогнали на Сириус да избяга от преследвачите

си от Министерството на магията и се притесняваха за съдбата на кръстника

му почти колкото и той самият. Но не биваше да говорят за него пред Джини.

Никой друг освен тях тримата и професор Дъмбълдор не знаеше как бе избягал

Сириус и никой не вярваше в неговата невинност.

— Мисля, че спряха да се карат — опита се да разсее неловкото мълчание

Хърмаяни, а Джини любопитно местеше поглед ту към брат си, ту към Хари. —

Да слезем и да помогнем на майка ви за вечерята.

— Добре, хайде — съгласи се Рон.

Четиримата излязоха от стаята и се върнаха в кухнята при госпожа Уизли

— сама и страшно ядосана.

— Ще вечеряме в градината — каза тя. — Тук няма място за единайсет

души. Ще изнесете ли чиниите, момичета? Бил и Чарли слагат масите. А вие

двамата — ножовете и вилиците, моля!

След тези думи към Хари и Рон тя насочи доста по-енергично, отколкото

беше нужно, магическата си пръчка към една купчина картофи в мивката, които

се изстреляха вън от кожите си толкова скоростно, че рикошираха от стените

и тавана.

— О, как можах! — ядоса се госпожа Уизли и обърна пръчката си към

лопатката за смет, която скокна и се плъзна по пода, загребвайки картофите.

— Ах, тези двамата! — избухна тя, докато вадеше тенджери и тигани от шкафа,

и Хари разбра, че става дума за Фред и Джордж. — Не знам какво ще излезе от

тях, наистина не знам. Никакви амбиции, ако не се смята желанието им да

създават колкото може повече неприятности...

После тропна една голяма медна тенджера върху кухненската маса и

завъртя пръчката си в нея. Докато бъркаше, от върха на пръчката й започна

да се стича гъст сос.

— Не че нямат акъл в главите си — продължи ядно тя, като занесе

тенджерата до печката, където запали огън само с едно докосване с

магическата си пръчка, — ама го пилеят и ако не се стреснат, наистина ще

загазят. Получих повече сови от «Хогуортс» за тях двамата, отколкото общо

за всичките ми други деца. Както е тръгнало, ще се озоват някой ден пред

отдела «Злоупотреба с магии».

Госпожа Уизли махна с пръчката към чекмеджето за прибори и то се

отвори. Хари и Рон отскочиха назад, за да направят път на няколко ножа,

които изхвръкнаха оттам, прелетяха през кухнята и започнаха да режат

картофите, току-що хвърлени от лопатката обратно в мивката.

— Не знам къде сбъркахме с тях — не млъкваше госпожа Уизли, остави

пръчката си и продължи да вади тенджери. — Все едно и също толкова години,

беля след беля, и не щат и да чуят... О, ЕТО ПАК!

Беше посегнала да вземе пръчката си от масата, но тя силно изцвърча и

се превърна в гигантска гумена мишка.

— Отново една от техните фалшиви магически пръчки! — извика тя. —

Колко пъти съм казвала да не ги разхвърлят наоколо!

Госпожа Уизли грабна истинската си пръчка и се обърна точно навреме,

за да види, че сосът на печката загаря.

— Хайде! — припряно рече Рон на Хари и грабна в ръка колкото можа

прибори от отвореното чекмедже. — Да идем да помогнем на Бил и Чарли.

Оставиха госпожа Уизли и излязоха на двора през задната врата.

Бяха направили само няколко крачки, когато Крукшанкс, кривокракият риж

котарак на Хърмаяни, се метна от градината с щръкнала нагоре наежена опашка

по петите на нещо, което приличаше на кален картоф с крачета. Хари веднага

се сети, че това е гном. Висок около двайсет и пет сантиметра, с бързо

ситнещи малки груби крачета, той притича през градината и се шмугна в един

от гумените ботуши, които лежаха разхвърляни пред вратата. Хари чу как

гномът се разкикоти диво, когато Крукшанкс провря лапата си в ботуша и се

опита да го хване. От другата страна на къщата долитаха силни трясъци.

Причината се изясни още щом влязоха в градината и видяха как Бил и Чарли с

вдигнати пръчки омагьосваха две очукани стари маси, които летяха високо над

поляната и се блъскаха. Всяка от тях се опитваше да нокаутира другата и да

я свали на земята. Фред и Джордж се заливаха от смях, Джини се кикотеше

весело, а Хърмаяни обикаляше около живия плет и се чудеше дали да се

забавлява, или да се притеснява.

Със силен трясък масата на Бил блъсна масата на Чарли и откъсна единия