Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

мисли, че е още юли.

— Не мислиш ли, че е време да пратиш някого да я потърси? — колебливо

предложи господин Уизли, докато Пърси подаваше чая на Багман.

— И Барти Крауч все това ми повтаря! — Кръглите очи на Багман се

ококориха невинно. — Но наистина не можем да се лишим от никого в момента.

А, за вълка говорим... Барти!

До огъня току-що се бе магипортирал магьосник, който бе пълна

противоположност на изтегналия се на тревата Людо Багман, загърнат в

овехтялата мантия на «Уимбърн уаспс».

Барти Крауч бе сериозен възрастен господин с принципи — бе облечен в

безукорно изгладен костюм и с вратовръзка. Късата му сива коса бе разделена

на неестествено прав път, а тънките му, подобни на четка за зъби мустачки

изглеждаха като подрязани с линийка. Обувките му бяха лъснати до блясък.

Хари веднага разбра защо Пърси го бе превърнал в свой идол. Пърси беше

твърд привърженик на строгото спазване на правилата, а господин Крауч така

изрядно се бе облякъл като мъгъл, че спокойно можеше да мине за управител

на банка. Хари си помисли, че дори вуйчо Върнън едва ли би го разпознал.

— Сядай на тревата, Барти — весело предложи Людо и потупа мястото до

себе си.

Търсих те навсякъде. Българите настояват да поставим в горната ложа още

дванайсет стола.

— А, това ли било? — попита Багман. — Стори ми се, че онзи разказва

как бил видял в гората двайсет трола. Говори с доста силен акцент.

— Господин Крауч! — задъха се Пърси, превит на две в полупоклон, от

което заприлича на гърбушко. — Желаете ли чаша чай?

— О! — Господин Крауч изгледа Пърси с леко учудване. — Да...

благодаря, Уедърби.

Фред и Джордж едва не се задавиха с чая си, а Пърси с пламнали уши се

зае с чайника.

— Да, исках да поговоря и с теб, Артър — проницателният поглед на

господин Крауч се отклони към господин Уизли. — Али Башир нещо пак е

настроен войнствено. Иска да разговаряте за твоето ембарго върху вноса на

летящите килимчета.

Господин Уизли въздъхна дълбоко.

— Миналата седмица му изпратих сова. Писах му това, което съм повтарял

сто пъти — килимите са включени като мъгълска вещ в Регистъра на забранени

за омагьосване предмети, ама той не ще и да чуе.

— Съмнявам се, че иска да те чуе. — Господин Крауч взе чашата чай от

Пърси. — Той настоява да ги внася тук.

— Те никога няма да изместят метлите, нали така? — попита Багман.

— Али мисли, че тук има пазарна ниша за семейни превозни средства —

обясни господин Крауч. — Спомням си, че дядо ми имаше дванайсетместен

«Аксминстър»*, преди да забранят килимчетата, разбира се.

[* Красив и скъп килим по името на град в Югозападна Англия —

Бел.прев.]

Думите му трябваше да прогонят всяка капчица съмнение, че някой от

рода му е нарушавал закона.

— Е, все още ли си толкова зает, Барти? — нехайно го попита Багман.

— Не се оплаквам — сухо рече господин Крауч. — Да организираш летекоди

из пет континента не е малък успех, Людо.

— Предполагам, че и двамата ще сте доволни, когато всичко това

приключи — обади се господин Уизли.

Людо Багман се стресна.

— Доволен ли? Не знам дали някога съм се забавлявал повече... А

предстоят и други неща, които чакаме с нетърпение, нали, Барти? Много още

има за организиране, а?

Господин Крауч вдигна вежди и го погледна.

— Разбрахме се да не разгласяваме нищо, преди всички подробности да...

— А, подробностите! — Багман изрече думата така, сякаш пропъди облак

досадни мушички. — Подписаха ли? Съгласиха се, нали? Обзалагам се на

каквото пожелаеш, че хлапетата ще разберат много скоро. Та нали ще става в

«Хогуортс»...

— Людо, трябва да се срещнем с българите, забрави ли? — Господин Крауч

остро прекъсна словоохотливостта му. — Благодаря за чая, Уедърби!

Той побутна недопитата си чаша чай към Пърси и изчака Людо да се

надигне. Багман се изправи на крака, допивайки чая си наведнъж, а златните

монети в джобовете му звънко подрънкваха.

— Ще се видим по-късно — сбогува се той. — Ще бъдете в горната ложа с

мен... Аз ще коментирам!

После махна с ръка, Барти Крауч кимна рязко и двамата се

магипортираха.

— Какво ще става в «Хогуортс», татко? — веднага попита Фред. — За

какво говореха?

— Скоро ще разберете — усмихна се господин Уизли.

— Това е поверителна информация, докато министерството не реши да й

даде гласност — категорично заяви Пърси. — Господин Крауч е прав, че не

трябва да се разкрива предварително.

— Я млъквай, Уедърби! — прекъсна го Фред.

В късните часове на следобеда въодушевлението се разпростря над лагера

като почти осезаем облак. Привечер дори и спокойният летен въздух сякаш

трепкаше в очакване, а когато мракът се разстла като завеса над хилядите

нетърпеливи магьосници, всички насила наложени забрани безследно изчезнаха.

Явно служителите на министерството безропотно приеха неизбежното и спряха

да се борят с проявите на неприкривана магия, които можеха да се видят

навсякъде.

Амбулантни търговци се магипортираха и се появяваха на всяка крачка,

разнасяйки табли или бутайки колички, отрупани с необикновени сувенири.

Продаваха светещи кречетала — зелени за Ирландия и червени за България, —

които крякаха имената на играчите; островърхи шапки, окичени с танцуващи

детелини; български шалчета, украсени с лъвове, които ревяха; флагчета на

двете държави, които свиреха националните химни, когато ги развееш;

миниатюрни метли с надпис «Светкавицата», които наистина летяха, и серии

малки фигурки на известните състезатели, които се разхождаха по дланта и се

перчеха.

Хари, когато тримата с Хърмаяни минаваха покрай търговците и купуваха

сувенири.

Рон си избра шапка с танцуващи детелини и голямо зелено кречетало, но

купи и малка фигурка на Виктор Крум, българския търсач. Миниатюрният Крум

крачеше напред-назад по ръката му и се мръщеше на зеленото кречетало над

него.

— Ооо, погледнете това! — възкликна Хари и забърза към една сергия с

бутони и копчета.

— Това е всевизор — обясни разпалено търговецът магьосник. — Има заден

ход, за да гледате повторение... може да забавя... може да върти кадър по

кадър, ако искате. Направо без пари... десет галеона единият.

— Ако не бях я купил... — кимна Рон към шапката с танцуващи детелини и

загледа с копнеж всевизорите.

— Дайте ми три — твърдо каза Хари на търговеца.

— Не... не трябваше — изчерви се Рон.

Той винаги се засягаше от факта, че Хари, който бе наследил малко

състояние от родителите си, има много повече пари от него.

— Няма да ви подарявам нищо друго за Коледа. — Хари подаде по един

всевизор на двамата си приятели. — Поне в следващите десет години.

— Така може — усмихна се Рон.

— О, благодаря, Хари! — каза Хърмаяни. — А аз ще взема програми,

вижте...

също си играеха със зелени кречетала, а господин Уизли разнасяше ирландско

знаме. Фред и Джордж нямаха сувенири, защото бяха дали на Багман всичкото

си злато.

Изведнъж отнякъде отвъд гората се разнесе плътен ехтящ гонг и мигом

зелени и червени фенери блеснаха в дърветата, осветявайки пътеката към

игрището.

— Време е! — съобщи господин Уизли, развълнуван като всички останали.

— Хайде да тръгваме!

ГЛАВА ОСМА

Стиснали здраво новите си придобивки, те забързаха след господин Уизли

към гората по осветената с фенери пътека. Хиляди хора се движеха в тази

посока и отвсякъде долитаха викове, смях и откъслечно пеене. Всеобщото

трескаво вълнение бе заразително и Хари не спираше да се смее. Те вървяха

през гората двайсетина минути, говореха и се шегуваха на висок глас, докато

накрая излязоха от другата страна и се озоваха в сянката на гигантски

стадион. Макар да виждаше само част от огромните златни стени, опасващи

игрището, Хари реши, че то спокойно би побрало десет катедрали.

— За сто хиляди души е — обясни господин Уизли, забелязал смайването

по лицето му. — Специална бригада от петстотин служители на министерството

го строи цяла година. На всеки сантиметър има магии за отклоняване на

мъгъли. Колкото пъти се случеше някой мъгъл да се приближи, изведнъж се

сещаше, че трябва да върши някаква спешна работа, и се устремяваше в

обратната посока... Милите мъгъли! — добави той разнежено и ги поведе към

най-близкия вход, който вече бе обсаден от тълпа надвикващи се вещици и

магьосници.

— Първокласни места! — отбеляза вещицата от министерството на входа,

която провери билетите им. — В горната ложа! Вървете право нагоре, Артър,

докато свършат стълбите.

Стъпалата бяха застлани с яркопурпурна пътека. Групата на господин

Уизли се заизкачва нагоре заедно с тълпата, която бавно се процеждаше през

вратите към трибуните вляво и вдясно. Най-сетне стигнаха до върха на

стълбите и се озоваха в малка ложа на най-високата точка на стадиона, точно

по средата на разстоянието между златните голови стълбове. В две редици

бяха наредени двайсетина стола в златисто и пурпурно и когато Хари седна на

първия ред заедно със семейство Уизли, надолу се откри гледка, каквато

никога не би могъл да си представи.

Сто хиляди вещици и магьосници заемаха местата си, разположени

амфитеатрално около дългото овално игрище. Всичко бе облято от тайнствена

златиста светлина, сякаш излъчвана от самия стадион. От височината на

ложата игрището изглеждаше гладко като кадифе. От двете му страни се

издигаха по три голови стълба с височина петнайсет метра, а точно отсреща,

почти на нивото на очите на Хари, бе окачено огромно табло. По него

пробягваха златисти надписи, като че невидима гигантска ръка пишеше, а

после триеше написаното. Хари се загледа и забеляза как от таблото към

игрището се стрелкат реклами.
«Синя муха»: метла за цялото семейство — обезопасена, надеждна, с

вградена аларма за защита срещу крадци... Вълшебен универсален разтворител

на петна от госпожа Скауър: Веднъж капни — петно махни!... Висша мода за

магьосници: «Премяна за промяна» — Лондон, Париж, Хогсмийд...

дали има други хора в ложата. Тя все още беше празна, като се изключи едно

дребно създание, седнало на предпоследния стол в края на реда зад тях.

Съществото, чиито крачета бяха толкова къси, че стърчаха пред него на

стола, беше облечено в кухненска кърпа за съдове, надиплена като тога, и

криеше лицето си с ръце. Ала дългите му като на прилеп уши отнякъде бяха

познати на Хари...

— Доби? — извика той, не вярвайки на очите си.

Дребното същество вдигна глава и разпери пръстите си, между които се

виждаха огромни кафяви очи и нос с големина и форма на месест домат. Това

не бе приятелят му Доби, но несъмнено бе домашно духче, какъвто беше и

самият Доби, когото Хари бе успял да го освободи от господарите му —

семейство Малфой.

— Вие ли, сър, току-що ме нарекъл Доби? — с любопитство изцвърча през

пръсти духчето.

Гласът му бе по-писклив дори от този на Доби — слабичък, треперещ и

тънък. Хари предположи (въпреки че бе трудно да се различи полът на

домашните духчета), че вероятно е женско. Рон и Хърмаяни се извърнаха на

столовете си да го видят. Хари им бе разказвал за Доби, но те никога не

бяха се срещали с него. Дори господин Уизли се огледа заинтригуван.

— Извинете! — каза Хари на духчето. — Помислих ви за някого, когото

познавам.

— Ама и аз познава Доби, сър! — изписка духчето. То засенчваше лицето

си като заслепено от светлина, въпреки че горната ложа не бе силно

осветена. — Името ми е Уинки, сър... а вие, сър... — и тъмнокафявите му очи

се разшириха и заприличаха на чинийки за торта, когато спряха върху белега

на Хари, — сигурно сте Хари Потър!

— Да, аз съм — кимна Хари.

— Доби все разправя за вас, сър! — възкликна духчето и едва-едва

отмести ръце, а по лицето му се изписа страхопочитание.

— Как е той? — поинтересува се Хари. — Как се чувства на свобода?

— О, сър... — Уинки поклати глава. — О, сър, не се обиждайте, сър, но

вие не направил на Доби услуга, сър, като го пуснал на свобода.

— Защо? — изненада се Хари. — Нещо лошо ли му се е случило?

— Свободата размътила главата на Доби, сър — натъжи се Уинки. — Много

претенции, сър. Не може намери друга работа, сър.

— Че защо? — попита Хари.

Уинки сниши глас си и едва чуто рече:

— Иска да му плащат за работата, сър.

— Да му плащат ли? — неразбиращо попита Хари. — Ами че... всъщност

защо да не му плащат?

Уинки явно изпадна в ужас от тези думи и събра отново пръсти да скрие

лицето си.

— На домашните духчета не се плаща, сър! — приглушено изцвърча тя. —

Не, не, не! Аз му казвам на Доби, казвам му да си намери добро семейство и

да миряса. А той скита по разни веселби, сър, бива ли тъй за домашно

духче... Ако вилнее така, казвам аз на Доби, току-виж го изправили пред

Отдела за регистриране и контрол на магически създания като някой обикновен

таласъм.

— Е, дошло е време и той да се позабавлява — отбеляза Хари.

— Домашните духчета не се забавляват, Хари Потър — твърдо заяви Уинки

иззад дланите си. — Домашните духчета правят каквото им се каже. Ето аз

изобщо не обича високото, Хари Потър... — Тя хвърли бегъл поглед към

парапета на ложата и хлъцна. — Но моят господар прати Уинки най-горе и тя

дойде, сър.

— Защо те е изпратил в най-горната ложа, щом знае, че не понасяш

височината? — неодобрително попита Хари.

— Господарят... господарят иска да му пазя място, Хари Потър, че той

много ангажиран. — Духчето наклони глава към съседния празен стол. — Уинки

иска долу в палатката на господаря, Хари Потър, ама Уинки прави каквото

заповядат, защото е добро домашно духче.

Тя хвърли с ужас още един поглед към парапета на ложата и пак покри

очите си, този път напълно. Хари се обърна към останалите.

— Значи това е домашно духче — измърмори Рон. — Странни същества,

нали?

— Доби е още по-странен — увери го Хари.

в отсрещната част на стадиона.

— Страхотно! — Той натисна бутона за повторение от лявата страна на

апаратчето. — Мога да накарам онова старче долу да си бръкне отново в

носа... после пак... и пак...

През това време Хърмаяни жадно поглъщаше съдържанието на програмата с

кадифени корици и лентичка в средата.

— «Преди мача ще бъдат представени талисманите на отборите» — прочете

тя на глас.

— О, това винаги си заслужава да се гледа! — каза господин Уизли. —

Националните отбори водят разни същества от родните си земи да изиграят

нещо.

непрекъснато се ръкуваше с разни високопоставени магьосници. Пърси скачаше

на крака така рязко, сякаш на стола му се бе свил таралеж. Когато пристигна

Корнелиус Фъдж, министърът на магията, Пърси се поклони толкова ниско, че

очилата му паднаха и се счупиха. Крайно смутен, той ги поправи с

магическата си пръчка и кротко седна на стола си, хвърляйки завистливи

погледи към Хари, когото министърът поздрави като стар приятел — бяха се

срещали няколко пъти. Фъдж стисна бащински ръката на Хари, поинтересува се

как е и го представи на магьосниците от двете си страни.

— Чували сте за Хари Потър — високо каза той на българския министър,

който носеше разкошно наметало от черно кадифе, обкантено със злато, и

изглежда не разбираше нито дума английски. — Хари Потър... О, не може да не

сте чували за него!... Момчето, което оцеля от проклятието на Вие-знае-те-

кой... нали се сещате...

Българският магьосник изведнъж забеляза белега на Хари и започна да

говори високо и развълнувано, като го сочеше.

— Знаех си, че няма да стигнем доникъде — отегчено се оплака Фъдж на

Хари. — Не ме бива по езиците, затова ми е нужен Барти Крауч. О, домашното

духче му пази място!... Браво на него! Че както тези българи се опитват да

се доберат до най-хубавите места... А, ето го и Луциус!

Хари, Рон и Хърмаяни бързо се извърнаха. Те видяха как покрай втория

ред към трите свободни стола зад господин Уизли си пробиват път не други, а

бившите господари на домашното духче Доби — Луциус Малфой, синът му Драко и

една жена, вероятно майката на Драко.

Хари и Драко Малфой бяха врагове още от първото им пътуване към

«Хогуортс». Блед, с остри черти и белезникаворуса коса, Драко много

приличаше на баща си. Майка му също бе руса, висока и слаба и би била

красива, ако по лицето й не бе изписано изражение на погнуса, сякаш

надушваше някаква неприятна миризма.

— О, Фъдж! — Господин Малфой протегна ръка, като се приближи до

министъра на магията. — Как сте? Познавате ли жена ми Нарциса? А нашия син

Драко?

се на госпожа Малфой. — Позволете да ви представя на господин Обланск...

Обалонск... господин... е, той е българският министър на магията и не

разбира нито дума от това, което казвам, така че няма значение. Да видим

кой друг... Познавате Артър Уизли, нали?

Настъпи миг на напрегнато мълчание. Докато господин Уизли и господин

Малфой се гледаха един друг, Хари ясно си спомни кога за последен път

двамата бащи се бяха срещали лице в лице — веднъж в книжарницата «Флориш и

Блотс» те се бяха сбили. Студените сиви очи на господин Малфой измериха

господин Уизли и после се плъзнаха в двете посоки на реда.

— Същинско чудо, Артър! — тихо каза той. — Какво ли си продал, за да

купиш билети за горната ложа? Със сигурност даже и къщата ти не струва

толкова.

Фъдж, който изобщо не го слушаше, продължи:

— Луциус току-що направи много щедро дарение на болницата за

магьоснически заболявания и травми «Свети Мънго»*. Днес той е мой гост тук.

[* Шотландски светец, основал град Глазгоу през VI в.сл.Хр. —

Бел.прев.]

— Много... много похвално — насили се да се усмихне господин Уизли.

Погледът на господин Малфой се спря върху Хърмаяни, която леко се

изчерви, но решително го гледаше право в очите. Хари знаеше защо неговите

устни се свиха презрително. Семейство Малфой се гордееха, че са чистокръвни

магьосници. Иначе казано, те считаха всеки с мъгълско потекло, каквато беше

Хърмаяни, за по-низше същество. Но господин Малфой не посмя да каже и дума

в присъствието на министъра на магията, а само кимна пренебрежително на

господин Уизли и продължи към мястото си. Драко метна презрителен поглед

към Хари, Рон и Хърмаяни и се настани между майка си и баща си.

— Мазни подлизурковци! — прошепна Рон, когато насочиха отново

вниманието си към игрището.

В следващия момент в ложата връхлетя Людо Багман.

— Всички ли са тук? — попита той и кръглото му лице лъсна като голяма

пита кашкавал. — Господин министър... да започваме ли?

— Когато кажете, Людо — отвърна Фъдж спокойно.

Людо извади магическата си пръчка, насочи я към гърлото си и каза

«Сонорус!». Гласът му проехтя, магически усилен, надви врявата над

препълнения стадион и отекна във всеки ъгъл на трибуните:

— Дами и господа... добре дошли! Добре дошли на финала на четиристотин

двайсет и второто Световно първенство по куидич!

Зрителите закрещяха и заръкопляскаха. Хиляди знамена се развяваха, а

мелодиите на националните химни се преплитаха и смесваха с останалата

глъчка. На огромното табло срещу тях се бе изчистила последната реклама

(Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бот — Вкусът на всяко бобче е въпросче!)

и там вече пишеше: БЪЛГАРИЯ — НУЛА, ИРЛАНДИЯ — НУЛА.

— А сега, без повече церемонии, позволете ми да ви представя...

талисманите на българския отбор!

Цялото аленочервено множество в дясната страна на трибуните ревна

одобрително.

— Чудя се кого ли са довели? — наведе се напред господин Уизли. — Ооо!

— Той свали очилата си и припряно ги забърса в наметалото си. — Вийли!

— Какво е вий... — поиска да разбере Хари.

Като отговор на въпроса му сто вийли се плъзнаха грациозно на

игрището. Това бяха жени... най-красивите жени, които Хари бе виждал през

живота си... но те не бяха... невъзможно бе да са... човешки същества. Хари

недоумяваше какви са те всъщност, от какво блестеше кожата им с такава ярка

лунна светлина и как ли златистобелите им коси се разперваха като ветрила

зад тях дори без полъх на вятър... Но после зазвуча музика и Хари престана

да мисли какви са, всъщност спря да мисли за каквото и да било.

Вийлите затанцуваха, съзнанието на Хари някак напълно се избистри и го

обхвана блаженство. Най-важното нещо на света бе да не откъсва очи от

вийлите, защото ако спрат да танцуват, щяха да се случат ужасни неща...

Сред вихъра на все по-шеметния им танц в замаяното съзнание на Хари се

спуснаха в гонитба налудничави неясни мисли. Прииска му се точно в този

момент да извърши нещо наистина изумително. Хрумна му да скочи от ложата...

но дали това би било достатъчно впечатляващо?

— Хари, какво правиш! — сякаш отдалеч достигна до него гласът на

Хърмаяни.

Музиката спря. Хари мигна. Беше прав, стъпил с единия крак върху

парапета на ложата. До него Рон бе замръзнал на място в поза на скачач от

трамплин.

Гневни крясъци изпълваха стадиона. Тълпата искаше вийлите да продължат

танца си. Хари също. Той, разбира се, щеше да вика за България и замаяно се

питаше защо ли на гърдите му бе закачена голяма зелена детелина. В същото

време Рон разсеяно късаше детелините от шапката си. С лека усмивка господин

Уизли се наведе към него и дръпна шапката от ръцете му.

— Ще ти потрябва — обясни той, — когато Ирландия си каже думата.

— Ъъъ... — Рон наблюдаваше с отворена уста вийлите, наредили се

отстрани до игрището.

Хърмаяни шумно изрази неодобрението си. Тя се протегна, дръпна Хари

обратно на стола и каза:

— Стига вече!

— А сега... — изрева гласът на Людо Багман. — Нека с вдигнати

магически пръчки да приветстваме талисманите на националния отбор на

Ирландия!

В следващия момент огромна зеленозлатиста комета влетя на стадиона.

Направи една обиколка, раздели се на две по-малки комети, всяка от които се

стрелна към головите стълбове. Изневиделица на игрището се появи дъга и

свърза двете кълба от светлина. Тълпата ооохкаше и ааахкаше, сякаш се

пръскаха фойерверки. После дъгата избледня, кълбата от светлина се