Джон Бейнс науката за любовта

Неуспехът на много бракове се дължи на поведението на съпруга, преследващ жена си, за да властва над нея по садистичен начин, което му доставя удоволствие. Той я подлага на най-различни унижения, презрение, обиди и наказания, но крие причините за поведението си и ги приписва на въображаеми нейни недостатъци, изневери и други прегрешения. Разбира се, тя изпада в отчаяние и започва да вярва, че наистина е извършила нещата, в които я обвиняват. Човек не трябва да има особено разпалено въображение, за да си представи големия брой неприятни ситуации, които създава такава извратена връзка, пораждаща порочен кръг от обвинения, вина, унижения, разкаяние и безсилие.

Мазохизмът има много по-широко значение, отколкото се смята, защото създава особено виждане и отношение към живота. Той не е само сексуално отклонение, а тип поведение, включващ наслада от страданието и приемане с удоволствие на всякакви унижения и малтретиране. Желанието за страдание несъмнено стои в основата на този проблем. Без да съзнава, индивидът се ръководи от този безумен нагон и се стреми към злополучни връзки, които ще му предоставят необходимата емоционална храна, предимно страдание. Мазохистът винаги търси начин да осуети собствените си планове, за да може да твърди, че „нещастието" непрестанно го преследва.

При такова отношение към любовта, страдащото от мазохизъм лице възприема вътрешна поза на неудачник и страдалец, което на практика означава, че посява в себе си семената на самоунищожението. Защото колкото и подходящ да е партньорът, мазохистът винаги намира най-сложни причини за страданието си. Той не съдейства за успеха на брака си, а целенасочено преследва краха му и всичко това го потапя в непрекъснато „възбуждащо" състояние на озлобление и фрустрация. Самосъжалението неизменно подклажда страданието му, за да изпълни горчивата съдба, която сам си е определил. Страничните наблюдатели с учудване откриват, че мъките на този човек не са случайни - те не о дължат на злополучия или естествени обстоятелства, а на умишлен стремеж към упорито и смело преследвана цел, Точно както тъкачът работи по осем-десет часа на ден, за да изтъче килимите си, така и мазохистът посвещава по-голямата част от своята енергия, от емоционалната си и инстинктивна жизненост, за да си самопричинява болки и страдания и да задоволява тъмните апетити на либидото си.

Ясно е, че такъв човек постоянно ще преживява неудачи в любовта и ще постигне само привиден успех, ако намери партньор-садист, който да подхранва и осъществява фантазиите на либидото му. Дълбоко в себе си мазохистът винаги е нещастен, защото несъзнателно усеща несъстоятелността и фалша на обърканите си емоции. Той често забелязва колко изкуствен и нереален е животът му, сякаш води чуждо, а не собствено съществуване.

За да разберем величината на проблема, от който страда мазохистът, трябва да имаме предвид, че неговото либидо е извратено и той е жертва на труден за изкореняване порок. В него действа несъзнавана сила, която го принуждава да отхвърля успеха и нормалните удоволствия и да търси наказание от съдбата, от живота, от обстоятелствата. Като се поставя при такива обстоятелства, той постига продължение на наказанията; на които е бил подложен като дете от родителите си. Свръх-Азът на човека, или несъзнаваната цензура, го осъжда на различни наказания. Те са желани и очаквани от индивида, който няма ни най-малка представа, че страданието го привлича. Това е същността на психологическата категория „нещастна съдба” - средство, което предразполага лицето към най-различни нещастия.

Макар и да не е ясно как човек успява да извлече сексуално удоволствие от болката и страданието, очевидно е, че това става. Трагичните ситуации често разпалват еротична енергия в мазохиста. Ето защо не е нито случайност, нито стечение на обстоятелствата фактът, че много хора обичат телевизионни и литературни драми, които се въртят около нещастни и трагични теми с унизителни ситуации, несподелена любов и изневери, подхранвани от завист и желание за мъст. Такива истории възбуждат либидото на зрителите. Отрицателните и мъчителни емоции, извличани от болката и страданието, водят до един вид емоционална мастурбация, чрез която хората се пристрастяват към този тип удоволствие.

Съществува и социален мазохизъм, който често управлява живота на определени слоеве от обществото и дори на цели нации. Постепенно мазохистичният импулс така се вгражда в колективното несъзнавано, че става вродена характеристика, която автоматично пуска корени в индивида по време на неговото израстване и развитие. Той все още не се замисля сериозно каква заплаха представлява за него мазохизмът, откъсващ го от собственото му подсъзнание. Сливането на удоволствието и болката в един цялостен механизъм е явление, което обикновено остава незабелязано, подобно на повечето несъзнавани нагони.

В тази книга няма да описваме различните типове садизъм и мазохизъм, нито ще ги разглеждаме задълбочено, тъй като тук се занимаваме само с нещата, които се отразяват върху любовта. Мазохизмът е огромна пречка към щастието в любовта, защото подсъзнателно индивидът търси точно обратното.

Въпреки че психологическото лечение на мазохизма не е лесно, такова лице, ако наистина желае, може постепенно да промени поведението си, когато разбере колко много вреда нанася на себе си и осъзнае колко много щастие е постижимо за него, но му се изплъзва поради собствената му погрешна нагласа. Психологическите проблеми са патерици, които позволяват на мазохиста да ходи и той трябва да разбере, че дори когато болестта му не е въображаема, използва патериците, защото така желае, а не от истинска нужда. Подобно отношение се подчинява на стремежа му да избегне зряло разглеждане на някои проблеми. Възможно е човек да съзнава истинските си проблеми и въпреки това да търси болезнени ситуации. Всеки от нас търси кръста, на който желае да бъде прикован в своя живот. За този избор е необходим „консенсус" или подсъзнателно желание и то е истинският скрит съдник в живота ни. Но макар да търси кръст, на който да бъде разпънат, индивидът все пак може да слезе от него, когато дълбоко в себе си поиска това. Силното желание има ефект на „магическа заповед" в несъзнаваното на индивида и дълбокото, твърдо решение, което е взел в сърцето си прилича на онази вяра, за която Иисус казва: „Ако имате вяра колкото синапово зърно, планини ще преместите".

Вътрешното решение за промяна е истинската магическа формула, чрез която човек може да се отърси от всички психологически разстройства. Няма по-лош пациент от онзи, който не желае да оздравее. Изясняването на неправилния начин, по който подхожда към любовта, ще помогне на индивида да намери пътя към истинското щастие. Той трябва да разбере, че привидната изгода, извлечена от страданието, не струва нищо в сравнение с богатството от възможности, до които няма достъп поради своето погрешно и отрицателно поведение.

Уравновесеността в живота на индивида отразява степента на психическо равновесие. Индивидът може да прецени напредъка и осъществяването си, като претегли загубеното и спечеленото и направи съответната равносметка.

Сексът всъщност не е любов, дори когато съставлява част от нея. Стомахът не е целият човек, а само част от него. Но целта не е да докажем, че сексът и любовта са съвсем различни неща, а да разгледаме едно интересно явление, състоящо се в натрапчивостта на определени видове сексуален глад и вредата от тях.

Ако приемем идеята, че физическият акт предимно облекчава вътрешния биологичен натиск, а произтичащото удоволствие е резултат от задоволяването му, можем да на-речем този подтик „биологичен сексуален апетит". Сексуалният нагон на човека обаче не се ограничава само в тази област, а съдържа много по-голяма сила и страстна жажда. Тази сила, която излиза извън рамките на биологичната страна на секса, е „психологичният сексуален апетит". Ако човек задоволява само биологичните си сексуални нужди, дори с активно психично участие, той няма проблеми, тъй като сексът е ясно разграничен от любовта. Но когато е тласкан неудържимо от своя „психологичен сексуален апетит", той не е в състояние нито да контролира, нито да предвиди какво ще се случи в живота му и би му било трудно, дори невъзможно, да постигне истинска любов. Причината е проста: психологичната сексуалност не е естествен апетит в човешкото същество, а е продукт на културата, принадлежащ към сексуалния модел на човешкия род. Психологичният секс е мистификация на секса, деформация на най-чистите и мощни сили в човешкото същество. По-нататък в тази книга ще обясним какво всъщност представляват секса и любовта. За момента ще се съсредоточим само върху сексуалната натрапливост.

Филмите, рекламата, модата и консуматорското поведение постоянно въвеждат съобщения в несъзнаваното на индивида, като създават най-различни потребности. Използването на секса в рекламата е част от този процес. Рекламата възхвалява даден продукт - възбуждащи червила, грим, дрехи, обувки, козметика - като си служи с образа на силно чувствени жени в предизвикателни пози, щедро разкриващи женската анатомия. Такива реклами представят един вид „супержена", която придобива изключителна привлекателност поради магията на рекламата. Жените не закъсняват да се възползват от тази тенденция, като използват продуктите, които повишават привлекателността им за мъжете. По такъв начин даден вид чорапи, специални поли, червило и козметика стават еднозначни с еротичното. Мъжките хормони не само биват манипулирани да реагират на определени стимули, но цялата сцена предизвиква сексуални желания и създава фалшиви сексуални апетити. Тези апетити се основават на психологически, а не на физически фактори. Например, подобен лъжлив апетит изпитва човек, който, когато има малко пари, се храни само за да задоволи естествения си глад, но ако разполага с повече, се угощава с екзотични ястия, за да утоли емоционалния си глад. Така той задоволява самочувствието и психологичните си копнежи чрез стомаха. Режимът на хранене при такъв индивид може неволно да дегенерира. Малцина съзнават, че чревоугодничеството в този смисъл всъщност е изкуствено създаден психологичен глад, надхвърлящ границите на естествения.

Същият тип изкуствен глад възниква при „психологичния сексуален апетит". Еротичното сливане задоволява не само биологичния сексуален апетит, но и натрапливата необходимост от половия акт сам по себе си, без и извън естествената потребност. Природните действия се извращават и индивидът, жадуващ физическо удоволствие, започва да преследва „сексуални илюзии". Той не се замисля, че реакцията му е само израз на един изкуствено създаден апетит. Сериозният проблем е, че този апетит е фатално обусловен никога да не бъде напълно задоволен чрез нормален акт, защото желанието за задоволяване произтича не от сексуална потребност, а от психологична нужда.

Това е непризнатата причина за много типове извратеност, тъй като лицето отчаяно се стреми по всевъзможни начини да задоволи неотложните нужди, от които е обладано. Като използва сексуални символи, за да продава стоки, рекламата се отклонява от основната насоченост на човешката природа, защото предлага „комплект" от продукт и секс. Използването на секс за продажба на стоки създава небалансиран „психологичен апетит", който проповядва и възхвалява натрапливостта на половия акт. Много случаи на сексуални нападения и изнасилване се дължат именно на този вид еротичен ментален нагон, от който индивидът не може да се освободи.

Психологичната сексуална натрапливост предизвиква сериозни проблеми при съпружеската двойка, защото в определени моменти и двете страни вярват, че са здраво обединени и изпитват голяма любов един към друг, но всъщност само дават изблик на натрапливата си енергия. Всяка връзка, основаваща се на натрапливост, е обречена на неуспех, тъй като изтощаването й, досадата и вътрешното неудовлетворение скоро взимат връх. Много видове импотентност и фригидност са породени от фрустрацията, настъпваща при сравняването на сексуалните очаквания на натрапливия апетит с действителната степен на задоволеност от половия акт. Индивидът, който символично очаква да получи сто процента удоволствие, подтикван от въображението си, постига еротично ниво на задоволяване не повече от трийсет процента. Той изживява разочарование и мисли, че нещо важно не е станало както трябва, защото усеща, че е загубил удоволствието, а той всъщност никога не го е намирал. Удоволствието е било осуетено поради натрапливия характер на очакванията му, тъй като истинското удоволствие излиза извън бариерата на натрапливостта. Ето защо индивидът подсъзнателно има усещането, че „не си е струвало труда". Жената може да стане фригидна, а мъжът - импотентен. При двата типа апетит се развиват различни стилове сексуален подход и кулминация. Естественият начин поражда силна връзка, спокойна в смисъл на трайност, без всякакви тревоги и трудности. Натрапливият начин винаги води до нещастни взаимоотношения с неотложна нужда да се достигне оргазъм, колкото е възможно по-бързо. Първият начин носи удовлетворение, вторият разпалва страст и причинява разочарование.

Най-интересното в психологичната сексуалност е, че предизвиква дезориентация в индивида, която той тълкува като признак за истинска любов. Често индивидът губи години от живота си преди да осъзнае, че „това не е било любов". Междувременно са пропилени два живота, пропуснати са важни възможности, а понякога се раждат деца, обречени да подражават на фалшивата любов във връзката на родителите си.

Любовта не означава „да се носиш по течението", „да се отпуснеш" или да влезеш в определена ситуация. Тя не може да бъде пасивна, а напротив, по същество представлява жизненост и волева дейност. Силите, които я създават и подхранват, трябва да произтичат от самия индивид, а не от популярните представи за любовта. Тя се основава не на пасивно подражание, а на съзнателно създаване. За нещастие, много хора се лутат по света в търсене на миражи. Щом намерят образа от сънищата си и опознаят отблизо този човек, те престават да го желаят, мислят, че са направили грешка и прехвърлят сладките, но разрушителни халюцинации към образа на някой друг, който се явява като заместител на предишния мираж. Цикълът често се повтаря безкрайно.

Подобно нещо се случва и с жените. Докато мъжът жеае „свръхжената", жената от най-ранно детство се привлича от образа на „прекрасния принц". Материал за бляновете й предоставят романите, киното, телевизионните филми и списанията. Търсенето на „прекрасния принц" може да стане причина жената да пропилее целия си живот или да се отдаде на проституция в преследване на бленувания идеал. Когато почувства влечение към някой мъж, тя е готова да се закълне, че е намерила идеала си, но щом се разочарова, започва да вярва, че е сбъркала и решава да поднови търсенето. Скоро такава жена отново е запленена от някой краткотраен заместител. Когато остарее и наближи краят на живота й, тя понякога разбира, че е преследвала призрак и че това безплодно търсене й е отнело спътника от плът и кръв. Тя без да иска е станала жертва на натраплива сексуалност. Не е имало кой да я е предупреди за опасността, която я очаква, защото малцина познават природата и дълбочината на тези проблеми. Всъщност хората бъркат средствата с целта, разглеждайки сексуалното задоволяване като цел, като не съзнават, че то е само едно от средствата за постигане на щастие в любовта.

Тази книга не гради теории, а има за цел да представи Доказателства за конкретната осезаема реалност, които всеки може да забележи в своите или чуждите връзки. Стремим се не да превърнем читателя в теоретик, а в любовник, способен наистина да открие щастие и практическо осъществяване. Това обаче трябва да е подкрепено от науката за любовта, която първо да се разбере от теоретичен ъгъл. Такова познание силно се различава по задълбоченост от общоприетата мъдрост и ортодоксалните учения, защото практическото му прилагане е техника, която действа първо върху самия индивид, а после и върху външния свят.

Мъжът и жената са инструментите на любовта и те трябва да участват в нея с цялото си същество. Не може да се работи само с чувства или само с интелект, защото човекът - средството, което създава любовта - се състои от много части и нито една не може да бъде изключена, ако желаем да постигнем истинска любов. Проблемът на любовта засяга и поставя под въпрос цялата структура на обществото, подлага на съмнение истинските човешки качества на хомо сапиенс, премахващи възможността за съществуване на истинска любов между две рационални животни и налага извода, че истинската любов става достъпна само когато и двамата постигнат истинско човешко състояние и интелигентност. Ако двойката не създаде истинска любов, двамата ще се съвкупляват като животните и физическата им връзка ще бъде празна и механична. „Котилото", родено от такъв съюз, е обречено да повтори модела на родителите си. Свръхмъжествеността и свръхженствеността са два много стари елемента в любовното поведение на човека и като всяка проява на извратеност, неизбежно изключват съществуването на истинска любов. В психологичните игри на свръхмъжествеността индивидът губи посока в джунглата от скрити съобщения и контра съобщения, докато до такава степен се заплете в нея, че не вижда никаква светлина. Това е историята на много двойки: те се обединяват пред светлия, многообещаващ мираж на едно слънце, което завинаги ще ги огрява с все по-велика любов, а вместо това завършват в безплодната монотонност на взаимоотношения, основани единствено на навика. Тези взаимоотношения затъват в проблеми - отглеждане на децата, икономическа сигурност, отегчение, много работа и тревоги.

„Масhо" е популярният термин, описващ тип мъжко поведение, характеризиращо се със следното: гордост и суетност; чувство за превъзходство над жените- схващане, че жената трябва да се подчинява на мъжа и да бъде зависима от него; убеденост, че жените не трябва да имат същите права като мъжете; прилагане на различен критерий, когато се оценява поведението на мъжа и поведението на жената-убеждение, че жената е сексуален предмет, служещ да доставя удоволствие на мъжа; стремеж да я подчини и да я разглежда като низше същество.

Свръхмъжествеността отразява психологично изкривяване в мъже с много слаба вирилност, които, съзнавайки, че им липсват мъжки качества, компенсират тази липса с преувеличено мъжки жестове, представляващи карикатура на мъжкия образ. Това поведение е нещо като носене на мъжка маска и по никакъв начин не променя вътрешната слабост на „свръхмъжествения" тип мъж. Зад всеки свръхмъжествен мъж се крие същество с изявена женска страна. Свръхмъжествеността не е синоним на мъжественост. Всъщност тя е нейната противоположност. Тъй като хората са енергийно цяло, липсата в една област се компенсира от нейната противоположност. „Свръхмъжественият" тип в основата си е женствен индивид, който подсъзнателно подозира този факт и отива в другата крайност, опитвайки се да играе ролята на свръхмъж. Той обаче не разбира, че такова поведение издава истинската му нагласа. Свръхмъжествеността фактически разобличава „женствения мъж", а свръхженствеността разкрива „мъжествената жена".

Матриархалното поведение на жените е известно и под други имена: „комплекс на Диана", „фалическа жена" или „амазонка". Свръхженствеността включва следните типове женско поведение: презрение към мъжа, необходимост да се състезава с него, желание да го манипулира и управлява, жажда за власт в отношенията, общо желание да контролира и командва мъжа, докато напълно го зароби психически и физически, желание да бъде обожавана от него като царица, подсъзнателна завист, инстинктивен подтик да го кастрира, скрито желание да притежава пенис, авторитарно държание, деспотично, свръхчувствително или неотстъпчиво поведение и неприязън към противоположния пол.

Подобно на „свръхмъжествения" мъж, матриархалният тип се среща при жени, които не са успели да развият женствеността си, жени със слаба женственост, подсилена от мъжка енергия. Трябва да се има предвид, че както мъжете, така и жените са бисексуални в смисъл, че притежават 25 процента енергия от противоположния пол. Този процент варира при различните индивиди и в някои случаи може да достигне патологични крайности.

Истинската тема на тази глава е начинът, по който „свръхмъжът" и „матриархалната жена" разглеждат и погрешно класифицират себе си и своя партньор. Те не могат да общуват с другия и изпадат в нещо като „фантомно общуване" между две представи - за партньора си и за самите себе си. Ако не бъде разкрита истинската същност на другия, общуването ще бъде равно на нула, а всеки опит за любов -невъзможен.

Има двойки, където мъжът е „свръхмъж", а жената - жертва, има и такива, където мъжът е оръдие в ръцете на матриархален тип жена. Съществуват невъзможни бракове, в които двете страни страдат от един и същ проблем и практикуват вид любов, напомнящ партизанска война, завършваща с физическо, емоционално и душевно малтретиране на едната или и на двете страни.

Трагичен е фактът, че живеем във време, изобилстващо с псевдомъже и псевдожени. Тъжното е, че самото общество с помощта на медиите оркестрира и аплодира такова поведение - посредством киното, телевизията, печата и словото - както открито, така и подсъзнателно. Лесно е да разпознаем истеричните героини и женствените герои. Медията е изковала странни и причудливи представи за „женствена" жена и „мъжествен" мъж и хората имитират и възприемат тези модели. „Страстната" жена и „силният" мъж са образци, на които мнозина желаят да подражават. Остава неразбрано, че преувеличената страст е синоним на отчуждение, а насилието изразява липса на интелигентност и мисловни способности. Положението още повече се влошава от прибавянето на понятието „грях" към секса, тъй като изкуственото потискане на либидото посредством различни забрани засилва низките истинкти и дава възможност болестното да се представя като „духовна" чистота. Много жени имат мъжки черти, защото изопаченото морално послание на обществото е, че „сексът е грешен и мръсен" - схващане, което ги принуждава да отхвърлят собствената си женственост. Някои мъже придобиват женствени характеристики поради същата причина.

Много любопитно и интересно явление наблюдаваме в съвременната епоха и в света на човешките отношения -жените се оплакват, че мъжете страдат от „мъжки шовинизъм" и не са в състояние да участват в щастлива връзка. На свой ред, мъжете твърдят, че жените „не са много женствени" и са изключително властолюбиви". Тези оплаквания са само теоретични, защото в повечето случаи тъкмо свръхмъжествените мъже и матриархалният тип жени постигат най-голям успех в играта на любов. Отношението към хората, които не споделят тази нагласа, е снизходително, те са смятани за слаби.

Човечеството трябва да разбере величината на това противоречие, което води хората почти неусетно до квазисексуална инверсия. Скоро ще настъпи времето, когато свръхмъжествеността и свръхженствеността ще се развият като главни елементи в хората и това вградено в индивида поведение ще се унаследява в колективното подсъзнание.