Джон Бейнс науката за любовта



страница6/17
Дата14.01.2018
Размер3.33 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17

СОЦИАЛЕН ЗАМЕСТИТЕЛ НА ЛЮБОВТА
Задължение на обществото е да се организира така, че да се грижи за сигурността и благополучието на членовете си. От двойката произтича семейството, което е крайъгълният камък на обществото. Запазването на двойката е важно за оцеляването на обществото - то ще се срути, ако не поддържа този съюз. Това основно положение спомага да разберем известни явления, образуващи скритата мрежа на онова, което обществото нарича любов. Обществото отдавна е разбрало, че.съюзът чрез любов е крехка структура. Любовта - малко известен и хипотетичен елемент - е недостатъчна, за да поддържа съюза на мъжа и жената като двойка Безразборното сексуално общуване представлява опасност която може да доведе до болести, смърт или недоразвитост на потомството, а то е абсолютно необходимо за оцеляването на вида.

Така се изграждат известни средства за защита на двойката, които принуждават двете страни да остават заедно и не позволяват раздялата им. В основни линии това означава създаване на един вид „спойка", обединяваща двамата дори когато между тях вече не съществува любов, предвиждайки времето, когато любовта отслабва и накрая изчезва. По този начин на потомството се осигурява достатъчно защита и храна.

Като преследва собствената си изгода, обществото намира най-подходящите методи за създаване на покорни консуматори, без които не би могло да съществува. Консуматорите са необходими за предлаганите от обществото образование, правосъдие, развлечения и различни продукти. Обществото се нуждае от добре възпитани членове, които покорно приемат политическите и религиозните водачи, тоест от консуматори, които поддържат „обществената машина в движение". Вследствие на това, бракът се налага като социален обичай и по-късно се усъвършенства със законен договор. Истинската му цел е да накара двойката да остане заедно колкото е възможно по-дълго, а не да узакони пред всички физическата връзка. Религията обаче обикновено отива още по-далеч от закона и проповядва нерушимостта на брака. Така раздялата става трудна и почти невъзможна. Ясно е, че това е полезно за организацията на обществото, но има и други елементи, които, макар и положителни, са непълни и по тази причина понякога изправят човечеството пред още по-неуловими и по-дълбоки проблеми, отколкото онези, които е трябвало да разрешат.

Обществените ограничения, наложени от брака, представляват стремеж да се намери заместител на любовта, който да свързва мъжа и жената със същата или с още по-голяма сила като самата любов. Лошото е, че такова решение страда от недостатъците на повечето заместители, тоест, когато даден заместител се използва дълго време, хората са склонни да забравят първоначалното му предназначение и

понякога резултатите са тъкмо обратни. Брачното задължение често се превръща в трудно поносимо робство, защото най-важният елемент - любовта - липсва. Тя не може да съществува по заповед или по силата на поето задължение. За съжаление, много бракове се превръщат точно в любов по заповед. В този случай обществото е законодателят, който нарежда, че двама души трябва да се обичат, защото са женени. Естественият процес е преобърнат с главата надолу. Природните закони са нарушени, тъй като съюзът между двама души трябва да се създава и поддържа единствено по тяхно собствено желание, без да са нужни договорни задължения. Не любовта е зависима от брака, а бракът трябва да е зависим от любовта. Истинската връзка, която обединява двойката, трябва да е любовта, а не задължението по силата на закона. Човек не трябва да попада в капана на изтъркани, безкрайно повтарящи се модели, чиито първоначален смисъл и значение са забравени. Бракът не може да бъде цел, а само допълнение към любовта. Той трябва да настъпва като логично следствие на любовта, а не да бъде средството, което я налага.

В тази глава ще разглеждаме не брака, а начина, по който любовта се обезценява, когато се използва като свързващо средство и загуби първоначалното си предназначение. Истинската любов обединява двойката - обществените закони я свързват, но не я обединяват чрез любов. Съвместният живот на двойката по силата на обществен закон е съвсем различен от този на двама души, събрали се спонтанно и естествено по силата на истинската любов. Общественият съюз е разединяващ- истинската любов е освобождаваща. Когато между двама души има истинска любов и те се оженят по свое желание, а не по принуда, съюзът губи качеството си на задължителност и става спонтанен. Истинската любов е свободна и не се влияе от никакъв натиск или задължение, а е породена единствено от доброволните и естествени последици на любовния акт.

Обществото обединява двойките в името на своите интереси, като любовта остава встрани, а интересите на индивида отиват на второ място. Не може да се твърди, че хората се женят по собствено желание, тъй като поведението на отделния индивид се подчинява на неумолими обществени модели. Той се ражда, учи, живее и умира в рамките на изцяло програмирана обществена структура, на чието влияние не може да се съпротивлява, освен ако не постигне мъдростта, предлагана от херметизма, която ще му позволи да стане господар на собствения си мозък и да се освободи от външните сили, които му нанасят вреда.

Бракът като законно задължение е само един от многото елементи, предназначени да укрепват и поддържат любовната връзка. Общественото мнение - този скрит съдник, който поощрява или наказва постъпките на хората - е още една от дългите и често раздаващи наказания ръце на обществото. Общественото мнение е скрито чудовище, което награждава или осъжда, но никога не разкрива лицето си - то няма централизирана интелигентност, която да насочва и управлява действията му. То наказва със срам и безчестие онези двойки, които се обединяват по любов, без да узаконяват връзката си. Никога няма да разберем защо това, което мисли мнозинството, се смята за законно, защо мнозинството трябва да определя какво е законно, справедливо или правилно. Мнението на мнозинството е посредствено, тъй като мъдростта никога не принадлежи на масите - тъкмо обратно, тя е привилегия на малцина висши представители на вида.

Много двойки не се обичат, но се стремят към брака като най-добър начин да спечелят всеобщо одобрение и признание, и да се радват на „обществено благополучие", считано за най-голямата награда, която обществото предлага на покорния консуматор.

Много други елементи насърчават брачната връзка. Сексуалният нагон и сексуалната връзка са може би най-силната биологична потребност и чрез задоволяването й се освобождават силни вътрешни напрежения. Тъй като обществото не одобрява извънбрачното съжителство, хората трябва да се женят, за да избегнат обществен остракизъм. Религията и моралът полагат големи усилия, за да разпространяват твърдението за „греховността" на извънбрачния секс, като косвено поставят бремето на своите норми върху индивида. Още от детството си хората придобиват представа за секса като нещо осъдително, защото съществува мълчалив и несправедлив заговор, предназначен да потиска сексуалния нагон. Внушаваната „греховност". на секса не е елемент от моралното възпитание, а цели да потисне либидото. Дори се обяснява, че Бог е наказал човека за големия му сексуален грях с изгонване от рая и че върху жената тегне вината за изкушението на мъжа. Твърди се още, че всичко това е дело на дявола. Нищо чудно, че има толкова много хора, които страдат и са нещастни поради силна потиснатост и ужасен комплекс за вина, породени от неизбежните „сексуални прегрешения" и от неспособността им да запазят целомъдрието си. Хората имат естествени изживявания, които са логичен, резултат на натрупващия се биологичен натиск. Обществото изгражда гигантски стени, за да ограничи силата на либидото и да спре естественото му течение. Вследствие на това. индивидът или затъва в собствените си подтици, или покорно следва обществените предписания. Развратът е още по-голямо зло, тъй като е разрушителна сила в обществения ред, който въпреки всичките си недостатъци изпълнява определена цел.

Единственото цялостно решение е постепенно да се научим да сублимираме либидото си посредством науката за любовта, за да постигнем истинска любов. В противен случай индивидът е изправен само пред три възможности: да потисне либидото си, да се ожени или да се отдаде на разврат. Нито една от тях не е положителна - и трите представляват неуспешен опит да се разреши проблем, който има само едно решение - истинската любов.

Мнозина се женят единствено за да изживеят романтичното приключение на сватбената церемония, да се почувстват благопорядъчни и зрели - качества, които предлага семейното положение днес. Да е женен, да има дом, да създаде потомство, да изгради семейство - всичко това според индивида е най-силното доказателство за обществен успех. Много малко са хората, които не попадат под властта на брака като културен модел и неговото почти неизбежно допълнение - модела на бащинството и майчинството.


ДЕЦАТА КАТО „ПЛОД НА ЛЮБОВТА"
Децата са логична последица от брака. Появата им не учудва никого, но ако липсват, в семейството цари тъга. Открай време е прието, че целта на любовта е възпроизводството и онези, които не успеят да го сторят, се чувстват дълбоко нещастни. Разпространеното схващане е, че главното предназначение на жената е да бъде майка и за съществуването й не може да има друга причина. Нужно е видът да се възпроизвежда, а за да се постигне тази цел, индивидът отново трябва да се подчини на предписанията на обществото и природата. Привидно това е разумна и логична ситуация в светлината на естествените критерии на оцеляване на вида хомо сапиенс. Целта ни тук не е да защитаваме, изучаваме или анализираме оцеляването на човека, а да проникнем дълбоко в загадката на любовта. Затова трябва да анализираме какво любовта не е, с какво масите бъркат любовта и какво се представя за любов, но е само нейна пародия.

Често наричат децата „плод на любовта". Онези, които са в състояние да видят това другояче, разбират, че децата рядко са плод на любовта, а по-често се дължат на случайност, отегчение, потиснатост, неуспех, вътрешно недоволство, обществен конформизъм или егоизъм. Ето списък на най-разпространените или главните причини, поради които двойките имат деца. Странно е, но нито една от тях не е свързана с любовта.


1. Женско любопитство

Възможно е жената да иска да изпита майчинството, за да разбере какво означава това преживяване и „да се реализира като жена". Младата майка често открива, че не постига реализация и майчинството не й носи нито полза, нито трансцендентално преживяване. Понякога тя разбира чак в края на играта, че е жертва на „мита за майчинството", на възхваляването на естествен процес, който не се отличава с никаква изключителност, тъй като всички животински видове го изпълняват по по-естествен и по-съвършен начин от човека. Всички животни създават потомство.

Образът на майката винаги е обвит с ореол на святост, доброта, безкрайна любов и всеотдайност, което, разбира се, е вярно в повечето случаи, доколкото става въпрос за децата. Майката се представя като чисто божествено същество. Всяка жена неизбежно смята, че трябва да приеме процеса на майчинството, за да се отъждестви с „божествения образ" на майката и да постигне обществено признание. Затова да станеш майка е силно жадувано преживяване. До каква степен раждането на дете се дължи на майчинския инстинкт или на обществен модел? Много полезно е да намерим отговор на този въпрос. Но тук целта ни е да посочим общото отсъствие на любов в този жизнено важен процес в живота на човешката двойка.
2. Неуспех и отчаяние.

Когато хората смятат, че не са преуспели и е много трудно да подобрят живота си, те изпитват потребност да имат деца, надявайки се да постигнат чрез тях успеха, който не са били в състояние да постигнат сами. Много бедни майки се молят всеки ден децата им да спечелят пари и изпитват чувство за самореализация, ако това се сбъдне. Нещо подобно наблюдаваме при „призрака на фантазиите" - майката пренася собствения си „призрак на фантазиите" върху детето с надежда, че то ще постигне всичко, което самата тя би искала да направи.


3. Скука и отегчение

„Децата на скуката" наистина изобилстват. Много двойки, поради скуката на ежедневието, решават да имат деца, които по някакъв начин да запълнят времето им. Раждаемостта е най-висока в селските райони, където има слаба активност и по-малко възможности за развлечение.


4. Сексуален инстинкт

Сексуалният нагон тласка индивида към редовно сношение, независимо дали желае да има деца или не. Каквито и да са намеренията му, много деца се раждат от тъкмо такова действие. Те са продукт не на преднамерен акт, а по-скоро на случайност.


5. Осигуряване на постоянен съпруг.

Често срещана причина за раждането на дете в даден момент е желанието на жената да си осигури верността, обичтта и защитата на съпруга си, защото винаги се смята, че децата сплотяват двойката. Законът предоставя специална защита на майката в случай, че съпругът я изостави. Има жени, които, възползвайки се от привилегиите си като майки, се стремят да спечелят чрез децата си егоистична и непропорционална власт върху съпрузите си. Някои жени използват децата си като истински „заложници". На практика рядко единствената причина за възпроизводство е само един от изброените мотиви. Те действат в комбинация за постигане на желания резултат.

В миналото необходимостта от възпроизводство се свързвала и с други, главно икономически елементи. Работниците, които изкарвали прехраната си от занаяти, обработване на земята или животновъдство, разбирали, че е по-лесно да печелят пари с помощта на децата, използвайки ги като безплатна работна ръка за увеличаване на семейното благосъстояние.

Да се разглежда отблизо целият този проблем не е много приятно упражнение, защото стигаме до заключението, че децата се раждат от незадоволеност, отчаяние и лични недостатъци, и много рядко от житейски, емоционален и интелектуален успех. Това е една от основните причини за упадъка на човечеството, управлявано единствено от консуматорски нагони, станало жертва на вградената си програма.

Неизбежно се натъкваме на две неща - любовта не фигурира в процеса на раждане на деца и у хората липсва представа за репродуктивна отговорност. Те не само зачеват потомството си без любов, но и самите деца са продукт на чисто инстинктивно действие, без никакво участие на интелектуалните и духовните страни на индивида. Те се размножават като животни, не като хора, общуват физически като животни, без нито да познават, нито да използват някаква ментална или духовна техника, която би им позволила да създадат висши същества. Хората се възпроизвеждат посредством „животински", а не „човешки" акт. Любопитно и тревожно е като си помислим, че човекът е продукт на животински акт". И най-наивният фермер не постъпва така със семената, които сее. Той подготвя почвата, изчаква подходящото годишно време и чак после сее, като спазва правила, които осигуряват добри резултати. Тук имаме един процес, изискващ подготовка, познания, работа и техника. Възпроизводството при хората често става без никаква подготовка - самецът изпитва потребност и пристъпва към действие. Сексуалният акт при животните всъщност е по-съвършен в сравнение с хората, тъй като от незапомнени времена се управлява от природата и нейните закони. Животното не импровизира, то си служи с най-целесъобразния метод, запечатан в инстинкта му.

Проблемът при хомо сапиенс се състои в това, че той не е нито животно, нито човек. Той е загубил природната мъдрост и не притежава познанието на висшия човек. Затова импровизира и не успява да постигне по-високо ниво на съзнателност. Днешното човечество е резултат на импровизация в тайнството на зачеването. Очевидно, достатъчно е сперматозоидът да оплоди яйцеклетката, за да се създаде истинско човешко същество. Не се ли гради по този начин свят, изпълнен с „неудачници", с изкуствено създадени същества без собствена душа, дух и воля, вместо с истински хора.

Естествено е да задоволим желанието да имаме деца, но е сериозна грешка да изграждаме любовни ситуации с цел да ги заченем. Целта трябва винаги да е любов и едва когато я постигне, индивидът може да реши дали желае да се възпроизведе. На практика тази ситуация често е обърната с главата надолу, тъй като някои хора се стремят да постигнат любов чрез брак и деца.

Особено важни тук са няколко въпроса. Може ли човек да надхвърли себе си и да постигне безсмъртие само чрез физическите си деца? Дали плътта е единствената възможност за възпроизводство на хората? Има ли други начини? В действителност физическият аспект е най-примитивната форма на възпроизвеждане- съществуват други, висши възможности, макар и хората да не ги съзират. Имаме предвид възможността за създаване на "духовни деца" - избор, запазен за същества с висша интелигенстност и съзнателност. Духовното дете може да бъде и физическо, но с тази разлика, че то ще бъде завършено същество, дете на тялото и духа. Обикновените хора са единствено „деца на тялото", защото родителите им са ги създали тъкмо по този начин. Когато говорим за „духовни деца", имаме предвид главно плодовете на менталната и духовна енергия на висшия човек. Учениците на добрия учител са в известна степен негови „духовни деца". Духовното дете може да бъде както човек, така и творение, но резултатът винаги е един и същ -родителят създава същество, което ще надхвърли времето и пространството за разлика от физическото дете, чието съществуване е ограничено в кратък земен период. За да илюстрираме това, ще посочим Леонардо да Винчи, Микеланджело и Бенвенуто Челини - знаменити личности, принадлежали към херметически училища, в които се изучавало духовно възпроизводство. Творбите на да Винчи, например, са негови духовни деца, чрез които постига безсмъртие, като проектира себе си в своите творения. Той е вдъхнал живот на безсмъртни същества в света на чистата енергия.

Материалната трансформация, причинена от смъртта, действа само в материалния свят, но не и в полето на чистата енергия. Според херметическата традиция, съществува първична енергия, от която се ражда всичко; тя е единствената сила, съдържаща същността на всичко. Тази енергия може да се нарече дух и е дар, който Бог ни е дал едновременно с божествената искра. Човек е духовен, когато е развил тази способност в себе си. Духовните хора могат да имат духовни деца. Хората, които не са достигнали това ниво, не могат, но трябва да знаят, че това е възможно и вратата е отворена за онези, които имат вътрешно желание да разширят и надхвърлят сегашното си ниво на развитие.

Да се издигнеш духовно означава да постигнеш посредством известни методи и психологични и ментални процеси развитие и растеж на същността, която също като семе може да поникне и да даде плод. Темата за духовното възпроизводство обхваща много по-дълбоки тайни, отколкото е подходящо да бъдат посочени в книга, която е обществено достояние, защото това изкуство е тайната на самото безсмъртие. То е средството, чрез което херметикът може да създаде „аватар" и да се превъплъти, като по този начин запази съзнателността си и след смъртта, без да зависи от унищоженото материално тяло.



ИЗКУСТВЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ
Когато разбере колко крехък е съюзът й, двойката се страхува, че ще загуби надеждата за щастие, която тази връзка представлява. Съпрузите се мъчат по всевъзможни начини да останат в невидимия затвор на обещанията, клетвите, правилата, задълженията и забраните. Стремежът в този процес е да се намери равновесие на съюза (а то, разбира се, не може да съществува) чрез материални задължения, защото равновесието би било твърде застрашено, ако любовта безпрепятствено следва естествения ход на свободната воля на партньорите.

Постепенно всеки от любовниците започва да вярва, че другият с всеки изминат ден все повече му принадлежи, дори когато такава „принадлежност" заприличва на отношенията между затворник и пазач, а не между „любима и любим". Всъщност всеки от съпрузите обикновено се движи в границите на невидимия затвор, построен от двамата. Независимо колко силно е желанието да се направи нещо отвътре, това е невъзможно, ако е ясно включено в списъка на брачните забрани. При нарушение на правилата единият обикновено започва да говори за „измяна", тъй като другият е направил нещо, което първият е забранил. Обвинението в „измяна" става още по-силно, ако единият се окаже толкова „подъл и недостоен", че да се влюби в някой друг. Това представлява възможно най-тежкото престъпление и трябва да се накаже с клеймото на злото или позора. Този, който е бил достатъчно наивен да следва сляпо емоционалните си подтици, ще се почувства жалък и презрян. По силата на негласно обществено съгласие „изменникът" бива низвергнат. От друга страна, измаменият извлича известна изгода от ролята си на жертва, която като че ли го освобождава от вина.

Най-вероятно обаче вина имат и двете страни, а най-голямата им грешка е, че са заменили съюза по любов със съюз по задължение. Когато двойката открие, че любовта, в която са вярвали, не съществува, тя е принудена изкуствено да я пресъздаде, като възприема въображаемо поведение на обичаща се двойка. Двамата започват да се държат така, сякаш между тях съществува най-чиста, най-идеална любов. Те мислят, чувстват, възпроизвеждат се и се обичат така, като че ли измислицата е действителност. За да придадат по-голяма тежест на тази комедия, те трябва да живеят заедно, да общуват и да се държат по начин, по който биха се държали двама наистина обичащи се хора. Тъй като никой всъщност не знае какво е истинската любов, тази измама трудно може да бъде разобличена. Двойката имитира любов, възприемайки нейната видима, външна страна.

По същия начин хората, които се стремят към чистота, подражават на предполагаемите светци. Няма разлика между имитаторите на Христос и имитаторите на любовта. За съжаление, при имитациите винаги липсва цялостна представа защо и как трябва да се направи нещо. Имитацията няма своя интелигентност, тъй като тя е само огледален образ. Живеейки с тази привидна любов, хората вярват, че притежават оригинала. Те се държат сякаш действително са постигнали истинска любов и изграждат живота си около тази ситуация. Те структурират съвместния си живот така, както според тях биха постъпили двама души, които се обичат, като сляпо подражават на онези качества, които смятат, че биха донесли успех в една връзка. Тези качества са:


1. Вярност

2. Взаимно уважение

3. Щастие

4. Взаимна нежност

5. Съвършено общуване

6. Сливане в едно същество

7. Споделяне на знания и разбирания

8. Възпроизводство

9. Обща съдба

10. Изграждане на навици и обичаи в отношенията.


Възражения срещу изброените неща не съществуват, като изключим факта, че те са имитация и са създадени от някой друг. Сляпото подражаване не е най-доброто средство за постигане на висша реализация. Интелигентното мислене, а не приспособяването, трябва да ръководи индивида в постъпките му, особено този, който желае да бъде свободен и да не зависи от неумолимите норми на обществено поведение. Бракът по образец, следващ точно обществения модел, не може да бъде динамична самозараждаща се структура, а единствено безжизнен скелет, служещ да поддържа илюзиите и надеждите на съпрузите. Сляпата имитация обикновено предхожда умствената слепота, тъй като е по-лесно да се подражава сляпо, отколкото да се положи усилие за интелигентно планиране, анализ и действие.

Бракът за съжаление се е превърнал в „машина на любовта". Това е и една от причините за нещастията на човечеството, защото истинската любов не може да се програмира механично, не може да се дължи само на ентусиазъм, романтичност или емоции. Тя се ражда единствено от цялостната зряла връзка между две същества, които вече са преминали през развитието и еволюцията на Аза. Истинската любов е цялостна проява на съзнателността на интелигентни, зрели хора. Тя никога не е инстинктивна връзка между болни или психологично недоразвити. За такива индивиди любовта може да представлява единствено търсене на някакво средство за спасение, което им се струва изход към идеалната ситуация.

Двойката, която само имитира любов в съюза си, се отнася към десетте елемента на любовта по следния начин:
1. Вярност

Верността обикновено се разглежда като физически „монопол" - всяка страна предоставя на другата изключителната сексуална употреба на тялото си. Междувременно скритото недоволство разпалва въображаема и емоционална изневяра. Структурата на псевдолюбовта се основава главно на всички онези неща, които са физически контролируеми или видими, без да държи сметка за вътрешното същество. Каква стойност има телесната вярност, ако няма психологическа лоялност? Допустимо ли е да си верен телом и да изневеряваш в мислите и желанията си? Важното в обществения модел на двойката е физическата ексклузивност. Светските събития, където се събират мъже и жени, са често само претекст за психологична изневяра, която не събужда подозрения и не наранява никого.


2. Взаимно уважение

На практика това означава: „Не трябва да ядосвам партньора си, нито да действам против желанията му". Този подход изглежда разумен, но всъщност може да превърне в смъртоносна клопка. Очаква се, че става дума за зрели, интелигентни, психологически здрави индивиди. Но какво се случва, ако някой свърже съдбата си с лице, страдащо от психически отклонения или сериозно заболяване. В този случай човек попада в един вид окови, които го принуждават да удовлетворява и най-абсурдните прищевки на партньора си. Ако партньорът му смята, че за да докаже любовта си, трябва да прекарва половин час всеки ден на колене, то той трябва да се подчини от страх да не създаде впечатление, че не проявява внимание и обич. Съществуват най-различни изисквания - от напълно логични и естествени до извратени и неуравновесени. Може ли някой от партньорите да определи какво е уравновесено поведение и какво не. Бихме очаквали и двамата да могат да отговорят, но за целта те трябва да имат съвършено здрава душевност. Това би било по-скоро изключение, отколкото правило. Не забравяйте, че когато единият настоява за нещо, той го счита за справедливо и се чувства измамен или предаден, ако желанието му не бъде удовлетворено. Същевременно другият се разкъсва от ужасната дилема дали „да измени на себе си" или „да измени на партньора си". Всъщност, ако се поддаде на ирационалните си желания, той вътрешно ще бъде убеден, че е принуден да извърши нещо абсурдно, извратено или нечестно, но ако не го стори, вината ще падне върху него. Тази пъклена динамика е задушаващата среда в истинския живот, която поставя на изпитание отношенията на повечето двойки. Дилемата се формулира по следния начин: „Ако не направя каквото той (тя) иска, той (тя) ще престане да ме обича и аз ще изменя на любовта си- ако се подчиня, ще загубя самоуважението си". По този начин се натрупва силна враждебност и дори омраза, пропорционално на случаите, когато индивидът е принуден да отстъпи пред желанията на другия против волята си. Тази ситуация се изменя в зависимост от това кой от двамата е по-здрав, по-рационален, по-интелигентен и по-малко егоистичен.

Възможно е човек да почувства, че партньорът му го насилва да извърши нещо против принципите си. Възможно е обаче собствените му принципи да са причудливи или неправилни и в този случай другият, който поставя изискванията, всъщност е прав. Затова травмите в брачната връзка могат да настъпят по вина на всеки от двамата. Този, който ирационално предявява прекомерни изисквания, ще понесе точно толкова страдания, когато му бъде отказано, колкото и онзи, който е несправедливо обвинен за своите справедливи и разумни желания. За съжаление човекът, който се държи ирационално, е убеден, че са го предали и не го обичат. Вярвайки това, той избягва отговорността и се опитва да я прехвърли върху невинния си партньор, като губи всякаква възможност да поправи нездравото си и погрешно поведение.
3. Щастие

Когато двойката започне съвместен живот, тя се впуска в играта на щастие. Според правилата на тази игра, двамата трябва на всяка цена да се придържат към идеала за семейно щастие. Нещо несъществуващо трябва да се замени с акт на наслада и задоволство, моделиран по обществените норми. Двойката счита, че е щастлива, като се отдава на предписания светски живот, на филми и телевизия, на секс и вещи, като поддържа финансово благосъстояние или ситуации, които повишават самочувствието и личния им престиж. Объркването на ценностите и липсата на зрялост са причината, поради която те смесват външното с вътрешното. Изпитвайки отсъствието на вътрешния елемент на щастието, индивидът се стреми към приятни и стимулиращи материални ситуации, което в известна степен запълва празнотата на вътрешния му свят.

Индивидът усеща ужасната празнота, в която живее и подсъзнателно знае, че не може да бъде щастлив. Той търси пътя на чувственото опиянение с погрешното убеждение, че да си щастлив означава „да се забавляваш". Но в натрапливия стремеж към щастие, което винаги му убягва, той изпитва съмнения - понякога се чувства щастлив, но същевременно дълбоко в душата си знае, че е много нещастен. В-тази игра на търсене на щастие по погрешните пътища на удоволствието, удобството, суетата на общественото положение и създаването на деца, двойката губи всички възможности за постигане на истинското щастие, основано на истинска любов. В своето объркване и интелектуално прехласване, тя смесва щастието с удоволствието и любовта с любовното клише. Съпоставянето на общественото и финансовото положение, увеличаването на потребителските възможности, преследването на сигурност чрез материално богатство, се превръщат в лъжливи цели, които отчуждават индивида в интелектуалния, емоционалния и инстинктивния живот и го теглят надолу към дехуманизираното състояние на покорен консуматор.

При тези условия любовта не може да се прояви и двойката след много години трябва да признае, че щастието всъщност й е убегнало. „Илюзията" за щастие обаче остава за цял живот и индивидът непрекъснато очаква събития, които ще го доведат до него, също като човек, който вярва, че може да добие нещо по чудо. Чудото не настъпва, защото щом постигне онова, което е мислел, че ще му донесе щастие и разбере, че не е щастлив, човек започва да иска нещо друго.


4. Взаимна нежност

„Задължението" да се разменят взаимни нежности произтича от погрешното мнение, че този тип внимание показва размера на любовта. По мълчаливо съгласие всеки създава и регулира вида, качеството и честотата на любовните стимули, които дава на другия. Не рядка това се прави механично, без вътрешна сила, а просто като повтарящо се ритуално действие, за което се знае, че трябва да бъде изпълнявано, но чийто произход и цел са забравени. Тези ритуални нежности, които съвсем не са израз на някакво истинско вътрешно желание, оставят чувство за неудовлетвореност, причинено от всички тези действия, в които не участва вътрешното същество. Личността на индивида се раздвоява. Едната половина механично изпълнява сексуалния акт, другата търси вътрешно убежище. Вътрешното участие е нула, защото мотивацията се дължи на псевдолюбов и се преплита с вътрешни фантазии, желания, страхове, тревоги и фрустрации. Ритуалната нежност не се различава от секс с машина или робот с механично безупречни или дори по-съвършени полови органи, но без душа и съдържание. Този пример може да ни даде представа за разликата между истинската любов и постигането на оргазъм. Несръчната размяна на ритуални нежности бързо довежда до отегчение и неудовлетвореност. Ако двойката не се научи да прави любов с истинско вътрешно участие, ако не изпитва необходимост от постоянна творческа промяна в отношенията си, тя няма да постигне дори животински коитус, а само сношение между бездушни машини.


5. Съвършено общуване

Легендата, че между партньорите съществува разбирателство, въпреки че понякога се карат, се превръща в коварна клопка, която разделя двойката. Като се изключат периодичните несъгласия или кавги, те са убедени, че по някакъв тайнствен начин запазват съвършеното си общуване. Истината е, че всеки общува със своето собствено несъзнавано, което използва, за да даде израз на фантазиите си. Когато говори на любимия си, всеки всъщност говори на себе си. Същевременно другият не слуша, а чува единствено, че някой говори и когато му отвърне, се обръща единствено към собственото си несъзнавано. Вследствие на това, двамата „изживяват" фантазията, че общуват съвършено и че в душата си са винаги съгласни един с друг, винаги заедно и напълно сплотени. Разбира се, това призрачно общуване функционира само дотолкова, доколкото се разпростира способността им за самоизмама. Често способността за самоизмама в това отношение внезапно изчезва след няколко години брачен живот и двойката за пръв път осъзнава, че няма никакво общуване, че двамата говорят на съвсем различни езици и че всъщност никога не са се разбирали. Това е много болезнено откритие и всеки се мъчи да обвини другия за случилото се.

Истинско общуване може да има само дотолкова, доколкото двамата са абсолютно честни. Тази откровеност може да се постигне като се премахне лицемерието. Лицемерие означава да не показваш това, което си, като по този начин поддържаш високо самочувствие. Докато хората не свалят маските си, наличието на общуване е слабо вероятно, дори когато редовно си разменят съобщения. За да съществува искреност, трябва напълно да отсъства страхът. Причината за лъжата е страх от нещо - в този конкретен случай очакването на възможно рязка или негативна реакция от страна на другия. Само когато е сигурен, че ще срещне зряло и рационално поведение, човек може спокойно да разкрие душата си и да положи основите за истинско общуване.
6. Сливане в едно същество

Представата за обща идентичност, сливането в едно същество се приема като доказателство за неразривен съюз на двойката. Смята се, че това идеално споделяне на обща идентичност представлява най-голямото й постижение. Подхранвани от тази представа, двамата се стремят да мислят еднакво, да чувстват еднакво, да имат едни и същи мнения, да се придържат към едни и същи ценности и изобщо да имат еднакво поведение. Резултатът обаче почти винаги много се различава от желаната цел, защото такова поведение довежда до загуба на самоличност. Цената, платена за това силно жадувано сливане, е твърде висока - сливането означава гибел на възможностите за самореализация. Всъщност тази амалгама никога не е продуктивен брак, тя е само стерилно съдружие. Вместо всеки от двамата да се развива потенциала си, за да се реализира като съзнателно и интелигентно същество, взаимните слабости, ограничения и недостатъци се наслагват и стават причина сливането да бъде толкова тежък товар.

Когато две противоположни сили се стимулират взаимно, като всяка отдаде прекалено голяма част от себе си на другата, те започват да си приличат и вече не се стимулират взаимно, защото се превръщат в една единствена енергия. Така можем да опишем негативните последици на сливането в процеса на любовта - поляризирането в единия край на две противоположни сили е най-сигурното средство за прекратяване на любовното и сексуалното привличане. Наред с това, важно е да се запази противоположната полярност на тези сили - те трябва да се съберат хармонично, а не насилствено или разрушително. Ако тези противоположни сили се изравнят и се потисне всякакво противопоставяне, енергията на живота угасва. Това е проблемът на много мъртви бракове (разглеждани енергийно). За да поддържа лъжлива хармония, двойката унищожава жизнената си динамика и автоматично повтаря празни формули, чиято единствена цел е да запазва илюзията за съвършен съюз. Съхраняването на индивидуалната полярност е не само тайната на любовта, но и на живота, който се ражда и поддържа от противопоставянето на различни сили. В любовта не е достатъчно да се запази само индивидуалната полярност, нужни са и много други неща. Представете си, например, какво би станало с двама психически болни или отчуждени хора, които се мъчат да запазят тази индивидуална полярност- резултатите ще бъдат унищожителни. Съществуват различни индивидуалности - както неясен, егоистичен тип индивидуалност, така и висш тип индивидуалност.
7. Взаимно познаване и разбиране

Ако не познаваме другия човек в живота си, не можем да го разберем. Ако не познаваме себе си, няма да можем да насочим отношенията по интелигентен начин, защото няма да знаем какво всъщност искаме вътрешно. В дългогодишни бракове, единият съпруг може да не знае нищо за другия и то до такава степен, че да не познава желанията, мислите, нуждите, качествата или недостатъците му. Често истинският характер на съпруга или на съпругата остава напълно неизвестен. Когато наблюдаваме такава двойка, откриваме, че те се познават много повърхностно на елементарно или непълно равнище, дори след като са живели заедно дълго време.

Този измислен живот често поражда ситуация, при която съпругът вярва, че е донесъл щастие на жена си и че е образец за добър съпруг. После той с учудване разбира колко нещастна и отчаяна е била жена му в продължение на много години. Конкурентната природа на нашето общество, заедно с отговорността и грижата за децата, ни оставя много малко свободно време за опознаване на другия. Съпругът често е уверен, че тъй като има материална сигурност, жена му е щастлива и удовлетворена. Той не изпитва сериозен стремеж да опознае вътрешния свят на съпругата си с цел да я направи щастлива и да осигури собственото си щастие. Егоизмът му е толкова силен, че той я превръща в предмет и й приписва собствения си вътрешен свят, където естествено по правилата на неговата игра е „невъзможно тя да не е щастлива" и „има всичко необходимо, за да е щастлива". Такъв индивид сляпо вярва, че партньорът му е само допълнение към неговото Аз и няма собствен вътрешен свят. Той не може да си представи, че съпругата му би могла да има различни мнения, да споделя други ценности или че емоционалните и интелектуалните й потребности биха могли да се различават от неговите. Липсва истинско разбиране за това, че всеки индивид има право на собствено мнение, право да се придържа към критериите, продиктувани от вътрешния му свят и право да не желае да се превръща в средство за другите. Много важно е да помислим върху значението на вътрешния живот на другия и да не приемаме автоматично, че съвместният живот е достатъчен, за да придобием правилно познаване и разбиране на партньора си. Това би могло да доведе индивида до убеждението, че е намерил истинска любов.
8. Възпроизводство

Децата са един от най-важните елементи, допринасящи за запазване на илюзията за любов, защото като че ли самото им присъствие показва колко плодотворна и щастлива трябва да е връзката на родителите им. Те представляват материално доказателство, че любовта наистина съществува. Този въпрос бе обсъден и по-горе. Тук е необходимо да подчертаем факта, че не трябва да проектираме илюзията за любов върху децата и да ги разглеждаме като безспорно доказателство за успеха на двойката. Често децата запълват и структурират времето на родителите така, че те трудно намират необходимото време и пространство да анализират собствената си връзка. Освен това, децата са елемент, който изкуствено предотвратява всякакъв подтик към раздяла; родителите остават заедно по задължение, а не по любов.


9. Обща съдба

Обща съдба означава по-скоро съвместна цел, отколкото следване на някакъв самостоятелен път. Общата съдба засяга целите, които двойката си поставя, за да осъществи желанията и амбициите си.

Двамата „пишат" мислено романа на живота, който желаят да водят и се мъчат да се придържат към желаното. Тук важното е „сюжетната линия" на брака, тоест разказът, който двамата съчиняват заедно, за да се убедят, че всичко е наред. Няма значение, че възникват спорове и скандали-двойката е убедена, че с известни изключения проблемите се дължат главно на „някаква промяна в другия". Но тъй като се надяват, че отношенията им ще се подобрят и се страхуват да загубят определен начин на живот, те имат силна мотивация да запазят семейното си положение. Представата за взаимна принадлежност към един и същ жизнено важен модел на живот е една от маските, които често скриват величината на разрива или отчуждението във връзката, а дори и отсъствието на всякаква връзка. Безбройните дреболии, необходими за поддържане на домакинството, съвместните усилия, свързани с това, стават причина всеки от двамата силно да се отъждествява с другия, което им дава сигурност, че наистина се обичат, дори когато търпят неуспех в някои неща. Когато единият от двамата обвинява другия, че не го обича, той никога не се замисля какво дава, нито осъзнава, че произходът на този проблем е в двамата, а не е индивидуален.
10. Навици и обичаи

Повечето двойки се карат и често единият или и двамата мислят, че са нещастни и трябва да се разделят. Но навикът на съвместния живот е толкова силен, че дори когато нещата се влошат или липсват чувства и обич, индивидът предпочита да не предприема нищо, защото съвместният живот е психологичен „център на тежестта", убежище, което го предпазва от враждебния външен свят. Той (тя) търпи чести упреци от партньора си, но предпочита да живее така, отколкото да се изправи пред задължението да избере нова, несигурна съдба.

Вероятно навикът е най-силната пречка, която индивидът трябва да преодолее, за да разбере разликата между „любов" и „съюз". Подчинявайки се на навика и обичая, хора, които са се разделили и взаимно се мразят, продължават да копнеят един за друг толкова силно, че се събират, за да започнат всичко отново. Други пък търпят всякакви ситуации, колкото и да са неприятни, само и само да останат заедно. Освен това, религията също предписва, че бракът е не-рушим и двойката не трябва да се разделя до последния си час.

В крайна сметка, любовта следва различни пътища, минава през обещания, споразумения и договори- раждането или смъртта й не зависи от външни влияния, чужди на интересите на индивида. Любовта не се ражда, нито се подхранва „спонтанно", а изисква и двамата да проявяват воля и грижи. Любовта е смес от привличане, сходство, хармония, чувства, разум, загриженост и общуване между вътрешните светове. Тя е сдържаност, скромност, уважение, възхищение и отдаване. Тя е и взаимно зачитане на два зрели Аза, които се стремят да проникнат един в друг.


1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница