Джон Милтън Изгубеният рай



страница1/21
Дата07.04.2017
Размер6.53 Mb.
#18646
ТипКнига
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21
Джон Милтън
Изгубеният рай

Информация



Джон Милтън
Библиотека „Световна класика“
Класически романи и повести

  • Оригинално заглавие: Paradise Lost, 1667 (Пълни авторски права)

  • Превод от английски: Александър Шурбанов, 1981 (Пълни авторски права)

  • Форма: Поема

  • Етикети:



Издание:

Джон Милтън. Изгубеният рай

ДИ „Народна култура“, 1981

Редактор: Пенчо Симов

Коректор: Йорданка Киркова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художествено оформление: Иван Кьосев

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Ясен Васев

Редакционна колегия: Александър Муратов, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Вера Ганчева, Владимир Филипов, Димитър Методиев, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Леда Милева, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Петър Динеков, Светозар Златаров, Стефан Дичев, Стефан Станчев





Книга I

Тази първа книга отначало излага накратко целия предмет: непокорството на човека и последвалата го загуба на Рая, в който е поставен. После засяга първопричината на неговото падение — змията или по-право Сатаната в змийското обличие, който, въстанал срещу Бога и привлякъл на своя страна много ангелски легиони, по Божия повеля ведно със своята сган е бил низвергнат от небето във великата бездна. Преминала през това деяние, поемата се устремява към сърцевината на всички неща, показвайки Сатаната и ангелите му вече пропаднали в ада, който тук е описан не в центъра (защото небето и земята по всяка вероятност все още не са сътворени и без друго все още не са прокълнати), а в областта на пълен мрак, чието най-точно название е Хаос. Тук Сатаната с ангелите си, прострян върху пламтящото езеро, сразен от небесен гръм и зашеметен, след време се съвзема като от омая и призовава оногова, който, бидейки пръв след него по сан и по достойнство, сега лежи до него. Двамата беседват относно прискръбното си падение. Сатаната разбужда всички свои легиони, които дотогава са лежали също тъй замаяни. Те се повдигат. Тяхното число, доспехите им, имената на главатарите им според идолите, познати по-сетне в Ханаан и прилежащите земи. Към тях Сатаната се обръща с реч, утешава ги с надеждата, че пак ще си възвърнат небесата, но подир това им съобщава за нов свят и нов род твари, които ще бъдат създадени съгласно едно старинно прорицание или предание небесно. Защото ангелите според мнението на мнозина древни отци са съществували дълго преди зримото творение. За да се разкрие истинността на това прорицание и за да се вземе съответно решение, той свиква общ съвет. За какво се захващат тогава съзаклятниците. Пандемониум, чертогът на Сатаната, израства внезапно из преизподнята — там заседава съветът на пъклените перове.

За първото човешко непокорство и плода

на запретеното дърво, със своя бренен вкус

довел смъртта в света и цялата ни земна скръб

със загубата на Едем[1], доде престолът светъл

ни бе възвърнат от един друг, по-велик Човек[2],

пей, свята Музо[3], ти, която на сами върха на

тайния Хорив или Синай си вдъхновила

един пастир избрания народ да просвети

за туй как от началото Земя и Небеса

са станали от Хаоса, или ако Сион

те по услажда, или Силоамската река,

течаща покрай Божия оракул, аз оттам

те призовавам да подкрепяш храбрата ми песен,

която смята не с междинен полет да се носи

над планината Аонийска, за да проследи

неща, недръзвани до днес ни в проза, нито в рима.

И преди всичко ти, о, Дух, ти, който би избрал

пред всички храмове сърцето праведно и чисто,

напътствай ме, защото ти си вещ: ти бе навред

в началото и разпрострял крилата си могъщи,

седеше върху бездната подобно мътещ гълъб,

додето тя от теб зачена; тъмното у мен

огрей, а ниското вдигни сега и подкрепи,

та тъй на висотата на великата си тема

да утвърдя безсмъртното всевечно Провидение,

да оправдая пътищата Божи към човека.

        Кажи сега — от теб не крият нищо

                        небесата,

ни адската дълбока паст — кажи какво подтикна

предците ни сред тяхното честито битие

под небесата благосклонни от Твореца свой

да се откажат, волята му висша да престъпят

зарад един запрет — на всичко друго

                        господари?

Кой пръв ги подло прелъсти за този гнусен бунт?

Проклетата Змия — да, той, чието зло коварство,

пришпорено от завистта и от мъстта, подлъга

на целия човешки род прамайката, макар

да бе за гордостта си свергнат от небето с всички

метежни ангели, с чиято помощ пожелал

да се издигне в славата над равните на него,

повярвал беше, че пред най-високия дори

не би отстъпил и заради алчната си цел

срещу престола и срещу господството на Бога

повдигна на небето светотатствена война

с безплоден устрем. Силите на царя всемогъщ

запратиха го презглава от светлия ефир

в разруха грозна, в плам и дим към гибелта

                        бездънна —

в окови адамантени да се пече навеки,

задето предизвика в бой всесилния владетел.

Триж тройно времето, което мери ден и нощ

за смъртните човеци, той с ужасната си шайка

се валяше, сред огнения залив повален,

проклет завинаги[4], макар безсмъртен; но съдбата

го пазеше за нова ярост — че едната мисъл

за пропиляното блаженство и теглата днешни

терзае го до смърт — навред той мята болен взор,

познал крушение огромно и разгром велик,

помътен от упорна злост и гордост непреклонна.

И неведнъж със зоркостта на ангел той обзира

юдола, в който е запратен — край суров и пуст,

зандан страхотен и отвред, додето поглед стига,

пламтящ като гигантска пещ, ала от този плам

не жива светлина струи, а зрима тъмнина,

в която само най-печални гледки се откриват —

долини скръбни, краища плачевни, где покой

и отдих няма, а към всички благата надежда

не се отбива никога, терзанията само

безспир напират — и потопът огнен, щедро хранен

от неизтляващата сяра с нова жар и жупел.

Туй място съдникът върховен беше отредил

за непокорните, навеки ги заточи там

сред пълен мрак и жребият им бе определен —

триж по-далеч от Бог и от небесните зари,

отколкото е центърът от полюса световен.

О, как не си прилича туй с предишното им царство!

Там своите съратници в провала, съкрушени

на огъня в бушуващите вихри и въртопи,

съглежда скоро той и ето — проснат недалеч

по сила вторият след него, втори и по грях,

познат по-сетне в Палестина и наименуван

Велзеевул[5]. Към него впрочем този Архивраг,

от небесата Сатана[6] наречен, с дръзка реч

обърна се, ужасната смълчаност нарушил:

        „Ако това си ти — но, о, тъй паднал, тъй различен

от онзи, който в светлия на радостта предел,

облечен в непреходен блясък, ярко надсия

най-бляскавите мириади! — ти, когото с мен

единни мисли и надежди, общи начертания

и в предприятието славно жертвена готовност

ведно събраха някога, а днес бедата сбра

в погрома общ, в каква бездънна пропаст си съборен

и от каква височина! О, толкоз по-могъщ

е онзи с мълнията — кой ли можеше да знае

за силата на тези мишци! Ала нито те,

ни туй, що победителят в гнева си още би ни

навлякъл, няма да смутят или да променят

зад външната промяна онзи ум непоклатим

и горделивостта на уязвеното достойнство,

повдигнала ме в смъртен бой с най-силния да встъпя

и към ожесточеното сражение привлякла

безброй пълчища от въоръжени духове,

които дръзнаха властта му да презрат и с мене

да противопоставят мощ на висшата му мощ

на стреснатите небеса по бранните полета

и трона му разклатиха. Какво, че бяхме бити?

Не всичко е загубено — остава твърда воля,

усърдие за мъст, безсмъртна жилава омраза,

решителност да не склоним пред вражи меч глава —

неща, които никой няма сила да сломи.

Не, този блясък неговата ярост или мощ

не могат ми отне. С поклон да моля за пощада,

или в прахта на колена да го боготворя —

тоз, който вчера тръпнеше пред моята десница

за царството си — туй ще бъде вече твърде низко,

това ще е позор и срам, пред който този крах

е нищо, щом съдбата е дарила боговете[7]

със емпирейна[8] същина, незнаеща разгром,

щом подир опита на туй събитие велико,

въоръжени не по-зле, с прозрение по-мощно,

с надежда по-успешна можем да решим сега

да поведем със сила или с хитрост вечна бран

непримирима срещу своя славен неприятел,

който ликува днес и в прекомерната си радост

като тиранин сам царува върху небесата.“

        Тъй рече този вероломен ангел, глас издигнал

през болката си, но разбит от черно отчаяние,

и тъй на вожда си отвърна дръзкият съратник:

        „О, княже мой, о, главатарю на безброй престоли,

повели серафимите[9] на битка в боен строй

под твоята команда, с тези подвизи безбройни

на небесата царя дълговечен[10] устрашили,

изпитали устоите на висшата му власт,

били те сила или случай, или пък съдба!

Аз виждам ясно и оплаквам този грозен край,

при който в зъл разгром и твърде скръбно поражение

изгубихме и небесата, и това си войнство,

в разруха страховита запокитено дотам,

додето могат богове и духове небесни

да паднат, тъй като умът или духът остава

непобедим и жизнената якост се завръща

дори когато блясъкът помръкне и потъне

блаженството, погълнато от безконечна мъка.

Ала завоевателят (когото отсега

за всемогъщ признавам аз, че сила като тази,

каквато ние имахме, не би усилил друг)

дали духа и крепкостта не ни остави с цел

да се терзаем и да чезнем в черната си мъка,

за да наситим неговата разярена мъст,

или пък да му служим тук като послушни роби,

пленени в бран — да правим туй, което той поиска —

тук, в пек и жупел в центъра на ада да се трудим

или да бродим в бездната по негови поръки?

Каква е ползата тогаз, че силата ни още

е непокътната или че ние сме безсмъртни

да влачим вечно тази си безсмъртна тегоба?“

        Тогава Архидяволът побърза да отвърне:

„О, паднал херувиме, жалко е да бъдеш слаб

и в дело, и в страдание. Но знай едно от мен:

целта ни никога не ще е да творим добро,

а зло да вършим ще е наша най-велика радост,

бидейки в разрез с волята върховна на тогова,

с когото сме противници. Ако тогава той

от злото се помъчи пак добро да извлече,

ний трябва да намерим начин да го извратим,

така че от доброто зло отново да изтръгнем,

в което може да сполучим, а това, невям,

ако съм прав, ще го опечали и ще обърка

най-съкровените му мисли още насред път.

Но гледай — победителят разсърден отзова

потерята на своето възмездие крилато

назад към дверите небесни: сярната градушка,

изстреляна връз нас сред тази буря, укроти

вълните огнени, с които бездната ни срещна

при падането ни от небесата, и гърмът

с крила от алени светкавици и сприхав гняв

стрелите си навярно изразходва и престана

да громоли в огромната и безпределна пропаст.

Да не изпускаме тогава този случай, който —

дали е от презрение или преситен бяс,

не е тъй важно — нашият противник ни отпуща.

Виж хей онази мрачна шир безжизнена и дива,

седалище на пустотата, от светлик лишена

извън отблясъка на тези пламъци мъртвешки —

блед и ужасен. Нека да се устремим нататък,

отвъд прищевките на тези огнени талази —

там да отдъхнем, ако отдих пуска котва там

и след като сберем сразените войски отново,

да се допитаме как можем пак да пакостим

на своя враг, как загубата тежка да поправим,

как да надмогнем с общи сили бедствието страшно,

каква опора можем от надеждата да дирим,

или каква решителност — от безнадеждността.“

        Така на своя приближен отвърна Сатаната

с глава над жарките вълни изправена, с очи

пламтящи ослепително, с туловище простряно

върху потопа огнедишащ — дълго и грамадно,

проточено на много мери и с гигантски ръст,

напомнящ баснословните чудовищни титани —

земеродените, които с Юпитер се били,

Бриарей или пък Тифон[11], когото пещерата

край Тарс е подслонявала, или Левиатан[12],

когото Господ е създал най-тежък и огромен

от всички твари, плаващи в потока Океан,

и който често, дремещ върху пяната норвежка,

в по-тъмна нощ моряците на някой малък скиф

са вземали за остров, както те сами разказват,

и в бронята му люспеста забили остра котва,

на завет покрай хълбока му чакали, додето

зората мудна идвала на смяна на нощта.

Тъй Архидемонът, прострян надлъж и окован,

лежеше върху огненото езеро и нивга

не би се вдигнал и глава дори не би възвил,

ако всевластното небе не бе постановило

да му отпусне свобода в кроежите му тъмни,

та с престъпления повторни той да може сам

връз себе си проклятие да струпа, като дири

да стори зло на други и да види разярен

как цялата му злоба служи, за да породи

безкрайна доброта, любов и милост към човека,

от него подло изкушен, но връз самия него

обърканост и гняв, и мъст изсипва непрестанно.

Внезапно той над огненото езеро издига

снага могъща — пламъците сепнати край него

се дръпват, свеждат островърхи шпилове и рухват

разпенени, разкрили страшен разсед по средата.

Тогава, разпрострял крила, насочва своя полет

нагоре, върху въздуха отруден и здрачен,

с такъв товар несвикнал, докато се приземи

на суша — ако туй е суша — винаги пламтяща

с твърд огън, както езерото с течен, и наглед

напомняща по всичко нажежената земя,

когато мощният подземен вихър[13] вдигне хълм,

откъснат от Пелор[14] или от хълбока разтърсен

на тътнещата Етна, вдън чиято избухлива

и пълна с взривове утроба пръкналият пламък,

изригнал с минерален гняв, подхранва ветровете,

доде остане само обгорено дъно, скрито

под кад и дим — такава бе опората за тези

прокудени нозе. Съратникът му го последва

и те ликуваха, че са изплавали от Стикс,

подобно богове и при това със свои сили,

а не по допущението на върховна власт.

        „Нима това е мястото, земята, областта —

възкликна скръбният архангел, — туй ли е престолът,

за който трябва да сменим небето, този мрак —

срещу лазурните зари? Да бъде тъй, щом той —

сегашният властител, може да отсъжда сам

кое е право или криво! По-далеч от него,

когото само силата, по разум изравнени,

над равните му извиси. Прощавай, шир честита

на радост вечна! Вам привет, о ужаси! Привет,

о пъклен свят! И ти, бездънен и безкраен ад,

посрещай своя нов стопанин, който ти донася

ум доблестен, непроменен от място или време!

Умът е място в себе си и в себе си той може

от рая да направи ад или от ада — рай.

Къде ще бъда, има ли значение, щом аз

съм същият и не по-малък от тогова, който

чрез мълнията стана по-велик? Не, тук поне

ще сме свободни. Всемогъщият не е градил

за завистта си тук — оттук той няма да ни гони.

Тук можем да царуваме спокойни, а за мен

да бъдеш цар, е цел достойна, пък дори и в ада.

О, по-добре е в ада цар наместо в рая раб!

Ала защо оставяме другарите си верни,

съюзници и спътници в големия провал,

в безпаметното езеро прострени да лежат?

Защо не ги повикаме да носят с нас дела си

тук, в скръбното ни жилище, или сплотени пак,

отново да опитаме какво все още можем

да си възвърнем в рая или да изгубим в ада?“

        Тъй рече Сатаната и така Веелзевул

отвърна: „Предводителю на тези ясни войнства,

които друг, освен Всесилния, не би надвил,

да могат те веднъж да чуят този глас — залог

за упование в опасността, тъй често чуван

в усилен час, а там, на гибелното острие

на битката, в разгара й, най-сигурен сигнал

за настъпление, ще си възвърнат начаса

сърцатостта и ще се окопитят пак, макар

връз огненото езеро сега да се търкалят,

тъй както ние по-преди — замаяни и неми —

нима е чудно! — рухнали от тъй страхотна вис!“

Не беше свършил още той и ето Сатаната

вървеше вече към брега, могъщият му щит,

кален в ефирен пламък, едър, кръгъл и масивен —

отметнат зад плещите му. Широката окръжност

висеше там като луната, към чиято сфера

оптическото си стъкло изкусният тосканец[15]

насочва всяка вечер от върха на Фезоле

или пък от Валдарно с мисъл да открие нови

земи, реки и планини в петнистия й глобус.

На копието, пред което някой снажен бор,

отсечен от норвежките била за главна мачта

на адмиралски кораб, би изглеждал тънка тръст,

облегнат тежко, той вървеше с неохотни стъпки

по палещата почва — не като онези стъпки

върху небесния лазур — и яростният зной

го блъскаше безмилостно като от огнен свод.

Но мълком той понесе всичко, докато достигна

горящото море и от брега му призова

безчетните си легиони ангели, простряни

като листата есенни, настлани по реките

във Валомброза[16], над които сенките етрурски

се сключват в арка, или като морски бурен, пръснат

върху ширта, когато с гневни вихри Орион

връхлита над Червеното море[17], което смете

Бузирис и Мемфийската му конница[18], доде

преследваха по дъното с коварната си злост

гесемските изгнаници, а те от своя бряг

видяха труповете им да плават по водите

сред разтрошени колесници. Тъй един връз друг,

несвестни и погубени, лежаха те в потопа,

зашеметени още от ужасната промяна.

Тогава той издигна глас така, че адът цял

отекна с кухата си глъб: „Князе и властелини,

войници, цвят на небесата, ваши досега,

но отсега изгубени, щом унес е сковал

безсмъртните души! Или избрахте този кът,

подир кипежа на войната, за да отморите

унила мощ, защото тук намерихте покой

за мирен сън — като че сте в небесните долини?

Или се клехте с този жалък и окаян вид

да угодите на завоевателя — да гледа

как херувим до серафим се валят из потопа

с разпръснати оръжия и знамена, додето

потерята му бърза от небесните врати

съзре изгодата и слезе да ни стъпче, както

сме клюмнали, или пък с гръмотевични вериги[19]

към дъното на тази пропаст да ни прикове?…

Свестете се, станете — или гнийте тук навеки!“

Те чуха го и стреснати размахаха крила,

тъй както нощем стражници, оставени да бдят

на пост, но сварени да спят, изтръпнали от страх

се вдигат и се суетят все още в полусън.

И не че не усещаха жестоката беда,

в която бяха впаднали, и яростната болка,

но пак на своя пълководец в миг се покориха

неизброими. Както в злия за Египет ден,

когато жезълът вълшебен на сина Аврамов[20],

размахан кръгом над брега, повдигна облак чер

от скакалци, премятащи се в източния вятър,

който надвисна върху царството на Фараона

като нощта и цялата земя на Нил смрачи —

така безчетни бяха злите ангели, които

се рееха на преизподнята под свода мрачен,

отвсякъде от пламъци фучащи обградени,

доде съзряха верен знак — издигнатото копие

на своя величав султан, размахано пред тях,

да сочи път — и ето слиза целият им рой

по сярата втвърдена и покрива равнината —

такова множество дори и северът гъмжащ

не бе излял от скута си смразен далеч на юг

през Рейн и Дунава, когато дивата му гмеж

от варвари като потоп се разпростря широко

отвъд самия Гибралтар — до пясъка ливийски.

И начаса от всеки ескадрон или дружина

военачалниците бързат там, където чака

великият им командир — богоподобен сонм

от свръхчовешки същества, величия и власти,

които върху тронове сияйни са седели,

макар че имената им в скрижалите небесни

сега са изличени и изтрити без остатък

чрез бунта им от истинната книга на живота[21].

А и между потомците на Ева още те

не бяха се сдобили с нови имена, преди

по висше допущение за изпит на човека

от клетия човешки род да развратят безброй

души с измама и лъжа, за да се отрекат

от своя Бог — Създател и незримия венец

на онзи, що ги сътвори, да преобръщат често

в обличие на низък звяр, тъй пищно украсен

от обреди, изпълнени с помпозност и позлата,

и дяволи да обожават вместо божества —

тогаз ги опознаха чак под имена различни

и с разни идоли навред в езическия свят[22].

Кажи ги, Музо, с тези имена — кой пръв, кой сетен

се вдигна подир дрямката от огненото ложе

по призива на своя император, как поред

най-близките му стъпиха до него на брега,

додето общата тълпа встрани стоеше още.

Най-главни бяха тези, дето много по-подир,

от ада тръгнали да дирят плячка по земята,

посмяха до престола Божи да издигнат трон

и до олтара му олтар, да станат богове

посред околните народи и да устоят

на всички гръмотевици, с които от Сион

Йехова ги обсипваше, и дръзнаха дори

в светилището му да вкарат свои истукани

кощунствени и неговия ритуал свещен,

и празниците му тържествени да осквернят,

и срещу светлината му да вдигнат своя мрак.

Пръв бе Молох[23], страхотен цар, покрит с човешка кръв

от жертвоприношения и майчини сълзи,

макар че с тъпани и свирки беше заглушен

плачът на свидните им рожби, минали през огън

към мрачния му идол. Него тачеха и в Рава[24]

амонитяните, и в равнината й водниста,

в Аргов и във Васан, и още досами потока

Арнон. Ала и тази шир не го задоволи

и той премъдрото сърце на Соломон тогава

с лукавство прелъсти да вдигне неговия храм

срещу самия Божи храм на онзи скверен хълм[25]

и в своя сенчеста гора превърна долината

на благодатния Еном, наречена Тофет

отпосле, и Геена[26] — черна двойница на ада.

След него Хамос[27] — ужас за Моавовите рожби —

от Ароер до Нево и до южните пустини

на Аворимската земя и още в Есевон,

и Хоронаим, Сихоновото царство, чак отвъд

цъфтящата котловина на Сивма през лозите

на Елеал дори до Асфалтитското море[28].

Фегор[29] бе другото му име — с него той склони

израилтяните в Ситим при бягството от Нил

да го почитат с обреди разпътни, за което

след туй се каеха. Оттам игрите си разгулни

той разпростря до онзи хълм позорен край леса

на мерзкия кръвник Молох — тъй лъст и стръв се сбраха,

додето святият Йосия[30] ги прокуди в ада.

След тях дойдоха и онези, що от бреговете

на древния Ефрат[31] до пограничната река

между Египет и сирийската земя зовяха

Вааловци, а и Астарти[32] — първите от мъжки,

а вторите от женски род. Защото духовете

приемат този или онзи пол, или и двата,

по избор — толкоз гъвкава е чистата им същност,

несвързана, неокована с членове и стави,

неукрепена от онази крехкост на костта —

като при тромавата плът, че в който образ искат-

прозрачен или матов, ярък или затъмнен, —

те мисиите си въздушни мигом изпълняват

и вършат своите дела на обич и омраза.

Заради тях народът израилев неведнъж

напуска своята опора жива[33], изоставя

благочестивия олтар и се прекланя ниско

пред животински богове, та затова и в бран

тъй ниско преклони глава под вдигнатия меч

на зли врази. С такава свита там се появи

и същата, която финикийците зовяха

Астарта, увенчаната с рога от лунен сърп[34],

пред чийто ясен образ всяка нощ по месечина

възхвали пееха сидонските девици в хор,

а и в Сион възпяваха я — там, където беше

светилището й на онзи срамен хълм, строено

от цар великодушен[35], но попаднал в женска власт,

подмамен от красивите езичнички да тачи

позорни идоли. След нея се яви Тамуз[36],

чиято ежегодна рана сбираше в Ливан

сирийските моми, за да оплакват участта му

с любовните си припеви цял дълъг летен ден,

доде Адонис в кротък бяг от свойта канара

се спуща към морето ален — сякаш от кръвта

на пак ранения Тамуз — любовната легенда

запалваше подобна жар в Сионовите щерки,

чиито блудни страсти пред свещените врати

пророк Иезекил видя, когато Божи дух

откри пред взора му онези тъмни ритуали

на отчуждените юдеи. После друг дойде —

той опозна скръбта, когато Божият ковчег

премаза зверския му лик и на самия праг

на храма му главата и ръцете му отсече

и ничком просна го за срам на вярващите в него[37].

Дагон бе името му — морски звяр, човек нагоре,

надолу риба. Неговото капище високо

в Азот вселяваше боязън вред по бреговете

на Палестина, в Аскалон и гетските земи

и до Екрон, и до граничните черти на Газа[38].

Последва го Римон — той, който сам се възцари

в прекрасния Дамаск и над котловините плодни

на бистроструйните реки Авана и Фарфар[39].

И той се беше покушил на Божата обител

прокаженик изгуби той, ала спечели цар —

Ахаза, победителя несвестен, който дръзна

да се отвърне от олтара Божи за един

сирийски жертвеник, където почна да гори

омразни приношения на всички богове,

от него разгромени[40]. Подир тях се появи

тълпа, която някога под славни имена:

Озирис, Хор, Изида[41] и злодейската им свита

с чудовищни обличия и с чарове подмами

жреците изстъплени на Египет да подирят

за блудните си божества черти на зверове,

а не на люде. Израил дори не пощади

заразата, когато с чуждо злато той изля

хоривския телец[42], а после онзи смутен цар[43]

повтори беззаконието във Ветил и в Дан,

на вол пасящ, уподобил твореца си велик

Йехова, който през нощта излезе от Египет

и неговите първородни синове и всички

мучащи божества с един замах унищожи[44].

Последен Велиал[45] пристигна — по-развратен дух

не беше падал от небето или по-сроден

с порока. Нему никъде не бе издигнат храм

или димящ олтар, но кой по-често се върти

из храмове и край олтари, щом жреците станат

безбожници като Илиевите синове[46],

превърнали дома на Бога в нечестив вертеп!

В палати и в дворци навред царува още той,

а и в разкошни градове, където с гръмка глъч

разпътството надхвърля най-високите стени

сред издевателства безчинни и когато нощ

покрие улиците, там изпъпля челядта

на Велиал, от виното и наглостта надута[47].

Спомнете си Содомските стъгди или пък Гива,

където през нощта гостоприемните врата

предадоха наложницата, в страх от друг позор.

Туй бяха първите по ред и първите по мощ.

Останалите са безчет, макар че вред ги знаят:

йонийски божества, приети от рода Йаванов

за богове и все пак от Небето и Земята

уж произлезли — ето първородният Титан

с потомство многочислено, чието първенство

заграби младият Сатурн, а той от Зевса — негов

и Рейн син — подир получи тази съща мяра —

тъй Зевс на чужд престол възседна[48]. Отначало в Крит

и в Ида[49] тачени, подир от снежния Олимп

те властвуваха дълго там над средищния въздух[50]

най-висшето за тях небе, на канарата в Делфи[51]

или в Додона[52] и дори в Дорийската земя

от край до край; или онези, дето със Сатурн

към Хесперийските поля[53] през Адрия поеха

или през Келтика отвъд към островите чак.

И още много други с тях прииждаха, но с взор

наведен и помръкнал — да, но все пак оживен

от искра радост, затова че виждат своя вожд

непримирен и себе си — докрай неразгромени

насред разгрома. Този двойнствен израз пропълзя

и в неговия лик, но в миг привичната си гордост

възвърнал пак, с висока реч, в която доблестта

е само външност без пълнеж, той кротко съживи

унилия им дух и пръсна всички страхове.

И заповяда им тогаз под войнствения зов

на рогове и на тръби високо да издигнат

хоругвата му. Тази чест по право си завзе

Азазиил[54], най-снажният от всички херувими,

и от искрящия пилон раздипли на часа

империалния багрянец, който на възбог

възпламна като метеор[55], от вятъра подет,

с брилянти и със златен блясък украсен богато,

цял в серафимски гербове, а звънкият метал

изпълни с ратните си звуци празния простор.

И ето, цялото пълчище се откликна с рев,

разцепил пъкления свод на две и устрашил

на Хаоса и на Нощта[56] прастарите царства.

В един-едничък миг на преизподнята през мрака

във въздуха се вдигнаха хиляда знамена,

с разкошни багри заплющели, а след тях израсна

огромен лес от копия и шлемове стълпени

явиха се, и щит до щита в плътни редове

с дълбочина неизмерима. Ето, тръгват вече

фаланга стройна под дорийска музика[57] на сонм

от нежни флейти и флигорни[58], чийто сладък звук

повдигаше духа велик на древните герои

пред битката и вместо ярост в техните сърца

вселяваше разумна доблест, тъй че и страхът

от гибелта не можеше да ги обърне в бягство,

а имаше и сила да смекчи и утеши

с тържественост тревожни мисли и да излекува

страдание и смут, и страх, и скръб, и болка люта

и в смъртни, и в безсмъртни умове. Така, сплотени,

задишали с единна воля, с прояснена мисъл,

те мълком тръгнаха под меки звуци на цафари

като омаяни по парещата пръст — и ето,

пред погледа му вече, спират — цял настръхнал фронт

със страшна дължина, блестящ с доспехите си — сякаш

от стари воини, строени с копие и щит,

очакващи ха чуят с трепет властната повеля

на своя вожд. Редиците въоръжени той

пронизва с опитно око и скоро е обзрял

войската си от край до край в реда установен,

бойците си — по лик и стан същински божества,

пресмята тяхното число — и гордото сърце

пораства в радостната гръд и той окуражен

ликува: никъде, откак е сътворен човекът,

не се е сбирала такава рат, че редом с тази

да представлява повече от дребната дружина[59],

нападната от жерави — дори родът гигантски

на Флегра[60] ако би се слял с това юначно племе,

което в Илион и в Тива[61] се срази — ведно

с помагащите божества и всички тези, дето

се славят в басни и романси за сина Утеров[62],

с британски и арморикански рицари[63] опасан,

а и ония, що подир и с кръста, и без кръст

се биха храбро в Аспрамонт[64] или пък в Монталбан,

в Дамаск, в Мароко, в Трапезунд[65] и где ли още не,

или които от брега на Африка Бизерта[66]

изпрати, Шарлеман[67] когато беше разгромен

край Фонтарабия. Така високо бяха тези

над всяка смъртна доблест, ала следваха покорно

страхотния си повелител — той над всички тях

с осанка и движения величествено — горди

стърчеше като кула там — не бе изгубил още

докрай началния си блясък и макар сразен,

личеше си, че е архангел, съхранил частица

от помрачената си слава: слънцето така

на източния хоризонт през въздуха мъглив

изгрява, от лъчи лишено или от луната

засенчено, изпраща своя полузрак зловещ

над половината народи и с промени плаши

монарсите смутени[68]: тъй, макар смрачен, блестеше

над всички тях архангелът, но неговият лик

бе разоран от мълниите и нерада грижа

в страните хлътнали седеше, но под сбрани вежди

на смелост непоколебима и решена гордост,

за мъст готова. Погледът му бе жесток, но в него

бе видно угризение и мъка за ония

сподвижници в метежа му — следовници по-вярно

(така различни някога в блаженството), проклети

сега завинаги да носят своя дял горчив —

милиони духове, за негов грях от небесата

низвергнати и от всевечни радости лишени

заради неговия бунт, и все пак верни нему

в стъмения си зрак: така, когато плам небесен

обжари горски дъбове или планински бори,

макар и с обгорени върши, царствената рат

стърчи над голото поле. Но ето, той се готви

да проговори — при това сдвоени редове

изгъват те от край до край и го полуобграждат

със всичките му перове, в очакване смълчани.

Опита трижди, ала трижди, въпреки гнева,

все сълзи — сълзи ангелски го давеха; най-сетне

словата, сплетени с въздишки, си пробиха път:

        „О, мириади от безсмъртни духове, о, сили,

с Всесилния сравними само — даже тази бран

не бе безславна, па макар да свърши с крах, за който

туй място е свидетелство и тази зла промяна,

така ненавистна за нас; но кой възвишен ум,

пророчески и прозорлив, от цялото предишно

и настоящо знание тогава би допуснал

такова опълчение от богове, такова

сплотено храбро войнство да достигне до разгром?

Защото някой вярва ли след загубата даже,

че тези мощни легиони, с тяхната прокуда

опразнили небето, пак не ще се възнесат

самовъздигнати, доде възвърнат своя трон?

Не, колкото до мене, нека ангелската рат

ми е свидетел — не боязън, нито колебание

погубиха надеждите ни. Онзи, що царува

над небесата, дотогава сигурен седеше

върху престола си, крепен от старата си слава,

съгласие и обичай, и царския разкош

показваше докрай, но криел страшната си сила —

това ни изкуши към бунт и с него — към провал.

Сега мощта му знаем ние, а и свойта знаем,

та да не предизвикваме, но и да се не плашим

от нова бран, ако ни предизвикат, и все пак

да гледаме да вършим тайно — с хитрост и измама,

туй, що със сила не успяхме, за да види той

накрай, че който побеждава своя неприятел

със сила, наполвина само го е победил.

Пространството ще произвежда нови светове —

на небесата се мълви, че той възнамерява

наскоро свят да сътвори и да засели там

такъв род, който смята в свойта висша благосклонност

да нареди ведно със синовете на небето[69].

Там, пък макар, за да надникнем само, може би

ще бъде първият ни напад — там ли, или не,

но тази бездна пъклена не може да държи

небесни духове в неволя, нито пропастта —

във вековечна тъмнина. Но нека тези мисли

узреят в общия съвет. За мир надежда няма.

Покорството не е за нас. Война тогаз, воина —

открита ли или подмолна, тук ще се реши.“

        Той млъкна — и в подкрепа на речта му милиони

пламтящи мечове, покрай бедра на херувими

провесени, излитнаха и неочакван блясък

огря до дъно пъкъла; те заругаха с бяс

всевишния и яростно с оръжие в ръцете

по щитовете блъскаха военния набат,

запращайки срещу небето дръзкия си вой.

Наблизо се издигаше зловеща планина,

която бълва плам и дим. Тя цялата искреше

под ризница от лъскав налеп — признак несъмнен,

че крие в своята утроба залеж на метал —

изчадие на сярата[70]. Нататък бързокрил

отряд от духове безбройни се завтече, както

военните строители с лопати и копачки

предшестват царската войска, за да издигнат вал

или окопи да прокарат. Водеше ги сам

Мамон[71], най-долният от всички ангели, изгнани

от небесата; че дори и там той взор и ум,

надолу свеждаше — за него по-омайни бяха

богатствата на плочника небесен, цял от злато[72],

отколкото божествената или свята радост

на благото видение[73]. И людете, от него

подмамени, по неговото подло наущение,

тършуваха в самия център, на земята — майка

в утробата, да дирят там съкровища, които

е по-добре да бъдат скрити. Неговата орда

на планината в хълбока отвори ширна рана

и изкопа ребра от злато. Нека не е чудно,

че в пъкъла растат богатства — тази почва най-

заслужено наказана е с тях. Тук нека тия,

на смъртните неща, които се дивят и ахкат

пред Вавилон или пък през мемфийските царе[74],

да разберат как даже най-великите постройки

на слава, сила и изкуство лесно се надхвърлят

от духове покварени, постигнали за час

това, което те за век с усърдие безспирно,

и то с безчислени ръце едва осъществяват.

Наоколо из равнината в многобройни пещи,

подхранвани от огнетечни вени, прокопани

от езерото, втори сонм се трудеше без отдих

и с удивителна изкусност плавеше рудата

и шляката изтребваше от чистия метал;

а трети беше издълбал наоколо в земята

различни форми и по тях от жарките плавилни

течеше златото към всяка малка кухина,

тъй както в органа дъхът на духалата дружни

с един-единствен тласък пълни множество тръби.

И ето от сами пръстта строение огромно,

подобно изпарение[75], израсна под звука

на сладостни симфонии и благи гласове,

приличащо на храм, където се издигат обли

пиластри[76] и дорически колони, украсени

със златни архитрави[77]. Вред минаваха корнизи

и фризове, изпълнени с изпъкнали скулптури,

а покривът бе ляно злато. Нито Вавилон,

ни пищният Алканро[78] не можеха да стигнат

това великолепие със своите светини

на боговете Вил или Серапис и с дворците

на своите царе, когато по разкош и блясък

Асирия с Египет се надварваха. И скоро

растящата грамада стигна своя царствен ръст,

разтвориха се бронзовите двери и разкриха

просторната й вътрешност, настлана вредом с равни

и гладки плочи, а над тях под свода извисен,

провесени по някакво вълшебство, рой до рой

разискрени светилници и звездни лампи, пълни

с масла и със смоли, зари излъчваха досущ

като небесните. Тълпата с бързоноги стъпки

навлезе — на строежа там едни се възхитиха,

а други — на строителя. Върху небето той

бе вдигнал много укрепени замъци, където

архангелите — венценосци в своите престоли

седяха като принцове, които суверенът

бе извисил до тази власт и на които бе

определил йерархии от чинове блестящи.

Не беше малка славата на неговото име

и в древна Гърция; а пък в Авзонската земя[79]

наричаха го Мулцибер[80] и басни съчиниха

затуй как рухнал от небето, как го свергнал Зевс

от цитаделата кристална, тъй че от зори

до пладне падал той, от пладне чак до росен здрач —

цял дълъг летен ден; и със захождащото слънце

подобно падаща звезда се сринал от зенита

над Лемнос, острова егейски — тъй разказват те,

ала грешат, защото той с бунтовната си шайка

далеч по-рано беше паднал; туй, че бе строил

небесни замъци, не му помогна; всуе бяха

и всичките му хитрости — той беше запокитен

ведно с прилежната си измет в ада да строи.

В туй време вестоносците крилати по повеля

на своя главатар със страшен церемониал

и с тръбен зов над множеството гръмко разгласиха

тържествен изборен съвет, определен да стане

в самия Пандемониум, престолнината нова

на Сатаната с неговите перове. Така

от всеки полк или дружина бяха отделени

най-личните по ранг и доблест — и веднага всички

натам поеха, придружени от стотици други,

от хиляди; тълпяха се на входа — по вратите

и стълбищата, ала главно в залата просторна

(подобно на ристалище покрито, гдето влизат

въоръжени конници и пред сами султана

цвета на всички рицари — езичници извикват

на надпревара с копия[81] или на смъртен бой)

нагъсто по земята и във въздуха гъмжаха

със свист и съсък на крила. Като пчели, които

напролет, колчем слънцето възседне на Телеца[82],

покрай пчелина челядта си многобройна сипват

на гроздове, та в свежата роса от цвят на цвят

прелитат или кацнали върху дъската гладка —

предградие на сламената тяхна твърдина,

натъркана с балсам наскоро, ходят и обсъждат

държавните дела: така нагъсто този сонм

се блъскаше и пъплеше, доде бе даден знак

и — гледай чудо! — тези, дето досега по ръст

от земните чеда дори изглеждаха по-едри,

сега по-дребни от джуджета, тук на малко място

тълпяха се безчет като онуй пигмейско племе[83]

отвъд Индийската гора или онези феи,

чиито полунощни танци досами леса

или край кладенчето някой закъснял селяк

случайно зърва уж, додето месецът над него

е седнал като съдник същ и към земята долу

огъва бледия си път, а те, със своя празник

улисани, омайват с чудна музика слуха му,

та и от радост, и от страх сърцето му тупти.

Така безплътните сега в обличия невзрачни

снагите си грамадни свиха и макар безчет,

спокойно се побраха всички в бляскавата зала

на пъклената своя крепост. Ала по-навътре

в същинските си образи и ръстове същински

велики серафими, властни херувими бяха

насядали в потайните алкови и конклави[84]

на златни тронове — хиляда полубогове —

един до друг. След краткото мълчание прочетен

бе призивът и се откри великият съвет.


Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница