Джони Ериксън



страница1/16
Дата16.11.2017
Размер1.9 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16



ДЖОНИ


Джони Ериксън
Джоу Мъсър
За слава на Господа Исуса Христа... и с посвещение и обич на мама... чрез която Той особено е проявил Своята благост и любов. Благодарение на нейното търпеливо и разбиращо сърце аз придобих много повече от обикновената сила.
1977 г.


Съдържание:


ДЖОНИ 1

Съдържание: 3

ПРЕДГОВОР 3

ЕДНО 4


ДВЕ 12

ТРИ 19


ЧЕТИРИ 31

ПЕТ 37


ШЕСТ 45

СЕДЕМ 52


ОСЕМ 57

ДЕВЕТ 61


ДЕСЕТ 68

ЕДИНАДЕСЕТ 71

ДВАНАДЕСЕТ 75

ТРИНАДЕСЕТ 79

ЧЕТИРИНАДЕСЕТ 86

ПЕТНАДЕСЕТ 90

ШЕСТНАДЕСЕТ 97

ЕПИЛОГ 99




ПРЕДГОВОР


Какво е минутата, ако е изолирана сама за себе си? Просто мярка за време. Такива има 60 в 1 час и 1440 в един ден. На 17 години бях отмерила вече повече от 9 000 000 в своя живот.

Но в някакъв космически план тази единствена минута бе изолирана. В тези изключителни 60 секунди бе съсредоточено по-голямо значение от всички милиони минути, отбелязали живота ми до този миг.

Толкова много действия, усещания, мисли и чувства се струпаха в този отрязък от време. Как да ги опиша? Как да започна да ги систематизирам?

Спомням си така ясно подробностите от онези няколко секунди - секунди, имащи съдбата да променят живота ми завинаги. А нямаше предупреждение или предчувствие.

Случилото се на 30 юли 1967 г. бе началото на невероятно приключение, което се чувствувам задължена да споделя поради поуката, която приех.

Оскар Уайлд писа: „В този свят има само две трагедии. Едната е да не придобиеш онова, което искаш, а другата - да го придобиеш." Да преинача неговата мисъл: предполагам, че има също така само две радости. Едната е Бог да отговори на всичките ти молитви; а другата - да не получиш отговор на всичките си молитви. Вярвам в това, защото установих, че Бог познава нуждите ми безкрайно по-добре от мен. А Той е изключително верен, без значение в каква посока ще ни отведат обстоятелствата.

Джони Ериксън

„Угнетявани сме отвсякъде, но не сме утеснени; в недоумение сме, но не до отчаяние; гонени сме, но не оставени; повалени сме, но не погубени. Всякога носим на тялото си убиването на Господа Исуса, за да се яви на тялото ни и животът на Исуса... Защото всичко това е заради вас, тъй, "щото благодатта, увеличена чрез мнозината, които са я получили, да умножи благодарението, за Божията слава. Затова ние не се обезсърчаваме; но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се подновява.” (2 Коринтяни 4:8-10,15,16)




ЕДНО


Горещото юлско слънце залязваше на запад и придаваше на водите на Чизапикския залив топло червено сияние. Водата бе тъмна надолу и докато тялото ми разкъсваше повърхността, гмуркайки се, студената й чистота пронизваше кожата ми.

В една бъркотия от действия и чувства много неща се случиха едновременно. Усетих, че главата ми удари нещо твърдо и неподатливо. Същевременно тялото ми, станало несръчно и безчувствено, се просна извън всякакъв контрол. Чух или по-скоро усетих силно електрическо жужене -това бе необяснимо вътрешно чувство. Бе нещо като електрически шок, комбиниран с вибриране; приличаше на тежка метална пружина, която се е развила внезапно и нейното „бръмване" може би е било заглушено от водата. И все пак, това не бе в действителност звук или дори чувство, а - усещане. Аз не почувствах никаква болка...

Чух подводния шум от хрускащия, триещ се пясък. Легнах по лице на дъното. Къде? Как попаднах тук? Защо ръцете ми са привързани за тялото ми? Мислите ми крещяха: Хей! Впримчена съм!...

Усетих как слабо приливно течение ме повдигна леко, след което се установих пак на дъното. С ъгълчето на окото си зърнах светлина над себе си. Част от смущението ми ме напусна. Спомних си, че се гмурнах в залива. А после? Нима съм впримчена в рибарска мрежа или нещо подобно? Трябва да изляза! Опитах се да ритна. Но и краката ми трябва да са вързани или впримчени.

Обхвана ме паника. С цялата си сила се опитах да се освободя. Нищо не се случи. Друга приливна вълна ме повдигна и отмина.

Какво стана? Ударих си главата. Безчувствена ли съм? Опитите ми да се движа бяха като в сънно състояние. Невъзможно. Но аз ще се удавя! Ще се събудя ли навреме? Ще ме види ли някой? Не може да съм съвсем безчувствена иначе не бих осъзнала какво се е случило. Не, аз съм жива.

Почувствах,че налягането на въздуха, който бях поела, започва да отслабва. Скоро трябва да вдишам пак.

Друга приливна вълна ме повдигна леко. Откъслеци от лица, мисли и спомени прелетяха лудо в съзнанието ми. Приятелите ми, родителите ми, нещо, от които се срамувах.. .Може би Бог ме викаше, за да отида и дам обяснение за всичко.

"Джони!" - отекна печален глас, сякаш в някакъв зловещ коридор, почти като последно повикване. Бог? Смъртта?

Ще умра! Не искам да умра! Помогнете, моля ви...

"Джони!"

Нима никой не се тревожи, че аз съм тук? Трябва да вдишам!

„Джони!"

О този глас! Заглушен от водата, той отмина надалече. Но сега звучеше по-близо.

„Джони, добре ли си?"

Кети! Сестра ми ме вижда. Помогни ми, Кети! Аз съм неподвижна!

Следващата приливна вълна бе малко по-силна от останалите и ме повдигна малко по-високо. Пак паднах на дъното, осеяно със счупени черупки, камъни и пясък, които драскаха раменете и лицето ми.

„Джони, черупки ли търсиш?" Не! Аз съм впримчена тук - извади ме! Не мога да сдържам дъха си повече.

„Тук ли се гмурна? Толкова е плитко?" -сега чух Кети съвсем ясно.

Сянката й показа, че е точно над мене. Вътрешно се борех срещу паниката, но знаех, че нямам повече въздух. Всичко се смрачаваше.

Усетих как ръцете на Кети ме повдигат.

О моля Те, мили Боже! Не ме оставяй да умра!

Кети се бореше, спъна се, после пак ме повдигна. О, Боже, колко още е необходимо? Всичко ми чернееше и почувствувах, че падам, докато ме вдигат. Точно преди да припадна, главата ми проби повърхността на водата. Въздух! Красив, живодатен, наситен с дъха на сол. Поех кислорода толкова бързо, че почти се задуших. Задъхвайки се, гълтах с цяла уста.

„О, благодаря Ти, Боже! Благодаря Ти!"

„Хей, добре ли си?"- попита Кети. Премигнах, за да пречистя разума си и да се освободя от объркването. Но очевидно нямаше ефект, защото видях, че ръката ми виси безжизнено около рамото на Кети, а пък я чувствувах все още привързана към тялото ми.

Погледнах надолу: ръцете ми не бяха привързани. Разбрах с нарастващ ужас, че крайниците ми се люлеят, без да ги усещам. Изобщо не можех да ги мръдна!


В тази бъркотия Кети пое цялата грижа. Тя викна към един плувец, легнал върху надуваем сал. Заедно с него ме сложиха върху сала и го тласнаха към брега. Чувах под себе си как той се плъзгаше към плажа.

Опитах се да стана, но сякаш бях забодена с карфици за сала. Започнаха да тичат хора, които искаха да видят какво е станало. Скоро над мен се надвеси тълпа от безброй любопитни лица. Техните вперени погледи и шепот ме накараха да се почувствувам смутена, неспокойна и дори повече объркана.

„Кети, моля те, кажи им да се махнат."

"Да,отдръпнете се! Някой да викне бърза помощ. Отдръпнете се, моля ви. Тя се нуждае от въздух" - настоя Кети.

Приятелят на Кети, Буч, коленичи до мен. Стройната му фигура ме закри от тълпата, която бавно се оттегляше.

„Добре ли си, момиче?"- попита-той. Големите му тъмни очи, които обикновено се усмихваха и биваха пълни с добронамерена шеговитост, бяха засенчени от тревога.

„Кети, не мога да помръдна!" - бях изплашена. Видях, че и те са изплашени много.

Кети поклати глава.

„Дръж ме!"

„Държа те, Джони." Тя повдигна ръцете ми, за да покаже, че ги е хванала здраво.

„Но аз не усещам нищо... Стисни ме."

Кети се наведе и ме хвана отблизо. Не можах да усетя прегръдката й.

„Сега усещаш ли?" - тя докосна крака ми.

„Не" - казах.

„А това?" - тя стисна ръката ми.

„Не - извиках.- Не усещам нищо!"

„А сега?" - ръката й се плъзна от дланта ми към рамото."

Да! Да, усещам това."

Изведнъж ни завладяха облекчение и радост. Най-сетне, някъде по тялото си можах да усетя нещо. Докато лежах там, върху пясъка, успях да подредя нещата. Бях си ударила главата след гмурване; трябва да съм си наранила нещо, за да е причинило тази неподвижност. Чудех се колко дълго ще продължи.

„Не се тревожете - успокоих Буч и Кети, пък и самата себе си. - Господ няма да допусне да ми се случи нещо. Ще се оправя."

Чух пищенето на сирената. Скоро линейката спря до нас и вратите се отвориха. За по-малко от минута санитарите ме вдигнаха с носилката. Техните бели и колосани униформи някак си ме успокоиха, докато силните им ръце ме поставяха внимателно в задната част на линейката. Тълпата любопитни зяпачи ни последва отзад.
Кети тръгна да се качи в линейката.

Буч й хвана ръката и каза нежно: „Ще се движа след вас с колата." После кимна строго на шофьора: „Внимавайте с нея."

Сирената започна да вие и ние бързо се отдалечихме от плажа.

Погледнах към санитаря, който седеше до мен и казах: „Съжалявам, че ви създадох такива затруднения. Мисля, че щом си събера дъха, ще се оправя. Сигурна съм, че скоро ще се отърва от тази неподвижност."

Той не каза нищо, но се пресегна и отърси пясъка от лицето ми, усмихна се, но погледна настрани. О, как бих искала да ми каже нещо, за да разбера, че ще се оправя, че ще си отида у дома, щом лекарите в болницата ме прегледат.

Но не ми бяха предложени никакви успокоителни думи. Бях оставена на собствените си мисли и молитви, докато сирената виеше. Погледнах през прозореца към града, който летеше край нас отвън.

„Господ е Пастир мой..."

Хора по тротоарите се взираха любопитно.

„Няма да остана в нужда..."

Коли се заковаваха, за да ни пуснат да минем.

„На зелени пасища ме успокоява..."

Линейката забави ход и зави по оживен булевард.

„Освежава душата ми..."

Не можех да събера мислите си, за да се моля. Търсех наизустени обещания от Библията.

„Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене"...

Изведнъж сирената на линейката изквича и замлъкна. Шофьорът паркира назад при входа на болницата и санитарите бързо извадиха моята носилка. Докато ме измъкваха леко през вратите, видях табелата: „Вход за спешни случаи. Забранено паркирането. Само за линейки със спешни случаи."

Вече градското небе бе започнало да се смрачава; слънцето бе залязло. Беше ми студено и копнеех да си бъда у дома.

Вътре в „спешните случаи" цареше оживеност и движение. Бях въведена в една стая, където ме поставиха върху болнична маса с колелета. Светлината предизвика болка в очите ми. Докато обръщах лицето си, за да избегна блясъка, можах да видя оборудването и медицинските припаси, приготвени върху дълги редици. Шишета, марли, бинтове, табли, ножици, скалпели, буркани, пакетчета с дълги, звучащи по медицински названия и непознати форми се виждаха навсякъде край мен.

Антисептичните миризми и острите изпарения предизвикаха леко гадене у мен.
Една медицинска сестра ме привърза с каиши към масата и ме откара в една от многото малки кабинки. Там тя дръпна завесите наоколо. Аз пак се опитах отчаяно да помръдна ръцете и краката си. Но те бяха все така вдървени и неподвижни. Чувствувам се толкова безпомощна. Разболявам се. Обзема ме страх. Сълзи наляха очите ми.
„Не можете ли да ми кажете какво е станало с мен?" - помолих аз.

Сестрата само сви рамене и започна да сваля пръстените ми. Докторът ще дойде скоро. А сега ще сложа скъпоценностите Ви в този плик. Такъв е правилникът."

„Колко време трябва да стоя тук? Мога ли да си отида у дома довечера?"

„Съжалявам. Трябва да питате доктора. Такъв е правилникът." Нейният отговор бе безизразен и ми напомни за запис, пуснат по телефона.

В кабинката влезе друга медицинска сестра с формуляри за попълване.

„Името, моля."

„Джони Ериксън."

Джони? Дж-о-н-и?"

„Произнася се приблизително като „Джони", но се пише - Джо-н-и. Фамилното ми име е Е-р-и-к-с-ъ-н." После дадох адреса си, името и телефонния номер на близките ми и я замолих да ги извика.

„Имате ли Синия кръст?"

„Не зная. Питайте близките ми - или сестра ми. Може би е отвън. Тя беше с мен на плажа. Името й е Кети. Питайте нея."

Сестрата с въпросника си отиде. Другата постави плика с вещите ми върху една близка маса. После дръпна едно чекмедже и издърпа оттам голям чифт ножици.

„К-какво ще правите?" - заекнах аз.

„Трябва да махна банския Ви."

„Но не го режете! Той е съвсем нов! За първи път го обличам - и е люб..."

„Съжалявам. Такъв е правилникът" - повтори тя. Тежкият звук - хряс-хряс, хряс-хряс, хряс-хряс - на ножиците отекваше между гладките стени. Тя смъкна съсипаните парчета плат и ги пусна в кофа за отпадъци. Изобщо не я беше еня. Банският не значеше нищо за нея. Плачеше ми се.

Сестрата метна един чаршаф отгоре ми и ме остави. Чувствувах се объркана и смутена. Чаршафът се плъзна надолу, откривайки част от гърдите ми, а аз не можех да мръдна, за да го дръпна нагоре. Тази обърканост и страх накрая бликнаха в порой горещи сълзи и аз почнах да осъзнавам сериозността на положението.

"Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене..."

Преборих се със сълзите и се опитах да мисля за друго. Чудех се дали Кети е звъннала на мама и татко. Чудех се дали Дик знае вече.

Един мъж с тъмни панталони и бяло сако дръпна завесите и пристъпи в кабинката.

„Аз съм д-р Шерил - каза той с приятен глас, докато разгръщаше страниците на своя бележник. - А твоето име е Джоани?"

„Произнася се Джони. Нарекли са ме по името на баща ми." Трябва ли да повтарям това обяснение пред всеки?

„Добре, Джони, нека видим какво е станало с теб."

"Д-р Шерил, кога мога да си отида у дома?"

„Кажи ми, усещаш ли това?" Той имаше дълга карфица и очевидно ме бодваше по протежение на краката ми.

„Н-не, не мога да усетя."

„А сега?"

Стискайки зъби, аз затворих очи, за да се съсредоточа, с надеждата, че мога да усетя нещо - каквото и да било.

„Нищо."

Той държеше ръката ми и натискаше карфицата по омекналите ми пръсти, китката и дланта. Но защо не мога да усетя нищо? Той докосна и горната част на ръката ми. Едва тогава усетих леко жилване в рамото си.



„Да, усещам това. Имах същото усещане и на плажа."

Д-р Шерил извади писалката си и почна да пише в бележника си.


Появиха се и други от медицинския персонал. Посред тракането и тропането на сонди, шишета и таблички чух, че д-р Шерил повиква още един лекар. Той повтори пред него процедурата с карфицата и двамата се съвещаваха с понижен глас близо до моята маса. Езикът им - с медицински термини и жаргон - ми беше непознат.

„Прилича на счупване и разместване на костите."

„Хм-хм. Бих казал - на четвъртия и петия шиен прешлен, като съдя по областите на усещане."

„Трябва да го установим. Рентгенът няма да ни каже дали има или няма връзка."

"Да кажа ли да приготвят операционната?"

„Да. Веднага. И се опитайте да намерите родителите й."

Колегата на д-р Шерил си тръгна бързо, следван от една сестра. Д-р Шерил предаде шепнешком наставленията си на безцеремонната сестра, която бе унищожила моя бански и тя също си тръгна.

Видях някой да бърше ръката ми с топче памук и да забожда игла във вената. Не усетих нищо.

С ъгълчето на окото си зърнах д-р Шерил да държи чифт електрически ножици за коса. Чу се силно изщракване и бръмчащ звук, когато ги включи. За какво ли служат пък те? - чудех се аз. С нарастващ ужас разбрах, че те се движат към главата ми.

„Не - изкрещях - моля Ви! Не пипайте косата ми! Моля Ви..." Изхлипах. Усетих как машинката се плъзгаше по скалпа ми и видях валма от влажна руса коса да пада край главата ми и пода. Една санитарка приготвяше сапунена пяна. Тя взе бръснач и тръгна към мен. Тя ще бръсне главата ми! О, мили Боже, не! Стаята почна да се върти. В стомаха ми започна да ври и се почувствувах слаба.

После дочух пронизителен звук, нещо средно между жужене и квичене. Но това е дрелка! Някой държеше главата ми и дрелката почна да навлиза отстрани в черепа ми.
Главата ми се замая -може би от дозата, която ми вкараха с инжекцията. Заспивах. Повече паника. А какво ще стане ако не се събудя! Няма ли да видя повече Дик? Ами Кети? Ами мама и татко? О, Боже, страх ме е.

Видях лица. Чух гласове. Но нищо не притежаваше смисъл. Стаята почна да се смрачава и шумът заглъхна.

За първи път от гмурването се почувствувах успокоена, дори омиротворена. Вече нямаше значение фактът, че съм парализирана, легнала гола върху маса с обръсната глава. Дрелката също не ме плашеше. Завладя ме дълбок сън.

Излизайки от чернотата, ми се стори, че чух пак дрелката и се опитах да се събудя, за да им изкрещя да я спрат. Не исках да ме пробиват, когато съм будна. Но не се отрониха никакви думи. Помъчих се да отворя очите си. Стаята се люлееше.


Шумът отзад стана по-отчетлив. Не беше дрелката; бе само шумът на вентилатора.
Главата и зрението ми се проясниха и за миг не можах да си спомня къде се намирам и защо се страхувам от дрелката. После паметта ми се възвърна.

Погледнах към решетката на вентилатора над главата ми, поставена на високия, стар, с пропукана мазилка таван. Опитах се да извърна глава, за да огледам останалата част на обстановката. Но не можех въобще да помръдна. Остри болки от всички страни на главата ми попречиха на усилието ми да помръдна. Усетих, че дупките, които бяха пробили в черепа ми, имаха нещо общо с това. С ъгълчето на очите си можах да видя големи метални щипци, прикрепени към съоръжение с навит като пружина кабел, които дърпаха главата ми от останалото тяло. Отне ми необикновено много усилия - умствени и физически - за да науча всичко това за новото си обкръжение.

През тези първи дни идвах в съзнание, а после го изгубвах. Упойващите лекарства ме запращаха в света на сънищата, който бе един кошмар, лишен от реалност. Халюцинациите бяха нещо обикновено, но често ме ужасяваха. Сънища, впечатления и спомени се завъртваха бързо в такава бъркотия, че често ми се струваше, че губя разсъдъка си.

Един постоянен кошмар ме спохождаше от свръх реалния свят, подбуждан от упойващите лекарства. В този сън аз бивах с Джейсън Левъртън, моята симпатия от гимназията. Бяхме в необичайното състояние на очакване някаква присъда. Бях гола и се опитвах да се покрия, поразена от срам. В кошмара стоях на крака пред някаква фигура, облечена в роба. Знаех за него, че е „апостол". Той не казваше нищо. Внезапно изваждаше дълъг меч насочваше го към мен и ме удряше точно по врата, като ми отсичаше главата. После се събуждах с плач и голям страх. И този сън се повтаряше непрекъснато.

Други халюцинационни преживявания от упойващите лекарства пренасяха лудия свят на сънищата и навън. Очевидни цветове, форми и фигури набъбваха и се сгърчваха в странни и необичайни модели. Виждах „заплашителни" цветове и „миротворни модели" - форми и цветове които представляваха сетива, настроения и чувства.

Нечие силно стенание ме събуждаше от моя кошмар. Не знаех колко време е минало от последния период на съзнателност, но този път бях с лице надолу! Как бях попаднала в това положение? Щипците си бяха все на мястото. Техният натиск отстрани на главата ми причиняваше повече умствена и психическа болка, отколкото физическо неразположение.

Установих, че съм опасана от нещо като брезентов калъп. Имаше отвор само за лицето ми и можех да виждам само малка площ непосредствено под леглото ми. Един чифт крака с бели обувки и найлонов панталон бяха в обсега на моето полезрение.

„Сестро" - извиках със слаб глас.

"Да. Тук съм."

„К-какво... К-къде... О-ох..." - заекнах аз, опитвайки се да оформя въпроса си.

„Ш-ш-шт. Не се мъчи да говориш. Ще се измориш" - ми каза тя. От приятния й глас и успокоителния тон разбрах, че това не е сестрата, която бе срязала моя бански нито пък онази, която ми обръсна главата. Усетих ръката й отзад, върху раменете си.

„Опитай се да се отпуснеш. Опитай се да заспиш ако можеш. Ти си в хирургическото отделение. Претърпя операция и ще се грижим добре за теб. Затова не се безпокой. Нали?" Тя ме потупа по рамото. Бе толкова приятно да имаш усещане някъде, освен в главата си, където щипците бяха захапали плътта и костта.

Постепенно започнах да се запознавам с околната обстановка. Научих, че съоръжението, което нарекох „легло", всъщност бе един калъп. То изглеждаше като брезентов сандвич, обвързан здраво с каиши. Две сестри или санитарки идваха на всеки два часа, за да ме обърнат. Те поставяха брезентова рамка над мен и докато една сестра придържаше тежестите, прикрепени към статива с щипците (и главата ми), те сръчно ме завъртаха на 180°. После махаха рамката, върху която лежах и ме оставяха така за следващата 2-часова смяна. Имах два различни изгледа: пода и тавана.

Скоро научих, че моят брезентов калъп се намира в отделение за 8 легла, което принадлежи на подразделението на „интензивно лечение". Никога не бях чувала тези неща, но си представих, че отделението е за сериозни случаи. На пациентите се разрешаваха само 5-минутни посещения и то само от членовете на семействата.


Когато часовете се сляха в дни, започнах да опознавам по-добре съседите си по отделение. Чрез откъслеци, от разговори, наставления на лекарите и други звуци успях да систематизирам много неща.

Мъжът в съседното легло стенеше непрекъснато. При смяната на сестрите една сутрин чух сестрата от нощната смяна да обяснява на другата шепнешком: „Застрелял жена си и се опитал да убие и себе си. Сигурно няма да издържи. Трябва да бъде изолиран."

Това обясняваше дрънченето на веригите - той бе с ръце, оковани за леглото си!
Една жена в някое от другите легла стенеше през нощта. Молеше сестрите да й дадат цигара или сладолед.

Джуди бе младо момиче като мен. Но тя се намираше в кома поради наранявания, които бяха причинени от автомобилна злополука.

Том бе младеж, попаднал тук вследствие на неудачно гмурване. Беше смешно. Знаех, че Том си е счупил врата, но не разбирах, че и с мен е станало същото. Никой не ми казваше.

Том дори не можеше да диша самостоятелно. Научих това, когато запитах една сестра какъв бе този специфичен шум. Тя ми обясни, че това е възстановителният му апарат за дишане.

Когато научихме, че сме на едно дередже с него, почнахме да си разменяме бележки. „Здравей, аз съм Том" - бе въведителното му писмо, медицински сестри и посетители пишеха бележките ни и ни бяха куриери.

Нощем, когато дейността не бе толкова активна, чувах стенанията и въздишките на останалите в моето отделение за „интензивно лечение".

Вслушвах се в успокоителния звук на възстановителния апарат на Том. Тъй като не можех да се обърна, за да го видя, звукът бе утешителен. Чувствувах се сродена с него и се чудех как ли изглежда. Утре, мислех си, ще му поискам снимка.

Късно същата нощ възстановителният апарат спря. Тишината бе гръмка като експлозия. Обхвана ме паника и гласът ми се задушаваше, когато се опитвах да викна за помощ. Чух сестрите да се втурват към леглото на Том.

„Апаратът му е свършил! Вземете нов, веднага!" - заповяда някой,

Можех да чуя стъпките на тичащи хора по керамичните плочки на коридора и металическия шум от преместването на кислородната бутилка. Някой викаше по телефона от кабинката за сестрите „бърза помощ". След няколко минути стаята, коридорът и кабинката за сестрите се огласиха от бързите наставления, произнасяни шепнешком, и обърканото вълнение на кризата.

„Том! Чуваш ли ме, Том?" - извика някакъв лекар. После каза рязко: „Къде, за Бога, е другият апарат?" „Да опитаме ли с изкуствено дишане, докторе?" - попита женски глас.

Умът ми се въртеше поради ограниченията на собствената ми парализа. Бях безпомощна. Но дори и да можех да се движа, не можех да направя абсолютно нищо. С широко разтворени очи, аз лежах там, втренчила поглед в мрака към тавана.

„Санитарят трябва да е слязъл долу за друг възстановителен апарат. Сигурно вече идва насам."

"Дайте уста в уста. Трябва да го запазим жив, докато..." - мъжкият глас се сепна.

Чух вратите на асансьора при площадката да се отварят и затварят, после - бързи стъпки и тракането на съоръжението. Шумът бе насочен към отделението за „интензивно лечение" и с чувство на облекчение чух някой да казва: „Намерих апарат. Направете място." Тогава с ужас чух смразяващия отговор: „Няма значение... Изтървахме го... Той е мъртъв..."

Почувствах тръпки по кожата на врата ми. С нарастващ ужас осъзнах, че те не говорят за някой непознат пациент, за някаква безлична статистика. Те говореха за Том. Том бе умрял!...

Исках да изпищя, но не можех. Страхувах се да заспя тази нощ... Страхувах се да не би и аз да не се събудя вече...

На следния ден моят ужас не намаля. Аз скърбях за човек, когото познавах само чрез бележки и започнах да мисля за собственото си състояние. Не бях зависима от машина, за да мога да дишам. Но бях зависима от венозните инжекции, които внасяха хранителни вещества в тялото ми и катетъра, свързан с пикочния ми мехур, вадещ от организма отпадъци и отрови.

Какво ли би станало, ако някой от тях престане? Ако щипците около главата ми се охлабят? Какво ли... ако... мозъкът ми се разкъсваше от уплаха.

След ден-два бе донесен един мъж с подобна злополука. Сложиха го върху легло като моето, но опънаха около него кислородна палатка.

С ъгълчето на окото си можах да видя какво представлява този калъп, който аз наричам „легло". Моя не можех да видя, но успях да разбера какво ставаше всеки път, когато ме преобръщаха: 2 часа нагоре и два часа надолу. Като го гледах, имах чувството, че с него сме като агнета, които въртят върху голям станок за печене. Ужасявах се всеки път, когато идваха да ме обърнат.

Новият пациент сигурно имате същото усещане. Когато санитарите го приготвиха веднъж за обръщане, той викна: „Не, моля ви, не ме обръщайте! Не можех да дишам, когато ме завъртяхте предния път. Не ме обръщайте!"

„Всичко е наред, господине. Ще се оправите. Трябва да Ви обърнем. Такива са разпоредбите на доктора. Готов ли си, Майк? Обръщаме на три. Едно. Две. Три!"

„Не! Моля Ви! Не мога да дишам! Ще умра, зная го!"

„Ще се оправите. Само се отпуснете." Те опънаха найлоновата палатка за кислорода и си отидоха. Чух как мъжът се мъчи, задъхва се при дишането и почнах да се моля двата часа да минат по-бързо - заради него, пък и за собственото ми спокойствие.

После дишането спря внезапно. Пак имаше движение и суетене, докато сестрите и санитарите се бореха с кризата, Но бе твърде късно. И този път.

Горещи сълзи потекоха от очите ми. Смущението и страхът, моите постоянни спътници през онези ранни болнични дни, ме завладяха отново. С нарастващо усещане за ужас и предстоящ шок аз разбрах, че отделението на „интензивно лечение" всъщност бе стая за умиране. Усетих, че моят живот е нещо страшно чупливо - не нещо, което е неприкосновена даденост.

Скоро след това, по време на един от сеансите на обръщанията моето дишане спря. Но след няколко минути ме съживиха и аз се убедих в ефикасността на техните действия и дълбока грижа.

„Ние ще се грижим добре за теб, Джони" - ме успокои един лекар. После, макар всяко едно обръщане да бе ужасяващо за мен, аз осъзнах факта, че сестрите и санитарите станаха по-старателни от преди. Или поне така ми се струваше.

Направи ми впечатление колко студено е отделението за „интензивно лечение". Почти всеки пациент бе в безсъзнание през по-голямата част от времето, затова болните не знаеха за студа, но той почна да ме безпокои. Страхувах се, че ще настина. Един от санитарите се изтърва един ден, че една настинка би била опасна за мен. Опасно бе и отравянето на кръвта, което се случваше често в моето положение. Имаше толкова много заплахи! Сякаш не оставаше нищо положително или надеждно...

Лекарите идваха всеки ден да ме видят. Понякога идваха по двама и обсъждаха моя случай.

„Тя има тотална квадриплегия"/цялостна парализа на крайниците/ - обясни един лекар на своя колега - в резултат от диагонална фрактура между четвъртото и петото нива на шийните прешлени."

Знаех, че съм парализирана, но не знаех защо. И колко дълго ще трае това. Никой не ми бе обяснявал нищо за моята злополука.

Сестрите казваха: „Питай лекарите."

Лекарите казваха: „Ти се подобряваш... По-добре си..."

Подозирах най-лошото: че си бях счупила врата. Само тази мисъл ме вледеняваше. Един жив спомен от детството ми ме навестяваше. Това бе единственият „реален" случай, който знаех за човек, който си е счупил врата. Един герой от разказа „Черната красавица" пада от кон и си счупва врата. После умира.

Така че вътрешно аз не исках да чуя за злополуката си, но в ума си почнах да систематизирам обсъжданията на медицинския персонал. Знаех, че се намирам в стая за умиращи, защото и аз ще умра - също като Том и другия мъж. Те бяха претърпели същите злополуки като моята. И аз ще умра - си мислех аз. Но те се страхуват да ми кажат!



Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница