Джони Ериксън

ЕПИЛОГ

Спрях за малко, докато те наблюдаваха сцената, затаили дъх. После продължих: „Но далеч по-вълнуващо и чудесно в процеса на живота би било чудото на вашето спасение - на вашата душа. Знаете ли, това е много по-вълнуващо, защото има вечна трайност. Ако тялото ми бе внезапно и по чудесен начин изцелено, щях да бъда на крака още 30-40 години; след това тялото ми ще умре. Но душата живее вечно. От гледна точка на вечността тялото ми е само едно трепване в обхвата на вечността."

Накрая някой ме запита: „Смяташ ли, че поради твоята силна воля и упоритост Бог е намерил като единствен начин да работи в живота ти чрез твоята злополука и те е поставил в инвалидна количка преднамерено?"

Поклатих отрицателно глава: „В Псалмите ни се казва, че Бог не се отнася към нас според нашите грехове и беззакония. Моята злополука не е наказание за прегрешенията ми, отделен въпрос дали съм заслужавала или не това. Само Бог знае защо съм парализирана. Може би Той е знаел, че ще бъда в крайна сметка по-щастлива, като Му служа. Ако бях още на крака, трудно би могло да се каже какво би станало с мен. Сигурно бих се втурнала в живота - брак, може би дори развод - и бих останала неудовлетворена и с разбити илюзии. Докато бях в гимназията, реагирах на живота себично и не се стремях да изграждам трайни ценности. Живеех просто ден за ден и търсех удоволствията, които ме вълнуваха. И това често бе за сметка на останалите."

„Но нима сега си щастлива?" - попита едно 10-годишно момиче.

„Наистина съм щастлива. Не бих заменила живота си с друг. Дори се чувствувам привилегирована. Бог не отдава толкова специално внимание на всеки човек и не се намесва често в живота ни по такъв начин. На повечето хора Той позволява да следват свои пътища. Той не се намесва дори да знае, че те разрушават своя живот, здрави или щастие, което Му причинява голяма скръб. Наистина съм благодарна, че Той направи нещо, за да привлече вниманието ми и да ме промени. Знаете ли, не е необходимо да сте непременно със счупен врат, за да бъдете привлечени към Бога. Но истината е, че хората не винаги се вслушват в опита на другите, за да се поучат от него. Обаче се надявам, че ще се поучите от моя опит и няма да бъде нужно да преминете през горчивите уроци на страданието, с което трябваше да се сблъскам, за да се науча."

През месеците, последвали пътуването до Чикаго, започнах да гледам на количката като на средство за устройване на необичайна лекционна обстановка. Особено удовлетворяващо за мен бе да виждам как много млади хора се предават на Христа, след като съм споделила свидетелството си с тях. Това също бе „нещо по-добро".

Разбрах защо апостол Павел можеше да се радва в страданието, защо Яков приветствуваше изпитанията като приятели и защо Петър не смяташе за странно изпитването на нашата вяра. Всички тези прояви на притеснение и трудности имаха в крайна сметка положителни цели и завършваха с хваление, почит и прослава на Христа.

Благодарих тихо на Бога за напредъка, който постигнах с Негова помощ. Спомних си как в болницата преди няколко години някой ми бе казал: „Само си помисли за всички корони, които ще получиш на небето за своето страдание."

„Не искам никакви корони - се бях озъбила аз. - Искам си обратно краката!"

А сега моята мисъл бе: „Боже мили! Ако печеля корони, не мога да чакам да спечеля повече, защото това е единственото нещо, което мога да дам на Господа Исуса Христа, когато Го посрещна."

Наистина ме вълнуват тези възможности „да страдам заради Него", ако това означава, че мога да увелича способността си да славя Бога през своя живот. Може би звучи банално или безотговорно да се каже това. Но моето убеждение е, че парализата ми не е без значение.

Обстоятелствата бяха така поставени в живота ми, че да постигнат възпитаване на характера ми и да ми помогнат да съответствувам на Христовите качества. Има и още една цел. Второ Коринтяни 1:37 го обяснява в смисъл на това, че ние можем да утешаваме другите, като се изправяме пред същите изпитания.

Мъдростта е упование на Бога, а не задаването на въпроса: „Защо, Боже?" Отпуснала се и предала се на волята на Бога, аз знам, че Той управлява мъдро всичко.

Това не е сляпо, упорито, стоическо възприемане на нещата, а стремеж да опозная Бога и да схвана, че Той откликва на моето упование. Макар че аз съм непостоянна и играя недостойни роли, Бог не е Такъв. Докато аз отпадам, озлобявам се и се съмнявам, Той е непроменлив и вечно любещ.

Апостол Яков писа на хора, които биваха разкъсвани от лъвове. Естествено тяхната орис бе далеч по-лоша от моята. Ако това Слово бе достатъчно за нуждите им, то определено може да посрещне и моите нужди.

Когато свършвам тази книга, 1975 година приближава към своят край. Седя на стола си на сцената в голяма зала в Канзас Сити. Помолена бях да говоря пред приблизително 2000 юноши на събрание на „Младежта за Христа".

Имах няколко мига, за да спра и премисля нещата зад тежката завеса, която ме отделя от аудиторията. Съзнанието ми се спусна назад пред сцените на последните 8 години. Познати лица от семейството и приятелския кръг идват в паметта ми: Джей, Дайана, Дик, Доналд, родителите ми, Стийв. Това са все хора, които Бог въведе в живота ми, за да ми помогнат да се пречупя и оформя по-близко до Христовия образ. Аз мога и наистина Го прославям за всичко: за смеха и сълзите, за удоволствията и болката. Всичко е било част от израстването в благодатта. Момичето, което се объркваше и колебаеше поради всяко ново обстоятелство, сега е пораснало и е вече жена, която се е научила как да разчита на Божието управление.

Чувам гласа на Ал Мецгер, директор на „Младежта за Христа", който ме представя. Веднага целта на моето пребиваване тук попада на фокус. През следващите 30 минути ще говоря на 2000 юноши, като им обясня как Бог ме е преобразил от незрялата и опърничава девойка в независима млада жена, която се учи да намира радост в страданието. Ще имам уникална възможност. Това, което ще споделя с тях, може да реши въпроса къде ще прекарат вечността, затова подхождам към тази отговорност с необходимата сериозност.

Ще им говоря за стъпките, които Бог ме накара да направя в живота си. Ще им обясня Неговите цели за настоящето ми, както ги разбирам. По време на разказа ще споделя схващанията си за любвеобилната Божия природа, за Неговия характер, за целите на Христовото идване и реалността на греха и покаянието.

Ал Мецгер, директорът на „Младежта за Христа", приключва своето представяне. Чък Гериът пренася триножника ми на сцената, а жена му Деби докарва количката ми под снопа на светлините. Когато аплодисментите заглъхват, аз успокоявам мислите си и се моля Святият Дух още веднъж да употреби думите и опитът ми, за да говоря на тези млади хора. Надявам се и тук, както на други събрания, десетки юноши да се отзоват на Божията покана. Но ще бъда доволна дори само един от всички присъствуващи да бъде привлечен към Христа.

Дори само един човек би оправдал смисъла на инвалидната количка, която ми костваше последните осем години.

НИКОГА НЕ ЩЕ ЗАБРАВИШ...

Джони

На 17 години Джони Ериксон става жертва на злополука при скок във вода, която я оставя напълно осакатена от раменете надолу. Само за няколко секунди целият неин живот бива напълно променен - от състояние на енергичност и независимост в едно съществувание на пълна безпомощност и зависимост.

Всяка една стъпка от борбата на Джони да приеме и се приспособи към своя недъг, наред с нейното горчиво и отчаяно търсене смисъла на живота, за пръв път е разкрито в тази незабравима автобиография.

Страданията, които тя трябва да понесе засягат всяка една област от нейния живот - не е лесно за Джони да преодолее своята горчивина, смущение, натрапващи въпроси и сълзи и да се научи да се доверява на един любящ Бог, който е допуснал това в нейния живот.

Днес, макар, че може да движи само врата и главата си, Джони Ериксон се е развила като надарена художничка, която употребява устата си, за да движи молива.

„Преодоляването на гнева спрямо Бога прави разликата между самоубийство на 17 години и един живот със здрава цел. Дълбоката ирония в съдбата на Джони Ериксон ни загатва за съществуването на Един, който определя съдбите."