Дългият път към родината от изхода до пришествието

Един учен, преподаващ във военна академия, привел веднъж по време на занятията си примера от Библията. Той разказал за необичайните маневри около стените на Ерихон, и говорил за Исус Навин като за хитър и умен стратег. Вождът на Израил приложил своеобразна психологическа атака. Разбира се, това не може да се отрече. Вероятно, защитниците на града наистина изпитали панически страх.

Представете си какво бихте изпитали, ако се намирахте в този момент в Ерихон. Но по-нататък този преподавател по военно изкуство изложил така, като че ли Исус Навин по напълно обясним метод накарал стените да рухнат. Той заповядал на войниците да свирят с тръбите, които, вероятно, били настроени на определена височина. Казват, че знаменитият италиански певец Джовани Матинели можел да счупи стъклена чаша, достигайки звук, с определена амплитуда на колебания. Исус Навин били знаел тази честота на звука, която при едновременното звучене на множество тръби, можела да накара и камък да се разруши.

Могат да се намерят много подобни обяснения за това събитие, но ние знаем, че Ерихон бил разрушен от небесното войнство, и приемаме този факт чрез вяра.

Ангелите съборили градските стени, и, очевидно, това никак не било трудно за тях. От страна на човека се изисквало само послушание на Божиите указания. В условията била направена предварителна уговорка, че израилтяните не трябвало да превземат града с щурм и да го атакуват. Всичко, което се изисквало от тях, било да извикат и да въздадат слава на Бога. “Израилтяните постигнали успех не чрез силата на своите армии. Победата изцяло принадлежала на Господа… В съзнанието на израилтяните трябвало да се заложи мисълта, че при завземането на Ханаан те не трябвало да се бият за себе си; те трябвало да бъдат оръдие за изпълняване на Божията воля” (Патриарси и пророци, стр. 491).

“Оръдието или инструмента са покорна вещ в ръцете на работника, селянина, войника. Брадвата има значение само тогава, когато се намира в нечии ръце. Четката на художника твори чудеса върху платното, защото е в ръцете на майстора. Доверието в Бога изобщо не означава, че човек трябва да седи със скръстени ръце. Той има голямо значение, той е оръдие на Божествената сила и власт. Народът, обикалял Ерихон, не бездействал. Не може да се каже, че от Израил се изисквало само пасивно съзерцаване. Всичките ми усилия се свеждали до проявяване на вяра в Бога и извършващата се от Него чрез тях работа. Казано е, че при завоюването на Ерихон, Бог искал да научи народа напълно да се доверява на своя Небесен Водач” (пак там, стр. 493).

Научили ли сте се на това? Би ли могъл, станал християнин, да гледаш само на Бога и да се доверяваш само на Неговата сила? Дали не са изчезнали постепенно тези опасности от твоя живот? Колко лесно (дори и да не искаме това) е да се доверим на собствените си сили веднага след провала на присъствието и силата на Бога в нашия живот. Точно това и се случи в историята с Гай.

Гай бил малък град на запад от Ерихон с население 12 хиляди души. Исус Навин изпратил няколко разузнавача за да огледат града. Завръщайки се те докладвали, че две-три хиляди войници ще бъдат напълно достатъчни, за да превземат града. Изпращайки хората, Исус Навин този път не излязъл вън от лагера, за да се положи и да поиска съвет от Бога.

“Блестящата победа, която спечелил за израилтяните Господ, породила самоувереност в сърцата им. Тъй като Бог обещал земите на Ханаан, те се почувствали сигурни и престанали да мислят за това, че само Божията помощ ще им гарантира успех. Дори Исус Навин разработил план за превземането на Гай, без да иска съвет от Бога” (пак там, стр. 493).

На много от нас може да се повери сила и власт. Това може да стане причина за нашата гибел. Исус Навин – велик човек, наследник на самия Мойсей – не издържал този лесен изпит, макар и да бил преживял немалко опитности. Почти всички се спъват в тази горделива мисъл – “аз ще направя това”.

Няколко хиляди души се опитали да превземат града. А това не влизало в Божиите планове. Жителите на Гай с неочаквана контраатака връхлетели върху евреите, и те, като уплашени зайци, се втурнали да бягат по хълмистия склон. Самонадеяността довела до гибелта на тридесет и шест души.

Исус Навин като военачалник би могъл да каже: “Сгрешихме в сметките и недооценихме силите на противника. Ще изпратим повече войници, ще приложим друга тактика”. Но според Светото Писание, Исус Навин “паднал по лице” пред Господа. Разбирайки цялата трагичност на станалото, той признал, че се бил доверил само на собствените си сили.

Още един интересен момент може да се отбележи в тази история. В шеста глава на книгата Исус Навин става дума за “заклятие” на града. Бог не искал, след превземането на Ерихон, народът да взима нещо за себе си от града. Затова Исус Навин казал: “Градът и всичко, каквото има в него, ще бъдат обречени на Господа”. От контекста се вижда ясно за какво става дума: градът и всичко, което се намира в него, трябвало да бъдат посветени на Господа като резултат от Божията победа. Никой не трябвало да си присвоява лаврите на Божията победа. Но някой все пак направил това.

Ахан бил от онези, които преминали Йордан. Пред очите му се отдръпнало водите на реката в разгара на пълноводието и се срутили стените на Ерихон. Но, въпреки тази явна проява на Божията сила, той все пак взел от “обречения” град сребро, една златна плочка и една хубава вавилонска дреха. Това била една от причините, но не и единствената, поради която пострадал целият Израилев народ. Помня, как си бях създал впечатлението, че именно поради Ахановия грях израилтяните претърпели поражение при Гай. Но фактически то било предизвикано от това, че военните мъже, началниците им, та и самият Исус Навин разчитали на себе си.

В духовен смисъл самият Исус Навин взел от “обреченото”. Ние не трябва да вземаме сребро, злато и облекло от Бога, защото по този начин ние Го крадем. Само заради успеха на Божието дело ние можем да изискваме внимание и почит.

Да предположим, че човек има небивал успех в Божието дела. В един голям град той довел при Христа хиляда души. Ако това би се случило, аз съм уверен, че всеки би видял в това работата на Светия Дух, и мисионерът, изпращайки в списанието своята фотография заедно с фотографията на хилядата новообърнати, едва ли би се замислил, че това е изкушение. Всеки трябва да разбере за необичайния успех на Божието дело.

Не мисля, че трябва да възлагаме на Ахан цялата вина за поражението при Гай. Той обаче е пълна противоположност на Исус Навин. Когато водачът на Израил осъзнал всичко ставащо и разбрал, че се е надявал само на себе си, тогава паднал в разкаяние на земята и извикал към Бога. Ахан, пък, видял причината за поражението и си премълчал.

Тогава Господ дал указание, и народът хвърлил жребий. Пред очите на Ахан в лагера се върнала разбитата войска. Той видял, колко много скърби Исус Навин, а също чул и разговори, че някой в стана извършил страшно престъпление. Но с нищо не се издал. Жребият паднал върху коляното, към което принадлежал Ахан. След това отново хвърлили жребий. Паднало се на племето, в което влизало и семейството на Ахан. Още веднъж – и жребият паднал върху семейството на Ахан, на неговият шатър. Но той, както и преди, стоял и мълчал. Ахан открито излязъл срещу Бога. Той не виждал разлика между доброто и злото, затова не изпитвал ни най-малко съжаление пред Господа за стореното. И праведните понякога изпадат в грях, но те могат със смирено сърце да паднат на колене и да се поклонят. Нечестивите, пък, вършейки зло, горделиво надигат глави и хвърлят към Бога поглед, пълен с презрение към Неговия авторитет.

Най-накрая, когато жребият посочи Ахан, Исус Навин го помолил да се изповяда. И чак тогава Ахан признал какво е извършил. Но какво казал той? “Аз видях злато, сребро и тази хубава вавилонска дреха”. Ако бях на мястото на Ахан, не мисля, че в този момент бих нарекъл дрехата “хубава”. Бих я гледал като най-грозната на света. Ще дойде ден, когато мнозина ще признаят Исус за Господ, но ще бъде прекалено късно. Признанието ще бъде промълвено от тях поради безизходното положение, а не поради покаяние, извиращо от дълбините на сърцето.

Тогава израилтяните хванали Ахан и всичко, което му принадлежало, в това число и всичките му роднини и децата, и ги убили с камъни. След това ги “изгорили с огън, и ги затрупали с голяма грамада камъни” (Ис. Нав. 7:25, 26).

“Замисляли ли сте се, защо били подложени на Божието наказание и тези, които по един или друг начин са били свързани с Ахан? Защото те не били възпитани в послушание към Божия Закон. Родителите на Ахан възпитали сина си така, че на него нищо не му струвало да престъпи Божиите повеления. Водейки разпътен живот, Ахан развратил и децата си. “Крушата не пада по-далеч от дървото”, затова наказанието, на което заедно с Ахан били подложени и неговите роднини, свидетелства за това, че в греха били въвлечени всички” (Р.В.Д., стр. 234).

Удивително е отношението на Бога към тези, които след толкова години скитничество, преминали най-после Йордан, но, както и преди, продължавали да разчитат на себе си. Колко голяма Божия любов е проявена тук! Дори Исус Навин понякога се доверява на Бога, а друг път – разчита на себе си. Ние никак не можем да научим този урок и до днес. А той е толкова лесен! Трябва само напълно да се доверим на Бога, а не на себе си, и да предоставим възможност на Самия Бог да извърши Своето велико дело. И макар толкова бавно да усвояваме този урок, Господ е твърде търпелив към нас.

“Има хора, които са познали всеопрощаващата Христова любов и наистина желаят да бъдат Божии деца, но те осъзнават че характерът им е несъвършен, а животът им – порочен. На такива хора желая да кажа: не се отчайвайте. Често ни се налага да падаме и плачем в нозете на Исус заради недостатъците ни, за грешките, но не трябва да отпадаме духовно. Дори ако сме победени от врага, все пак не сме загинали, не сме изоставени и не сме отхвърлени от Бога. Не, Христос пред Отца ходатайства за нас… Ако само пожелаете да Му се подчините, Той, започнал във вас доброто преобразяване, “ще го завърши до деня на пришествието на Исуса Христа”. Молете се по-усърдно, вярвайте по-дълбоко. Разочаровани в собствените си сили, нека да се доверим на силата на Изкупителя ни, и с това ще прославим нашия Спасител и Бог” (Пътят към Христа, стр. 64).

Преживявали ли сте в своя живот разочарование от собствените си сили и доверили ли сте се окончателно на Божията сила? Така било в живота на Яков, така било в живота на Исус Навин. Но това значи би, че трябва да сгънем палатките си и да седим със скръстени ръце? Не.

Едни се вълнуват от въпроса: но какво ще правим с ахановците? Най-фанатично настроените възкликват: “Ето каква е причината за неуспехите ни! Ето къде е проблемът на църквата днес! Ето къде е причината, Божието дело да не е завършено!” Аз лично познавам такива хора и знам, с какво се занимават. Може би, би трябвало да проведем дълго събрание и да ги изгоним от църквата. Тогава, вероятно, бихме имали Божиите благословения. Обърнете внимание на следната забележка: “Когато църквата преживява трудности, когато в нея има студено безразличие и духовен смут, даващи повод на враговете на Божия народ да тържествуват, тогава века всеки член на църквата ,вместо да скръства ръце и да оплаква нещастното си положение, да си зададе въпроса: “Няма ли Ахан в стана?” Това ще прозвучи като сигнал за атака, и ние ще се избавим от всички ахановци”. Но не забравяйте да прочетете по-нататък и следващото изречение: “Със смирение и изпитване на сърцето нека всеки открие своите тайни грехове, които го лишават от Божието присъствие”. (Патриарси и пророци, стр. 497).

Кои са тези ахановци, които ние трябва да търсим? Това сме самите ние. Тук изобщо нямаме призив за продължаване на средновековния лов за вещици. Погледнете себе си в духовното огледало.

И все пак Бог през всички векове Си остава дълготърпелив. Свещеното Писание предава историята на Израил от превземането на Ерихон до определения му край като избран от Бога народ.

В тази история влязоха забележителните имена на такива велики хора, като Гедеон, който изцяло се доверявал на Бога, Самсон – една от загадъчните личности на Библията, извършил чрез Божия сила най-невероятни дела. Като че ли Бог не би трябвало да остава тъй търпелив толкова дълго време към народа, който постоянно Го изпитвал. Давид изцяло се доверявал на Бога през младостта си, но след това извършил голям грях. Илия, стоейки на върха на планината Кармил срещу Вавилонските пророци, призовавал огън от небето и, пребъдвайки в Бога завоювал блестяща победа. Но по-късно той бил принуден да се моли 7 пъти, за да завали. Бог не можел веднага да отговори на молитвата му, защото след победата на планината Кармил, Илия станал отчасти самоуверен и затова в случая с дъжда можел да препише част от заслугите за себе си. Юдейският цар Йосафат с армията си, доверил се изцяло на Бога, спечелил победа над врага, дори без да влиза в бой. Но това били само отделни случаи.

“Тогава Мойсей се възкачи от моавските полета на планината Нево, на върха Фасга, който е срещу Ерихон. И Господ му показа цялата Галаадска земя до Дан, цялата Нефталимова земя, Ефремовата и Манасиева земя, и цялата Юдова земя до Западното море, южната страна, и околността на долината Ерихон, град на палми до Сигор. И Господ му каза: Тая е земята, за която съм се клел на Авраама, на Исаака и на Якова, като рекох: На твоето потомство ще я дам. Аз те направих да я видиш с очите си, но в нея няма да минеш. И тъй, Господният слуга Мойсей умря там, в Моавската земя, според казаното от Господа. И Господ го погреба в долината в Моавската земя срещу Ветфегор; а до днес никой не знае где е гробът му” (Втор. 34:1-6).

Двете най-велики исторически личности символично представляват всички изкупени в последните дни на света. Това са Мойсей и Илия. Мойсей, един от най-забележителните пророци, представлява тези, които ще умрат, но ще бъдат възкресени при Второто пришествие на Исус Христос. Песента на Мойсей частично има отношение и към Божия народ. Библията казва, че изкупените ще пеят песента на Мойсей и на Агнето. Но Мойсей – човекът, “когото Бог е познавал лице в лице”, никога не би влязъл в историята, ако не била неговата майка Йохаведа.

”Тогава Фараон заръча на всичките си люде, като каза: Всеки син, който се роди на евреите, хвърляйте го в Нил” (Изх. 1:22).

Мойсей бил роден когато този жесток указ влязъл в сила. Първите три месеца майката криела своето дете в къщи. А когато това станало невъзможно, тя измайсторявайки кош, сложила в него детето и го предоставила на волята на нилските вълни. Момичето, което намерило детето в една крайбрежна тръстика, макар и да била дъщерята на фараона, най-заклетият враг на детето, не била обаче лишена от майчински чувства. Тя веднага обикнала младенеца.

Майката на Мойсей живеела в малка къщичка недалече от двореца. Тя станала прислужница на сина си, за да го научи на истинската вяра. Близо до двореца изпълнен с черна магия, магьосничество, спиритизъм в най-невероятните му прояви, без да има нито проповедник, нито църква, нито сутрешни съботни богослужения, в тази тъмнина на невежествено езичество самотно се молила и плачела тази беззащитна жена. Тя не криела сълзите от сина си. Искрената вяра на майката на Мойсей събудила в сина й такъв интерес към небесните истини, че бляскавото великолепие на Египет не успяло да го завлече.

Несъмнено, тронът на монарх, неограничената сила и власт го привличали. Но, от другата страна, той виждал жалките окъсани роби, за които майка му говорела, че са негов народ. Тя го извеждала от двореца и му показвала роби – израилтяни, които с голи ръце бъркали глина в ямите; цялото им облекло представлявало превръзка на бедрата и цветни парцали, омотани около главите. Той виждал гърбовете им, черни от слънцето и окървавени от камшиците на надзирателите. И майка му му казвала: “Ето, сине, това е твоят народ”.

“Това не може да бъде!” – възкликвал той. Той не можел да бъде представител на такива долни слоеве на обществото. Но майка му така го учила, че след време той съзрял свързал своето бъдеще със съдбата на тези бъркащи глина роби. Вместо да приеме египетския престол с цялото великолепие и разкош на двореца, Мойсей предпочел да страда с Божия народ. Той знаел, какво означава този избор.

Когато вашите деца се сблъскват с проблема за избора, кое предпочитат повече: престижното положение, удоволствието, славата или непоколебимостта на своите убеждения? Може ли църквата да им се стори незначителна, малочислена и лишена от бъдеще? Помнете, наложило се Мойсей да свърже своя живот с роби, които освен черната работа, не знаели нищо друго. Той се привързал към тях с цялото си сърце. Той ги обичал до самата си смърт и никога не съжалил, че взел такова решение.

Човек с умно и изразително лице самотно седи в пустинята. Покрай него няколко жалки, мършави овце. Странно изглежда той, тук, с овцете с. Защо този велик ум пасе овце? Защото той не бил готов за своята велика мисия. Бидейки горещ и избухлив, Мойсей пожелал всеки един момент да извади нож и да убие човек. За превъзпитаването му били необходими дълги четиридесет години на самотен живот в пустинята. Четиридесет години, докато Божият народ се превивал под камшиците на надзирателите и се молил за свобода. Израилтяните трябвало да чакат, докато Мойсей се подготви. Овцете го научили на най-важното, и когато минали четиридесетте години, Бог казал на него: “Той е най-кроткият човек на земята”.

Може да се породи мисълта, че много години от живота му са били изгубени напразно. Но не, Бог винаги бил съвсем близо до Мойсей и търпеливо чакал той трайно да усвои урока. Това не би отнело толкова време, ако Мойсей би бил готов по-рано за избавлението на Израил.

Но въпреки тази жертва от страна на Мойсей, народът не оценил важността на мисията му. Робите, заради които той оставил всичко, му отговаряли само с роптание, злословие и заяждане. Действията му никога не ги удовлетворявало. Те обвинявали водача, че той ги завел в пустинята за погибел. Като мрачен облак, тази сбирщина от роби заобикаляла Мойсей, когато жаждата ставала непоносима и децата викали, искайки вода. Той бил толкова самотен между тях! Какво можел да направи с тези невежи, обезумели роби, готови да грабнат камъни и да му строшат главата? Единственото, на което можел да се надява, е Божията закрила. Не е чудно, че Писанието казва: Мойсей разговарял с Бога като със свой Приятел.

Трябва да е казал на Бога, че му трябва вода, иначе робите щели да се нахвърлят върху него с камъни. И Бог отговорил: “Аз ще извадя вода от скалата”. Народът се успокоил.

След това започнал глад, защото в пясъците на пустинята не било възможно да се сее. И Бог дал на народа небесен хляб. Обаче манната, този ангелски хляб, не харесал на израилтяните. Те мечтаели за завръщането си в Египет, където били яли лук и чесън. Като че ли всичките им мисли били съсредоточени върху това, а още и върху Ваал с неговата безнравственост и разпуснатост. Освен оплаквания, недоволства и заплахи да го убият, Мойсей не чувал нищо друго от народа. “Нито една благодарност, - казва Мойсей, - не съм чул от тях”. Известно е, че той влязъл в обществото на робите като герой, надявайки се за лаврите на освободител.

Често ние очакваме признателност от ближните си за жертвите, които понасяме като доказателство за вярата си… И какво разочарование ни постига, когато вместо това чуваме по свой адрес критики, злословия, обвинения и откриваме, че не ни се доверяват. Ние сме готови да извикаме в сърдечна горчивина: “Нима наистина това е Божий народ? Защо дори в света ме разбират повече, отколкото тук?” Не забравяйте песента на Мойсей и на Агнето.

Робите не само не разбирали Мойсей, но и постоянно го обвинявали. Нещо повече, животът му се намирал в постоянна опасност. Мисля, че този, който е изкушаван да напусне църквата, ще научи нещо от това обстоятелство. В крайна сметка, израилевият народ стигнал до такова ниво на безнравственост и бунтовен дух, че Бог очевидно, се разочаровал от него и казал: “Сега, прочее, остави Ме… и да ги изтребя; а тебе ще направя велик народ”. (Изх. 32:0)

Мойсей би могъл да помисли: “Ти Си прав, Боже, какво може да се иска от тези неграмотни и невъзпитани роби, обичащи само чесън. Ако пък от мене произлезе един нов народ, с него, Господи, ще може да се върви където и да е. Аз притежавам образование, и култура, и всичко, което Ти е необходимо за създаване на нова нация”.

Някои престават да вярват след като загубят някаква длъжност в църквата. Да допуснем, че Бог се обръща към ръководителите, имащи работа с подобен род хора, със същото предложение, с което се беше обърнал и към Мойсей. Нима не ще се възползват от него? Но такива никога няма да пеят песента на Мойсей и на Агнето.

Мойсей не мислил за себе си, за своята слава и чест. Още много, преди това той се отказал от всичко заради Бога. Той се привързал към народа си и го обикнал с цялото си сърце и душа, защото този народ бил Божий народ. И сега Мойсей не можел да го изостави. Любовта на Мойсей към нещастните роби е подобна на Божията любов към грешника. Той веднага започнал да се застъпва за тях, напомняйки на Бога за Неговата любов към тях. Мойсей не можел да понесе раздяла със своя народ. Отново и отново той повтарял молбите си, но всичко, като че ли, било напразно. Божието решение да унищожи евреите изглежда било окончателно. Обаче Мойсей неотклонно продължавал да моли. Заради спасението на народа си той привеждал всевъзможни доводи. А израилтяните си оставали същите, както и преди, готови във всеки момент да грабнат камъни и да убият с тях своя водач или да хвърлят тялото му в пустинята за храна на хищните птици.

Готвите ли се и вие да пеете песента на Мойсей и на Агнето? Мойсей обичал народа, макар той да не бил достоен за любов стотици пъти повече, отколкото тези, с които си имаме работа днес. Но за нищо на света той не би се отказал от тези хора. Не ви ли поразява такава любов към Божия народ? Не ви ли подбуждат дребни наскърбявания от страна на хората да се откажете от любовта си към тях? Спомнете си песента на Мойсей.

Най-после той разбрал, че молбите му няма да могат да променят Божието решение. Мойсей вече не се съмнявал в това. Грехът на народа бил твърде голям. Вождът на Израиля знаел това. Своето освобождение от Египет те приписвали на златния телец. Излизало, че божеството на враговете им ги било освободило от египетското робство.

На Мойсей му оставал един изход, и той без колебание се решил на него. Името му било записано в книгата на живота. Използвайки тази последна възможност, Мойсей решил да се откаже от вечността заради спасението на народа. Дори Бог не би могъл да му попречи да направи това. Всеки има право да избере живота или смъртта и от това право Бог не може да лиши никого. Прочетете Изход 32:32. Каква решимост в думите на Мойсей. Но това било предшествано от минута на смущение. Вождът на народа ридаел, дълбоко потресен, той осъзнавал цялата безизходност на положението. Господ можел да приеме неговото предизвикателство и тогава… тогава той наистина щял да се окаже отхвърлен. Но Мойсей решил: “Господи, прости греховете им, моля Те, прости. Но ако не, моля Ти се, мене заличи от книгата, която Си написал”.

За да не загуби Мойсей, Бог простил греховете на целия народ и го спасил. Заради любовта си към Израил, Мойсей бил готов да отиде и на смърт, - това е наистина ярък символ на Голгота. Един се отказва от вечен живот заради всичките, по-голяма част от които са негови врагове. Някои са готови да отдадат своя земен живот за другите, но Мойсей решил да заплати с вечния живот. Не е за учудване, че Светото Писание завинаги свързало името му с името на Христа. “И те пеят песента на Мойсей и на Агнето”.

Може би сте засегнати от незначително оскърбление, и вече сте готови да отърсите праха от нозете си и да напуснете Божия народ? Не ви ли кара критиката от страна на нечестивите или така наречените “верни”, да обръщате гръб на църквата? Или подобно на Мойсей, казвате: “Това е Божий народ, и аз ще остана с него, докато настъпи Небесният Ханаан”?

Но и Мойсей преживял голяма неприятност. Заобиколен от тълпата, заплашваща го с камъни, Мойсей за миг загубил самообладание и ударил с жезъла по скалата. “Чуйте сега, вие бунтовници, да ви извадим ли вода из тая канара?” Той си присвоил Божията слава. Но веднага, след като произнесъл тези думи, Мойсей разбрал грешката си. Бог казал: “Понеже не Ме вярвахте за да Ме осветите пред израилтяните, за това вие няма да въведете това общество в земята, която им давам”.