Дългият път към родината от изхода до пришествието



страница4/11
Дата22.07.2016
Размер1.47 Mb.
#1049
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Около две години след изхода от Египет Божият народ се приближил до границите на обетованата земя. И там израилтяните решили да изпратят съгледвачи да огледат обетованата земя. (виж Втор. 1:22). Мойсей се съгласил с предложението им. На пръв поглед може да се предположи, че Сам Господ подсказвал на Израилевите синове тази идея, но това не било така. Бог винаги предоставял на Своя народ правото на избор. Учудващо е, че Господ оставал с народа Си независимо от онова, което избирали те.

Дванайсет души били изпратени да съгледат земята. След завръщането си в лагера, те всички, в един глас съобщили, че земята е прекрасна. Но заедно с това десет от тях казали: “Ние никога няма да влезем в нея. Ние не сме толкова силни, за да я завладеем”. Вместо да се надяват на Бога, те пак разчитали само на собствените си сили.

И в този момент, когато всеки бил завладян от униние, Халев и Исус Навин, които били в числото на разузнавачите, излезли напред и казали за насърчение на народа: “Да вървим напред незабавно и да я завладеем, защото можем да я превземем”. (Числ. 13:30).

Но останалите десет продължавали да разубеждават народа: “О, не. Те са много по-силни от нас, те имат гигантски ръст… Ние видяхме исполините, Енаковите синове… ние се виждахме в техните очи, като скакалци. “Слухът, че те са подобни на скакалци, бързо се разпространил из целия израилев лагер. Хората отново започнали да роптаят и да оплакват горчивата си съдба. “Нямаше ли да е по-добре да се върнем в Египет?” – стенели те. Освободените от робството евреи избрали нов водач, който поддържал предложението им да се върнат в Египет. “О, да бяхме измрели в тая пустиня!” – този вопъл на недоволните бил ужасна молитва, на която Бог бил длъжен да отговори.

Халев и Исус Навин правили всичко възможно, за да предотвратят бунта. “И говориха на цялото общество израилтяни, казвайки: Земята, през която минахме, за да я съгледаме, е много добра земя. Ако бъде благословението на Господа към нас, тогава Той ще ни въведе в тая земя и ще ни я даде, - земя гдето текат мляко и мед”. (Числ. 14:7,8)

Но народът не ги слушал. Те решили да убият смелите разузнавачи с камъни. “Господ говори още на Мойсея и Аарона казвайки: До кога ще търпя това нечестиво общество, което роптае против Мене? Чух роптанията на израилтяните, с които роптаят против Мене. Кажи им: Заклевам се в живота Си, казва Господ, навярно ще направя на вас така, както вие говорихте в ушите ми; труповете ви ще паднат в тая пустиня; и от преброените между вас, колкото сте на брой от двадесет години и нагоре, които сте роптали против Мене… Според числото на дните, през които съгледахте земята, четиридесет дена, всеки ден за една година, четиридесет години ще теглите поради беззаконията си, и ще познаете какво значи Аз да съм неблагоразположен.” (Числ. 14:26-29,34)

Значи ли всичко това, че Бог нарушил Своето обещание да въведе Израилевия народ в Ханаанската земя? Забелязали ли сте, че често Божиите обещания са условни? Йона отиде в Ниневия и произнесе присъдата: “След четиридесет дена Ниневия ще бъде съсипана” (виж Йона 3:4). Но това било предупреждаващо предсказание, изпълнението на което зависело от самите жители на Ниневия. Народът се покаял, и, като резултат от това, Бог променил Своето решение, недопускайки гибелта на града. И ето, ние виждаме пророк Йона в душевен смут. Седейки вън от града, той с горчиви сълзи се обърнал към Бога: “Аз така и си мислех, че Ти ще промениш решението Си”.

В Светото Писание четем много условни обещания. Историята на Израилевия народ е едно от тях. Бог обещал да даде на освободения народ Ханаанските земи. Но израилтяните не успели да влязат там чрез вяра, и Бог бил принуден да наруши обещанието. Той произнесъл над тях присъдата, която те самите многократно произнасяли в молитвите си, - “о, да бяхме умрели в пустинята”.

“Не било по Божия воля, Израил четиридесет години да бъде принуден да се скита из пустинята. Господ искал да заведе израилтяните в Ханаан по най-късия и прав път, да ги засели там и да ги направи най-щастливия народ. Но заради неверието си, те не могли да влязат там (виж Евр. 3:19). Вероотстъпничеството довело разбунтувалите се срещу Господа към гибел в дивата пустиня, и другите влезли в обетованата земя” (Великата борба, стр. 458).

Но интересно е да се отбележи, че Бог, въпреки всичко, останал верен на Своите планове. Без да формира ново движение, Той въвел след четиридесет години в обетованата земя младото поколение на израилтяните. “Не е по Божия воля, пришествието на Христа да се отлага много години и неговият народ да остане толкова дълго в света на греха и страданията. Неверието им ги разделя от Бога” (пак там).

Неверието, проявено в Кадис Варни и довело до там, Израилевия народ да не може да влезе в обетованата земя, се повтаря и в историята на съвременния адвентен народ. Ние преживяхме своя Кадис – Варни, когато са били налице всички възможности и Бог се е опитвал да даде чрез нас вестта, как да се върви в Небесния Ханаан. Но заради нашето неверие, ние не можахме да влезем там. “Всеки неуспех на Божиите деца е резултатът на тяхното маловерие” (Патриарси и пророци, стр. 657).

В следващата глава ние ще продължим изучаването на опита от Кадис – Варни на съвременен етап. А сега нека да обърнем внимание на още един интересен детайл. Когато израилтяните научили тежката присъда, че трябва да умрат в пустинята, те променили настроението си. Преди това те отказвали да влязат в обетованата земя, която Бог им предлагал. Но когато Господ казал: “Ако вие желаете да умрете в пустинята, то Аз ще ви предоставя тази възможност”, - израилтяните веднага се хвърлили на щурм в Ханаан.

“Тогава Мойсей каза тия думи на всички израилтяни; и людете плакаха горчиво. И сутринта, като станаха рано, изкачиха се на планинския връх и казваха: Ето ни; и ще вървим напред към мястото, което Господ ни е обещал; защото съгрешихме” (Числа 4:39,40). Това приличало на покаяние.

Но “Мойсей” рече: Защо престъпвате така Господнето повеление, тъй като това няма да успее?? Не вървете напред, защото Господ не е между вас, да не би да ви поразяват неприятелите ви… Обаче те дръзнаха да се изкачат на планинския връх; но ковчегът на Господния завет и Мойсей не излязоха изсред стана. Тогава амаличаните и ханаанците, които живееха на оная планина, слязоха та ги разбиха, и поразяваха ги дори до Хорма”. (Числ. 4:4-45). Останалите живи се върнали ранени и унижени.

Народът мислил да влезе в обетованата земя, без да се съобразява с Божията воля. Но още при първия си опит, той претърпял жестоко поражение.

И тук не може да не се обърне внимание на Божията любов. Ние виждаме разбити, окървавени, разочаровани и стенещи израилтяни. Бог отговорил на молитвата им против волята Си, и за тях останал само един избор: да се върнат в пустинята. Но с тях тръгнали и Мойсей, и Аарон, и Халев и Исус Навин. Нещо повече, и облачният стълб тръгнал след тях.

Вероятно, това е бил тежък удар за Мойсей. Той вече прекарал четиридесет години в пустинята и получил своя урок. А сега трябвало да прекара тук още четиридесет години, през които Израилевият народ да получи своя урок. Но водачът не оставил народа си. Мойсей обичал израилтяните, макар и те да не споделяли неговата любов. Отново виждаме в него олицетворение на вечната Божия любов. Какво мислите за реалността на Божията любов и за Неговото търпение? Колко лесно би било за Бога да заличи от Вселената някаква си грешна планета и всички живеещи на нея. Но Господ е милостив. Днес Той все още обича и теб, и мен и търпеливо продължава да ни преподава уроците на вярата и доверието, които понякога ни се струват толкова тежки.


ВСЕ ОЩЕ СМЕ ТУК

Бог не искал всички израилтяни, които били над двайсет години, да загинат в пустинята, но те викали за това, и Бог бил принуден да отговори на молитвата им. И ето, изминали четиридесет години, преди освободеният от робство народ отново да чуе призива да тръгне към обетованата земя.

Сравнявайки времето на Изхода с историята на адвентното движение, нека отговорим на въпроса: “Защо все още сме тук?” В Посланието към Евреите 3:5-9, четем: “докато се казва: - “Днес, ако чуете гласа Му, не закоравявайте сърцата си както в преогорчението”. Защото кои, като чуха, Го преогорчиха? Не всички ли ония, които излязоха от Египет чрез Мойсея? А против кои негодува четиридесет години? Не против ония ли, които съгрешиха, и чиито трупове паднаха в пустинята? На кои още се закле, че няма да влязат в Неговата почивка? Не на ония ли, които бяха непокорни? И тъй виждаме, че поради неверието си те не можаха да влязат”.

Тези стихове по един ясен начин ни откриват, че Израилевият народ не можал да влезе в обетованата земя заради неверието си”. Всички неуспехи, както лични, така и църковни, са резултат от недостига на вяра.” (Патриарси и пророци, стр. 657). И затова, че все още сме тук, е виновен не Бог и не църковните ръководители. Тук вината е само наша. Възможно е това да е слабо утешение, но адвентният народ не е единствения, на когото не достига вяра, за да влезе в обетованата земя. Никой в християнския свят още не е имал достатъчно вяра за това. Ние все още продължаваме да оставаме тук, на грешната земя.

“И тъй, понеже ни остава обещание да влезем в Неговата почивка, нека се боим да не би да се открие, че някой от вас не е достигнал до нея” (Евр. 4:1). Говорейки за влизане в почивка, апостол Павел цитира 95-ти Давидов Псалом и се позовава на думите на Исус, записани в мат. 11:28. “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя”. Забележете, когато става дума за почивка, ние говорим за нея в два аспекта. Най-напред – в личен. Откажем ли се от опитите със собствени сили да достигнем небето, ние влизаме по Негова покана в онзи покой, където всичко е приготвено. Вторият аспект е исторически. В Божията почивка трябва да влезе тялото Христово, т.е. Неговият народ. Като резултат от послушанието на Бога ще се открие достъпът до Небесния Ханаан.

“Защото на нас се донесе едно благовестие, както и на тях” (Евр. 4:2). Тук Павел има предвид Израилевият народ, отиващ от Египет в обетованата земя. “Но словото, което те чуха, не ги ползва понеже не се съедини чрез вяра в ония, които го чуха. Затова ние, повярвалите, влизаме в тая почивка”. (ст. 2, 3) Ако имаме вяра, връзка с Бога, - ние влизаме в Неговата почивка още сега, тук, на земята.

В 4-ти стих апостол Павел сравнява тази почивка със съботата: “Защото нейде си е говорил за самия ден така: “И почина Си Бог на седмия ден от всичките си дела”. По такъв начин, съблюдаването на съботата е показател за истинска християнска вяра.

“И тъй, понеже остава да влязат някои в нея, а ония, на които от по-напред се благовести, не са влезли поради неверието си… Следователно за Божиите люде остава една съботна почивка” (ст. 6-9). Приятно е да се съзнава, че Свещеното Писание нарича и тези, които още не са влезли в Неговата почивка, Божий народ. А каква е тази почивка? Тек става дума не толкова за отказа да се работи, колкото за отказа от собствени усилия за достигане на небето. Мнозина наричат себе си Божи народ, но при това се стараят да достигнат небето със собствени усилия.

Но Бог желае да разберем нещо много по-важно. “Защото оня, който е влязъл в Неговата почивка, той си е починал от своите дела, както и Бог от Своите Си. Затова нека се постараем да влезем в тая почивка, за да не падне някой в това, да дава същия пример на неверие”. (ст. 0, 11).

И така, сега ние виждаме, какво представлява пътешествието от Египет до Ханаан, от Вавилон до Небесната страна. Това не е нещо друго, а влизане в Неговата почивка, отказ от собствените ни усилия и приемането на Божествените обещания чрез вяра. Именно това ще ни даде правото да влезем в Небесното Царство, когато дойде Христос.

По такъв начин трябва да приложим всяко старание, за да влезем в Неговата почивка. Трябва да се откажем от собствените си усилия да направим това, което само Бог може да направи:

Но нека по-подробно да разгледаме историята на адвентното движение след великото разочарование. Трудността да се опишат събитията, станали веднага след 1844 година, не се състои в това, че не разполагаме с достатъчно сведения, а в невъзможността да се даде пълна информация за онова време в една глава. Интересуващите се от тези въпроси могат да прочетат книгата “Христос – наша правда” от Даниелс и втора част на първи том “Избрани вести” от Е. Вайт.

В движението от 844 година взели участие хора с най-различни религиозни убеждения. Те не се казвали адвентисти от седмия ден. Това име се появило чак в шестото десетилетие. А тогава повече от три хиляди проповедници започнали да прогласяват на хората, че Христос трябва да се върне на земята през 1844 година. Те правилно пресметнали времето на събитието, но в същото време направили грешка относно самото събитие. През 1844 година трябвало да стане някакво друго събитие, но не и Второто пришествие на Христос. Обаче по-нататъшните изследвания показали, че пришествието – е събитие, предстоящо в близко бъдеще.

Хиляди от участниците в движението се разочаровали, станали формални християни или въобще напуснали църквата. Само шепа хора продължавали да изследват Свещеното Писание и поддържали дълбока връзка с Бога, докато не им се открили истините, оставали незабелязани дотогава. Това, което им открил Светият Дух, те решили чрез проповеди и личните свидетелства да занесат на всички хора.

Изглежда, това не продължило много дълго, тъй като улисани в Божията работа, те забравили за самия Бог. Христос се изгубил от погледа им като централна Личност на проповядваната вест: те затънали в дебати и спорове. В началото на петдесетте години Е. Вайт писа за църквата: “През всички тези години мнозина не напреднаха нито крачка напред в познание и истинска святост. Вместо да напредват в съвършенство, те се връщаха обратно в тъмнината и робството на Египет” (Свидетелства, т. 2, стр. 124).

Много подобни изказвания могат да се срещнат в “Свидетелствата” от онези години: “Като народ не сме напреднали в духовно отношение дотолкова, че да кажем – това е почти краят на времето”. “Сърцето ме боли денем и нощем, виждайки състоянието на нашите църкви. Мнозина прогресират, но в обратна посока” (пак там, т. 5, стр. 1, 93).

През петдесетте години на миналото столетие състоянието на адвентния народ вече се описвало като хладко, т.е. нито студено, нито горещо. Бог започнал да изпраща предупреждения за опасностите на пътя, погрешно избран от тях. Предупрежденията трябвало да им помогнат да видят разликата между един просто вярващ човек, и един духовен, лично познаващ Бога човек.

Когато древният Израил, нямайки вяра, се отказвал да влезе в обетованата земя, пред него останал един – единствен избор – да се върне назад в Египет. Същото се повтаря и със съвременния адвентен народ. “В сърцата на вярващите се всели гордост, завист, светски дух. Между нас имат място самонадеяността и явните тежки грехове. И въпреки това съществува всеобщо мнение, че църквата процъфтява, и във всичко се чувства мирът и благополучието. Църквата е обърнала гръб на своя Водач Исус Христос и с по-голяма готовност се връща назад в Египет” (пак там, стр. 217).

Адвентният народ продължавал да получава съвети и предупреждения. И към края на осемдесетте години нараснал интересът към въпроса за оправдание чрез вяра в Исус. Изглежда, Бог отново довел Своя народ към границите на обетованата земя. За църквата от онова време можели да се чуят изказвания, подобни на тези: “Сега вече сме на самите граници на вечността” (пак там, т. 4, стр. 306).

“Всеки момент ще настъпи краят на всичко” (пак там, стр. 16) “ние стоим, както преди, на границата на вечната родина” (пак там, стр. 385). “Пред нас се открива вечността, завесата е готова да се вдигне” (пак там, стр. 464).

В 1888 година се свикала знаменитата Генерална конференция в Минеаполис. На семинара на служителите, предшестващ Генералната Конференция, се разглеждал въпросът за оправдание чрез вяра в Исуса. Този семинар бил провеждан от двама души: малко резкият, напорист Джоунс и по-внимателният и предпазлив в своите богословски изводи Вагонер. От стигналите до нас свидетелства, обсъждането на въпросите в Минеаполис често било придружавано от горещи спорове, лични амбиции и противоречие в преценките. В последния ден от работата на конференцията, Е. Вайт казала своето заключително изказване: “И така нашата конференция е към края си… За съжаление не беше предоставена нито една възможност на Светия Дух да се прояви в достатъчна мярка”. (“Вождове на народа”, стр. 594).

“Нежеланието да се откажат от предварителните си мнения и да приемат истината, лежи в основата на гледната точка на опозицията, надигнала се в Минеаполис срещу братята Вагонер и Джоунс, които съобщиха Божията вест. Организирайки тази опозиция, Сатана преследвал целта, да лиши нашият народ от великата сила на Светия Дух, която Господ толкова много желае да му даде. Врагът им попречил да се възползват от тази действена сила за да възвестят на този свят истината, която апостолите проповядвали след петдесятница. Срещу светлината ,призвана да огрее цялата земя с лъчите на славата, е била оказана съпротива. В значително степен тази светлина е била скрита от света не чрез някой друг, а чрез нашите братя.” (Избрани вести, т. 1, стр. 234, 235)

Въпреки това, настъпило известно съживяване. Църквата проповядвала покаяние и изповядване на греховете, и през 90-те години истината, приемана само от една слаба жена, намира отклик сред адвентния народ. Обърнете внимание на следната забележка: “В своята велика милост, чрез братята Вагонер и Джоунс, Бог изпратил на народа на-важната вест. И тази вест е призвана да яви пред света разпнатия Спасител, Жертвата за греховете на цялото човечество. Тя се свежда до оправдание чрез вяра в Този, Който е поръчителствал за грешника. Тя кани човека да приеме праведността на Христа, изразяваща се в послушание към всичките Божии заповеди. Мнозина са изгубили Исуса от погледите си. Необходимо им е да насочат погледа си към тази Божествена Личност, Неговите заслуги, Неговата неизменна любов към човешкия род. Цялата власт е в неговите ръце, и Той е способен щедро да дари човека и да поднесе на безпомощния грешник безценния дар на Своята собствена праведност. Именно тази вест Бог е поръчал да се възвести на света. Това е вестта на третия ангел. Тази вест трябва да бъде проповядвана с висок вик, съпроводена с изливането на Святия Дух.” (Свидетелства към проповедниците, стр. 91, 92)

А какво представлява “вестта на третия ангел”? Когато въпросът за спасението чрез вяра в Христа започнал особено да се подчертава, мнозина започнали в писмата си към Е. Вайт да питат: “Дали вестта на третия ангел – това е оправдание чрез вяра?”

В списанието “Ревю енд хералд” от 1.04.1890 г., Божията вестителка дава ясен отговор: “Някои ми писаха, питайки, явява ли се истината за оправданието чрез вяра вестта на третия ангел. Аз отговарям: “Това наистина е тройната ангелска вест”.”

И така, тройната ангелска вест се свежда до това, че Христос е нашата праведност. Фактически, праведността чрез вяра в Христа е началото на високия вик, неговото съдържание и неговото завършване по време на късния дъжд.

Затова не може да има никакви съмнения, че високият вик, Късният дъжд и завършването на Божието дело ще започнат в момента, когато Господ ни доведе до осъзнаване на истината, че Исус е единствената ни надежда. През 1892 г. Е. Вайт писала: “Времето на изпитанията е близо, защото високият вик на третият ангел вече се чува в откриването на значението на праведността на Христос, Изкупителя, Прощаващ греха. Това е началото на сиянието на ангела, славата на когото ще изпълни цялата земя” (Избрани вести, т. 1, стр. 363).

Когато започне да се разпространява вестта за Исус като за наша единствена надежда за спасение, може смело да се заяви, че е близо времето на късния дъжд и високият вик. Но тук веднага възниква въпросът: Щом още през 1888 г. се е разнесъл високият вик, може ли той да продължава 70, 80, 90 години? Ние стигаме до един извод. Ако “високият вик” е прозвучал в края на миналото столетие, значи нещо се е случило, иначе ние не бихме били все още тук. Базирайки са авторитетните изказвания от Духа на пророчеството, може да се предположи, че имахме възможността да влезем в обетованата земя, но я отхвърлихме и се отправихме назад към Египет.

В книгата “Христос – наша правда” е описано едно събрание на вярващи, което станало в Южен Ланкастър (щата Масачузетс) през 1889 г. “Никога преди не бях виждала такова съживяване, такова желание да се върви напред. Обаче не се забелязваше никакво прекалено възбуждане, никого не принуждаваха към това, никого не подканваха, никого не призоваваха да върви само напред. Във всичко се чувстваше тържественото осъзнаване на факта, че Христос дойде да призове към покаяние не праведниците, а грешниците… Струваше ни се, че се намираме в небесна атмосфера и около нас стоят ангели… Мнозина казваха, че са се видели грешници в светлината на закона, когато им се откри изследваната истина. Преди това те разчитаха на собствената си праведност. Сега за тях стана ясно, че в сравнение с Христовата праведност (единствено приемлива пред Бога), тяхната праведност не е нищо друго, освен мръсни дрипи. И макар участниците в събранието да не бяха явни нарушители на закона, те видяха цялата разваленост и поквара в сърцата си. Мястото на Небесния Отец в тяхното съзнание е било заето от други неща. Разчитайки на собствените си сили, те са се борили с греха, а трябва само да отидем при Исус такива, каквито сме, изповядвайки греховете си и хвърляйки немощните си души до нозете на нашият състрадателен Изкупител. (стр. 46, 47)

Това е Неговата покана. Добре ли го познавате? Стараете ли се сами да противостоите на злото или сте поверили това на Бога? Знаете ли, че надеждата за спасение не е в собствените ни постижения, подвизи и безупречно поведение? Влязохте ли вече вие в Неговата почивка?

В началото на 90-те години ни казваха: “В продължение на почти две години ние призоваваме хората да дойдат и да приемат светлината – истината за праведността на Христа, но те не знаят дали си струва да направят тази крачка и да приемат тази скъпоценна истина или не. Хората свързани със своите собствени планове, не позволяват на Спасителя да се прояви” (Ревю енд хералд, 11 март 1890 г.).

След един месец Е. Вайт пише: “Някои от нашите братя не приемат Божията вест относно този въпрос. Те много се безпокоят за това, никой от нашите проповедници да не се отклони от предишния си стил на проповядване на добрите стари доктрини.” (пак там, 1 април, 1890 г.)

В списанието от 27 май 1890 г. тя отбелязва: “Бог изпрати на своя народ свидетелства за истината и праведността. Тези, чрез които Бог изпрати тези вести са само хора, но каква е самата вест? Струва ли си да обръщаме гръб или да се отнасяме небрежно към предупрежденията, само защото Бог не се е посъветвал с вас, относно това, какво да предпочете?… Някои, обръщайки гръб на вестта за праведността чрез Христа, критикуват хората и техните недостатъци”.

Човек, който вярва, но не е духовен, винаги се възмущава от този, който разсъждава за духовното. Мисля, че няма да сбъркам, ако кажа, че вярващият се възмущава дори повече, отколкото невярващия, защото мисли, че е прав във всичко. Духовните ценности за вярващия са свързани с повече проблеми, отколкото за този, който не знае нищо за Бога. Ето защо в миналото най-жестоките притеснители са се оказвали онези, които са се смятали за истински религиозни хора. Те дори не допускали мисълта, че въпреки всичката им религиозност, в тях не съществува нищо от истинската вяра.

Такива хора, крият своите убеждения по най-различни начини. Например, те могат да критикуват тези, които донасят нова светлина, както това се случи през 90-те години на миналото столетие. Те се стараят да обсъждат въпроси, които нямат абсолютно никакво значение. Някои вярващи пък, съвършено спокойно обсъждат църковните събития, но избягват разговори, засягащи човешкото сърце.

Веднъж преподавах курс “Животът на Исуса Христа” и бях от по-рано убеден, че стигайки до изучаването на кръстнте страдания, мнозина от студентите ще предложат всякакви други теми, само да не бъде тази. И наистинаא, когато стигнахме до изучаването на Гетсимания и Голгота – само няколко човека проявиха интерес към това.


Каталог: download
download -> Конкурс „зелена планета 2015" Наградени ученици І раздел „Природата безценен дар, един за всички"
download -> Литература на народите на Европа, Азия, Африка, Америка и Австралия
download -> Конкурс за певци и инструменталисти „ Медени звънчета
download -> Огнената пещ
download -> Задача Да се напише програма която извежда на екрана думите „Hello Peter. #include void main { cout }
download -> Окс“бакалавър” Редовно обучение I до III курс
download -> Конспект по дисциплината „Екскурзоводство и анимация в туризма" Специалност: "Мениджмънт в туризма"
download -> Дипломна работа за придобиване на образователно-квалификационна степен " "
download -> Рентгенографски и други изследвания на полиестери, техни смеси и желатин’’ за получаване на научната степен „Доктор на науките”


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница