Дългият път към родината от изхода до пришествието

“Някои братя изразяват опасения по повод на отделянето на толкова много внимание на предмета оправдание чрез вяра. Абсолютно никаква опасност не съществува в повишеното внимание към тази истина, защото в Свещеното Писание й се отделя първо място. И ако в миналото не би имало небрежно отношение към Божиите съвети, сега не би било необходимо да се отделя специално внимание на това”. (Избрани вести, том 1, стр. 372, писано в 1890 г.)

“Не отклонявайте вниманието си от темата за праведността на Христа, която днес се явява на-важна и решаваща… Ние трябва ясно да си представяме същността на това, към което се стремим” (Христос наша правда, стр. 92).

Когато тази вест започнала да се разпространява по земята, мнозина я възприели с готовност. Други я отхвърлили. Имало и такива, които стояли объркани и на кръстопътя и не знаели какво да предпочетат. Очевидно, т нямали собствено желание да си изяснят този въпрос. В резултат, проблемът като цяло изгубил своя първоначален ясен вид.

Обаче, макар че не били малко и хората, изучавали този въпрос, които говорели и учили за него, движението постепенно затихнало. И това е единственото обяснение на това, ние все още да сме тук. Ако бяхме продължили да виждаме в Христа нашата единствена надежда за спасение, и високият вик, и Късният дъжд биха се проявили в цялата си пълнота, Божията работа би била завършена и Христос би дошъл на земята.

А сега нека обърнем внимание на причините, поради които значението на тази вест започнало постепенно да намалява. “Възможно е, много години да продължим да оставаме в този свят, поради непокорството, което се е проявило и в синовете на Израил”. (Евангелизъм, стр. 636, писано в 1901 г.)

В бюлетина на Генералната Конференция от 30 март 1903 година, Е. Вайт писала: “Братя и сестри! Според съвета, който ми бе даден, аз знам, че днес Божият народ би бил в небесния Ханаан, ако беше запазил живата връзка с Бога и се беше покорил на Неговото Слово”.

Още по-рано, през 1898 г. тя казала: “Христос отдавна би дошъл на земята, и светиите биха получили покана да влязат в Божия град, ако Неговият народ беше изпълнил Божието намерение, откривайки на този свят милостта на Твореца” (Свидетелства към Църквите, том 6, стр. 450).

През 1892 г. Е. Вайт с точност предсказала, какво ще се случи през следващите няколко години: “Никой не може да каже, колко дълго може да се подлагаме на опасност, отхвърляйки послушанието на гласа на Светия Дух. Ще дойде време, когато човек ще бъде готов да даде всичко, за да получи още една възможност да чуе вестта, отхвърлена в Минеаполис” (От писмо към О. Олсън, председател на Генералната Конференция, 1 септември, 1892 г.).

След много години Артър Спалдинг, изучавайки историята на религиите, поглеждайки към миналото, писал: “Без съмнение, пионерите на адвентното движение вярвали в изкупителната милост на Христос като в единствено средство за спасение. Ендрюс, Вагонер, Смит, Локбар, Котрел, Джеймс Вайт разбирали тази истина. И е възможно всеки член от църквата да е казвал: “Амин”. И само затова, че мнозина не разглеждали тази истина като специална, доминираща, а я поставяли наред с основните доктрини, тя да е била до голяма степен изпусната от погледа”. (Вождове на народа, стр. 587).

Изследванията показват, че днес едва всеки четвърти член на църквата отделя някакво време за ежедневно, постоянно лично общение с Бога. Но достатъчно ли е обективно нашето мнение, че само Христос е наш Спасител? Не би ли било по-правилно да се каже: ако аз нямам време за постоянни лични отношения с Исус, ако не намирам време за молитва и изучаване на Божието Слово, дори теоретично и да знам, че Христос е единствената надежда за спасение, аз както и преди оставам пленник на Вавилон или Египет и се нуждая от разбирането на истинското значение на праведността чрез вяра.

По какъв начин стигаме до това състояние? “Разбира се, нас ни спасява Христос”, - съгласяват се мнозина. – но който съзнателно нарушава съботата, не може да се спаси”. Подобно изявление Спалдинг нарича необоснована полуистина. Той обяснява: “Съществува мнението, че който почита седмия ден като събота, с това заслужава спасението си. Той се спасява само с помощта на Христос”. И след това се добавя: “Несъмнено, нарушаването на съботата е свидетелство за неновороденост. Неновородеността предшества нарушаването на съботата, но не толкова последиците на неновородеността, колкото самото състояние препятства спасението. Неновороденият не е в състояние да изпълни закона. Преди всичко човек трябва да приеме Христос, тогава той ще стане нов човек, и като резултатът от това ще дойде и спазването на закона. Човек става способен да пази Божия Закон, в това число и четвъртата заповед, само тогава, когато с цялата си душа приеме любовта на Христос и Неговия живот. Той не се спасява само защото съблюдава съботата. Той почита съботата, защото е спасен. Съблюдаването на съботата не е просто почитане на деня.” (пак там)

Горещо отстоявайки истината в борбата с опозицията, Джоунс и Вагонер понякога изказвали крайни възгледи, напълно изключващи от християнския живот практическата дейност. Веднъж Джоунс казал: “Делата нищо не значат. Ние се спасяваме единствено чрез вяра”. В отговор на такова разсъждение Е. Вайт му написала писмо: “Аз прекрасно ви разбирам, но в съзнанието на мнозина вярващи вие създавате погрешна представа.” (Избрани вести, т. 1, стр. 377)

Другият проблем се състои в това, че човек, по силата на своята греховна природа, понякога не се оказва в състояние да прояви смирение и любов, т.е. онези качества, които праведността чрез вяра съдържа. Точно това е и една от причините за излизането на някои хора от църквата на адвентистите от седмия ден. Изключително развълнувани само от теорията, те казват: “то, от какво наистина се нуждае църквата” И ако някой би се усъмнил в техните думи, те веднага биха му отсекли главата с духовен меч. “какво става с вас? –крещят те. – Нима не разбирате, че праведността е чрез вяра?” Това е все едно да крещиш на жена си: “На нас ни е нужно повече любов” С подобно представяне на нещата може да се сведе до нула всичко, което те се стараят да проповядват.

Същото се случило и в дните на Лутер. “Лутер е прав”, - до този извод стигнали мнозина селяни и енориаши на църквата, развълнувани от проповедта му. Те излезли по улиците, започнали да чупят стъклата на прозорците на църквите, да свалят иконите и да събарят статуите. Виждайки това, Лутер паднал на колене и започнал да се моли: “Господи, избави ме от такива последователи”

Една от печалните страни на движението за праведността чрез вяра през всички векове се е явявал факта, че живата опитност на общение с Бога се заменяла само с увличане по теория. А в ръцете на тези, които не разбират духовната същност на праведността чрез вяра, теорията става опасно оръжие.

Това противоречие имало място и през осемдесетте години. То също не изчезнало и през деветдесетте. И дори днес ние често се сблъскваме с него.

Притчата за десетте девици придобива ново значение, когато я съпоставим с живеещите непосредствено преди Второто пришествие на Исуса. Всичките десет заспали. “И докато се бавеше младоженецът, додряма се на всичките, и заспаха”. (Мат. 25:5). Как е станало така, че петте мъдри също заспали, но когато дошъл младоженецът, се оказали готови? Мисля, че ще се съгласите с това, че те заспали по независещи от тях причини.

Когато Бог казал на Израилевите синове, че молитвата им е чута и тези, които са на двадесет години, ще загинат в пустинята, - какво все пак се случило с тези, които още не били навършили двадесет години? Защо те толкова дълго скитали из пустинята? Възможно е и в историята на адвентното движение по същия начин да имаме период на скитане из пустинята по причини, независещи от нас. Но ще настъпи време, когато Господ още веднъж ще каже: “Влезте и наследете обещаната на вас земя”.

Вестта, призоваваща израилтяните да влязат в земния Ханаан, звучала по време на целия им път. Бог през цялото време оставал с тях, водил ги и ги наричал: Свой народ. Благодарен съм на Бога, че е показал такава любов към Израиля. И днес Той по същия начин безкрайно обича Своя народ.
ПУСТИНЯТА ПРИСПИВА НАРОДА
Израилевите синове отказали да влязат в обетованата земя, затова през четиридесетте години те останали в пустинята. Причината, поради която толкова дълго време не могли да влязат в тази земя, се свеждало до маловерието. В техните отношения с Бога нямало доверие. В подобно състояние може да се намира както отделната личност, така и цялата църква. Пустинята е резултат от неверието, а обетованата земя – резултат от вярата. Това е толкова просто.

Какво все пак се случило с Израилевия народ след като той, загубвайки възможността да влезе в ханаанската земя, се обърнал обратно, към пустинята? Може да се направят няколко паралела между съвременното адвентно движение и положението на старовременните евреи. Първата реакция на евреите срещу наказанието била плач и вопли, и дори частично покаяние. Обаче по-късно, част от тях се опитвала да щурмува Ханаан. Те искали да го превземат със свои собствени сили. Мойсей ги молил да не правят това. Тези, които се опитали да завоюват Ханаан, се откъснали от основната маса на Божия народ, образувайки отделна групировка. Те се опитали сами да направят това, което е възможно само за Бога. Заради своето непослушание, маловерните евреи претърпели жестоко поражение. Наложило се да се върнат обратно.

А ето още една групировка, опитала се да направи същото, само че по друг начин. Оглавил я Корей и неговите приятели Датан и Авирон. Вместо да се примирят със създалото се положение, те казали: “Мойсей не е ли взел върху си прекалено голям дял? Всеки от нас е свят, и какъв е той изобщо?” Корей и съмишлениците му започнали да провеждат дейност, насочена към свалянето на ръководството, избрано от Самия Бог. Те искали със собствени усилия да достигнат Ханаан и затова постоянно твърдели, че за всичко са виновни ръководителите, а не народа. Само по себе си обществото било свято, и при подходящо ръководство “синовете на Израиля биха се отправили направо в обетованата земя” (Патриарси и пророци, стр. 389). Израил още веднъж проявил неверие, тръгвайки след Корей и неговите съучастници. Бог заповядал на народа си да се върне в пустинята, затова всеки, който отстъпил от облачния стълб, а това означавало че е отстъпил от Божието ръководство и от избрания от Него представител, бил маловерен.

6-та глава на книгата Числа описва по-нататъшната съдба на отстъпниците. Земята се отворила и погълнала Корей, Датан и Авирон. 250 князе били унищожени чрез огън. От жестоката язва загинали 114700 човека, освен инициаторите на бунта.

В съвременното адвентно движение могат да се забележат някои разделения. Те възникват частично поради разногласия по въпроса за праведността, а също по причина на уж погрешния курс на църквата, неподходящото ръководство и грешките на самите вярващи. “Ние трябва да променим всичко”, - заявяват някои. “Трябва да напуснем църквата. Да влезем в обетованата земя”. Със всички тези течения може да се запознаем, изучавайки историята на църквата.

В “Свидетелства към проповедниците” (стр. 32 – 62) Е. Вайт застава срещу опитите за превръщане на църквата във Вавилон. Тя пише, че не е възможно да се стигне до обетованата земя само с излизане от църквата и организиране на ново движение. Почти тридесет страници са посветени на този въпрос. “Христовата църква на земята ще бъде несъвършена, но Господ няма да я унищожи само защото тя е несъвършена” (стр. 46). “Плевелите и житото трябва да растат заедно докато не дойде жътвата; и с нейното настъпване изпитателният срок свършва… В църквата ще могат да бъдат намерени лъжебратя до най-последното време” (Нагледните уроци на Христа”, стр. 72, 73). “Може да изглежда, че църквата е пред падане, но тя никога няма да падне. Тя ще съществува винаги, в същото време грешниците от Сион ще бъдат отсяти”. (“Избрани вести”, стр. 280, т.2).

За коя църква става дума? За строго определена църква като организация на вярващи или за невидима църква, т.е. на всички онези, които познават Христа и обичат Бога, независимо от това, къде се намират? Ако се говори, че църквата се намира на границата на падането, ясно е, че става дума за църквата като организация. Тайното тяло на Христа, т.е. всички верни и свети Негови последователи, където и да са те, никога няма да паднат. “Църквата… остава и през времето, когато грешниците в Сион се отсяват – плявата се отделя от житото. Това е сурово изпитание, но то все пак е неизбежно. Само този, който е победил чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелстване, ще се окаже верен, без петната и пороците на греха, без лукавство в устните си. Ние трябва да отхвърлим самоправедността си и да се облечем в праведността на Христос”.

Затова в съвременния адвентизъм, както и по времето на Изхода, в обетованата земя се устремява същото по дух движение, имащо своето начало в Египет. Сменили се поколенията на хората, но движението си останало същото. Сравнявайки изхода от Египет с адвентното движение, може да се забележат общи закономерности, свидетелстващи срещу правото за организиране на нови течения и срещу оправдаването на отцепили се групи.

Град Съкраменто в Калифорния станал един от центровете на подобно течение, поставило пред себе си задачата да очисти църквата. Проповядвайки известно време в този град, ние имахме възможността по-близо да се запознаем с дейността на новия център. Движението се зародило в Европа, по време на първата световна война. Изглежда, една от причините за неговото възникване била въпросът, поставен пред адвентистите от Германия, - да се носи или да не се носи в ръце оръжие. И след войната, когато нашата световна църква започнала отново да се организира и да урежда вътрешните си работи, някои отказали да се върнат в нея. Те почувствали в себе си силата и желанието да очистят цялата църква. Но ето, че възникнали неприятности сред ръководителите. Един от старите проповедници, завърнал се от Европа, ми разказа за една от унионните сесии, организирана от ръководителите на тази групировка. Сутринта те свалили президента на своя унион, а следобед на същата тази сесия го възстановили в църковна длъжност и дори го избрали за президент на дивизиона.

По-късно ръководството на новото движение било прехвърлено в САЩ. Някои от членовете стигнали до извода, че не било лошо да сменят тези реформатори, които по-рано се опитвали да очистят църквата. И така, появили се хора, които се опитвали да променят самите реформатори.

Веднъж един от на-добродушните адвентни проповедници, Вентън, пътувайки, отседнал за няколко часа в Съкраменто. Той отишъл в офиса на ръководството на реформаторското движение. Там той срещнал сина на ръководителя на реформаторското движение, който го поканил да остане за обяд и след това да помогне в провеждането на вечерното богослужение. По време на беседата този млад човек, който също бил служител на църквата, започнал да говори на пастор Вентън за всичко, което, по негово мнение, било неправилно в църквата на адвентистите от седмия ден. Той дълго време изброявал всички недостатъци, като в същото време Вентън слушал мълчейки. Когато най-накрая младият човек свършил, Вентън казал: “Сине мой, вече съм толкова стар, че сигурно, мога да ти бъда дядо?”

Младият човек кимнал.

“Зная за всички тези църковни недостатъци много преди да се появиш на този свят”, - продължил Вентън.

“Вие сте знаели?”

“Да. А знаеш ли, в какво се състои вашата грешка? Вие се стараете да направите дома чист отвън. В същото време на всеки му е известно, че за да очистиш дома, трябва да се намираш вътре в него.” Всичко застава на мястото си, когато гледаме проблема именно от тази гледна точка.

Нека официалната църква да има недостатъци, но няма друг начин за тяхното отстраняване, освен работата вътре в самата църква.

В Йоан 2:40 се казва, че след като народът не Го послушал, Бог “ослепил очите им и закоравил сърцата им”. А във второто послание към Коринтяните 4:3,4, ап. Павел казва: “Но ако благовестието, което проповядваме, е покрито, то е покрито за тия, които погиват, - за тия, невярващите, чийто ум богът на тоя свят е заслепил, за да ги не озари светлината от славното благовестие на Христа, Който е образ на Бога”.

В първия текст се казва, че Бог ослепил очите на тези, които не вярвали, а в другия – дяволът. В такъв случай кой все пак го е направил – Бог или дяволът? А може би и само хора? И какво всъщност представлява тази слепота?

“Юдеите отказват да смятат Христос за Месия и затова не могли да видят, че всички техни церемонии загубили всякакъв смисъл, че жертвите и жертвоприношенията им били лишени от всякакво значение. Покривалото на упоритото неверие, създадено от самите тях, и досега закрива очите им. Ако бяха приели Христа – праведността на закона, това покривало би било премахнато.

Пред очите и сърцата на мнозина християни също съществува подобно покривало… Богатството ги заслепява. Сърцата на мнозина християни се намират в състояние на вражда с Бога. Те може да говорят за Христос като за свой Спасител, но накрая Той ще им каже: “Не ви познавам”.” (Избрани вести, т. 1, стр. 239)

Различните вещества по различен начин реагират на слънчевата светлина: восъкът се топи, а глината се вкаменява.

Светото Писание ни говори, че Бог закоравил сърцето на фараона. По какъв начин? Той ли заповядал, сърцето му да стане жестоко? А може би лишил фараона от възможността да прави избор? Не. Сърцето на фараона се оказало подобно на глина под палещото слънце.

Жестоко нещастие постига две християнски семейства. В едното застрашително се вдигат към небето юмруци: “Така ли, Ти, Господи, смяташ да се отнасяш с нас?” Членовете на това семейство са подобни на глината. В другото – вдигат към небето очи и се молят: “Бог дал, Бог взел; да бъде благословено Неговото име”. Това семейство е като восъка. И всичко, което прави Бог, открива пред погледа категорията и качеството на материала, от който сме направени. Дяволът пък постоянно се

бори, ние да си останем глина, и да не ставаме восък. Иска ми се да вярвам, че мнозина от онези, които са скитали из пустинята, преди да бъдат погребани в пясъците, все пак придобили плътски, меки, нежни сърца от восък.

Когато народът се скитал из пустинята, той, трябва да е нараснал в числено отношение. Населението на обетованата земя, където живеели исполините, също се увеличавало. Както казва един от проповедниците: “Жените – исполини са раждали двадесет килограмови младенци!” Числеността на населението нараствала и в Ханаанската земя.Дали количественият ръст се явява показател на успеха? Мислейки така, съвременното адвентно движение може лесно да се поддаде на измамата. Според статистическите данни, през последните години църквата постоянно нараства. Ние мислим себе си, ако мислим, че нараствайки числено, църквата ще процъфтява. Тук се смесват съвсем различни понятия – количество и качество. “Ако количеството би се явявало критерий за успеха, сатана би имал очевидно предимство, тъй като неговите последователи са много повече в този свят. Само степента на нравственото състояние определя успеха. Той е в добродетелта, в образоваността, в благочестието на хората, съставляващи нашата църква, но никак не е в числеността, която понякога може да служи като причина за радост и благодарност” (Свидетелства, т. 5, стр. 3, 32).

Жалко, че губим толкова много време, да броим Израил, вместо да обърнем внимание на духовното му състояние. Сравнявайки отчетите за последната година със сведения за първоначалната численост на църквата, ние често се поздравяваме с успеха. Но ако бяхме гледали по-дълбоко, бихме паднали на колене.

Е. Вайт в своята книга “Християнско служене” (1903 г.) писа: “Господ е благ. Той е милостив и добър. Той знае всяко дете. Той с абсолютна точност познава делата на всекиго. Само Той може да даде вярната преценка за човека. Не е ли по-добре за нас да оставим на страна списъка на своите заслуги, а също и списъка на чуждите недостатъци и да предоставим възможността на Бог Сам да извърши Своята работа? Венецът на славата ще бъде връчен на този, който се отнася по-внимателно към работата, която Бог му е поверил.” (стр. 268)

Ние трябва веднъж завинаги да скъсаме със списъка на своите заслуги, със самопрославянето! Та ние сме все още тук!

Заслужава си да обърнем внимание и на друго обстоятелство. “През всичките години на скитането си из пустинята народът постоянно чувствал Божия укор” (патриарси и пророци, стр. 406). Бог повелил на Израил да спре обреда на обрязването, който служил като специален отличителен белег за Божия народ. Те трябвало също да прекратят и празнуването на Пасхата. “целта на скитането из пустинята не се свеждала до наказание на възстаналите и роптаещите. По-скоро то било период на възпитание за подрастващото поклонение, своеобразна подготовка за влизането в обетованата земя” (също, стр. 407).Ние знаем, че всичките десет девици задрямали, но само пет от тях се оказали подготвени, когато дошъл младоженецът. Ясно е, че те заспали поради независеща от тях причина. Но е възможно и сами да заспим, както това се случило с повечето от нашите предци в пустинята. А младото поколение, т.е. хората под 20 години, принудено да се скита из пустинята заради неверието на своите бащи, изглежда, усвоило от тях този дух на неверие. Може ли да се случи нещо подобно и днес?

Случвало ли ви се е още от детство да чувате: “Трябва да бъдеш добър. Ако бъдеш добър, Исус ще те обича. “ Или: “Трябва винаги да постъпваш правилно. Ако постъпваш винаги добре, тогава ще отидеш на небето?” Възможно ли е, някои родители там в пустинята, да са възпитавали неправилно децата си? Тяхната представа за вяра се свеждала до следното: За да влезеш в обетованата земя, трябва да вършиш добри дела. Те били сигурни, че пътят за постигане на небето бил вяра плюс дела, а не спасение единствено чрез вяра. Към какво е довела подобна представа? Историята на живота на израилтяните в пустинята е ярък пример за постоянно неверие към Бога.

Какви са възможните причини за това? Да допуснем, че Бог е допуснал изпитание специално за тях. “Щом не ми се доверявате, нека тогава четиридесет години ви обгаря слънцето в пустинята”. Би ли могъл да постъпи така един любящ Бог, Когото Исус толкова ясно е изявил в живота си тук на земята?

А може би, Бог определи на евреите четиридесет години скитане из пустинята, за да се зароди в някои от тях вярата, необходима за влизането в Ханаан?

Или може би Бог предвидил, че за четиридесет години, условията отчасти ще се променят? Изучавайки Второзаконие, вие вероятно сте забелязали, че народът безпрепятствено влязъл в обетованата земя не защото постигнал нещо или го заслужил, и дори не защото цялото общество било изпълнено с вяра, способна за ги въведе в Ханаан…

… Мойсей се обърнал към народа, който най-накрая застанал на границата с обетованата земя и му напомнил миналото: “Да не говориш в сърцето си като си казваш: Поради моята правда ме въведе Господ да завладея тая земя, защото поради нечестието на тия народи Господ ги изгонва от пред тебе” (Втор. 9:4).

След това за тези, които недочули думите, той повторил: “Не поради твоята правда, нито поради правдата на твоето сърце, влизаш ти да притежаваш земята им; но паради нечестието на тия народи Господ твоят Бог ги изгонва от пред тебе и за да утвърди думата, за която Господ се е клел на бащите ти, на Авраама, Исаака и Якова. Знай, прочее, че Господ твоят Бог не ти дава да притежаваш тая добра земя поради твоята правда; защото сте коравовратни люде” (ст. 5,6).

Дали си извадили поука от това? “Помни и да не забравиш, колко си раздразнявал Господа твоя Бог в пустинята; от деня, когато излязохте из Египетската земя, догдето стигнахте на това място, вие сте били непокорни Господу”. “От първия ден, откак ви познавам, вие сте били непокорни Господу” (ст. 7, 24). Мойсей завършил своята реч. Той чувствал приближаването на смъртта. “Защото аз знам непокорството ти и коравината на врата ти. Ето, догде съм още жив между вас днес, вие сте били непокорни Господу, а колко повече ще бъдете след като умра (Втор. 31:27).

Всезнаещият Бог предвидил, че народа като цяло, няма да успее там, където се бяха препънали неговите предци. Той също знаел, че за четиридесет години езическите народи на Ханаан ще препълнят чашата на беззаконието. И тогава Бог сложил край на всичко това. След толкова дълго изпитание Бог повел Израилевите синове през Йордан в обетованата земя.