Дългият път към родината от изхода до пришествието



страница6/11
Дата22.07.2016
Размер1.47 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Какво е постигнало съвременното адвентно движение? Ясно е, че заради неверието си, ние не можахме да влезем в обетованата земя. Независимо, че Бог направил всичко за нас, ние се обърнахме назад, в пустинята. Много години се скитахме през цялото това време повечето от нас оставаха “слепи”.

“Мнозина тогава, в Минеаполис, така и не можаха да се избавят от лъжливите представи. И тези, които под влиянието на Божествената светлина не се покаяха, няма да могат да бъдат обективни и в бъдеще и ще стигнат до там, че ще наричат изпращаните от Бога вести измами”.

Някои ще отхвърлят учението си за праведността чрез вяра, наричайки го заблуда.

“Другите се гордееха с това, че с такава голяма предпазливост се отнасяха към “новата светлина”, така те наричаха това учение; но врагът ги заслепи, и те не можаха да отличат Божиите планове и пътища от заблудите. Те се основаваха на собствените си измамни представи” (Бюлетин от генералната Конференция 1883 г., стр. 184, 185). В своето забележително писмо, написано към доктор Морган на 7 декември, 1901 година, Е. Вайт отбелязва следното: “Тези малцина, които сега се стараят да намерят път за преодоляване на пропастта, създадена от нашата самонадеяност, трябва да действат внимателно, без да бързат, защото ако носителите на истинската светлина сами не устоят, тогава кой ще застане на тяхно място?”

Преглеждайки историята на адвентното движение, могат да се изброят имената на тези, които са защитавали учението за спасение само чрез вяра в Христа.

В навечерието на двадесетото столетие са били известни имената на пет проповедника, стояли твърдо зад принципите на праведността чрез вяра. Това са Джоунс, Вагонер, Беленджър, Чадвик и Лутер Варрен. Четирима от тях напуснали църквата.

И, разбира се, мнозина с недоверие и дори критично се отнесли към проповядваната от тях истина, вземайки под внимание това, че се оказали вероотстъпници, т.е. напуснали църквата. Ето защо Е. Вайт писала за тези, които “се опитват да намерят пътя за преодоляване на пропастта”. Тя ги съветвала да не прибързват, да действат постепенно и… да останат в църквата до самия край на “скитането из пустинята”. Защото в пустинята народът чул Божия глас: “Стига сте обсаждали тази планина, обърнете се на север”.

Господ с абсолютна точност е осведомен за същността на всяко историческо движение: “Аз избирам едни или други пътища и средства така, че вие да видите, че управлението е в Моите ръце”. Тези най-обикновени средства, които използва Бог за осъществяването на Своето велико дело на праведност, ще предизвикат учудване сред Неговия народ.

Като прегледах цялата Библия и каталога на произведенията на Е. Вайт, не намерих практически нито едно потвърждение на това, че човекът ще трябва “да завърши Божието дело”. Подобна фраза е плод на нашата фантазия. Ние вече сме свикнали да чуваме: “Да станем, да завършим божието дело”. Не вярвам, че Господнето дело ще приключи, преди в него да се намеси Самият бог. А това ще стане, когато всички народи на земята препълнят чашата на беззаконието. Виж Откровение 11:18. Тогава всички, обичащи Господа, под Неговото непосредствено ръководство, ще вземат участие в заключителното провъзгласяване на евангелската вест. И ще правят това, не поради страха, че Бог ще ги осъди, ако те не свидетелстват. Това ще е резултат от живите опитности на общение с Бога, опитности, дотолкова ярки и многочислени, че обичащите Господа просто няма да могат да мълчат.

А сега, нека помислим, дали не е напъпило време да се преклоним пред Бога и да признаем: “Господи, ние окончателно се изчерпахме, но няма успехи. И както изглежда няма да има и никога. Единственото, на което се надяваме, е Ти Самият да завършиш делото Си. Запали в нас желанието да се предадем изцяло под Твоето ръководство и контрол.”

“С необикновена точност Всевечният Бог води сметка за всеки народ, всяка нация. И докато звучи нежният глас на Неговата милост, призоваващ към покаяние, сметката остава открита. Но, когато цифрите достигнат определен предел, установен от Бога, ще настъпи времето на Божият гняв. Сметката ще бъде закрита. Божието търпение ще се изчерпи.” (Свидетелства към църквите, том 5, стр. 208)

Божията милост и до сега се простира над всички заблудили се Негови деца. Търпението и любовта, която Бог е проявявал към израилевият народ, въпреки, че “сърцето им не е било право пред Него и те не били верни на неговия завет”, Той проявява днес и към нас. Защото “Той, като много милостив, прощаваше беззаконието им и не ги погубваше; Да! Много пъти въздържаше гнева Си и не подигаше всичкото Си негодувание; и Си спомняше, че бяха плът, вятър, който прехожда и не се връща.” (Пс. 78:38-39).

“Както баща жали децата си, така Господ жали ония, които Му се боят. Защото той познава нашият състав, помни, че ние сме пръст.” (Пс. 103:13,14)


МОЙСЕЙ УДРЯ СКАЛАТА

“И в първия месец дойдоха израилтяните, цялото общество в Цинската пустиня; и людете останаха в Кадис. Там умря Мариам, и там биде погребана” (Числа 20:1). Библията много накратко ни съобщава за тези, които умрели в пустинята. Няма ги дългите погребални церемонии, които сме свикнали да виждаме при погребването на някой виден държавен деец. Само няколко думи. Може би, това има някакво значение и за нас.

“А вода нямаше за обществото, тъй че те се събраха против Мойсея и против Аарона. Людете се скараха с Мойсея, като говориха казвайки: О, да бяхме измрели и ние, когато братята ни измряха пред Господа!” (ст. 2,3).

Тук става дума за смъртта на Корей, Датан и Авирон. И такава позиция заел народът, стоящ на границата с обетованата земя. Въпреки предимството в положението на Израилевия народ в сравнение с предшестващото го поклонение, вярата му не била по-голяма от вярата на онези, които не могли да влязат в Ханаан преди четиридесет години.

“Защо изведохте Господнето общество в тая пустиня да измрем в нея, ние и добитъкът ни? И защо ни изведохте из Египет, за да ни доведете на това лошо място, което не е място за сеене, ни за смокини, ни за лозя, ни за нарове, нито има вода за пиене?” (ст. 4,5)

Ако сте изучавали тази история, вероятно сте забелязали, че изчерпването на водата се оказало едно от най-ярките доказателства за края на скитанията из пустинята. Та нали, започвайки от Рафидим, много преди освободеният от робство израил да достигне до Синай и в продължение на цялото странстване из пустинята, никога не е имало недостиг на вода. Накъдето и да се движели, където и да спирали, водата избликваше от земята, от скалите, винаги ги съпровождала. Настъпвал края на техните странствания из пустинята. Водата изчезвала. Появявал се радостният признак, че това е краят, сега вече те ще са в Обетованата земя, където водата е в изобилие и повече няма да имат нужда от чудо. Обаче, когато са налице всички признаци за приближаване към Обетованата земя, много зависи от това, през какви очи гледаме – през очите на вярата или на неверието.

Един, чувайки за някакво ужасно събитие, се плаши и изпада в паника. Друг, съглежда в произтичащото знак за приближаващото Пришествие на Христа и с радост отправя поглед в бъдещето. Двама души съобщават, че в близко време, трябва да бъде учреден декрет за неделния ден. Единият възкликва: “Не е ли ужасно това?”, другият спокойно казва: “Не е ли прекрасно това?”. Вие напълно точно може да определите, каква ще бъде реакцията ви към това събитие. Ще се поддадете ли на паниката или ще кажете: “Благодаря ти Господи, Ти скоро ще дойдеш”?

Народът викал и се бунтувал, тъй като нямало вода. Той не чувствал радост от това, че водата изведнъж изчезнала. Мойсей и Аарон излезли от тълпата на разярените хора и се приближили към скинията. Там, те паднали по лице и в този момент им се явила Господната слава. “И Господ говори на Мойсея казвайки: Вземи жезъла и свикай обществото, ти и брат ти Аарон и пред очите им говорете на канарата и тя ще даде водата си; така ще им извадиш вода из канарата и ще напоиш обществото и добитъкът им. И тъй, Мойсей взе жезъла, който беше пред Господа, според както Той му заповяда; и като свикаха Мойсей и Аарон обществото пред канарата, той им каза: Чуйте сега, вие бунтовници…” (ст. 7-10)

Странни думи излезли от устата на този, който бил почитан, като най-кроткият човек на земята. По природа, Мойсей бил избухлив човек. Той убил египтянина и избягал от фараона. Четиридесет години от живота му на овчар, го научили на кротост и на смирение. Но тук, за някакъв кратък момент, той загубил опора в Бога и неговата природна избухливост веднага се проявила.

“Чуйте сега вий бунтовници…” Бяха ли те бунтовници? Да, той казал истината, но с неподобаващ дух. Едно да говориш истината, а друго е да я провъзгласяващ с неподобаващ дух. Нямаме ли и ние подобна вина? “Чуйте сега вий бунтовници! Да ви извадим ли вода от тая канара?” (обърнете внимание на думите “да ви извадим ли”) “Тогава Мойсей вдигна ръката си и с жезъла си удари канарата два пъти, и потече много вода, та обществото и добитъка им пиха.” (стихове 10,11)

А ето и още един пример, как Бог отговаря на молитва, която не е по волята Му. Първо, Господ не искал израилтяните отново да пият вода от скалата. Ето защо, той спрял потока извиращ от нея. Второ, Бог не искал народът да получи вода по начина, по който се възползвал Мойсей. И все пак това се случило. Водата бликнала, въпреки, че Мойсей ударил скалата. Човек по неверни пътища приближаващ се към Бога, за известно време ще има успех, но за твърде кратко. Понякога Господ увенчава с положителен резултат и неправилен подход. Но това единствено заради честта и оправдаване на името Му.

Мойсей в много неща не бил прав. Преди всичко истината никога не бива да бъде казана разпалено. Второ, той проявил неверие към Бога, като се обърнал към обществото с въпроса: “Да ви извадим ли вода от тая канара?” И трето, задавайки този въпрос, той присвоявал за себе си силата, принадлежаща единствено на Бога. Мойсей знаел, че не те, т.е. не той и не Аарон ще извлекат вода от скалата. Това било работа на самия Бог. Да присвоят за себе си това, което принадлежи изключително на Бога, бил най-големият грях, проявен от Мойсей и Аарон. Това било ехото на първата лъжа на дявола още в Едемската градина.

“Не трябва да се надявате на Бога, внушавал сатана, вие сами може да го направите”. От друга страна, може би Мойсей имал предвид друго, което на пръв поглед може дори да служи като оправдание за него. Когато Мойсей казал: “Да ви извадим ли”, възможно е той да е имал предвид себе си и Бога, т.е. нещо като сътрудничество с Него. “Едната част ще направи Бог, а другата – аз. Да извадим ли аз и Бог вода за вас от тази скала?”

Може лесно да се изпадне в погрешно разбиране на принципите за сътрудничество. Смятам, че човешката сила плюс Божията сила в крайна сметка не дават нищо. Единственото, за което Бог помолил Мойсей, било да се обърне към скалата.

Как разбираме днес обръщането към скалата? И какво е скалата? “Защото пиеха от една духовна канара, която ги придружаваше; и тая канара бе Христос” (1 Кор. 10:4). Обръщането към Христос, към скалата, се нарича молитва. Мойсей съзнавал, че той не може да направи нищо, дори частично, за да потече вода от скалата. Всичко било в Божиите ръце. Обърнете внимание на това, че Мойсей в този случай действал, поддавайки се на всеобщото настроение на недоверие, възбудени страсти, разрив с Бога. Тъй като всяко ново поколение на Божиите деца се явявало резултат от отслабване на врата, вероятно и Мойсей започнал да се колебае, докато най-накрая не настъпил кулминационният момент. Не може да не се забележи, че времето на отговорността за толкова дългото скитане на народа из пустинята го притискало. Когато той почувствал, че и това поколение се оказва неспособно да влезе в обетованата земя – не издържал. Вниманието му се оказало съсредоточено вече не върху Бога, а върху себе си. Може също да се отбележи, че страхът пред аморейците и другите езически народи, с които им предстояло скоро да се срещнат го угнетявал. Мойсей започнал да губи своето упование в Бога. Всичко това довело до съдбоносното събитие при скалата.

Мойсей прекрасно осъзнавал всичко. Пред него били фактите от миналото. То знаел, че не с негова сила народът безпрепятствено преминал по сухо Червеното море. Не той бил този, който давал манна на народа. Бидейки водач на израилевия народ, Мойсей през целият път постоянно изпитвал своята зависимост от бога. Не веднъж стигал до извода, че само Господ е могъл да направи всичко, а от него се изисквало само да гледа към Бога.

Но, въпреки че Мойсей разбирал и чувствал прекрасно всичко, той все пак започнал да нанася удари по скалата. На дело всичко се оказало много по-сложно.

Преди всичко, той проявил ненужна самостоятелност и излязъл извън границите на Божието повеление. Получила се схемата – Бог плюс моите усилия, вместо да се смята – само Бог. При това скалата вече получила удар. Христос трябвало да умре само един път. “Така и Христос, като биде пренесен еднаж…” (Евр. 9:28)

Със своята необмислена постъпка, Мойсей разрушил символиката, която Господ имал предвид, но най-страшното тук било, че човек си присвоява принадлежащото изключително на Бога. В този случай, съзнателно или не, славата се приписвала на човекът, а не на създателят на световете. “Да ви извадим ли… вода?” Досещате се на кого са преписвали част от славата, когато бликнала водата? Както и да е, “оправданието – това е дело, което извършва Самият Бог, хвърляйки в праха всичката човешка слава и правейки за човека това, което със собствената си сила той не може да направи” (Свидетелства към проповедниците, стр. 456).

Не е задължително да бъдеш на мястото на Мойсей, за да нанасяш удари по скалата. Вземете Петър.

Учениците се насочили към градината. Петър бил въоръжен с меч, и когато видял, че ги обкръжава тълпа разярена сган, извадил меча и ударил приближилия се към него слуга на първосвещеника. Подобно на Мойсей, Петър ударил по скалата. И въпреки, че отсякъл само ухото на слугата, все пак тази постъпка означавала удар по скалата. Исус обещал да се грижи за Своите последователи, и Той изобщо не се нуждаел от тяхната помощ.

Тази случка била само началото на това, което станало с Петър по-нататък. В дома на Каяфа войниците започнали да нанасят побой над Исус. Ударите следвали един след друг. След това, покривайки главата на Христа с някакъв парцал, и нанасяйки Му удари, те крещели: “Ако Си пророк, кажи, кой Те удари?” Войниците по най-различни начини се гаврели над Месия, те свалили облеклото Му и Го заплюли в лицето.

И през цялото това време Петър стоял пред огъня. Някой го обвинил, че той е последовател на Исус. Петър се оказал в затруднено положение. Той вярвал в Бога, но смятал, че към Божията сила трябва да прибави и собствените си сили. Той започнал да се защитава. Ученикът мислил, че Бог помага само на тези които си помагат сами. И, подобно на Мойсей, той ударил скалата.

Петър не знаел, че скалата, по Която нанесъл толкова жесток удар, е Камъкът, който отхвърлили зидарите. “Спасявай се… Предприемай нещо. Излизай от това положение сам”. Разбира се, не може да се каже, че апостолът във всичко се доверил на себе си. Известно време той чувствал връзката с Исус, а след това ударил по Скалата. Но за Христос това бил най-мъчителният удар.

Този проблем съществува от началото на човешкия род. Идвайки на поклонение пред господа, Кайн и Авел получили определени указания. Обаче Кайн решил: “Ще направя вещо и от себе си”. И той донесъл и сложил пред Бога плодовете на своя труд и страдания. Подобно на Мойсей, Кайн ударил по скалата. Ние съвсем не твърдим, че той не е вярвал в Бога. Кайн дошъл на поклонение пред Бога и следвал всичките Негови указания, но… до определено време. В удобен момент той добавил към тези указания и нещо от себе си.

Така е било през всички векове. Разбира се, Бог никога не е обещавал да прави всичко за нас. Но има неща, които само Той може да направи за нас. Бог ни е обещал помощ в борбата срещу греха и сатана. “Сам човек не е в състояние да се спаси. Божият Син се сражава за него и, дарявайки на човека Своите Божествени качества, го поставя в по-изгодна позиция” (Ревю енд Хералд, 8 февруари, 1898 г.). Най-важното за нас е да знаем точно, какво е обещал Бог, и нито на йота да не престъпваме тези граници. Ние трябва с вяра и молитва да поверим на Небесния Отец това, което според Неговите думи, Той Самият ще направи за нас. И така, един от основните уроци, получени при скалата в пустинята, се заключавал в усвояване на принципите на “сътрудничество”, в изявяване на неговите граници.

Водата, бликнала от скалата, също символично сочи към Христос. “А в последния ден, великия ден на празника, Исус застана и извика казвайки: Ако е някой жаден, нека дойде при Мене и да пие. Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му, както рече писанието. А това каза за Духа, който вярващите в Него щяха да приемат” (Йоан 7:37-39).

Всичко, което може да направим, за да се избавим от греха, е да пием водата на живота, бидейки в постоянна връзка с Христа чрез молитва и изучаване на Неговото Слово (виж Избрани вести, т. 11, стр. 343 Планинската проповед на Христа, стр. 113).

“Но Господ каза на Мойсея и Аарона: Понеже не Ме вярвахте за да Ме осветите пред израилтяните, за това вие няма да въведете това общество в земята, която им давам” (Числ. 20:12).

Можете ли да си представите, как се почувствал Мойсей, когато чул тези думи?

Първите четиридесет години от живота си, Мойсей прекарал в училища, във военните академии на Горния Египет. През следващите четиридесет години той бил принуден да учи отново. Наложило се да се откаже от всичко, което бил придобил в Египет, и, най-вече, да се освободи от такива качества, като самонадеяност, самодоволство, независимост. Към края на четиридесетгодишното си пребиваване в пустинята, Мойсей се научил изцяло да се доверява на Бога. Той стигнал до извода, че самият той не е способен на нищо.

И макар че Мойсей не искал много да се връща в Египет, се наложило да направи това, за да изведе своите съотечественици от робството. Но заради отказа на израилтяните да вървят в обетованата земя, Мойсей отново бил принуден да прекара четиридесет години в знойната пустиня – осемдесет години скитания под изгарящото слънце. От ден на ден в сърцето му растяла надеждата, че ще настъпи моментът, когато наближавайки обетованата земя, народът, толкова лесно поддаващ се на паника и сълзи, най-после ще извика от радост. Мойсей чувствал голямо вълнение и възторг, представяйки си стройните редици на Израилевия народ, влизащ в Ханаан. И ето той получил печална вест – той няма да бъде там.

Мойсей започнал да се моли. Като че ли, той не можел да понесе този удар. Той молил Господа, да бъде разрешено и на него да влезе в обетованата земя. Най-накрая, Бог му казал да не се моли повече за това. Очевидно, Мойсей се молил толкова искрено и настойчиво, че Господ бил готов да отстъпи. В края на краищата вождът на Израиля се примирил с мисълта, че ще му се наложи самотно да се изкачи на планината Нево и там, сред голите скали, да умре.

По това време израилтяните изпратили на жителите на Едом вестта, че се готвят да преминат през територията им. Интересно е, че тогава станала срещата между потомците на двамата братя – Яков и Исав. Потомците на Исав изпратили отказ: “Вие няма да минете през земята на Едом”. Днес по тази територия минава така наречения “Царски друм”. Най-краткият път за Ханаан минава между отвесни скали. Според Божия план, Израилевите синове трябвало да минат точно по този път. Господ бил готов да повлияе върху сърцата на жителите на Едом, да позволят на евреите да преминат през техните земи.

Но израилевия народ нямал достатъчно вяра и за втори път отстъпил от границите на обетованата земя. Евреите тръгнали да обикалят страните около Едем. Минали още две мъчителни години, преди да стигнат до границите на Ханаан от другата страна.

“И така, израилтяните, цялото общество, отпътуваха от Кадис, и дойдоха при планината Ор. Тогава Господ говори на Мойсея и Аарона на планината Ор, при границите на Едомската земя, казвайки: Аарон ще се прибере при людете си, защото няма да влезе в земята, която съм дал на израилтяните, понеже не се покорихте на думата Ми при водата на Мерива.” (Числ. 20:22-24).

От четиримата, останали живи от онези, които над двайсетгодишна възраст излезли от Египет, двама трябвало да умрат. Аарон бил първият.

И ето Мойсей, Аарон и Елеазар, който трябвало да стане свещеник на мястото на баща си, се изкачили на склона на планината Ор. Ще имате ли достатъчно сили да си представите собствената си смърт и погребение, знаейки точно, кога ще стане това? Господ казал: “Изкачи се на планината… и Аарон ще се прибере при людете си и ще умре там.”

Народът, стоящ в подножието на планината наблюдавал как три самотни фигури се отделили от стана и започнали да изкачват планината.

Израилтяните, знаейки, че Аарон ще предаде своите одежди на Елеазар, се досещали какво ще се случи. Мойсей чувствал, че ще мине малко време и същата участ ще постигне и него. По време на изкачването, те трябвало да са си спомняли живота си в Египет. А може би, тяхната памет възкресила онзи момент, когато Аарон и Мариам спасявали своето малко братче и го криели в тръстиката. Някога пътищата им са се кръстосвали, и сега, вероятно, те си разказвали един на друг своите радости и скърби, грешки и успехи, разочарования и надежди. Може би те си спомняли и онова време до планината Синай, когато Аарон, поддавайки се на всеобщото настроение, излеял златния телец. И тогава Аарон, може би, още веднъж паднал на колене и помолил Бог за прощение. Така те се изкачвали все по-нагоре и по-нагоре.

Най-накрая, достигайки върха на планината, Аарон умрял в ръцете на своя брат Мойсей. Бихте ли искали някога да видите Мойсей и Аарон, прегръщайки се и плачещи от радост?

Според библейския доклад, Мойсей взел първосвещеническите одежди на Аарон и облякъл с тях Елеазар. Двамата изкопали гроб и погребали своя роднина. След известно време израилевото общество видяло, че от планината Ор слизат само двама. Небесният Бог и ангелите наблюдавали тази сцена, пълна с драматизъм. Всичко това трябва да е изпълвало с неизразима скръб сърцето на Божия син.

Ако бихте поставили точка на събитието на планината Ор, то, вероятно, в нас биха се породили съмнения и въпроси. Но това не бил краят на тази история. Нашият свят е свят на грях и несправедливост, но Бог никога няма да ни счита отговорни за това, че сме се родили в него. Небесният Отец е приготвил такова Бъдеще за човека, което с лихва ще възнагради за това, че се е оказал роден в този свят на зло. Всеки има еднакви възможности да приеме Божия план. Не възниква ли във вас чувство на благодарност към Бога за това, което е направил за вас?
СТРУВА ЛИ СИ ДА РАЗСЪЖДАВАМЕ ВЪРХУ ТОВА?

Законниците обикновено задават въпроса: “Какво може да се прави, и какво не може?” Хората, изучаващи световните религии, си поставят за цел да отговорят на въпроса: “Коя е истинска?” Тези, които вярват, че ще дойде краят на този свят, искат отговор на въпроса: “Кога?” Теоретиците на учението за праведността чрез вяра търсят отговор на въпроса: “По какъв начин?” А практиците на същото това учение питат: “Кой?” Има определен кръг от хора, всичко възприемащи с разума си, които постоянно искат да знаят отговорите на въпросите: “Защо?” и “За какво?”.

Изглежда, такива имало и в дните на Мойсей. С недоумение те питали: “А защо да гледам към змията?” И, умирайки в страшна агония, те се утешавали с мисълта, че загивали в търсене на истината.

Израилевият народ тръгнал да обикаля земите около Едом, за което били необходими цели две години. “А когато отпътуваха от планината Ор, по пътя към Червеното море, за да обиколят Едомската земя, людете излязоха от търпение в душата си поради пътя. И людете говориха против Мойсея, казвайки: Защо ни изведохте из Египет да измрем в пустинята? Защото няма ни хляб ни вода, и душата ни се отвращава от тоя никакъв хляб” (Числ. 21:4,5). Колко огорчения и досада са свързани понякога с храната!

“Затова Господ изпрати между людете горителни змии, които хапеха людете, та измряха много люде от Израиля. Тогава людете дойдоха при Мойсея и казаха: Съгрешихме за гдето говорихме против Господа и против тебе, помоли се Господу да махне змиите от нас. И Мойсей се помоли за людете. И Господ рече на Мойсея: Направи си една горителна змия, и тури я на висока върлина; и всеки ухапан, като погледне на нея, ще остане жив. И тъй, Мойсей направи медна змия и я тури на най-високата върлина; и когато змията ухапеше някого, той, като погледнеше медната змия, оставаше жив.” (ст. 6-9).

1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница