Длъжността на прокуратора в Римската империя

Длъжността на прокуратора в Римската империя

На езика на гражданското право терминът означава “адвокат”, т.е. представител, свободно избран от даден човек, който го замества при някаква устна или писмена уговорка и се заема с определено дело за сметка на този човек.

В разговорния или в административния език прокуратор се нарича довереният човек, на когото поверявате грижата да ви замества в стопанисването на земеделски имот или в управлението на търговски дела. Прокуратор е клиентът¹, който при отсъствието на своя патрон защитава неговите интереси, който е упълномощен да се грижи за собствеността на свой приятел, получава неговите приходи, ръководи неговото предприятие и осигурява благосъстоянието му. Прокураторът може също да бъде съветник, упълномощен да защитава интересите на жена, която разполага с благосъстояние отделно от своя съпруг.

Най-често това е освободен роб или роб, когото господарят назначава за управител на собствеността си и му поверява отговорността за всички останали роби, натоварва го с някаква специфична задача в къщата си, в зимника, в птичарника и т.н. или с доверителна мисия. Прокураторите от този вид са доста многобройни в големите римски семейства - особено в края на републиката и началото на империята².

Императорът също има свои прокуратори, както и останалите римски граждани, за да управляват неговия частен имот. Когато императорът става господар на част от империята и хазната, която се обогатява с данъци от провинциите, той използва прокуратори за управляване на това богатство и поверява всяка част от него на свои верни хора. Естествено той да използва за такива функции освободени роби, които да може отблизо да управлява и наблюдава.

Но в същото време императорът реорганизира съсловието на конниците и държи да му отреди съществена роля начело на сенаторското съсловие, което тогава е лишено от част от своите привилегии. За тази цел императорът трябва да осигури на конниците определени функции - от тях той също прави прокуратори. Тацит пише: “Прокураторите в някои провинции, които имат на свое подчинение войска, се назначават изключително от средата на конниците и играят роля на доверени лица на императора, противопоставени на наместника, обикновено (особено при Юлиево – Клавдиевата династия) представител на сенатската аристокрация.”³

Императорът поверява на прокуратори управлението на някои администрации и им дава титлата procuratorеs Augusti, докато други прокуратори - тези, които не са освободени роби - са наречени просто procuratorеs. Така той разграничава своята лична администрация от държавната администрация. Когато се поверяват постове на освободени роби, те са близки довереници на самия император. Другите се дават на официални функционери.

И. Свенцицкая пише: “Идеята за пълновластната монархия е неприемлива за римляните, които са свикнали да се смятат за равноправни граждани. Затова Август се опитва не само да се представи като пазител на старите традиции, но и да включи някои от тези традиции в оформянето на новата система на властта (например уважение към бащата на семейството). Но властта при това е наистина нова. Фактически императорът управлява еднолично преди всичко благодарение на войската. Август притежава доживотни пълномощия като главнокомандващ: гарнизоните от провинциите са подчинени на него. Освен това най-важните в стратегическо отношение провинции са под негово непосредствено управление... В провинциите се появяват специални чиновници, които са на императорската служба – прокуратори. Те осъществяват желанията на императора. Прокураторите се назначават от незнатните, предани на императора хора, чието благополучие зависи изцяло от неговото разположение. По такъв начин зад фасадата на републиката се формира един невинаги забелязван, но действен апарат на личната власт на императора.”⁴

Първите императори спазват това разбиране на основателя на империята. По-голямата част от постовете на прокураторите са заети от освободени роби. По време на Флавиите прокураторските места са все още разделени между двете категории - освободени роби и конници. При Адриан това разделение изчезва и конническото съсловие вече заема всички прокураторски постове с изключение на незначителните длъжности в императорския дворец, които остават поверени на хора от робски произход.
Функции на прокураторите

Техните функции могат да се обобщят в няколко категории:

1. 
   Управители в императорския дом - занимават се с наследството, сметките, складовете, съкровищата, увеселенията и т.н.
   
2. 
   Началници на канцеларията и на счетоводството в Рим (писма, разследвания и т.н.).
   
3. 
   Началници на различни служби в Рим.
   
4. 
   Хора, натоварени да събират данъците в императорските провинции (Аквитания, Германия, Испания, Панония, Сирия и др.) или в сенатските провинции (Азия, Африка, Галия, Сицилия, Ахая, Македония, Кипър).
   
5. 
   Управители на т. нар. прокураторски провинции: Корсика, Юдея, Месопотамия, Сардиния и др. Към тях трябва да се добавят и някои други провинции, които само за известно време и поради особени обстоятелства са били смятани за прокураторски, например Витиния през І в. или Памфилия.
   
6. 
   Началници на финансови и дори административни служби извън Рим (наследство, пристанища, налози, движение и др.).
   

Трябва да разграничим прокураторите, управляващи провинции, от прокураторите, които имат чисто финансови отговорности. Може да се каже, че прокураторите с финансови задължения имат само една мисия – да надзирават събирането на данъците при администрацията, към която се числят. Независимо дали провинцията е императорска или сенатска, те са натоварени да следят за събирането на таксите, които трябва да бъдат преведени в данъчната администрация. Ако самите те не събират данъка чрез свои агенти, трябва да следят за събирането му, да се грижат посредниците да не нанесат вреда на съкровището или да упражнят насилие над данъкоплатците. В работата на прокураторите има много технически задължения според различните видове данъци, които трябва да събират. Тяхна задача е да посрещат и разходите, например когато трябва да се погрижат за заплащането на войските в императорските провинции и за тяхното снабдяване с провизии.

Той предизвиква интерес у християните, защото е свързан с убийството на Иисус Христос. За това, че именно Пилат е произнесъл смъртната присъда над Христос, пише Йосиф Флавий: «По онова време е живял Иисус, мъдър човек, ако изобщо може да се нарече човек. Той е извършил изумителни дела и е станал учител на тези хора, които с готовност са възприемали истината. Привлякъл е към себе си много юдеи и елини. Това е бил Христос. По настояване на нашите влиятелни лица Пилат го е осъдил на смърт.»⁵

В Евангелията не се конкретизира длъжността, която е заемал Пилат. Там той е наречен просто управител (хегемон на гръцки), но древните автори потвърждават, че е бил прокуратор, макар и някои да го наричат префект. Тацит пише: «Нито с човешки средства, нито с щедростта на принцепса, нито с обръщане към божествата за съдействие е било възможно да се пресече позорната за Нерон мълва, че пожарът е предизвикан по негово нареждане. И ето че той, за да обори слуховете, посочва виновни и предава на мъчителна смърт онези, които чрез своите мерзости са си навлекли всеобщата омраза и които тълпата нарича християни. Христос, от чието име идва това название, по времето Тиберий е екзекутиран от прокуратора Понтий Пилат.” ⁶

В речника на Браунригт четем за Пилат: «Името Понтий фактически е фамилия — той се е родил в римско семейство. Името Пилат идва от латинското pilatus и означава човек с копие. Съществуват няколко легенди за произхода му и една от тях гласи, че е бил извънбрачно дете на Тир, царя на Майнц, и е бил изпратен в Рим. Пак според легендата, след като извършва убийство там, Пилат е изселен в Понт в Мала Азия, където върши ред добри дела и за награда е назначен като управител на Юдея. Но по-вероятно е като син на известно римско семейство да е преминал през обичайното дипломатическо обучение и като се е придвижвал постепенно по служебната йерархия, да е стигнал до поста прокуратор на Юдея.»⁷

Придобиваме представа за Понтий Пилат чрез исторически текстове, написани скоро след неговото управление. Според Йосиф Флавий: «Когато преторът на Юдея Пилат води своята войска от Цезарея в Йерусалим, за да презимува там, той решава да внесе в града изображенията на императора върху дръжките на римските знамена и с това да се погаври над юдейските обичаи. А нашият закон забранява каквито и да било изображения. Затова предишните претори са влизали в града без такива украшения на знамената. Пилат е първият, който внася изображенията в Йерусалим, и го прави без знанието на населението, като влиза в града нощем. Когато жителите научават, тръгват на тълпи към Цезарея и в продължение на няколко дни умоляват претора да махне изображенията. Пилат не се съгласява, като казва, че това ще оскърби императора. Тълпата не престава да му досажда и на шестия ден той заповядва на войниците си да се въоръжат тайно, разполага ги в засада в сградата на ристалището, а самият той застава на платформа, изградена на същото място. Когато юдеите възобновяват молбите си, той дава знак и войниците ги обкръжават. Пилат заплашва да съсече незабавно всички, които не престанат да шумят и не се махнат оттам. Юдеите обаче се хвърлят на земята, оголват шиите си и казват, че предпочитат да умрат, но да не допуснат такова нагло нарушение на техния закон. Пилат се изумява от тяхната твърдост в съблюдаването на закона и заповядва веднага да премахнат изображенията от Йерусалим и да ги върнат в Цезарея.»⁸

Някои изследователи смятат, че характерът на Пилат в Евангелията се различава от описания от античните автори, защото в Новия Завет той не изглежда жесток: «Образът на Пилат в каноничните Евангелия не отговаря на реалния, исторически Пилат, който наистина е бил прокуратор и префект на Юдея (надпис, оставен от него, е намерен в жилището на римските наместници в Цезарея). Той е бил известен като изключително жесток човек.”⁹

Филон Александрийски описва събития, които потвърждават, че Пилат е бил безмилостен човек: «Един от хората на Тиберий бил Пилат, който става наместник на Юдея. Не толкова заради честта на Тиберий, колкото за да огорчи народа там, той посвещава в двореца на Ирод в Йерусалим позлатени щитове. Върху тях няма никакви изображения, нито нещо друго кощунствено с изключение на краткия надпис: еди- кой си посвещава в чест на еди-кого си. Когато хората разбират, поставят отпред четиримата царски синове, които не отстъпват на царя нито по достойнство, нито по назначение, и другите му наследници, а също и просто властимащи хора, и започват да го молят да поправи това с щитовете и да не посяга на древните обичаи, които от векове се спазват и са неприкосновени и за царе, и за управници. Пилат започва да упорства, защото по природа е жесток, самоуверен и неумолим. Тогава се надига вик: «Не вдигай размирица, не започвай война, не погубвай мира! Да оскверняваш древните закони, не значи да въздаваш почести на императора! Нека Тиберий не става повод за нападки от целия народ, той не иска да разруши нито един от нашите закони. А ако иска, кажи ни направо, с наредба, писмо или по друг начин, за да не ти досаждаме повече, а да изберем посланици и сами да попитаме владетеля.» Последното особено смущава Пилат. Той се изплашва да не би евреите да пратят наистина посланици и да разкрият и други страни от неговото управление, като разкажат за подкупите, оскърбленията, лихварството, безчинствата, злобата, непрестанните екзекуции без съд, ужасната и безсмислена жестокост. И този човек, чието раздразнение сега задълбочава природната му гневливост, се оказва в затруднено положение: не се осмелява да премахне вече посветените щитове, не иска да върши каквото и да било за радост на подвластните му хора, но същевременно са му много добре известни последователността и постоянството на Тиберий за такива неща. Събралите се разбират, че Пилат съжалява за извършеното, но не иска да го покаже, и пращат на Тиберий възможно най-сълзливото писмо. Като го прочита, той се разгневява и как ли не нарича Пилат, как ли не се заканва! Степента на гнева му, който впрочем не е било лесно да разпалиш, няма да описвам — събитията говорят сами за себе си. Тиберий още начаса, без да чака утрото, пише на Пилат отговор и там страшно го порицава за дръзкото нововъведение и му заповядва да махнат щитовете веднага и да ги изпратят в Цезарея¹⁰ - „онази, която е на крайбрежието и е наречена в чест на твоя дядо”, - а там да ги посветят в храма на Август, което е и било направено. Така нито честта на императора е била разколебана, нито обичайното му отношение към града.”¹¹

Другият случай, описан от Йосиф Флавий, е свързан с пари от светилище: „Впоследствие той възбужда нови вълнения с това, че използва свещеното съкровище, наричано Корбан, за да изгради водопровод, по който се доставя вода на разстояние от четиристотин стадия. Народът се възмущава силно и когато Пилат идва в Йерусалим, хората обкръжават с викове съдийския му стол. Но известен по-рано за подготвящото се недоволство, той въоръжава своите войници, преоблича ги в цивилни дрехи и им заповядва, като се смесят с тълпата, да бият хората с камшици, като използват и оръжие. По негов сигнал от трибуната те пристъпват към екзекуцията. Много юдеи падат мъртви под ударите, а мнозина са стъпкани в суматохата от своите сънародници. Паниката кара народа да се усмири.»¹²

В Евангелията, както вече отбелязахме, Пилат не изглежда жесток по отношение на Христос, макар че за неговата безмилостност към галилейците се споменава в Евангелието от Лука: «В същото време присъстваха някои, които известиха на Иисус за галилейците, чиято кръв Пилат смесил с жертвите им» (Лука 13:1). Отношението му към Христос може да се обясни с факта, че той е поставен на поста прокуратор с протекцията на Елий Сеан, преторианския префект, спечелил изключителното доверие на Тиберий и фактически управлявал Рим до разкриването на плановете му да завземе властта. Пилат, естествено, се страхува за своето положение, когато Сеан е убит. За да не го обвинят в предателство към императора, Пилат се старае да угоди на юдеите, които използват политическата обстановка за собствените си цели: «Юдеите обаче викаха: «Ако пуснеш Този, не си приятел на Цезаря; всеки, който прави себе си цар, е противник на Цезаря» (Йоан 19:12).

Преданието гласи, че когато отива в Рим след екзекуцията на самаряните на планината Гаризин, Пилат е пратен в изгнание, където завършва живота си със самоубийство.