Глава 2: Трудности в Джорджия; Петър Бьолер; „Почувствах сърцето си странно затоплено”

Глава 2: Трудности в Джорджия; Петър Бьолер; „Почувствах сърцето си странно затоплено”

1737; Петък, 4 Март - Написах на съвета, който ме беше изпратил финансов отчет за изминалата година от 1 март, 1736, до 1 март 1737, който без допълнителните разходи като възстановяването на енорийскта къща и пътуването до Фредерика на г-н Деламот и мен възлиза на 44 паунда.

Понеделник 4 Април - Започнах да уча испански, за да мога да общувам с моите еврейски енориаши, някои от които изглежда имаха ум много по-близък до христовия отколкото на тези, които Го наричаха Господ.

Вторник 12 - Решавайки ако е възможно да спра един човек, който беше венчал някои от моите енориаши без нито да спази обичая нито да е лицензиран и който беше заявил, че ще продължи да прави това аз се качих на един малък платноход за Чарлстон. Пристигнах там във Четвъртък и изложих случая пред г-н Гардън, епископа на Лондонския комисар, който ме увери, че ще се погрижи подобни безредици да не се случват за в бъдеще.

Неделя, 3 Юли - Веднага след светото причастие аз разговарях с г-жа Уилямсън (племенница на г-н Каустън) за някои неща в нейното поведение, които заслужаваха укор. Тя беше твърде ядосана; заяви, че не е очаквала това от моя страна и на ъгъла на улицата, по която вървяхме заедно към дома й, ме изостави. На следващия ден г-н Каустън се опита да я извини, като каза, че предишния ден тя е била много наскърбена и поиска от мен да напиша какво не харесвам в нея, което аз направих на следващия ден. Но първо аз изпратих на г-н Каустън следната бележка: „Господине, До този час Вие се показахте като мой приятел. Аз винаги съм и винаги ще твърдя това. И моето най-искрено желание е Този, Който ми е дал това благословение да продължи да го показва и по-нататък. Но това не може да стане ако Вие не ми позволите да повдигна един въпрос, който не е толкова лесен колкото изглежда: да не ме осъждате, че върша това което смятам, че задълженията ми повеляват. Ако можете да ми позволите това дори когато действам без предразсъдък спрямо хората, аз съм убеден, че между нас никога няма да възникне някакво несъгласие или поне не за дълго. Защото аз вярвам, че дори тези, които търсят повод срещу мен няма да намерят такъв освен ако той не се отнася до закона на моя Бог.

5 Юли, 1737.”

Сряда, 6 - Г-н Каустън дойде в моята къща заедно с г-н Бейлиф Паркър и г-н Рекордър и топло попита: „Как е възможно да помислите, че аз мога да Ви обвиня за това, че  изпълнявате своите задължения?” Аз казах кратко: „Г-не какво ако смятам за свое задължение да откажа на член от Вашето семейство Господна трапеза?” Той отговори: „Ако откажете на мен или на жена ми аз ще изисквам подобаваща причина за това. Но аз няма да тревожа себе си за никой друг. Нека те сами се грижат за себе си.”

Заповед за ареста на Уесли.

Неделя, 7 Август - Отказах на г-жа Уилямстън Господна трапеза и в Понеделник 8 Юли г-н Рекордър публикува следното:

„Савана, Джорджия:

До главия полицай, Тилтингмън и всички, които това може да касае:

Вие и всеки от Вас е задължен да арестувате г-н Джон Уесли, свещеник, и да го доведете пред г-н Балифс, за да отговаря за оплакването от Уилям Уилямсън и София, неговата жена, за неизпълнение на задълженията си към гореспоменатата София и за отказа да я допусне до тайнството на Господната трапеза в общото църковно събрание без причина; от което гореспоменатия Уилям Уилямстон се счита за ощетен с 1000 фунта стерлинги.

Настоящото съдебно разпореждане постановява какво трябва а направите.

Вторник 9 - Г-н Джоунс, полицаят, изпълни съдебното разпореждане и ме заведе пред г-н Бейлиф Паркър и г-н Рекордър. Моят отговор към тях беше, че даването или отказа на Господна трапеза е изцяло църковен въпрос и аз не мога да призная тяхното право да ме разпитват за това. Г-н Паркър ми каза: „Все пак Вие трябва да се явите пред следващия съд, който ще се събере в Савана.” Г-н Уилямсън, който присъстваше каза: „Господа, аз желая г-н Уесли да даде гаранция за своето явяване.” Но г-н Паркър веднага отговори: „Господине, думата на г-н Уесли е достатъчна”

Четвъртък 11 - Г-н Каустън дойде в къщата ми и сред многото други остри думи каза: „Прекратете това. Моята племенница да бъде третирана по този начин! Аз съм извадил меча си и няма да го прибера докато не получа удовлетворение.” Скоро след това той добави: „Кажете причините, поради които я отстранихте пред цялото събрание.” Аз отговорих: „Господине, ако настоявате за това ще го направя. И Вие ще можете да й кажете.” Той каза: „Пишете й и й кажете сам.” Аз казах: „Ще го направя.” и след като си отиде написах следното:

„До г-жа София Уилямстън,

Пиша Ви още веднъж по молба н г-н Каустън. Правилата, според които действам са както следва: Тези, които желаят да участват в Господната вечеря трябва да запишат своето име пред куратора поне един ден предварително. Вие не сте направили това. И ако някой е сторил някакво зло на своя ближен чрез дума или действие, така че по този начин е било засегнато събранието, куратрът ще му каже, че е разумно той да не пристъпва към Господната трапеза преди да заяви ясно, че се е покаял. Ако в Неделя застанете пред Господната трапеза аз ще Ви кажа (така както съм правил това много пъти по-рано) това, което сте съгрешили. И след като Вие открито заявите, че истински сте се покаяли аз ще ви допусна до Господната трапеза.”
Джон Уесли

11 Август, 1737″

Г-н Деламот ми предаде, че г-н Каустън наред с многото други думи е казал: „Аз съм обиденият. Оскърблението е към мене и аз ще поема защитата на моята племенница. Към мен се отнесоха зле и аз ще поуча удовлетворение ако то съществува на света.”

По какъв начин можеше да бъде получено това удовлетворение аз все още не можех да разбера, но в Пъетък и Събота започна да се изяснява. Г-н Каустън заяви пред много хора, че „г-н Уесли е отказал на София светото причастие единствено, за да си отмъсти за това, че й е предложил женитба, която тя  е отхвърлила и се е омъжила за г-н Уилямсън.”

Вторник 16 - Г-н Уилямсън се закле и подписа писмена декларация, която намекваше много повече неща отколкото твърдеше. В нея се казваше, че г-н Уесли много пъти е предлагал на София женитба, която тя е отхвърляла. Аз поисках копие от нея. Г-н Каустън отговори: „Господине можете да имате копие от всеки документ в Америка.”

Във Четвъртък и Петък беше предоставен списък с 26 души, които трябваше да бъдат жури. Същият беше прочетен на другия ден като към него бяха добавени още 24 имена. От това жури (само 44 члена, от което се събраха) един беше французин, който не говореше английски; един беше папист, един явен атеист, трима баптисти, 16 или 17 сектанти и още няколко, които бяха имали спречквания с мен и открито търсеха разплата. Към това жури в Понеделник, 22, г-н Каустън отправи дълго и сериозно обръщение „да бъдат внимателни и да се противопоставят на тиранията и робството, наложено на техните съвести.” След това беше прочетена писмената декларация на г-н Уилямстън и г-н Каустън даде на журито един документ озаглавен: „Списък с оплакванията представени от журито в Савана, Август, 1737.” По-голямата част от журито промени някои негови части и във Вторник, 1 Септември го върна на съда под формата на 2 жалби съдържащи 10 точки, които след това бяха прочетени на хората. По-нататък те заявиха под клетва, че „г-н Уесли, свещеник, е нарушил законите на страната противно на нашия суверен господар кралят, неговата корона и достойнство.

1. Говорейки и пишейки на г-жа Уилямсън против желанието на нейния съпруг.

2. Отказвайки й Господна трапеза.

3. Като не е заявил своята вярност към Английската църква.

4. Като е разделял сутрешната служба в Неделя.

5. Отказвайки да кръсти детето на г-н Паркър по друг начин освен чрез потапяне, освен ако родителите му не заявят, че то е  болнаво и не би могло да понесе това.

6. Отказвайки Господна трапеза на Уилям Каф.

7. Отказвайки да прочете погребална служба над тялото на Натаниел Полхил.

8. Наричайки себе си съдия в Савана.

9. Отказвайки да приеме Уилям Аглионби за кръстник единствено понеже той не се е причестявал редовно.

10. Отхвърляйки Яков Матюс по същата причина; и кръщавайки детето на индиански търговец единствено в присъствието на двама свидетели.” (аз признавам, че бях прегрешил в това понеже трябваше да откажа да го кръстя преди да се намери трети.)

Петък, 2 Септември - Събра се третия съд, пред който се изправях откакто бях извикан пред г-н П. и мировия съдия. Аз настоях незабавно да бъде разгледана първата точка, която се явяваше единствената от гражданското право, но това ми беше отказано. Същото направих и следобед, но делото ми беше отложено за следващия ден.

Нa следващия ден в съда аз се явих заедно с други двама подсъдими, но отново не бях изслушан защото (както каза съдията) г-н Уилямстън беше заминал извън града. Мнението на част от журито (понеже те по никакъв начин не бяха единодушни) относно тези жалби може да стане явно от следния документ, който те представиха:

„До уважаемите съвет на Джорджия,

До този момент бяха представени 2 жалби: една на 23 Август, а другата на 31 Август, от журито на града и областта Савана в Джорджия срещу Джон Уесли, свещеник. Ние, които сме вписали своите имена, членове на журито, желаем да изразим своето недоволство от споменатите жалби, свързани с множество разнообразни обстоятелства и сме убедени в себе си, че обвиненията срещу г-н Уесли са измислици на г-н Каустън целящи по-скоро да очернят името му отколкото да спасят колонията от религиозна тирания, както той я нарича в своята жалба към нас. Но понеже тези обстоятелства са твърде обширни, за да занимаваме с тях Ваша светлост ние молим единствено да приемете нашето несъгласие с конкретните жалби….”

Петък, 8 Октомври - аз се посъветвах със своите приятели дали Бог не ме призовава да се върна в Англия. Причината, поради която я напуснах вече не беше в сила, тъй като все още нямахме възможност да наставляваме на индианците нито пък аз бях видял или чул за индианци на американския континент, които да имат желание да бъдат наставлявани. И що се отнася до Савана, понеже никога не се бях обвързвал нито с дума нито писмено да стоя и ден по-дълго отколкото сметна за удачно нито да поема някаква отговорност за хората освен като преход към езичниците, аз чувствах себе си напълно свободен след като не можех да осъществя намерението си. Осен това имаше и възможност да послужа повече на нещастните хора в Англия отколкото можех да направя в Джорджия представяйки без страх или трепет на съвета истинското състояние, в което се намираше колонията. След като сериозно премислиха тези неща те единодушно решиха, че аз трябва да замина, но не още. Така че засега аз скрих мислите си за това бивайки убеден, че когато настъпи времето Бог „ще очисти пътя пред лицето ми.”

Сряда, 3 Ноември - Аз отново се явих пред съда, който се събираше през този ден; и отново във Вторник 22 Ноември. На този ден г-н Каустън пожела да говори с мен. Той ми прочете някои показания, което беше взел през 15 Септември, в едно от които се казваше, че аз съм обидил г-н Каустън в собствената му къща, нещо, което аз не си спомнях, но за което бях порицан като враг и смутител на обществения ред следващия път, когато съда се събра. Аз отново се посъветвах с моите приятели, които се съгласиха с мен, че времето, което сме чакали е настъпило. На следващата сутрин, извиках г-н Каустън и му казах, че желая незабавно да замина за Англия. Аз окачих обява за същото на главния площад и тихо започнах да се приготвям за своето пътуване.

Петък, 2 Декември - Смятах да отпътувам за Каролина около обед по време на прилива. Но около 10 часа магистратите изпратиха да ме повикат и ми казаха, че аз не трябва да напускам провинцията защото не съм отговорил на повдигнатите срещу мен жалби. Аз отговорих: „Аз се явих на 6 или 7 съдебни заседания, за да отговоря за същите, но не ми беше позволено да направя това.” Тогава те казаха, че аз все пак няма да напусна освен ако не представя гаранция, че ще се явя да отговарям пред техния съд. Аз попитах: “Каква гаранция?” След като се съвещаваха за около 2 часа съдията ми показа една писмена полица, която ме задължаваше под заплаха от глоба в размер на 50 паунда да се явя в техния съд когато това бъде поискано от мен. Той каза: „Но г-н Уилямсън също пожела да изискаме гаранция, че ще отговаряте за своите действия.” Тогава аз му казах ясно: “Господине, Вие и Вашият съвет ме третирате много зле. Аз нито ще подпиша тази полица нито ще дам гаранция. Вие си гледайте Вашата работа и аз ще си гледам моята.” Следобед магистратите издадоха заповед, която задължаваше всички полицаи да попречат на моето излизане от провинцията и забраняваше на всеки човек да ми помогне в това. Бивайки затворник в една по-голяма килия на едно място, където аз знаех, от опит, че моето присъствие всеки ден ще дава възможност да се представят доказателства за думи, които никога не съм казвал и за действия, което никога не съм извършил аз виждах ясно, че е настъпил часът да напусна това място. И веднага щом около 8 часа прочетохме вечерните молитви и прилива настъпи аз отърсих праха от нозете си и напуснах Джорджия след като бях проповядвал там евангелието (не както трябваше, но така както бях способен) една година и почти 9 месеца.
Събота 3 - Рано сутринта отидохме в Пурисбърг и възнамерявахме да си намерим водач до порт Роял. Но понеже не можахме да намерим никой час преди изгрева ние потеглихме без водач. След като бяхме вървели 2 или 3 часа срещнахме един старец, който ни заведе на малък път, близо до който се виждаше ясна маркировка (беше обелена част от кората на дърветата) следвайки която, каза той, ние лесно ще стигнем да Порт Роял за 5 или 6 часа.
Изгубени в гората

Ние бяхме 4-ма: един възнамеряваше да отиде с мен в Англия, останалите двама да се установят в Каролина. Около 11 достигнахме до голямо блато, в което се лутахме почти до 2. Тогава намерихме друга маркировка и я следвахме докато се раздели на две, едната от които следвахме през почти непроходим гъсталак на една миля след който тя свърши. Ние се върнахме обратно през храсталака и последвахме другата маркировка докато тя също свърши. По това време наближи залеза, така че спряхме замаяни и уморени след като не бяхме яли цял ден нищо освен един сладкиш с мед, който носех в джоба си. Следобеда ние си разделихме една трета от него, втората трета изядохме сега, а останалото запазихме за сутринта, но не бяхме намирали вода цял ден. Забивайки пръчка в земята и откривайки, че нейния край е мокър двама от нас започнаха да копаят с ръце и на около 3 фута намерихме вода. Ние благодарихме на Бога, пихме и бяхме освежени. Нощта беше студена; все пак ние не се оплаквахме и след като поверихме себе си на Бога легнахме близо един до друг и (поне аз) спахме до 6 сутринта.

Неделя 4 - Бог обнови силата ни, ние се събудихме без да сме нито замаяни нито изморени и решихме да направим още един опит да намерим път до Порт Роял. Тръгнахме на изток, но когато не намерихме нито път нито маркировка и дърветата растяха все по-нагъсто и по-нагъсто решихме, че най-добре е ако можем да се върнем по пътя, по който бяхме дошли. Предния ден докато вървяхме без да зная защо аз бях пречупил множество млади дървета в най-гъстата част на гората; Те ни помогнаха много на няколко места където не можехме да видим път и между 1 и 2 Бог ни доведе здрави до къщата на Бенджамин Арю, стария човек, който бяхме срещнали предния ден. Вечерта аз четох молитви на френски в едно многобройно семейство на миля от дома на Арю. Един от тези хора се реши да ни заведе до Порт Роял. На сутринта ние потеглихме. Около залез попитахме своя водач дали знае къде се намираме, на което той отговори честно „Не.” Все пак ние продължихме докато около 7 стигнахме до една плантация и на следващия ден след много трудности и забавяния пристигнахме до остров Порт Роял.

Сряда 7 - Вървяхме до Бауфорт, където г-н Джоунс, служителя в Беуфорт, с когото бях говорил по време на краткия си престой там, ми даде добра представа за старото английско гостоприемство. В Четвъртък пристигна г-н Беламот; заедно с когото в Петък, 9-ти аз се качих на една лодка за Чарлстон. След бавно пътуване поради насрещните ветрове и  някои трудности (провизиите ни намаляха) гладни и мръзнещи, рано сутринта във Вторник, 13 ние достигнахме целта си.

Вторник 22 - Аз напуснах Америка (макар че ако е угодно на Бога не завинаги), качвайки се на борда на „Самуил” заедно с капитан Пърси, един млад джентълмен, който беше живял няколко месеца в Каролина, един моите енориаши от Савана и един французин идващ от Пърсбърг, който беше избягал оттам носейки само кожата в зъбите си.

Събота 24 - Отплавахме от Чарлстон и около обед изгубихме земята от погледа си. На следващия ден вятъра беше попътен, но силен както и в Неделя 25, когато морската болест ми се отрази повече отколкото по време на 16 седмици на нашето пътуване към Америка. Наложи се да лежа по-голямата част от деня намирайки покой единствено в това положение.

Понеделник 26 - Започнах да наставляван един негър в основните принципи на християнството. На следващия ден реших да спра да живея разкошно и да се върна към своята стара, проста диета; и след като направих това нито стомахът ми нито моята глава се влияеха особено от клатенето на кораба.

1738, Неделя. 1 Януари - Всички на кораба освен капитана и кормчията посетиха както сутрешната така и вечерната служба и слушаха толкова внимателно колкото и бедните хора във Фредерика когато Божието слово беше ново за техните уши. И може би един или двама от тях след това „ще дадат плод с търпение.”

Понеделник 2 - Бивайки тъжен и много подтиснат (макар че не можех да дам конкретна причина за това) и напълно лишен от желание да говоря по-близко с никой от моето стадо (около 20 души) аз се чудех дали моето пренебрежение към тях не е една от причините за моята потиснатост. Поради това вечерта аз започнах да поучавам момчето, което ми прислужваше в каютата, след което се почувствах много по-добре. През следващите дни няколко пъти имах желание да говоря на моряците, но не можах да направя това. Имам  в предвид, че не можех да намеря възможност, а беше доста абсурдно да им говоря без повод. Не е ли това, което хората обикновено наричат: „невъзможност да говоря?” и дали то е достатъчна причина да мълча или не? Не е ли това едно потискане на Святия Дух? Или изкушение на природата или на злия?

Събота 7 - Започнах да чета и да обяснявам някои пасажи от библията на младия негър. На следващата сутрин още един негър, който се намираше на борда също пожела да слуша. От тях аз отидох при нещастния французин, който, понеже не разбираше английски, се чувстваше зле на кораба защото нямаше с кого да говори. От този момент всяка сутрин аз му четях и обяснявах по една глава от Новия Завет.
Пътуването до Англия

Петък 13 - Попаднахме в силна буря, която ни принуди да стоим затворени понеже морето неспирно се изливаше върху кораба. Отначало аз бях уплашен, но извиках към Бога и бях укрепен. Легнах си преди 10 като благослових Бога без страх. След полунощ бяхме събудени от странен шум на вълните и вятъра и от човешки гласове, каквито не никога по-рано бях чувал. Морето подобно на земетресение отново и отново ревеше около стените на кораба. Капитана веднага излезе на палубата, но неговите хора не можеха да чуят какво казва той. Изви се истински ураган: той започна от северозапад, след това се обърна на запад, на север и за четвърт час се завъртя до изток и отново до североизток. В същото време морето се издигаше високо като планина и то от много  и различни страни едновременно, корабът не се покоряваше на кормилото, а кормчията не беше в състояние да види компаса поради проливния дъжд. Така той беше принуден да остави кораба да се носи по вятъра и след половин час яростта на ураган премина.

Вторник 24 - Ние срещнахме два кораба, от които научихме добри новини, че се намираме на 160 левги от сушата. Умът ми беше пълен с мисли, част от които записах както следва:

„Отидох в Америка, за да обърна индианците, но о! кой ще обърне мен? Кой, ще ме избави от това зло сърце и от тази поквара? Аз имам добра лятна религия. Мога да говоря добре и да и си вярвам, когато наблизо няма опасност. Но щом смъртта ме погледне в лицето и духът ми е уплашен. Аз не мога да кажа: „За мен да умра е придобивка.”

Аз наистина вярвам, че ако евангелието е вярно аз мога да имам сигурност, защото не само съм раздал и раздавам, всичките си притежания, за прехрана на сиромасите; не само предавам тялото си на изгаряне, удавяне или каквото Бог определи за мен; но следвам любовта (макар не както трябва все пак както мога), за да мога да я достигна. Вярвам, че евангелието е вярно и „Показвам вярата и чрез своите дела” залагайки всичко на него. Аз бих направил това отново и отново, хиляди пъти, ако ми се наложи да избирам. Който ме погледне казва, че аз трябва да съм християнин. Следователно, аз “не съм като другите човеци.” Заради това аз съм бил и съм доволен да бъда „слово на укор и подигравка.” Но когато се появят трудности аз започвам да мисля: Какво ако евангелието не е вярно? Тогава ти си най-глупавия от човеците. Защото каква полза ако раздадеш всичките си притежания, своето спокойствие, своите приятели, своята репутация, соята страна, своя живот? Заради какво се скиташ по лицето на земята? За един сън! Измислена басня! О, кой ще ме избави от страха от смъртта? Какво да направя? Къде да избягам от него? Дали да се боря като мисля или като не мисля за него? Преди време един мъдър човек ме посъветва: „Укрепи се и продължавай” Може би това е най-доброто, да гледам на него като на мой кръст докато той ме смири и възбуди всички добри мисли особено това да се моля непрестанно; и през останалото време да не мисля за него, но тихо да постоянствам „в Господния път.”
Земята при Диал

Ние продължавахме да напредваме със слаб, постоянен вятър до Вторник следобед когато изведнъж намерихме бял пясък на 75 фантома. Но понеже от няколко дни не бяхме правили наблюдения капитана започна да се чувства неспокоен, страхувайки се, че може без да искаме да сме достигнали до Бристолския канал или да се ударим през нощта в скалите на Сцили.

Събота 28 - Още един облачен ден; но около 10 сутринта макар вятърът да продължаваше да духа от юг, облаците започнаха да се движат точно в противоположната посока и за наша изненада се разтопиха под слънцето така, че по обед бяхме в състояние да направим точно измерване. По него разбрахме, че се намираме там където се надявахме, на около 11 левги южно от Сцили.

Неделя 29 - Около обяд още веднъж видяхме английската земя - изглежда това беше Гущера. Ние се движехме към нея при постоянен вятър и около обед на следващия ден достигнахме западния край на Белия остров. Тук вятъра се обърна срещу нас и на сутринта задуха отново, така че очаквахме (силния отлив също беше срещу нас) през нощта да бъдем отнесени няколко левги назад. Но на сутринта за наша голяма изненада ние видяхме Бийя Хед пред нас и открихме, че сме се придвижили около 40 мили напред. Около вечерта имаше затишие, но след това задуха силен северен вятър, който ни закара в безопасност в Даунс. Предишния ден г-н Уайтфийлд беше отплавал без някой от нас да подозира за присъствието на другия. В 4 сутринта ние взехме лодка и след половин час стъпихме на Дейл; Беше Сряда, 1 Февруари, една година от пристигането на г-н Огълторп в Джорджия. Изминаха 2 години и почти 4 месеца откакто напуснах родната си страна, за да уча индианците в Джорджия на християнството. Но какво междувременно научих самият аз? Защото (това което очаквах най-малко), аз който отидох в Америка да обърна другите сам никога не съм бил обърнат към Бога. „Не съм полудял” макар да говоря така, „но говоря думи от здрав разум” както ще разбере някой от тези, които все още сънуват ако може да се събуди и да види, че каквито са те такъв съм и аз.

Сряда 1 Февруари - След като четох молитви и обясних пасаж от Писанието на голяма група посетители в хана аз напуснах Деъл и вечерта пристигнах във Февършам. Там отново четох молитви и преподавах втори урок на малцина от тези, които се наричаха християни, но по своето поведение бяха по-диви от най-дивите индианци, с което се бях срещал.

Петък 3 - Отидох при г-н Деламот в Блендън, където очаквах студено посрещане. Но Бог беше приготвил пътя пред мен: едва бях казал името си и бях посрещнат по начин, който ме накара да кажа: „Наистина Господ е бил на това място, а аз не съм знаел! Благословен да е Господ, Който в сетнината ми показа по-голяма благост отколкото в началото.” Вечерта аз още веднъж отидох в Лондон откъдето бях отсъствал две години и почти четири месеца. Имах много причини да благославям Бога, макар че планът, да отида в една непозната земя, противно на всички мои предишни намерения, не се осъществи. Все пак аз вярвам, че Той в някаква степен „ме е водил през целия път” (Второзаконие 8:2). Така, аз научих да „не вярвам на хората” и достигнах да зная със сигурност, че ако „във всичките си пътища признавам Него” там където нашия разум не е достатъчен Той ще „оправи пътеките ни” чрез жребий или чрез начин, който Той избере. Така аз бях освободен от страха от морето, което едновременно ненавиждах и от което се страхувах от младостта си. Така Бог ми даде да се срещна с мнозина от Неговите служители, особено тези от църквата в Хернхут (моравците). Така аз мога да чета писанията на светите хора в Германия, Испания и Италия. Аз също така се надявам, че ще произлезе някакво добро и за другите. Всички в Джорджия чуха Божието слово. Някои повярваха и започнаха да вървят добре. Бяха направени малки стъпки за изявяване на добрите вести на африканските и американските езичници. Много деца научиха „как да служат на Бога” и да бъдат от полза за своите съседи. И тези, които бяха най-заинтересовани от това получиха възможност да научат какво е положението на тяхната млада колония и да положат една по-здрава основа на мир и щастие за много поколения.

Събота 4 - Аз казах на своите приятели някои от причините, които донякъде ускориха моето завръщане в Англия. Те всички сметнаха, че е добре да ги съобщя на управителния съвет отговарящ за Джорджия. Според това на следващата сутрин аз чаках г-н Огълторп, но нямах време да говоря за това. Следобед проповядвах в църквата на св. евангелист Йоан. Говорех върху следните силни думи: „Ако някой е в Христос той е ново създание” (2 Коринтяни 5:17). След това ми беше казано, че мнозина от най-добрите хора в паството са били толкова обидени, че аз няма повече да проповядвам тук.

Понеделник 6 - Посетих мнозина от своите приятели както и повечето от роднините си. Открих, че все още не е дошло времето да бъда „мразен от всичките човеци.” О, дано бъда подготвен за този ден!
Уесли среща Петър Бьолер

Вторник 7 - (ден, който трябва да бъде запомнен). В дома на г-н Уейнантц, холандски търговец, аз срещнах Петър Бьолер, Шулий Ричтер и Вензрел Нейзер, които току що бяха пристигнали от Германия. Научавайки, че те нямат познати в Англия аз предложих да им осигуря подслон и ги настаних близо до г-н Хътън където живеех тогава. От този момент аз не пропусках никоя възможност да говоря с тях когато е намирах в Лондон.

Сряда 8 - Отново посетих г-н Огълторп, но пак нямах възможност да говоря с него както възнамерявах. След това изчаках управителния съвет и им дадох кратко, но ясно обяснение за състоянието на колонията, отчет, който, страхувам се, беше доста по-различен от тези, които те бяха свикнали да чуват и за който имам основания да смятам, те не са ми простили и до този ден.

Неделя 12 - Проповядвах в църквата св. Андрей върху: „И ако продам всичко, което имам и раздам парите на сиромасите и ако предам тялото си на изгаряне а любов нямам никак не ме ползва.” (1 Кор. 13:3). О, тежки думи! Кой може да ги слуша? Тук също, изглежда, че няма да проповядвам повече.

Петък 17 - Тръгнах за Оксфорд заедно с Петър Бьолер където бяхме добре посрещнати от г-н Сарни, единственият който сега беше останал от мнозината, които при нашето заминаване за Америка бяха използвани, за да се „наставляваме сладко” и да се радваме в това „ да понасяме укор за Христа.”

Събота 18 - Отидохме до Стантън, Хернтхут. На следващият ден аз проповядвах още веднъж в замъка в Оксфорд пред многобройно и внимателно събрание. По това време аз говорех много с Петър Бьолер, но не го разбирах;Най-неясни ми бяха думите, които той каза: “Братко мой, братко мой, твоята философия трябва да си отиде.”

Понеделник 20 - Завърнах се в Лондон. Във Вторник проповядвах в св. Елена върху „Ако някой иска да дойде след Мен нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме следва” (Лука 9:23).

Неделя 26 - В 6 часа проповядвах в св. Лоурънс; в 10 в св. Катерина Крий; и след обед в св. Йоан. Вярвам, че на Бога беше угодно да благослови най-много първата служба защото тя беше приета най-враждебно. Тя наистина беше явно предизвикателство към тайнството на беззаконието, което светът нарича „благоразумие” основавайки се на следните думи на св. Павел към Галатяните: „Онези, които желаят да се представят добре по плът, те ви заставят да се обрязвате; те търсят само да не бъдат гонени за Христовия кръст.” (Галатяни 6:12).

Понеделник 27 - Взех дилижанса до Салисбъри и имах няколко възможности да говоря сериозно с моите спътници.

Вторник 28 - Още веднъж видях майка си. На следващия ден аз се подготвях да отпътувам, за да се срещна с брат си в Тивертън. Но във Вторник сутринта на 2 Март вестта, че другият ми брат Чарлз умира в Оксфорд ме накара веднага да потегля натам. Пристигайки след обед в една странна къща аз намерих няколко човека, които изглеждаха благоразположени към религията, на които говорих ясно; както направих и вечерта както на слугите така и на посетителите в моя хан.

По отношение на собственото ми поведение аз поднових и написах своите предишни решения:

1. Да бъда напълно откровен и открит към всички, с които общувам.

2. Да се стремя към постоянна сериозност като дори за миг не се държа лековато с дела или думи.

3. Да не казвам дори една дума, която не е за прослава на Бога; по-конкретно да не говоря за светски неща. Другите могат, не, трябва да го правят. Но какво е това за тях? И

4. Да не си позволявам никакво удоволствие, което не носи слава на Бога; Да мисля за Бога във всичко, което правя и по този начин да отбягвам всеки вид и степен на това, за което чувствам, че не мога да Му благодаря.

Събота 4 март - Намерих брат си в Оксфорд да се възстановява от своя плеврит; и заедно с него Петър Бьолер, чрез който употребен от ръката на великия Бог в Неделя 5 аз бях явно убеден в своето неверие, в липса на тази вяра, чрез която единствено се спасяваме. Веднага в умът ми просветна мисълта: „Остави проповядването. Как може да проповядва на другите този, който сам няма вяра?” Аз попитах Бьолер дали смята, че трябва да престана или не. Той отговори: „В никакъв случай.” Аз попитах: „Но какво мога да проповядвам?” Той каза: „Проповядвай вярата докато я получиш; и тогава, понеже си я получил, ще проповядваш вяра.”

В съответствие с това на следващия ден Понеделник 6-ти аз започнах да проповядвам това ново учение, макар душата ми да се дърпаше назад. Първият човек, на когото предложих спасение чрез вяра беше един осъден на смърт затворник. Името му беше Клифорд. По-рано Петър Бьолер многократно ме беше молил да говоря с него. Но аз не можех да си наложа да направя това бивайки все още ревностен застъпник на разбирането, че е невъзможно човек да се покае на смъртното си легло.

Вторник 14 - Потеглих за Манчестър заедно с г-н Кинчин, приятел от Корпсу кристи и г-н Фокс, доскоро затворник в градския затвор. Около осем стана дъждовно и много тъмно и ние изгубихме пътя си, но преди девет стигнахме до Шипстън, след като бяхме преминали и аз не знам как един тесен мост, който лежеше над дълбок канал близо до града. След вечеря аз четох молитви на хората в хана и преподавах втория урок - надявам се не напразно. Следващия ден ние вечеряхме в Бирмингтън; и скоро след като отпътувахме бяхме укорени чрез силен град за своята небрежност там, оставяйки тези, които ни придружаваха без достатъчно наставление и поучение. Вечерта пристигнахме в Стафорд. Господарката на къщата се присъедини към нашите молитви заедно с цялото си семейство. Преди да потеглим на следващата сутрин един от слугите както и конярят бяха дълбоко засегнати. Веднага след закуска стъпвайки в стремената аз казах няколко думи на присъстващите. Един случаен човек, който ме чу каза: „Господине, бих желал да поговоря Вас.” Когато влязох в къщата той ме последва и внезапно започна да говори: „Господине, вярвам, че сте добър човек и идвам да Ви разкажа чат от живота си.” През цялото време когато говореше в очите му имаше сълзи; и вярвам, че нито една дума то това, което му казахме не беше напразна. В нашия хан в Нюкасъл, където пристигнахме в десет, повечето от хората, с които говорихме бяха много внимателни, но една весела млада жена оставаше доста незаинтересована. Все пак ние продължавахме да говорим. Когато свършихме тя спря погледа с върху нас и нито помръдна нито каза дори една дума, но изглеждаше толкова удивена, като че ли бяхме възкръснали от мъртвите.

Пристигайки в църквата Холмс около три ние бяхме изненадани когато ни беше показана една стая където бяха приготвени дрехи и ядене. Скоро след това двама мъже влязоха да вечерят и г-н Кинчин попита дали биха желали господинът да се помоли за тяхното благословение. Те ни погледнаха учудено и се съгласиха, но останаха тихи докато правех това; един от тях с шапка на главата си. Ние започнахме да говорим за обръщение към Бога макар те да изглеждаха напълно незаинтересовани. След малко техните изражения се промениха и единия свали шапката си. Поставяйки я зад себе си той каза, че всичко, което сме казали е истина, че е бил голям грешник и не е разбирал това както трябва, но сега е решил с Божията помощ да се обърне искрено към Него. Ние наставихме него и спътника му, който сега по подобен начин поглъщаше всяка дума да вика силно към Бога, за да може Той да му „изпрати помощ от светилището” Късно през нощта ние достигнахме Манчестър.
Спътници на седлото

Петък 17 - Рано сутринта напуснахме Манчестър като взехме с нас и братът на г-н Кончин, който желаеше да учи в Оксфорд. Бяхме напълно решени да не пропускаме възможност да наставляваме или поучаваме всички, на които можем да говорим по време на нашето пътуване. В Кнутсфорт, където спряхме първо, всички, на които говорихме приеха с благодарност наставлението. Но една жена в Разговора-на-хълма, където обядвахме, се показа толкова вежлива, че за почти час изглеждаше, че нашия труд е на вятъра. Все пак ние продължавахме да говорим. Изведнъж тя ни погледна сякаш току що се събужда от сън. Всяка дума попиваше в сърцето й. Аз никога не бях виждал толкова пълна промяна в очите, лицето и начина на говорене на някого за толкова кратко време.

Около 5 мъжът, който яздеше заедно с една жена до г-н Кинчин каза:

„Господине, трябва да благодарите на Бога, че е толкова хубав ден; понеже ако валеше щяхте страшно да се изцапате с Вашия малък кон.” Г-н Кончин отговори: „Вярно; и ние трябва да благодарим на Бога за напия живот, и здраве, и храна, и облекло, и за всичко.” След това той продължи да язди. Г-н Фокс го последва и каза: „Господине, моята господарка би желала да поговори малко повече с този господин.” Ние спряхме и когато те дойдоха започнахме взаимно да изследваме сърцата си. Вечерта те отново дойдоха при нас в нашия хан в Стоун където аз обясних на двамата както и на мнозина други, с които се случи да се срещнем великата истина - благочестието има обещание и за този и за идния живот.

Вторник 21 - Между 9 и 10 пристигнахме в Хеджфорд. След обед ни настигна един човек, който скоро доказа, че е склонен повече да говори отколкото да слуша. Все пак ние говорехме и не преставахме. Вечерта настигнахме един млад човек, квакер, който след това дойде при нас в нашия хан в Хенли, откъдето изпрати за останалата част от семейството си, които се присъединиха към нас в молитва, към която аз добавих, както обикновено обяснение на втория урок. На сутринта нашият втори придружител дойде с нас една или две мили по-нататък и не само, че говори по-малко отколкото предишния ден, но получи и голяма доза сериозно предупреждение срещу празнословието и суетата.

Час по-късно ние бяхме настигнати от възрастен господин, който каза, че отива да запише своя син в Оксфорд. Ние запитахме: „В кой колеж?” Той отговори, че не знае понеже нямал познати на препоръките, на които би могъл да се облегне. След като поговорихме малко той показа голямо разбиране за Божието провидение и ни каза, че знае, че Бог ни е поставил на пътя му в отговор на неговата молитва. Вечерта ние достигнахме Оксфорд, радващи се, че получихме толкова много свежи доказателства за великата истина: „Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправи пътеките ти” (Притчи 3:6).

Вторник 23 - Отново срещнах Петър Бьолер, който ме удивлява все повече и повече поради описанието, които дава за живота на истинска вяра - святостта и радостта, които твърди, че я придружават. На следващата сутрин аз отново започнах да чета гръцкия нов завет решавайки да прибягна „към закона и свидетелството.” Бях уверен, че по този начин Бог ще ми покаже дали това учение е от Него.

Понеделник 27 - Г-н Кинчин дойде с мен в замъка където, след четенето на молитви и проповед върху: „Определено е на човеците веднъж да умрат” ние се молихме заедно с един осъден човек първо с няколко написани молитви и след това с думите, които ни бяха дадени в този час. Той коленичи с голямо объркване и тежест като нямаше “почивка в костите си поради” своите „грехове.” След известно време той стана и смело каза: „Сега аз съм готов да умра. Аз зная, че Христос е отнел греховете ми; и няма вече никакво осъждение за мен.” Същата явна радост той показа и когато беше отвеждан за екзекуция. Дори в своя последен миг беше същия, наслаждавайки се на съвършен мир и уверен, че е бил „приет във Възлюбения.”

Неделя 12 Април - Понеже беше Великден аз проповядвах в университетската църква върху: „Иде час и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син и които го чуят ще оживеят.” (Йоан 5:25). Следобед проповядвах първо в замъка и след това в Карфакс върху същите думи. Виждах обещанието, но то беше много далечно. Вярвайки, че за мен е по-добре да очаквам Неговото обещание в тишина и отделеност в Понеделник 3 аз се съгласих с желанието на г-н Кинчин да отида при него в Дамр, Хампшир. Но аз не останах там задълго бивайки ревностно умоляван да отида в Лондон макар и само за няколко дена. Така,  на 18 Вторник аз се завърнах.

Отново попитах П. Бьолер дали трябва да спра да поучавам другите. Той каза: „Не; не скривай в земята таланта, който ти е дал Бог.” Според това във Вторник 25 аз говорих ясно и пълно в Бледнод със семейството на  г-н Деламот за естеството и плодовете на вярата. Г-н Брогтън и брат ми бяха там. Най-голямото възражение на г-н Брогтън беше, че никога не е мислил, че аз, който съм понесъл и изстрадал толкова неща. нямам вяра. Брат ми беше много ядосан и ми каза, че не зная каква пакост съм направил говорейки така. И, наистина, на Бога беше угодно да разпали един огън, който аз вярвам никога няма да бъде угасен.

В Сряда 26, денят определен за моето завръщане в Оксфорд, аз още веднъж чаках комитета на Джорджия, но бивайки притиснат от времето бях принуден да им оставя записките, които възнамерявах да им дам със собствените си ръце. Един от тях беше документа, чрез който аз бях назначен за служител в Савана и който смятах, че не е правилно да задържам след като не изпълнявам повече тази длъжност.

Петър Бьолер вървя с мен няколко мили и ме настави да не препятствам Божията благодат. При кръста на Герард аз ясно говорих на тези, които Бог беше предал в ръцете ми за вярата, която е в Исус; както направих и на следващия ден с един млад човек, когото настигнах и вечерта на нашите приятели в Оксфод. Това е едно странно учение, с което дори тези, които не му противоречат не знаят какво да правят, но един или двама, които бяха напълно наранени от греха с желание слушаха и приемаха с радост. През следващите един или два дена аз бях напълно утвърден в „истината на благочестието” чрез слушането на г-н Хътчинс от колежа Пембок и г-н Фокс: двама души, на които Бог беше дал тази вяра, чрез която идва спасението в един миг така както светкавицата пада от небето.

Понеделник 1 май - Връщането на болестта на брат ми отново ме принуди да бързам към Лондон. Същата вечер го намерих в Джеймс Хътън в по-добро здраве отколкото очаквах, но силно противоречащ това, което той наричаше „нова вяра.” Тази вечер започна нашето малко общество, което след това се срещаше в Фетър Лейн.

Сряда 3 - Моят брат имаше дълъг и сериозен разговор с Петър Бьолер. И сега се видя угодно на Бога да отвори очите му така, че той също да види ясно какво е естеството на тази жива вяра, чрез която единствено „ сме спасени по благодат.”

Четвъртък 4 - Петър Бьолер напусна Лондон, за да отплава за Каролина. О, какво дело е започнал Бог откакто той пристигна в Англия! То никога няма да премине докато небето и земята стоят.

Неделя 7 - Сутринта проповядвах в св. Лоурънс и след това в църквата св. Катерина. И в двете ми беше дадено да говоря силни думи затова не се учудих когато ми казаха, че повече няма да проповядвам в нито една от двете църкви.

Неделя 14 - Сутринта проповядвах в св. Ана на Алдерсгейт и следобед в параклиса Савой свободно спасение чрез кръвта на Христос. Скоро ми казаха, че в св. Ана по подобен начин повече няма да проповядвам.

Петък 19 - Плевритът на моя брат се върна за втори път. Неколцина от нас прекараха съботната нощ в молитва. На следващия ден, който беше Петдесятница, след като слушах д-р Хейлин да проповядва една истинска проповед (върху „Те се изпълниха със Святия Дух” „И така,” каза той, „можете да бъдете всички ако не беше Вашата вина.”) и му помагах в раздаването на святото причастие (неговият помощник беше болен) аз получих изненадващата новина, че моят брат е намерил мир за душата си. Неговата телесна сила също се върнала от този час. „Кой е велик като нашия Бог?”

Проповядвах в св. Йоан, Уапинг в 3 часа и в св. Павел вечерта. Повече няма да проповядвам в тези църкви. Следващия Четвъртък проповядвах в св. Антолин.
Понеделник, Вторник и Сряда имах постоянна тъга и тежест в сърцето си.

Четвъртък 24 Май - Мисля, че беше около 5 сутринта, когато отворих своя Нов завет на следните думи: „Дадоха ни се твърде големите и изобилни обещания чрез които да станем участници в Божественото естество.” (2 Петрово 1:4). Продължих да чета нататък и отворих на следните думи: „Не си далеч от Божието царство.” (Марк 12:34). След обед бях помолен да отида в църквата св. Павел. Антемът беше „От бездната викам към Тебе о Господи: Господи, послушай гласа ми. О, нека ушите Ти добре да чуят гласа на оплакването ми. Ако ти Господи гледаше на моите прегрешения как бих устоял? Но в Теб има милост затова ще Ти се боят. Израелю, уповавай на Господа; защото в Него е милостта и изкуплението. Той ще изкупи Израел от всичките му грехове.”

Вечерта, твърде неохотно отидох на събирането на улица Аудтрсгейт, където се четеше предговорът на Лутер към посланието към Римляните. Около четвърт час преди девет докато той обясняваше промяната, която Бог извършва в сърцето чрез вяра в Христос почувствах сърцето си странно затоплено. Почувствах, че вярвам в Христос, единствено в Христос за спасение; и ми беше дадена една увереност, че Той е отнел греховете ми, дори моите, и ме е спасил от закона греха и на смъртта. Започнах да се моля с цялата си сила за тези, които се бяха отнесли зле с мен и ме бяха преследвали. След това изповядах открито пред всички присъстващи това, което чувствах за пръв път в сърцето си. Но не след дълго врагът подхвърли: „Това не може да бъде вяра; защото къде е радостта ти?” Дотогава аз бях учен, че мирът и победата над греха са основни за вярата в Начинателя на нашето спасение; но що се отнася до даването на радост, която обикновено съпътства нейното начало, особено в тези, които скърбят дълбоко, Бог понякога я дава и понякога я задържа според решението на волята Си. След като се върнах у дома бях силно нападнат от изкушения, но аз извиках и те побягнаха. Те се връщаха отново и отново. Аз често повдигах очите си и Той „ми изпрати помощ от високо.” По този начин аз открих основната разлика между това и моето предишно състояние. Аз се борех, да, воювах с цялата си сила под закона, както и под благодатта. Но тогава аз бях понякога, ако не и често, побеждаван; сега, аз винаги побеждавах.

Четвъртък 25 - В момента, в който се събудих Господ Исус беше в сърцето и в устата ми; и аз открих, че цялата ми сила лежи в това да пазя погледа си устремен в Него и душата ми да Го очаква постоянно. Следобед отново бях в св. Павел и можах да опитам добрите думи на Божието слово в антема, който започваше: “Винаги ще пея за Божиите милости; с устата си ще разказвам Твоята истина от едно поколение на друго.” Все пак врагът ме нападна със страх: „Ако наистина вярваш защо няма разумна промяна? Аз отговорих (и все пак не аз) „Не знам това, но зная, че „имам мир с Бога.” Днес аз не съгрешавам и Исус, моят Господар ми е забранил да мисля за утрешния ден.”

Сряда, 7 Юни - Реших, ако позволи Бог, да посетя за кратко Германия. Преди да напусна Джорджия възнамерявах да направя това ако е угодно на Бога да ме върне в Европа. Сега виждах ясно, че времето е дошло. Моят слаб ум не може да разбере това. Мисля, че разговорите с тези святи хора, които сами са живо свидетелство за пълната сила на вярата и все пак са способни да понасят тези, които са слаби, могат да бъдат използвани от Бога така да настроят душата ми, че да бъда в състояние да вървя от вяра към вяра  и от „сила в сила.”

(Следващите 3 месеца Уесли прекарва в Германия посещавайки моравските братя)
Уесли проповядва в затвора Нюгейт

Неделя, 17 Септември (Лондон) - Започнах да изявявам в моята собствена страна добрата вест за спасението проповядвайки три пъти и след това обяснявайки светото Писание на голямо множество в Моинорис. В понеделник с радост срещнах с нашето малко общество, което сега се състои от 32 души. На следващия ден отидох на среща с осъдените престъпници в Нюгейт и им предложих свободно спасение. Вечерта посетих едно събиране на улица Аудърсгейт. Отначало някои протестираха, но не задълго; при раздялата ни нямаше нищо освен любов.

Петък 3 Ноември - Проповядвах в св. Антолин, в Неделя 5 в св. Ботолф Бишопгейт, следобед в Ислингтън и вечерта пред такова събрание, каквото никога по-рано не съм виждал в св. Климент в Стернд. Това беше първия път когато проповядвах тук и предполагам, че ще бъде и последния.

Неделя 3 Декември (Оксфорд) - Започнах да чета молитви в Бокардо (градския затвор) практика, която беше прекратена от дълго време. Следобед получих писмо, което силно ме умоляваше да публикувам своята оценка за Джорджия както и друго, което също толкова силно настояваше да не правя това „понеже това ще ми донесе много неприятности.” Аз се допитах до Бога и Неговото слово и получих два отговора; първият от Езекиил 33:2-6; другия „Понеси страдания като добър войник Исус Христов” (2 Тимотей 2:3).

Вторник 5 - Започнах да чета молитви и да проповядвам в приюта за бедни в Глочестър, а в Сряда и в този, който принадлежеше на епархията св. Тома. И двата дена проповядвах в замъка. В св. Тома имаше млада жена, която бълнуваше като луда. Тя непрестанно викаше и измъчваше себе си. Имах голямо желание да говоря с нея. Когато започнах тя притихна. Сълзи течаха по бузите й през цялото време докато й казвах: „Исус от Назарет желае и може да те избави.”

Понеделник 11 - Научавайки, че г-н Уайтфийлд пристига от Джорджия аз побързах да замина от Оксфорд за Лондон и във Вторник 12 Бог ни даде отново да имаме сладко общение.

След тригодишно проповядване в щата Джорджа, Джон Уесли се завръща в родния си Бристол. Работата му сред американските индианци е неуспешна. Църквите в Америка също не го приемат добре. Но в Англия следва още по-неприятна изненада, която той записва в дневника си:

Неделя 7-ми: Проповядвах в Св. Лоренс сутринта а след това в църквата Св. Катерина. Говорих силно и на двете служби и затова не бях изненадан, когато ми казаха никога вече да не проповядвам в тези църкви.

Неделя 14: Проповядвах в Св. Ана в Алдерсгейт, а след обед в Савой относно спасение чрез вяра в кръвта на Христос. След това ми забраниха ми проповядвам в Св. Ана. Проповядвах в Св. Джон в 3ч. и в Св. Бенет същата вечер. И в тези църкви ми забраниха да проповядвам.

Скоро в областта няма църква която да не го е изгонила. Уесли е на края на силите си. Неговия приятел и съветник Бохлер му пише: „Проповядвай вяра докато вярата дойде и в теб, и тогава ще проповядваш вяра защото я имаш”. В следващата бележка в дневника на Уесли четем:

2 Април, 1739 Понеделник: Изгонен от почти всички църкви в околията с голяма неохота отидох да проповядвам на миньори край Бристол. Когато пристигнах около 4 след обед по брега бяха насядали над 3000 души.

Неделя 8-ми: В 7 сутринта говорих на около 1000 човека в Бристол и после на 1500 на хълма Ханам край Кингсууд. Същия след обед проповядвах на 5000 в Роуз Греен

Вторник 17-ти: В 5 след обед трябваше да говоря пред малка група от хора в Бак Лейн. Когато пристигнах залата беше препълнена. От тежестта на хората централната колона се прекърши и подът започна да потъва. Но след малко спря и успях да проповядвам.