Уесли е „по-добрия ездач”

Понеделник 17 - Възнамерявах сутринта да замина за Бристол, но бях неочаквано възпрепятстван. След обед получих писмо от Лейчестършайър, което ме молеше да замина без бавене и да отдам последна почит на един човек, с когото ме свързваше старо приятелство и душата на когото беше на крилете на вечността. В Понеделник 20 аз отпътувах. Следващият следобед спрях за малко в Нюпорт-Пагнел и след това яздех докато настигнах един сериозен човек, с когото скоро започнах разговор. Той веднага ми даде да разбера какви за неговите разбирания, при което аз не казах нищо, за да му противореча Но това не го задоволи; той искаше да знае дали и аз както него поддържам учението за декретите. Аз отново и отново му казах: „Нека по-добре да се придържаме към практическите неща отколкото да се караме един с друг.” И ние направихме това докато изминахме 2 мили, когато той ме хвана неподготвен и ме въвлече в спор преди да разбера какво става. При това той ставаше все по-разпален и по-разпален и ми каза, че сърцето ми е загнило и той предполага, че съм един от последователите на Джон Уесли. Аз му отговорих: „Не, аз съм самият Джон Уесли,” при което той препусна напред. Но бивайки по-добър ездач от него аз яздех наблизо и се опитвах да му покажа състоянието на неговото сърце докато излязохме на улиците на Нортхамптън.

Когато свърших оглеждайки хората, които ме зяпаха и се взираха в мен с най-голямо учудване аз им казах: „Ако желаете да знаете кой съм, името ми е Джон Уесли. В 5 вечерта с Божията помощ възнамерявам отново да проповядвам на това място.” В 5 хълмът, на който имах намерение да проповядвам беше покрит от върха да подножието. Никога не бях виждал толкова голям брой хора заедно нито в Мурфийлд или в Кенингтън Комън. Знаех, че не беше възможно дори за половината от тях да чуват макар че гласът ми беше ясен и силен. Застанах така, че да мога да виждам всички така както се бяха подредили от едната страна на хълма. Божието слово, което представих пред тях беше: „Уповавайте на Господа винаги, защото Господ Йехова е вечна канара” (Осия 14:4). След проповедта нещастните хора бяха готови да ме стъпчат под краката си от чиста любов и нежност. Мина известно време преди да бъда в състояние да се измъкна от блъсканицата, след което се върнах по различен път от този, по който бях дошъл. Неколцина бяха стигнали в хана преди мен и силно настояваха да остана с тях поне няколко дена или поне още един ден. Но аз не можех да се съглася и понеже бях дал думата си в Бристол потеглих с Бога през нощта във Вторник.

Събота 5 Юни - Бяха изминали много години откакто не бях идвал в Епуърт. Аз влязох в един хан в града като не знаех дали в него е останал някой, който да не се срамува от това, че ме познава. Но една стара прислужница на баща ми заедно с 2 или 3 бедни жени ме намериха. Аз я запитах: „Знаеш ли дали в Епуърт има някой, който желае да бъде спасен?” Тя отговори: „Аз съм такава по Божията благодат; и аз зная, че съм спасена чрез вяра.” Аз запитах: „Имаш ли мир с Бога? Знаеш ли, че Той е простил греховете ти?” Тя отговори: „Благодарение Богу, аз добре зная това. И мнозина тук ще кажат същото.”

Неделя 6 - Малко преди да започне службата аз отидох при куратора, г-н Ромли и му предложих да му помагам или като проповядвам или като се моля. Но той не желаеше моята помощ. Този следобед църквата беше крайно препълнена защото се беше разнесъл слух, че ще проповядвам. Но проповедта „Духа не оскърбявайте” не беше подходяща за очакванията на мнозина от слушателите. Г-н Ромли и каза, че един от най-опасните начини да се оскърби Духът е чрез ентусиазъм и описа характера на ентусиазма по твърде цветист и реторичен начин. След проповедта Джин Тейлър застана в гробището и докато хората се разотиваха обяви: “Г-н Уесли, на когото не беше позволено да проповядва в църквата възнамерява да проповядва тук в 6 часа.” Около 6 аз дойдох и намерих такова събрание което вярвам Епуърт никога по-рано не беше виждал. Аз застанах малко по на изток от църквата, върху надгробния камък на моя баща и извиках: „Божието царство не е ядене и пиене, но правда, мир и радост в Святия Дух.” (Римляни 14:17).
„Нека обърнат кавгаджийте”

Сряда 9 - Яздех до близкия град, за да се срещна с един прям и разбран човек, пред когото (беше ми казано) неговите ядосани съседи докарали цяла кола от „тези нови еретици”. Но когато запитал какво са направили настанала дълбока тишина защото обвинителите им били забравили това. След много време един от тях казал: „Те претендират, че са по-добри от останалите хора; и освен това, те се молят сутрин и вечер.” Г-н С. запитал: „Но направили ли са нещо друго?” „Да г-не,” каза, стария човек: „понеже не харесваха нашето поклонение те обърнаха жена ми. Преди да отиде при тях тя имаше такъв език! А сега е кротка като агне.” „Освободете ги, освободете ги,” отговорил съдията „и ги оставете да обърнат всички кавгаджии в този град.” ]

Събота 12 - Проповядвах върху праведността от закона и праведността от вяра. Докато говорех няколко човека паднаха като мъртви и между останалите се чуваше как грешниците стенат за праведността, която е от вяра, така че почти заглушаваха гласа ми. Но много от тях скоро с радост вдигнаха главите си и избухнаха в благодарност получавайки увереност, че имат желаното от душите им - прощение на греховете им. Наблюдавах един господин, който беше забележителен с това, че не претендираше да има каквато и да е било религия. Беше ми казано, че не е идвал на общо богослужение от какъвто и да е вид в продължение на 30 години. Виждайки, че той стои неподвижно като статуя аз внезапно го попитах: „Г-не вие грешник ли сте?” Той отговори с дълбок и съкрушен глас: „Достатъчно грешен” и продължи да се взира напред докато жена му и 1 или 2 слуги, всички облени в сълзи, го натикаха в каретата и го отведоха у дома му.

Неделя 13 - В 7 Проповядвах в Хакси върху: „Какво трябва да направя за да се спася?” След това отидох в Рут, където (както и в Епуърт) моят баща беше ректор за няколко години. Г-н Уайтлемб ми предложи църквата и на сутринта аз проповядвах върху: „Искайте и ще ви се даде” следобед върху разликата между праведността по закона и праведността от вяра. Но църквата не беше в състояние да побере хората, мнозина от които идваха отдалеч и вярвам, не напразно. В 6 аз проповядвах за последен път в църковния двор в Епуърт (възнамерявайки да напусна града на следващата сутрин) на огромно множество събрано от всички краища върху началото на проповедта на планината на нашия Господ. Аз продължих да говоря върху нея в продължение на почти 3 часа и все пак не знаех как да завърша. О, нека никой да не смята, че неговият труд с любов е напразен понеже плодовете не се явяват веднага! Моят баща работи тук почти 40 години, но не видя почти никакъв плод за всичките си усилия. Аз също имах известни трудности с тези хора и моята сила също изглеждаше изразходвана напразно. Но сега плодът се яви. Едва ли имаше човек в града, от когото или аз или моят баща преди това да не бяхме понесли някаква обида, но семето посято преди толкова време сега поникна носейки покаяние и прощение на греховете.

Напуснах Бристосл вечерта на 18 Юли и във Вторник пристигнах в Лондон. Намерих майка си на прага на вечността. Но тя нямаше страх или съмнение нито някакво желание, освен (веднага щом Бог я призове) „да отиде, за да бъде с Христос.”

Петък 23 - Около 3 следобед отидох при майка си и намерих, че промяната й е близка. Седнах на ръба на леглото. Тя беше в своята последна борба и не можеше да говори, но вярвам, че беше на себе си. Погледът й беше спокоен и ведър и очите й гледаха напред докато предавахме душата й на Бога. От 3 до 4 златната верига изтъняваше и ведрото се счупи при щерната; и тогава без борба, или знак, или стон, душата беше освободена. Ние стояхме до леглото и изпълнихме последната й молба изказана малко преди да изгуби говора си: „Деца, веднага щом бъда освободена изпейте псалм за прослава на Бога.”

Неделя 1 Август - Почти неизброимо множество от хора се беше събрало когато около 5 вечерта аз предадох на земята тялото на моята майка да спи с нейните бащи. Частта от Писанието, върху която говорех преди това беше: „След това видях един голям бял престол и Онзи, Който седеше на него, от Чието лице побегнаха земята и небето и не се намери място за тях. Видях и мъртвите, големи и малки, да стоят пред престола; и едни книги се разгънаха; разгъна се и друга книга, която е книгата на живота; и мъртвите бяха съдени според делата си по записаното в книгата.” (Откровение 20:11-12). Това беше еднo от най-тържествените събрания, които съм виждал или очаквам да видя от тази страна на вечността. Поставихме обикновен камък върху нейния гроб, на който бяха издълбани следните думи:

Тук лежи тялото на Г-ЖА СУЗАНА УЕСЛИ Най-малката и последната жива дъщеря на д-р Самюъл Анесли _______

In sure and steadfast hope to rise,

And claim her mansion in the skies,

A Christian here her flesh laid down,

The cross exchanging for a crown.

True daughter of affliction, she,

Inured to pain and misery,

Mourn’d a long night of griefs and fears,

A legal night of seventy years.

The Father then reveal’d His Son,

Him in the broken bread made known;

She knew and felt her sins forgiven,

And found the earnest of her heaven.

Meet for the fellowship above,

She heard the call, “Arise, my love!’

“I come,” her dying looks replied,

And lamblike, as her Lord, she died.
Г-жа Уесли като проповедник

Не мога да не кажа по-нататък, че тя също (така както и нейния баща, дядо, нейния съпруг и трима от синовете й) беше според своята мярка и степен проповедник на праведността Аз научих това от едно писмо, написано преди много време до моя баща, част от което прилагам тук:

6 Февруари 1711-12

„….Макар да съм жена аз също така съм и господарка на голямо семейство. И макар да смятам, че по-голямата отговорност за душите на хората лежи върху теб все пак в твое отсъствие аз не мога да не се грижа за всяка душа, която си оставил на моите грижи както един талант, който ми е поверен от великия Господ на всяко семейство както на небето така и земята. Ако бъда невярна на Него или на теб и не умножа тези таланти как ще отговарям пред Него, когато Той ме прикани да дам отчет за настойничеството си? Понеже такива мисли ме накараха отначало да предприема по-големи от обичайните грижи за душите на моите деца и слуги - знаейки, че нашата религия изисква стриктно спазване на Господния ден и като не смятам, че ние сме изпълнили това напълно единствено като сме отишли на църква ако не запълним промеждутъка с други действия на святост и посвещение - аз смятам за свое задължение да прекарвам известна част от деня като чета и наставлявам своето семейство; и аз смятам, че това време е по-угодно на Бога отколкото ако се предам на лично посвещение. Това беше началото на моята настояща практика. Други хора идваха и се присъединяваха към нас просто по случайност. Първо те желаеха да бъдат допуснати; след това и други, които чуваха също пожелаха да останат. Така нашата група нарасна до около 30 и миналата зима надхвърли 40. Скоро след като ти замина за Лондон аз чух отчета на датския мисионери. Миля, че никога не съм била докосвана повече от нещо. Не можех да не прекарам по-голямата част от вечерта славейки и хвалейки Божията доброта за това, че ги е надарил с такава пламенна ревност за Негова слава. За няколко дни аз почти не можех да мисля или да говоря за нещо друго. Накрая ми дойде на ума, че макар да не съм мисионер все пак ако моето сърце е било искрено посветено да Бога и е било надарено с истинска ревност за Неговата слава аз мога да направя нещо повече от това, което правя. Мислех, че бих могла да се моля и да говоря повече на тези, с които общувам с по-голяма любов. Реших да започна със собствените си деца, в което спазвах следния метод: отделих толкова време, че да мога да прекарвам всяка вечер в разговор с едно от децата ми насаме. В Понеделник говорех с Моли; във вторник с Хети; в Сряда с Нанси; в Четвъртък с Джаки; в Петък с Пати, Събота с Чарлз; и с Емили и Съки заедно в Неделя.

С тези от моите съседи, които идваха да говорят с мен аз разговарях с повече любов. Избрах най-добрите и пробуждащи проповеди, които имахме. И аз прекарах повече време с тях в такива упражнения без да държа отчет за успеха на моето начинание. От тогава нашето събиране нарастваше всяка нощ и аз не смеех да отказвам на никой, които молеше да присъства. Мисля, че миналата неделя имаше 200 души. И все пак мнозина останаха навън поради липса на място в стаята. В нашето общество ние отхвърляхме всички временни грижи. Никой не смее да разговаря относно тези неща по време на нашето четене и пеене. Ние вършим работата си през деня и когато тя е извършена отиваме у дома. Не мога да разбера защо всеки трябва да се обръща към вас когато вашата жена се е заела да води хора в църквата и да ги възпира да не оскверняват Господния ден като им чете и ги убеждава по други начини. От моя страна аз не желая да забранявам тези неща. Отдавна отърсих ръцете си от света. И аз сърдечно желая да не им давам повече никакъв повод да говорят срещу мен. Ако мислиш, че това изглежда странно, признавам, че е така. Така е с почти всичко, което е сериозно и може по някакъв начин да допринесе за слава на Бога и за спасение на души. Що се отнася до твоя съвет да оставя някой друг да чете - да не бъде! Ти не знаеш какви хора са те. Не мога да се сетя и за един измежду тях, който би могъл да прочете проповед без да срича по-голямата част от нея. Нито пък някой от нашето семейство има достатъчно силен глас, за да бъде чуван от такова множество хора. Но има едно нещо, за което аз съм твърде недоволна: че те присъстват по време на семейните молитви. Аз не говоря, че се притеснявам просто от това, че присъстват мнозина защото този, който има честта да говори на великия и свят Бог няма нужда да се срамува да говори дори и пред целия свят; но поради своя пол. Аз се съмнявам, че за мен е подходящо да принасям молитвите на хората пред Бога. Миналата Неделя желаех да ги освободя от молитвите, но те молеха толкова настоятелно да останат, че не посмях да им откажа.

За тези, на които им е било поверено така както на нея грижата за едно многобройно семейство аз не мога да не добавя още едно писмо, което получих преди много години:

„24 Юни 1732

До преподобния Джон Уесли,

двора на св. Маргарет, Уестминстър,

Скъпи синко,

Според твоето желание аз записах основните правила, които спазвах при възпитанието на моето семейство и сега ти ги изпращам така както ги помня, за да можеш (ако смяташ, че могат да бъдат от полза  за някого) да ги предложиш в какъвто ред пожелаеш.

Децата, в зависимост от техните възможности, имаха определени задължения от самото си раждане както обличане, събличане, смяна на бельото и т.н. Първата четвърт от деня обикновено преминаваше в сън. След това, ако беше възможно, те бяха поставяни в своите ясли и люляни докато заспят. Това продължаваше докато дойдеше време да се събудят. Правех това, за да се научат да спят в определено време, което отначало беше 3 часа сутрин и 3 следобед; след това 2 часа и така докато те не се нуждаеха вече от никакъв сън през деня. Когато навършеха една година (а някои и преди това) те бяха научени да се боят от пръчката и да плачат тихо. По този начин те избягваха много наказания, които иначе биха претърпели и твърде неприятният звук на детски плач рядко се чуваше в къщата, но семейството се радваше на такава тишина, като че ли нямаше деца.

Щом станеха достатъчно силни те бяха ограничавани до 3 яденета на ден. За вечеря тяхната малка маса и столове бяха поставяни до нашите където можеха да бъдат наблюдавани и им беше позволено да ядат и пият толкова колкото желаят, но да не искат нищо. Ако желаеха нещо те трябваше да го прошепнат на прислужницата, която ги придружаваше, която идваше да ми каже; и веднага щом бяха в състояние да държат нож и вилица те бяха слагани на нашата маса. Никога не им се позволяваше да избират какво да ядат, но винаги трябваше да ядат това, което беше приготвено за семейството. Сутрин винаги ядяха каша, а понякога и вечер. Но каквото и да имаха те никога не бяха принуждавани да ядат повече от едно нещо и дори и това доста пестеливо. Ядене и пиене между яденетата никога не се позволяваше освен при болест, което се случваше рядко. Нито пък те можеха да отиват в кухнята и да искат нещо от слугите; ако се узнаеше, че са направили това те биваха бити и слугите сурово мъмрени.

В 6, веднага щом свършеха семейните молитви те получаваха своята вечеря; в 7 слугинята ги измиваше и, започвайки от най-малкото, ги събличаше и ги слагаше в леглата им в 8, след което ги оставяше будни в техните няколко стаи защото в нашата къща не беше позволено дете да стои докато заспи.

Те дотолкова привикваха да ядат и да пият това, което им беше давано, че когато някое от тях биваше болно не беше трудно да ги накараме да вземат дори най-неприятното лекарство защото не смееха да откажат, макар някои от тях веднага да го повръщаха. Аз споменавам това, за да покажа, че човек може да бъде научен да приема всичко, макар че не е така с неговият стомах.
Победа над волята на детето

За да се оформи умът на децата първото нещо, което трябва да се направи е да се пречупи волята им и да се доведат до покорен нрав. Да се даде знание на умът изисква време и при децата трябва да се прави на малки порции доколкото те са в състояние да го понесат. Но да се покори волята им е нещо, което трябва да бъде направено наведнъж и колкото по-рано толкова по-добре. Защото чрез пренебрегване на навременното поправяне те ще придобият упоритост и инат, които след това е трудно да бъдат премахнати и това никога не може да стане без да се използва строгост, която би била толкова болезнено за мен, колкото и за него. Родителите, които позволяват децата им да развият навици, които след това трябва да премахват по преценката на света минават за нежни и снизходителни, но аз ги наричам жестоки. Някои от тях са толкова глупави, че учат своите деца на неща, за които след малко време биха ги били жестоко. Когато детето е поправяно то трябва да бъде подчинено; и това не би било трудно ако не израсне твърде упорито поради голямо снизхождение. Ако волята на детето е напълно покорена и то е накарано да почита и да стои в преклонение на родителите биха били избягнати голям брой глупости и нехайства. Някои могат да бъдат пренебрегнати и да не им се обърне внимание, други само леко порицани, но никое съзнателно престъпване на детето не трябва да бъде прощавано без то да е наказано, повече или по-малко така както повеляват природата и естеството на провинението.

Моят съвет е волята на детето да бъде покорена навреме защото това е единствената здрава и разумна основа за религиозно обучение, без която както правилото така и примера биха били безполезни. Но когато това бъде направено детето може да бъде обучавано от разума и благочестието на своите родители докато неговия собствен разум стане достатъчно зрял и принципите на религията пуснат корени в умът му.

Аз все още не мога да приключа с този предмет. Както собствената воля е корена на всеки грях и нещастие така този, който я поощрява в детето прави сигурни тяхната по-нататъшна окаяност и безверие. Действията и постъпките, които те поощряват определят тяхното бъдещо щастие и благочестие. Това е още по-видно ако разсъдим, че религията не е нищо друго освен вършенето на Божията воля, а не на нашата собствена: т.е. да наложим препятствие на нашето временно и вечно щастие обичайки толкова своята воля, че никаква снизходителност за това не може да бъде маловажна. Небето и ада зависят изцяло от това. Така родителят, който работи, за да потисне това в своето дете работи заедно с Бога за обновяването и спасяването на една душа. Родителят, който е снизходителен към това върши работата на дявола, прави вярата непрактична, спасението непостижимо и прави всичко, на което е способен, за да навлече проклятие както върху душата така и върху тялото на своето дете.

Веднага щом можеха да говорят децата в това семейство бяха учени на Господната молитва, която те след това казваха при лягане и ставане и когато станеха по-големи към нея беше добавяна кратка молитва за техните родители и още няколко свързани с определени дни; краткия катехизис и някои пасажи от Писанието които тяхната памет можеше да задържи.

Още от много ранна възраст те бяха учени да различават неделния от всеки друг ден, още преди да бяха в състояние да говорят или да ходят. Те бяха учени да стоят тихи по време на семейните молитви и да молят за благословение веднага след тях, което правеха чрез знаци преди да могат да коленичат или да говорят.

На тях бързо им беше показвано, че не могат да имат нищо, за което плачат и бяха наставлявани да молят учтиво, за това, което искат. Не им беше позволено да поискат дори от най-нисшия слуга без първо да кажат: „Моля те, дай ми това и това.” И слугата беше мъмрен ако някога им позволяваше да пропуснат тези думи. Напразното изговаряне на Божието име, проклинането и пълненето, богохулството, сквернословието, грубостта, лошите имена никога не се чуваха сред тях. Нито пък им беше позволено да се обръщат един към друг на собствено име без преди това да добавят братко или сестро.

Никой от тях не беше учен да чете преди да навърши 5 години освен Кейси, в който случай аз прекалих и тя прекара в учене повече години отколкото те месеци. Начина на учене беше следния: един ден преди детето да започне да учи къщата беше поставяна в ред, на всеки му беше определяна работата и беше издавана заповед никой да не влиза в стаята от 9 до 12 или от 2 до 5, които бяха вашите часове за учене. На детето се даваше 1 ден, за да научи буквите и всяко от тях за това време ги знаеше всички, големи и малки, освен Моли и Нанси, на които им бяха нужни по ден и половина преди да ги научат добре, заради което ги смятах за много глупави. Но когато забелязах за колко време много деца учат читанката аз си промених мнението. Но причината, поради която аз ги смятах за такива тогава беше защото другите учеха с такава готовност и твоя брат Самуил, който беше първото дете, което някога учех научи азбуката за няколко часа. На 10 Февруари той навърши 5 г. и веднага щом научи буквите започна първата глава на Битие. Той беше учен как да прочете правилно първия стих и след това да го чете отново и отново докато можеше да го прочете по всяко време без колебание, след това втория и т.н. докато научи 10 стиха за 1 урок, което той направи бързо. Тази година Великден се падаше късно и до Петдесятница той можеше да чете много добре цялата първа глава, защото четеше продължително и имаше толкова забележителна памет, че не мога да си спомня да съм му повтаряла едно и също нещо 2 пъти.
Държейки децата на Уесли в ред

Това, което беше дори още по-удивително е, че всяка дума, която беше научил по време на този урок той познаваше когато я види или в библията или в някоя друга книга; по която причина скоро се научи да чете английски много добре.

Същия метод беше съблюдаван с всички тях. Веднага щом научеха буките те бяха карани първо да четат един ред като никога не прекъсвахме преди да са научили урока си много добре независимо дали той беше кратък или дълъг. Така един след друг те продължаваха да четат без прекъсване и преди да напуснат училище всяко дете четеше това, което беше научило сутринта и следобед ние продължавахме да учим..

Високото говорене или игрите не бяха позволени, но всеки беше зает със своето учене за по 6 часа дневно; и е почти невероятно на какво може да бъде научено едно дете за 4 месеца чрез прилежно старание стига то да има поне някакви способности и добро здраве. Всяко от тях, с изключение на Кейси, по това време можеха да четат по-добре отколкото повечето жени се научават някога.

На децата им беше забранено на стават от местата си или да излизат от стаята освен ако нямаха добра причина и да се бяга в двора, градината или улицата без позволение винаги се считаше за престъпление заслужаващо сериозно наказание.

За няколко години всичко вървеше много добре. Децата никога не бяха били в по-добър ред. Никога те не бяха били по-склони към благочестие или да се подчиняват на своите родители до това фатално тяхно разпръскване в няколко различни семейства след пожара. По това време те бяха оставени в пълна свобода да говорят със слугите, нещо от което преди това винаги бяха ограничавани, да тичат на воля и да играят с всяко дете било то добро или лошо. Те скоро се научиха да пренебрегват стриктното пазене на господния ден и няколко песни и лоши неща, които преди това не знаеха. Доброто поведение, за което бяха хвалени от всички, които идваха в къщи скоро беше до голяма степен изгубено. Те също така се научиха да говорят с груб акцент както и много други груби неща, които не можеха да се поправят без известни трудности. Когато къщата беше построена отново ние започнахме да провеждаме стриктни реформи. Тогава беше поставено началото на навика да пеем псалми в началото и в края на учението, сутрин и вечер. Тогава започна и почивката от 5 часа. Тогава най-големия вземаше най-малкия, който можеше да говори, втория следващия и те им четяха псалма за деня и една глава от НЗ. По същия начин  те бяха наставлявани да четат псалми и една глава от СЗ всяка сутрин, след което пристъпваха към личните си молитви преди да изядат закуската си или да се присъединят към семейството. И, аз благодаря на Бога, този обичай все още се пази у нас.

Съществуваха и няколко допълнителни правила, които изплуват в паметта ми и аз ги споменавам тук защото ми се виждат полезни.

1. Страхливостта и страха от наказание често караха децата да лъжат докато придобият навик, който не могат да оставят. За да попречим на това беше поставено правило, че който е обвинен в престъпление за което е виновен ако искрено си признае и обещае да го остави няма да бъде бит. Това правило до голяма степен препятстваше голям брой лъжи.

2. Никое грешно действие като лъжа, игра в църква или в Господния ден, непокорство, каране и т.н. никога няма да бъде оставено ненаказано.

3. Никое дете няма да бъде хокано или наказвано 2 пъти за едно и също провинение и ако те се поправеха никога няма да бъдат порицавани за това по-късно.

4. Всяко действие на покорство, особено тези, които влизат в противоречие със собствените им склонности винаги ще бъдат хвалени и често награждавани в зависимост от заслугата и причината.

5. Ако някое дете извърши дело на покорство или направи нещо с намерение да зарадва, макар и да не го направи добре, все пак покорството и намерението трябва да бъде прието с радост и детето да бъде нежно наставено как следващия път да се справи по-добре.

6. Трябва стриктно да се спазва умереност и никога да не се посяга на чужда собственост дори и в най-малкото и дори да е с цената на фарфинг или на игла. Те не трябва да присвояват нищо без, още по-малко срещу, неговото съгласие. Това правило никога не може да бъде насаждано твърде много в съзнанието на децата и от липсата на родители или възпитатели, които трябва да правят това така както трябва произлиза това срамно пренебрегване на справедливостта, което наблюдаваме в света.

7. Обещанията трябва стриктно да се изпълняват и така както веднъж подарения подарък принадлежи на получилия го така и те дадени веднъж принадлежат на този, на когото са дадени освен ако не са условни и условието за тяхното изпълнение не е изпълнено.

8. Никое момиче да не бъде учено да работи преди да се научи да чете много добре и след това да върши своята работа със същото приложение и за същото време, което е прекарала в четене. Това правилно също е много важно защото да сложиш едно дете да се учи да шие преди да се е научило да чете е истинската причина защо толкова малко жени не могат да четат на глас и да бъдат добре разбирани.

Сряда 1 Декември (Нюкасъл) - Бяха ни предложени няколко места, на които да построим стаята за обществото, но нито едно не беше такова каквото желаехме. И вероятно това беше дело на провидението защото по този начин аз бях задържан в Нюкасъл независимо дали желая това или не.

Събота 4 - Бях едновременно изненадан и наскърбен от искрения размер на ентусиазъм. Д….. Б….. от Тунфийлд Лейт, който преди няколко дена беше получил усещане за Божията любов премина яздейки през града избутвайки като викаше на всички хора пред себе си говорейки им, че Бог му е казал, че ще бъде крал и ще стъпче всички неприятели под нозете си. Аз веднага го изпратих у дома му и при работата му и го посъветвах да плаче денем и нощем пред Бога, за да се смири сърцето му за да не вземе сатана предимство над него.

Днес един човек ми се обади и ми предложи цена за земя. В Понеделник беше съставен договор, в който той се съгласяваше да ме признае във владение от Вторник при плащането на 30 паунда.

Вторник 7 - Сутринта бях толкова болен, че се принудих да повикам г-н Уилямс в стаята си. След това той отиде при г-н Стефънсън, търговец в града, и беше заведен при земята, която възнамерявахме да купим. Аз желаех да я купя. Г-н Стефенсъмн му казал: „Г-не аз не желая пари; но ако г-н Уесли желае земя той може да има част от моята градина прибавена към мястото, което вие споменахте. За 40 паунда той ще има 16 ярда ширина и 30 дължина.

Сряда 8 - Подписах договор с г-н Стефенсън и и аз влязох във владение на земята. Но не можех да се отметна от обещанието, което бях дал на г-н Ридъл, така че по същото време влязох във владение и на неговата земя. Целият парцел е с дължина около 40 ярда средата, на който ние възнамеряваме да построим къща оставяйки място за малък двор отпред и малка градина зад постройката.

Понеделник 13 - Включих пристройка с жилищно помещение към съседната земя, която се бяхме подготвили да застроим, но студената слана ни принуди да забавим работата. Никога не съм чувствал толкова силен студ по-рано. В една стая където постоянно гореше огън макар работната ми маса да беше само на ярд от комина аз не можех да пиша за повече от 15 минути без ръцете ми да станат почти безчувствени.
Първата методистка сграда в Нюкасъл

Понеделник 20 - Положихме първия камък на сградата. Мнозина се бяха събрали от различни краища, за да видят това; но никой не се подиграваше и не ни прекъсваше докато хвалехме Бога и се молехме Той да благослови работата на ръцете ни. Три или 4 пъти вечерта аз бях принуден да прекъсна проповядването за да мога да се моля и да благодаря на Бога.

Вторник 23 - Беше изчислено, че къща каквато предвиждахме няма да може да бъде изградена за по-малко от 700 паунда и мнозина бяха убедени, че тя никога няма да бъде завършена, а други, че аз няма да доживея да я видя покрита. Аз бях на друго мнение и не се съмнявах, че тъй като тя беше започната за Бога Той ще достави нужното за нейното завършване.

На Уесли му е отказана Господна трапеза в Епърт; Корнуел и остров Силисия; естествен амфитеатър в Гуинап; Уесли в опасност

1743 Събота, 1 Януари - по пътя между Донкастър и Епърт настигнах един човек, който веднага ме засипа с толкова много и толкова безочливи въпроси, че аз останах удивен. Докато ме разпитваше за моите пътувания аз го прекъснах и казах: „Уверен ли сте, че ние сме потеглили на едно дълго пътуване, че вървим към вечността?” Той веднага отговори: „О, разбрах! Разбрах! Не е ли името ви Уесли? Това е жалко! Жалко е! Защо не ви е достатъчна религията на вашия баща? Защо трябва да имате нова религия?” Аз се канех да отговоря, но той ме прекъсна като изкрещя триумфално: „Аз съм християнин! Аз съм християнин! Аз съм църковник! Църковник съм! Аз не съм един от вашите глупаци.” толкова ясно колкото можеше да говори, защото беше така пиян, че едва стоеше на мястото си. След като по този начин беше постигнал победа или по собствените му думи „ме беше стъпкал” той започна да пришпорва коня си и изчезна в галоп колкото може по-бързо.

На Уесли му е отказана Господна трапеза в Епуърт

Вечерта аз достигнах Епуърт.

Неделя 2 - В 5 проповядвах върху „Така е с всеки, който е роден от Духа.” Около 8 отново проповядвах върху гроба на моя баща върху Евреи 8:11 Мнозина дошли от близките градове попитаха дали няма да е добре, тъй като днес беше неделя, в която се отслужват тайнствата, да ги приемат. Аз им казах: „При всяко положение: но би било добре да говорите за това с г-н Ромли, защото той е вашият свещеник.” Един от хората направи това от името на останалите, на когото той каза: „Моля, кажете на г-н Уесли, че аз няма да го допусна до тайнствата защото е неподходящ.” Колко мъдър е Господ нашия Бог! Няма по-подходящо място под небето от бащината ми къща където това следваше да ме сполети, мястото където прекарах своята младост и където „според най-строгите правила на религията” толкова дълго бях „живял като фарисей!” Също така беше в най-висша степен подходящо този, който ми отказа достъпа то същата тази трапеза на коята самият аз толкова често бях раздавал хляба на живота да бъде един, който ми дължеше най-нежна любов, която баща ми беше показвал към него.

Вторник 22 - Аз отидох до Южен Бидик, селище на въглекопачи на 7 мили на юг от Нюкасъл. Мястото, на което аз стоях беше точно в подножието на полукръгъл хълм. На склона му стояха много стотици; но много повече на равнината под него. Аз извиках към тях с думите на пророка: „О, сухи кости чуйте Господното слово.” (Езекиил 37:4). Дълбоко внимание беше изписано на всяко лице и аз вярвам, че би било добре да проповядвам там всяка седмица.

Сряда 23 - Срещнах на улицата един господин, който ругаеше и кълнеше по толкова ужасен начин, че не можех да направя друго освен да го спра. Скоро той се успокои и ми каза, че иска да ме почерпи чаша вино; и че би дошъл да ме чуе, но се страхува да не би да кажа нещо срещу боя с петли.

1 Април (Велики петък) - имах голямо желание да посетя едно малко село наречено Плейси на около 10 мили северно от Нюкасъл. То беше обитавано единствено от въглекопачи и то такива, които винаги бяха в първите редици на дивашко невежество и беззаконие от всякакъв вид. Предвиждаше се тяхното главно събиране да се състои на Господния ден, при което мъже, жени и деца се събираха заедно, за да танцуват, да се бият, да проклинат и кълнат и да играят с топка или с каквото им попадне под ръка. Аз чувствах голямо съжаление към тези нещастни създания от момента, в което за пръв път чух за тях; още повече понеже всички хора изглежда се бяха отчаяли за тях. Между 7 и 8 аз тръгнах с Джон Хейли, моят водач. Северният вятър беше необичайно силен и навяваше суграшица в лицата ни, която веднага замръзваше. Когато пристигнахме в Плейси, ние едва можехме да стоим. Веднага щом се съвзехме малко аз отидох на площада и изявих Този, Който „беше наранен заради нашите беззакония” и „бит за нашите престъпления.” Нещастните грешници бързо се събраха и внимаваха на това, което се говореше. Същото се повтори и следобеда  независимо от снега и вятъра докато ги умолявах да Го приемат за свой Цар да се „покаят и да повярват в благовестието.“
Уесли в Севен Диалс

Неделя 29 Май - Започнах да изпълнявам задължения в параклиса в Западната улица близо до Севен Диал, който (по едно странно стечение на провидението) ние бяхме наели за няколко години. Аз проповядвах върху евангелския текст за деня, част от третата глава на св. Йоан; и след това отслужих Господна трапеза на няколко стотин души. Отначало малко се страхувах, че силата няма да ми стигне за деня, когато една служба от 5 часа (защото тя продължи от 10 до 3) беше добавена към обичайните ми задължения. Но Бог щеше да се погрижи за това: така трябваше да мисля; и тези, които желаят могат да нарекат това ентусиазъм. Проповядвах в големите градини в 5 на огромно множество върху: „Трябва да се родиш отново.” (Йоан 3:3). След това имахем среща на ръководителите (което запълни цялото ми време, през което не говорех публично) и след това на групите. В 10 вечерта аз бях по-малко уморен отколкото в 6 сутринта.

Неделя 10 Юли (Нюкасъл) - проповядвах в 10 в Чодуен Фел върху „Защо да загинеш о доме Израилев.” (Езекиил 33:11). Откакто бях дошъл в Нюкасъл за първи път духът ми беше докоснат поради тълпите бедни грешници, които всяка Неделя следобед се разхождаха наред назад по Сендхил. Реших ако е възможно да им намеря по-добро занимание; и веднага щом службата в Вси светии завърши отидох направо от църквата до Сендхил и запях един псалм. След няколко минути имах достатъчна компания, хиляди и хиляди събрани заедно. Но князът на този свят се бореше с цялата си сила за да не бъде победено царството му. Наистина тълпата от Нюкасъл, въпреки своята най-голяма грубост имаше някаква останала човечност. Аз рядко съм ги виждал да ме замерват с нещо нито пък съм бил наранен по някакъв начин. Но те продължаваха да се блъскат един друг напред назад като предизвикваха такъв шум, че гласът ми не можеше да бъде чут; така че след като прекарах почти 1 час в молитви и пеене сметнах за най-добре да се оттегля в новата ни къща.
Уесли има проблеми с коня си

Понеделник 18 - Заминах заедно с Джон Даунс от Нюкасъл за Хърсли. Бяхме яздили 4 часа до Фери хил, който отстои на около 20 мили. След като починахме там за около час ние бавно продължихме да яздим и в 2 часа пристигнахме в Дарлингтън. Струваше ми се, че конят ми не е добре; той смяташе същото за своя, макар че и двата бяха млади и предишния ден се чувстваха много добре. Помолихме коняря да извика ветеринаря, което той направи без бавене, но преди човека да определи какъв е проблема и двата коня легнаха на земята и умряха. Аз наех кон до Сандхътън и яздех като казах на Джон Хърън да ме последва. Така във Вторник сутрин аз достигнах Боробридж и след това продължих за Лийдс.

Понеделник 22 Август 1743 (Лондон) - След се срещнах с няколко човека за молитва около 4 аз тръгнах и яздех бавно до Сноу хил където седлото се изхлузи от гърба на кобилата ми, аз паднах през главата й и тя побягна обратно към Смитфиийлд. Няколко момчета е хванаха и ми я доведоха обратно ругаейки и проклинайки през цялото време. Аз им говорех ясно и те обещаха да се поправят. Тъкмо се канех да потегля отново, когато един човек извика; „Господнине, вие сте изгубили подложката на седлото си.” Наложи се 2 или 3 от тях да ми помогнат да го сложа, но и те проклинаха почти при всяка дума. Аз се обърнах към неколцина от тях и им говорих с любов. Всички приеха това добре и ми благодариха много. Дадох им 2-3 малки книжки, които те обещаха да прочетат внимателно.

Преди да достигна Кенсингтън открих, че кобилата ми е изгубила едната си подкова. Това ми даде възможност да говоря обстойно за 1 или 2 часа както с ковача така и с неговия слуга. Аз отбелязвам тези малки обстоятелства, за да покажа колко лесни е да изкупваме всяко време (ако мога да се изразя така) когато чувстваме някаква любов към душите, за които е умрял Христос.

Петък 26 - Потеглих за Корнуел. Вечерта проповядвах при кръста в Таунтън върху: „Божието царство не е ядене и пиене, но правда мир и радост в Святия Дух.” Един нещастен човек се беше прокълнал отзад, за да причини някакви безредие; но времето не беше дошло; ревностните нещастници, които „се отричат от Господа, Който ги е купил” все още не бяха разбунили хората. Мнозина крещяха: „Хвърлете тук този мошеник; съборете го долу; пръснете му мозъка,” така че трябваше на няколко пъти да се застъпя за него иначе той би пострадал зле.

Неделя 27 - Следобед достигнах Екзетър; но понеже никой не знаеше за моето пристигане тази вечер аз не проповядвах на никого освен на една нещастна грешница която в някаква степен беше вкусила „силата на идещия век” и след това беше „паднала отново” (както тя каза, че е нейния случай) и се нуждаеше да бъде „обновена в покаяние.” Ние молихме Бога за нея и я оставихме скърбяща, но все пак не без надежда.

Неделя 28 - В 7 проповядвах на малка група хора. Проповедта, която чухме след това в църква беше твърде празна по съдържание. Каква беше вечерната не зная, защото не можах да чуя нито едно изречение. От църквата аз отидох в замъка където бяха събрани (както някои казаха) половината възрастни хора в града. Това беше ужасна гледка. Толкова огромно събрание в такъв малък амфитеатър! И всички стояха спокойни и тихи, докато аз обяснявах тази славна истина: „Блажен този, чийто престъпления са простени, чийто грях е покрит” (Псалм 31:1)

Понеделник 29 - Ние продължихме да яздим по-нататък. Вечерта ни завари по средата на първото голямо мочурище отвъд Ланчестън през което нямаше път. Около 8 вече се бяхме отклонили доста, но скоро чухме камбаната на Бодмин. Насочвани от нея ние свърнахме на ляво и преди 9 достигнахме града.

Вторник 30 - Вечерта достигнахме св. Ив. В 7 аз поканих всички виновни, безпомощни грешници, които са уверени, че „няма с какво да платят” да приемат свободно прощение. Стаята бе претъпкана отвън и отвътре, но всички бяха тихи и внимателни.

Сряда 31 - Говорих поотделно с всеки от членовете на обществото, което се състоеше от около 120 души. Около 100 от тях бяха намерили мир с Бога: такова е благословението да бъдеш гонен заради правдата! Докато отивахме в църквата в 11 голяма тълпа на пазара ни посрещна с шумни викове, макар и толкова безвредни колкото стихчетата пети под моя прозорец (съчинени както ме увери някой от един човек от техния град) Чарлз Уесли дойде в града, за да види дали може да раздвижи църквите.

Сутринта аз обясних какво е „обещанието на Отца.” След проповедта мнозина започнаха шумят, но Джон Нелсън влезе сред тях, поговори малко с най-буйните, които не отговориха нищо, но тихо си заминаха.

Неделя 3 Септември - Яздех до т. нар. Три Корнър Даун 9 или 10 мили на изток от св. Ив където намерихме 2 или 300 кожари, които ни очакваха от известно време. Всички изглеждаха доста поласкани и незаинтересувани; и мнозина от тях ни придружиха до Гуенап (на 2 мили на изток) където техният брой бързо нарасна на 4 или 500. Тук намерих голямо утешение обяснявайки думите: „Помазал ме е да проповядвам на сиромасите” (Лука 4:18). Един човек, който живееше наблизо ни покани да се подслоним в къщата му и на сутринта ни насочи обратно към Грийн. Пристигнахме там тъкмо когато денят свършваше. Аз проповядвах върху благодатните думи: „”I will heal their backslidings, I will love them freely,” на 5 или 600 сериозни хора. В Трезутан Даунс, на 5 мили по-близо до св. Ив намерихме 7 или 800 души, на които аз извиках силно: „Оставете беззаконията си, защо да погинеш о доме Израилев.” След вечеря проповядвах отново на около 1000 души за Този, Който „Бог е определил да бъде Цар и Спасител.” Забелязах, че думите ми оказаха известно впечатление върху 2 или 3 от слушателите; останалите, както обикновено показваха голямо одобрение и пълна незаинтересованост.

Петък 9 - Яздех спокойно до св. Иларий на 10 или 12 мили на юг от св. Ив. Намерих Даунс, но нямаше събрание - нито мъже нито жени нито деца. Тогава аз си сложих свещеническото расо и не след дълго се събраха около 100 души, които аз ревностно призовах „да се покаят и да вярват в благовестието.” И ако поне един чу целия труд си заслужаваше.

Неделя 10 - След обед се събрахме за молитва в св. Юст следобед и не свършихме преди 4. След това за проповядвах в Крос на смятам около 1000 души, които се държаха сериозно и тихо.

В 6 проповядвах в Сенан близо до Лендс енд и приканих малката събрание (състоящо се основно от стари, посивели хора) да се присъединят към мен отново в 5 сутринта. Но в Неделя 11 голяма част от тях се бяха събрали между 3 и 4 часа, така че между 4 и 5 ние започнахме да хвалим Бога и аз подробно обясних думите „”I will heal their backslidings; I will love them freely.” След това ние се придвижихме надолу дотам, до което можехме безопасно да стоим към скалите на Лендс Енд. Това беше ужасна гледка! Но как те щяха да се стопят когато бог станеше, за да съди! Морето между тях наистина „кипеше като чайник” и „Бездната изглежда побеляла.” Но макар да се надуват те няма да надделеят. „Той е поставил границите им, които не могат да преминат.” (Виж Псалм 104:8).

Между 8 и 9 проповядвах в Св. Юст върху една зелена морава близо до града на най-голямата събрание (както ми беше ми казано), което някога се е събирало в тези части. Аз извиках с целия авторитет на любовта: „Защо да погинете доме Израелев?” Хората трепереха и бяха тихи. Преди Корнуел никога не бях преживявал такова време.

Понеделник 12 - От известно време имах желание да отида и да говоря за любовна на Бога нашия Спасител дори ако е възможно само за един ден на островите Силисия и по различен поводи бях споменавал това на няколко човека. Тази вечер трима от нашите братя дойдоха и предложиха да ме закарат натам ако аз осигуря лодката на кмета за когото казваха, че е най-добрият моряк в града. Аз го попитах и той веднага ми я зае. На следващата сутрин, Вторник 13, Джон Нелсън, г-н Шепърт и аз заедно с 3 човека и лоцман отпътувахме от св. Ив. На мен ми се струваше странно да пътувам с рибарска лодка на 15 левги в открито море особено когато вълните започнаха да се надигат и да се надвесват над главите ни. Но аз извиках своите спътници и ние заедно започнахме да пеем и с добра надежда:

When passing through the watery deep,

I ask in faith His promised aid;

The waves an awful distance keep,

And shrink from my devoted head;

Fearless their violence I dare:

Около половин час след 1 ние достигнахме до св. Мери най-големия от обитаемите острови. Веднага отидохме при губернатора придружавани от обичайната компания на вестникарите и аз го помолих да позволи да отправя един „Сериозен призив.” Понеже свещеникът не беше съгласен да проповядвам в църквата, в 6 аз проповядвах на улицата пред почти целия град и пред много войници, моряци и работници върху: „Защо да загинеш доме Израилев?” Беше благословено време и аз не знаех как да завърша. След проповедта им раздадох няколко малки книжки и химни, които те бяха толкова жадни да получат, че бяха готови да разкъсат и тях и мен на парчета. По каква причина такова множество работници се беше събрало, за да укрепи няколко голи скали, които всеки, който би пожелал да вземе би си навлякъл единствено неприятности, аз не можех да разбера, но беше лесно да се види ръката на провидението. Бог ги бе събрал, за да чуят благовестието, което те иначе никога не биха научили. В 5 сутринта аз проповядвах отново върху: “I will heal their backslidings; I will love them freely.” И между 9 и 10 след като бях говорил с мнозина насаме и бях раздал между 200 и 300 сборници с химни и малки книжки ние напуснахме това пусто, мрачно място и отплавахме за св. Ив макар вятъра да беше силен и да духаше точно в лицата ни. Лоцманът ни каза, че ще ни е необходим късмет, за да достигнем сушата, но той не познаваше Този, за Когото се казва, че ветровете Му се покоряват. Скоро след 3 ние достигнахме Лендс енд и около 9 достигнахме св. Ив,

Вторник 20 - В Трезутън Даунс аз проповядвах на 2 или 3000 души за Господния път, пътя на святостта. Достигнахме Гуенап малко преди 6 и намерихме равнината покрита от край до край с хора. Предполагам, че имаше около 10 000 души, на които аз проповядвах Христос „нашата мъдрост, праведност, освещение и изкупление.” Не можех да завърша преди да беше станало толкова тъмно че едва можехме да се виждаме един друг. Със сигурност тук, макар и в неръкотворен храм Бог, беше хвален във „величие и святост.”

Сряда 21 - Бях събуден между 3 и 4 от голяма група кожари, които, страхувайки се, че може да закъснеят се бяха събрали пред къщата, пееха и славеха Бога. В 5 аз още веднъж проповядвах върху: „Повярвай в Исус Христос и ще се спасиш.” Те всички поглъщаха словото. О, дано това да бъде здраве за душите им и живот за костите им!

Четвъртък 22 - Отпътувахме за Ланчестън. Докато яздехме през едно село наречено Стикълпаф един човек ме спря на улицата и попита рязко: „Не е ли името ви Джон уесли?” Веднага още неколцина се събраха и ми казаха, че трябва да спра тук. Аз направих това. И преди да сме казали много думи душите ни се свързаха една с друга. Открих, че те се наричат квакери, но това не ме нарани виждайки любовта към Бога в техните сърца.

Сряда 20 Октомври - След като проповядвах на малко, внимателно събрание (в Бирмингтън) аз яздих до Уднесбъри. В 12 проповядвах на една земя в средата на града на много по-голямо събрание от това, което очаквахме върху: „Христос е същия вчера днес и завинаги.” (Евреи 13:8). Вярвам, че всеки от присъстващите чувстваше Божията сила и никой не се опита да ни напакости когато идвахме или си отивахме, но Бог воюваше за нас, а ние стояхме спокойни. След обед докато пишех писмо на Франсис Върд хората започнаха да викат, че тълпа обкръжава къщата. Помолихме се Бог да ги разпръсне и така и стана: един тръгна по един път друг по друг и за половин час не остана нито един човек. Казах на нашите братя: „Сега е време да си вървим.” Но те много настояваха да остана. Така, за да не ги обидя аз останах, макар да предвиждах какво ще се случи. Преди 5 тълпата обкръжи къщата по-многобройна от всякога. Те всички викаха „Изведете свещеника, искаме свещеника.” Пожелах един да хване водача им за ръка и да го въведе в къщата. След като си разменихме няколко думи лъвът се превърна в агне. Пожелах той да отиде и да доведе един или двама от най-разгневените. Той доведе двама, които бяха готови да ме погълнат от ярост, но след две минути те, подобно на него,  се успокоиха. След това аз им казах да направят път, за да мога да мина между хората. Веднага щом навлязох между тях аз помолих за стол; и заставайки на него извиках: „Какво искате от мен?” Някой каза: „Искаме да отидеш с нас при съдията.” Аз отговорих: „На драго сърце ще направя това.” След това аз казах няколко думи, които Бог използва; така че те започнаха да викат силно: „Господинът е честен човек и ние ще пролеем кръвта си в негова защита.” Аз попитах: „Сега ли ще отидем при съдията или на сутринта?” Повечето извикаха: „Тази вечер, тази вечер,” при което аз тръгнах пред 200 или 300 човека, които ме следваха докато останалите се върнаха откъдето бяха дошли. Нощта настъпи преди да изминем и миля заедно с силен дъжд. Все пак ние достигнахме до Бентли хол на 2 мили от Уеднесбъри. Един или двама изтичаха напред, за да кажат на г-н Лейн, че са довели г-н Уесли, на което той отговори: „Каква работа имам аз с г-н Уесли? Върнете го обратно.” През това време се събра цялата тълпа и започна да тропа на вратата. Един слуга им каза, че г-н Лейн вече си е легнал. След него се появи синът му и попита за какво става въпрос. Един отговори: „Те пеят псалми по цял ден и карат хората да стават в 5 сутринта. Какво ни съветва да правим ваша светлост?” „Да си отидете у дома” отговори г-н Лейн „и да пазите тишина.”

Те не знаеха какво да правят по-нататък докато един предложи да отидат при съдията Персхаус в Валсал. Всички се съгласиха с това; така ние тръгнахме бързо и около 7 пристигнахме в неговата къща. Но г-м П. по същия начин си беше легнал. Сега те отново не знаеха какво да направят, но накрая решиха, че  е най-разумно да си отидат вкъщи. Около 70 от тях се заеха да ме придружат. Но не бяхме изминали и 100 ярда когато се зададе друга тълпа от Валсал. Тя се изливаше като порой и помиташе всичко пред себе си. Тълпата от Дарластън ме защитаваха доколкото можеха, но те бяха уморени и освен това ги превъзхождаха по брой, така че в кратко време мнозина бяха съборени на земята, а останалите се разбягаха и ме оставиха в ръцете им. Да се опитвам да говоря беше напразно защото шумът от всяка страна беше подобен на бученето на морето. Така те ме повлякоха с тях докато стигнахме града, където видях отворена  вратата на една голяма къща и се опитах да вляза вътре. Н един човек ме хвана за косата и ме издърпа обратно в средата на тълпата. Те не спряха повече докато не ме прекараха по главната улица от единия край на града до другия. Аз през цялото време продължавах да говоря на тези, които можеха да ме чуват като не чувствах болка или умора. В западния край на града виждайки полуотворена врата аз се опитах да стигна до нея и щях да успея ако един господин в магазина не ми беше попречил казвайки, че те ще сравнят къщата със земята. Все пак аз застанах на вратата и запитах: „Желаете ли да ме чуете?” Мнозина завикаха: „Не, не! Пръснете му мозъка, свършете с него, убийте го веднага!” Други казаха: „Не, първо трябва да го изслушаме.” Аз започнах да питам: „Какво зло съм направил? Кого от вас съм онеправдал с дума или действие?” И продължих да говоря за около четвърт час когато гласът ми внезапно прекъсна. Тогава водите отново започнаха да надигат гласа си. Мнозина крещяха: „Изведете го вън. Изведете го вън.” Междувременно гласът и силата ми се върнаха и аз започнах да се моля със силен глас. Точно тогава човекът, който водеше тълпата се обърна и каза: „Господине ще дам живота си за вас; следвайте ме и дори косъм от главата ви няма да падне.” Двама или трима от неговите последователи потвърдиха думите му и веднага застанаха до мен. В същото време господинът от магазина започна да вика: „Какъв срам. Какъв срам! Оставете го да си отиде.” Един честен месар, който се намираше малко по-далеч каза, че е срамно да правят това и избута назад един след друг 4 или 5 човека, които налитаха най-яростно. Хората се разделиха наляво и надясно сякаш се бяха наговорили докато тези трима или четирима човека ме преведоха през тях. Но на моста тълпата налетя отново. Тогава ние побягнахме настрана през воденичния яз и след това през ливадите, докато малко преди 10 Бог ме заведе здрав в Уеднесбъри. Изгубих единствено единни джоб на платото си и малко кожа на едната си ръка.

Никога преди не бях виждал толкова ясно Божието провидението, толкова много убедителни доказателства, че Божията ръка е върху всеки човек и събитие и управлява всичко както намери за добре. Нещастната жена от Дарлстън, която водеше тази тълпа и се закле, че никой няма да ме закачи и когато видяла, че привържениците не й дават път налетяла в най-голямата тълпа и повалила на земята трима или четирима мъже един след друг. Но мнозина веднага я нападнали и тя била победена и вероятно щяла да бъде убита за няколко минути (трима човека я държали на земята и я биели с цялата си сила) ако един човек не извикал: „Чакай Том чакай.” Кой е тук? попитал Том „Не е ли това честния Мънчин? Не, тогава остави я да си ходи.” Така те хванали ръцете й и й помогнали да се изправи и да пропълзи до дома си както може.

От началото до края аз бях толкова спокоен като че ли стоях в собствения си кабинет. Не мислех какво може да стане в следващия момент; само веднъж си помислих, че ако ме хвърлят в реката това ще повреди книгите в джоба ми. За себе си не се съмнявах, че ще мога да преплувам понеже бях облечен единствено с едно тънко палто и леки ботуши. Мисля, че обстоятелствата, които последваха бяха особено забележителни с това: 1) че мнозина се опитваха да ме съборят на земята докато слизахме по хлъзгавия път към града понеже смятаха, че веднъж паднал аз два ли ще успея да стана вече. Но аз въобще не се пързалях, нито се плъзнах докато не се изплъзнах от ръцете им. 2) че макар мнозина да се опитваха да хванах яката ми и дрехите ми, за да ме съборят те не въобще не бяха в състояние да ги стиснат: само един здраво хвана езика на джоба ми, който скоро остана в ръката му; езикът на другия джоб, в който имаше банкноти беше откъснат но наполовина. 3) че един енергичен човек точно зад мен ме удари няколко пъти със здрав дъбов прът, с който ако ме беше ударил само веднъж в тила би си спестил по-нататъшните трудности. Н всеки път ударът се отклоняваше, макар да не зная как, защото изобщо не бях в състояние да мръдна наляво или надясно.
„Колко е мека косата му“

4) Че един друг човек, който се буташе в навалицата и издигаше ръката си за удар изненадващо я спусна и само ме потупа по главата казвайки “Колко е мека косата му!” 5) Че аз спрях точно при вратата на кмета, като че ли знаех (което тълпата без съмнение смяташе, че ми е известно) и го намерих стоящ в магазина (като неговото присъствие оказа) първия тласък за отърсването на хората от тяхната лудост. 6) че първите хора, които се обявиха в моя защита бяха героите на града, водачите на размириците във всички случаи и един от тях беше отличен боец в мечешката градина. 7) че от началото до края никой не ме нарече с лоша дума или прозвище, но единственият вик беше „Проповедникът! Проповедникът! Човекът! Свещеникът!” че никой, поне доколкото аз можах да разбера, не изказа каквото и да е обвинение спрямо мен, нито вярно нито погрешно, като в бързината те съвсем бяха забравили да се подготвят в какво да ме обвинят. И накрая те напълно бяха забравили какво искаха да направят с мен като никой не предлагаше нищо определено освен: „Махнете го! Убийте го веднага!”

Но колко нежно ни подготвя Бог за Неговата воля! Преди 2 години парче от тухла закачи рамото ми. Една година след това камък ме удар между очите. Миналият месец получих удар и тази вечер още два, един преди да стигнем до града и един след като го напуснахме; но и двата бяха като нищо. Защото, макар че един човек ме удари в гърдите с цялата си сила, а друг по устата с такава сила, че кръвта потече веднага аз не почувствах повече болка от някой от ударите отколкото ако ме бяха ударили със сламка.

Не трябва да бъде забравяно, че когато останалата част от хората побягнаха, за да спасят живота си само четирима не се разпръснаха Уилям Смит, Едуард Слейтър, Джон Грифитс и Джоан Паркс: трима продължиха с мен, решили да живеят или да умрат заедно и никой от тях не понесе дори един удар освен Уилям Сми, който ме държеше за ръката от единия край на града до другия. При това той беше издърпан настрана и съборен, но скоро стана и отново беше до мен. По-късно аз го попитах какво е очаквал когато тълпата се е нахвърлила върху нас. Той каза: „Да умра за Този, Който е умрял за нас.” И той не чувствал никакво притеснение или страх, но спокойно чакал докато Бог изисква душата му за Себе Си.

Аз запитах Д. Паркс дали не се е страхувала, когато са я откъснали от мен. Тя каза: „Не, не повече отколкото сега. Аз можех да разчитам на Бога за вас както и за себе си. От самото начало аз имах пълното убеждение, че Бог ще ви избави. Аз не знаех как, но оставих това на Него и бях толкова сигурна, като че ли това вече е станало.” Попитах дали са верни слуховете, че тя се е била заради мен. Тя каза: „Не, аз знаех, че Бог ще воюва за Своите деца.” И ще погинат ли накрая тези души?

Когато накрая се върнах при Франсис Уърд аз намерих мнозина от нашите братя викащи към Бога. Също така и мнозина, които никога по-рано не бях виждал дойдоха да се радват с нас. На следващата сутрин докато яздех през града по пътя си към Нотингхам всеки когото срещах ми показваше толкова сърдечна любов, че аз едва можех да повярвам на това, което виждах и чувах.
Заповедта на спящия магистрат

Не мога да завърша тази случка без да спомена за, вярвам, една от най-любопитните истории, която се е случвала някога в Англия. Тя стана няколко дена след забележителните събития в Валсал.

„Стефърдшир,

До всички главни полицаи и други служители на негово величество в споменатата окръг и по-специално до главните полицаи в Типтън (близо до Валсал):

Тъй като ние, съдиите на негово величество и служители на мира за споменатия окръг Стафорд, бяхме информирани, че няколко размирни хора наричащи себе си методистки проповедници ходят между народа и предизвикват бунтове и безредици в голяма вреда на поданиците на негово величество и срещу мира на нашия суверен Крал и господар:
В името на негово величество заповядваме на всеки от вас в поверената му територия да издири този или тези така наречени методистки проповедници и да ги доведете пред нас съдиите на мира, за да отговарят а своето беззаконно поведение.

Подписано и подпечатано Октомври 1743

Д. Лейн

У. Персхаус

П.С. Това бяха същите тези съдии, пред чийто домове аз бях доведен и които яростно отказаха да ме видят!

Неделя 22 - Яздех от Нотингхам до Епърт и в понеделник заминах за Кримсби, но при ферибота се наложи да спрем и лодкарят ни каза, че не може да премине през Трент и заради сигурността на нашия живот е по-добре да изчакаме бурята да премине. Чакахме около час, но понеже се опасявахме, че вредата ще е по-голяма ако разочароваме събранието в Кримсби аз попитах хората дали не е възможно да се прехвърлим на другия бряг. Те казаха, че не могат да кажат; но ако решим да изложим на опасност живота си те биха изложили своите. Така ние тръгнахме като в лодката 6 човека 2 жени и 3 коня

Мнозина стояха на брега на реката и гледаха след нас. (Когато достигнахме) до средата изведнъж едната страна на лодката потъна под водата и хората и конете се търколиха един върху друг. Очаквахме лодката да потъне всеки момент, но аз нямах съмнения, че ще бъда в състояние да доплувам до брега. Лодкарите бяха удивени както и останалите, но скоро се окопитиха и започнаха да гребат за живота си. И скоро след това нашите коне скочиха извън борда, лодката олекна и всички ние достигнахме невредими до брега. Те се чудеха защо аз не съм станал (защото аз единствен лежах на дъното на лодката) и аз също се чудех докато, когато се замислих, открих, че една голяма желязна врана, която моряците понякога използваха се беше (никой от тях не знаеше как) закачила за връзката на ботуша ми и ме задържаше долу така, че не можех да се движа. Ако лодката беше потънала аз нямаше да бъда в състояние да плувам. Същия ден и доколкото можехме да съдим в същия час лодката, с която моят брат пресичал Северн през новия канал била отнесена настрани от вятъра и съществувала голяма опасност да се разбие в скалите. Но същия Бог, когато се намесва, когато всяка човешка надежда е отминала, ги спасила така както и нас.

Понеделник 31 - Тръгнахме рано сутринта и вечерта пристигнахме в в Нюкасъл.

Сряда 2 Ноември - Беше публикувана следната обява:

С участието на г-н Есте

От единбургската търговска компания, Петък 4 Ноември ще играе комедията наречена:

ЛЮБОВНИЦИ СЪС СЪВЕСТ

Към която ще бъде добавен и един фарс наречен:

ИЗМАМА СЛЕД ИЗМАМА ИЛИ МЕТОДИЗМЪТ ИЗОБЛИЧЕН

В петък голямо множество зрители се събра в Мут Хол, за да води това. Предполагаше се, че хората са не по-малко от 1500, няколко хиляди от които седнаха на редовете със столове изградени до сцената. Скоро след като комедиантите бяха започнали първото действие на пиесата изведнъж всички тези редове се сринаха като един и стоящите на тях изпопадаха. Хората бяха хвърлени един върху друг на около 5 фута напред, но никой не беше наранен. След кратко време останалите слушатели запазиха тишина и играта продължи. По средата на второто действие всички места продадени за по 1 шилинг пропаднаха няколко инча надолу. Последваха голям шум и трепет и всички, които бяха в състояние да се доберат до вратата излязоха и не се върнаха повече. Независимо от това, когато шумът утихна актьорите продължиха играта. В началото на третото действие цялата сцена изведнъж пропадна с около 6 инча: играещите избягаха с голяма бързина. Все пак след малко те подновиха играта. В последната част на третото действие всички седалки от по 6 пенса без каквото и да е предупреждение паднаха на земята. От всяка страна се чуваха крясъци; изглеждаше, че мнозина бяха натрошени на парчета. Но след като се проучи стана ясно, че нито един човек (такава беше Божията милост!) не беше нито убит нито сериозно ранен. 2 или 300 все още стояха в залата, Г-н Есте (който трябваше да играе методиста) излезе на сцената и заяви, че въпреки всичко той е решен да играе фарса. Докато говореше сцената потъна още 6 инча, при което той побягна в пълно объркване. Хората  се спуснаха към вратите колкото се може по-бързо както никой не остана след тях.

И което беше най-странното - когато тези актьори играха същия фарс следващата седмица - няколко стотин от тези хора отново дойдоха да ги гледат.