До г-н Емил Цанков Кмет на Белоградчик Допълнение към писмото на В. Качев

Животът къс е път към истината стара –

Там слабите мъждеят, а силният изгаря.

Хр. Цанков-Дерижан

За Белоградчик 2009 година донесе много нови неща. Името на Белоградчик завладя непреодолимо българското и световното публично пространство. Но заедно с това ще запомня 2009 година с една нелепа загуба – един човек, който даде всичко от себе си за каузата на Белоградчик ни напусна тъкмо в разцвета на тази кауза.

Емил Павлов! За някои това е едно от хилядите имена в Белоградчик. За мен и хората, които добре го познаваха, това име се откроява, извисява над другите и заема мястото си в един необикновен духовен пиедестал... И в една всеотдайна творческа самотност.

Кой беше Емил Павлов?

Нациите с добра историческа памет винаги си дават отговори на подобни въпроси, когато се касае за творчески личности, допринесли с нещо за своя род. Даде ли нещо Емил Павлов на земята, която го беше родила?

Когато си мисля за него неизбежно ми се натрапват стиховете на поета Божидар Божилов:

Вярвам, че за историята на Белоградчик името Емил Павлов ще остане живо. Защото неговата творческа и човешка всеотдайност е неделима от Белоградчик. Защото битието на Белоградчик на границата между двете хилядолетия е неделимо от името Емил Павлов.

Предполагам, че ще се намерят млади хора, родолюбци в Белоградчик, които ще избистрят и оставят на бъдещите поколения образите на най-достойните жители на нашия богописан град. Емил Павлов е сред тези образи. Неговите културни инициативи, неговите публицистични и научни творчески изяви в течение на три десетилетия трябва да се систематизират и да намерят място в печатни издания и в музея на града. Не заради миналото, заради бъдещето!

И ако приживе ние не успяваме да оценим стойността на хората до нас (типична българска черта!), то след тяхната загуба по-осезателно виждаме техния истински образ. Такъв ще бъде и казусът на Емил Павлов. Подценяван и често незабелязван в своето ежедневие, приеман от някои като приятен чудак или наивен мечтател, днес и все повече в бъдеще ние ще се учудваме на извършеното от Емил Павлов.

По природа и темперамент Емил Павлов бе мислител с романтична нагласа. Той живееше свой вътрешен оптимистичен свят, често незабележим за околните. Един разговор с него можеше да даде материал за много нови неподозирани размисли, за по-дълбоко себевглеждане и проникновение.

По някой път се питах защо в столицата при стълпотворението на интелектуалци, рядко срещах хора с такава дълбока мисловност, каквато излъчваше Емил.

Белоградчик роди много известни интелектуалци – професори, поети, художници, музиканти... Но за тях Белоградчик не бе ежедневното битие, той остана само скъп спомен от детството. Единственото изключение, което познавам е Емил Павлов. Този неподражаем творец живееше не за да издигне себе си в очите на другите, а за да издигне чрез творческия си дух името на Белоградчик.

Много са неговите идеи и мечти – реализирани и нереализирани. Част от тях са: Поетическа обсерватория Белоградчик, Вестник „Белоградчик”, серия луксозни текстови албуми за нашия край, фондация „Белоградчик”, създаване на университетско звено в Белоградчик със студенти от цялата страна... За да не ми изневери паметта, ще цитирам пасаж от книгата ми „Между залеза и изгрева – свидетел на епохата”:

„Белоградчик – сега и завинаги!” – този малък девиз изобретихме при случайна среща с моя стар приятел Емил Павлов, един интелектуалец-мечтател, отдавна отрекъл София като място за живот и самореализация. Дори след като стана доцент в Югозападния университет той продължи да живее в Белоградчик...

Доцент Емил Павлов, доктор по естетика, автор на книги, университетски преподавател, човек с мнвогобрайни познанства в столичния интелектуален елит, е онзи интелектуален тип, който в малкия градец намира спасителен оазис за своя творчески дух.

С Емил мечтаехме Белоградчик да стане територия на туризма и културата, да бъде място за обучение на студенти, да стане малкия наш Кембридж... За мечтите няма бариери!

И наистина, учебната 1995-1996 година бе историческа за Белоградчик. Благодарение енергията на Емил Павлов, за всеобща изненада в града вече имаше студенти по две специалности – мениджмънт на културата и мениджмънт на здравеопазването (филиално обучение на един от университетите).

Първите деветдесет белоградчишки студенти оживиха каменните улици на стария град. Това бе невероятен, безпрецедентен факт в летописа на Белоградчик.

Но апатията на тогавашните местни ръководители не позволи това родолюбиво начинание да продължи. Белоградчик не можа да стане студентски град – уникалният студентски град на България... Остава надеждата в бъдещето....

Жителите на Белоградчик, унесени в ежедневните грижи, вероятно не са забелязали някои от цитираните по-горе неща. Добре е да знаят, че повечето културно-туристически инициативи за един доста дълъг период бяха плод на безсънието на Емил Павлов и на постоянното му пътуване из родината като апостол. Той всъщност бе един пътешественик, чиито корени здраво си останаха навеки в Белоградчик, но който бе в постоянно движение, в търсене, в контакти с известни личности (земляци и неземляци), в тяхното ангажиране за различни инициативи в родния край. За Емил мога да повторя думите на великия Вазов: „...Всички врати нему отворени бяха”. Навсякъде вратите се отваряха с една парола „Белоградчик”.

Емил Павлов бе роден философ. Неговият мисловен стил личи в книгите и статиите, които е написал. Пред година и половина той ми изпрати няколко статии за публикуване в списание „Здравен мениджмънт”, на което бях главен редактор. Бях поразен от задълбоченото вникване на Емил в редица фундаментални медицински проблеми, за които ние, медиците, недостатъчно се замисляме. Тук прилагам като илюстрация неговата непубликувана статия за Фройд и психоанализата.

...Последната ми среща с него бе през октомври 2008 година в Банкя. Там той търсеше здраве, след като години бе подценявал своите болести. Както винаги Емил не ми говори за болести, а с присъщото му въодушевление ми рисуваше примамливата картина на бъдното за Белоградчик. Аз, който по природа съм малко скептик, го слушах учудено, питах се дали не прекалява с оптимизма, но му и завиждах за този оптимизъм... А тогава още не се говореше за Седемте чудеса, за Белоградчишкото чудо – това щеше да стане след четири месеца... В момента мечтателят Емил Павлов бе и прорицател... Гледах оживената му мимика и пламъка в очите. Все същият мечтател, все същият неспокоен дух, извисен над физическите си страдания, над грижите от ежедневието, като пътешественик, който търси ориентир не в близките пътеки, а в далечните планински върхове. О, да! Нима забравих, че Емил е чедо на Балкана, отрасъл е с въздуха на величавия Миджур, с поглед към неговата висота...

Не стигат добрите думи за човек като Емил Павлов. Защо да ги изричаме, те не са му вече нужни. Но те са нужни за нас, за бъдещите поколения, за белоградчишките родолюбци.

Да обичаш родния край е добре, но това не е достатъчно. За да си истински родолюбец трябва и да даваш от себе си, да оставиш нещо за родния край... Емил Павлов даде не малко за обичания от него Белоградчик – не материални блага, а богата духовност, която респектира, буди уважение и обогатява картината на родното. И над всичко Емил ни остави една неугасима мечта за грандиозното уникално бъдеще на малкия градец.

Имам негова снимка, която направих случайно миналата година при мое посещение в Белоградчик. Неочаквана символика има в тази снимка. Тя ни дава изненадващо много за истинския Емил. Безпристрастният фотоапарат е фиксирал безпогрешно образа на проницателен мислител на фона на заключена врата. Човекът от снимката като че ли търси как да отключи тази врата, как да отключи сърцата на хората от Белоградчик за неговия нов ден.

Емил Павлов умееше да отключва сърцата за обич към Белоградчик. Този ключ е изобретението на неговия живот. И той щедро ни остави шифъра на този ключ: „С Белоградчик - сега и завинаги!”

доктор на медицинските науки