До село Горни Лом, област Видинска – България

и Килийното училище

Самата църква сега, представлява еднокорабен градеж потънал в земята и лишен от всякакви външни украси. Изграден е от дялан камък, с размери 4х5х6 м и дебелина на зидовете от 0.90 до 1.20 м. Сводът е покрит с плочи и керемиди и служи за таван и покрив едноврененно. Вътрешното пространство се пресича от няколко дебели вътрешни греди обтегачи, поставени низко. Стените са без курниз. Вместо прозорци има по два отвора (бойници) от южната и от северната страна. Църковният историк Димитър Цухлев, на когото до голяма степен дължим сведения за тази църква пише, че „зографисването на църквата е от последната четвърт на XIV в“ . Основание за това му дават правописа и подписките, които не са с правописа на патриарх Евтимий установен в Търново. Според Цухлев „всичко това, неотразимо сочи епохата на Йоан Срацимира“.

През 1835 г. църквата се е пропукала в храмовата си част. Това е наложило събарянето ù, без да се пипа олтарната част и новото ù изграждане върху старите основи.

При падането на Видинското царство по нареждане на Иван Срацимир (или на сина му Константин), входа за подземието е бил запечатан, тъй като в намиращата се там библиотека са били съхранявани ценни царски и църковни книжа и реликви. Самата църква била засипана с голям обем от земна маса, върху която била засадена растителност. За влизане в църквата (само в наземната част) бил направен добре замаскиран полуподземен вход известен само на духовното лице, отговарящо за храма и местното население.

В периода 1408 –1425 г.(въстанията на Константин и Фружин), църквата е ползвана като един от въстанническите командни центърове. След това,при наказателна акция на турците, духовното лице било убито заедно с голяма част от местното население и района запустял. Но църквата, като по чудо оцеляла.

След време, някои от спасилите се с бягство въстанници или техните потомци отново се заселили в околността. През този период, спасената църква се смятала за „неръкотворна“ и към нея се отнасяли с голямо почитание и благоволение. Тя (църквата) била смятана за „крин сред тръни“, а светицата „за застъпница на всички, що са в беди, що страдат от бури и от бесовските пълчища... “ Посещавали я тайно от турците.

През 1818 г., към църквата пристрояват стаичка за „килийно училище“. Но през 1835 г., вероятно след земетресение, храмовата част сериозно се пропукала. Селяните се принуждават да я разрушат и без да пипат олтарната част, върху старите основи отново я изграждат. Вероятно през този период са изградени по подобие на нея и църквите в съседните села –Долни Лом, Върбово, Чупрене и др.

Последното запустяване на църквата е било след 1850 г. , като последствие от Белоградчишкото въстание и изселническата вълна след това. (Масова емиграция в Русия – Крим). Църквата, отново „по чудо“ оцелява. Малцината останали жители на селото, се преселили по течението на реката в съседното село, където по подобие на църквата „Св. Параскева“, била съградена нова по-голяма - „Св. Дух“. Вероятно там се е преместило и училището на Мино Петров.

Около 1870 г. в района на Суо полье се заселват двама братя – сърби с техния род. Връщат се и някои от емигрантите.

Нов катаклизъм - прииждане на река Лом, отнася Суопольското село. Спасеното население се разделя на две. Едната част се заселва нагоре по реката – в сегашното село Горни Лом, а друга надолу – в подножието на Мала Глама, в Долни Лом.