Добрата сполука

Господарката на езерото

Четвъртото утро дошло някак много бързо. Песента на кадънките, чеврвеношийките, косовете и лястовиците накрая заглушила свиренето на щурците. Нот хапнал малко диви ягоди и се покачил на коня си. Настроението му не било оптимистично. Това, което му казал Гномът, наистина го притеснило. Просто и ясно: “Детелините не могат да растат в гората”. Като че ли това не било достатъчно, ами онзи добавил и че в цялата Омагьосана гора никога не било имало дори една детелина. А Гномът знаел какво говори.

Въпреки всичко Нот продължавал да мисли, че Гномът може би го бил излъгал. Убеждавал сам себе си, че Принцът на земята не му бил казал истината. И макар че тази мисъл не го отвела до нещо конкретно, тя поне го поуспокоила. Нот решил през този ден да потърси някого другиго, който би могъл да му даде информация, различна от тази на Гнома. Така все пак можело да му потръгне.

След като яздил повече от пет часа, рицарят чул че наблизо тече поток. Понеже усещал жажда, а сигурно и конят бил жаден, той поел по звуците, които издавала течащата вода, докато се изравнил на брега на голямо езеро.

Езерото било много красиво. Повърхността му била покрита с водни лилии, цъфтящи в червено и бяло. Рицарят поел няколко глътки вода и седнал на брега, а в това време конят му жадно пиел. Внезапно зад гърба му прозвучал глас, който го накарал да скочи на крака:

• 
  Кой си ти?
  

Господарката била изумителна жена – невиждани красива, направо съвършена. Тялото и било оформено от извисяващи се водни пръски и пара, като долната му част се сливала с повърхността на езерото.

Нот бил чувал за нея. Той бързо съобразил, че може да получи от Господарката на езерото някаква информация, която да направи мисията му по-малко невъзможна.

• 
  Аз съм Нот, рицарят на черната пелерина.
  
• 
  Какво правиш върху черния си кон тук, на брега на моето езеро? Вече пи вода. Сега какво искаш? Ти разбуди моите водни лилии, а това е времето им за дрямка – те спят през деня и пеят през нощта. Сега, след като ги събуди, лилиите ми няма да пеят тази нощ, я тяхното пеене пресушава водите на езерото. Ако лилиите не пеят водите не могат да се изпаряват и езерото ще прелее и ще предизвика наводнение, което ще удави много цветя, храсти и дървета и те ще загинат. Така че замълчи, не вдигай шум и си отивай! Не събуждай моите водни лилии!
  
• 
  Чакай, чакай – прекъснал я рицарят – Твоите проблеми не ме интересуват. Скоро си отивам. Просто искам да те питам нещо. Ти си Господарката на езерото и разпределяш водата в цялата Омагьосана гора; ти напояваш всяко кътче на тази гора, та затова ми кажи – къде в нея растат детелини?
  

• 
  Нито една детелина не може да расте в гората. Не виждаш ли че моята вода прониква във всяко кътче на Омагьосаната гора, като се просмуква през стените на езерото – не ти ли прави впечатление че тя не тече в реки и потоци? Да си виждал някъде локва? Детелините се нуждаят от много вода. На тях им трябва поток, който постоянно ще им осигурява влага. В тази гора не ще намериш и една детелина.
  

Само че Нот не обърнал кой знае какво винимание на чудесата, на които току-що бил станал свидетел. Омръзнало му да слуша една и съща история. Изображението му останало сериозно и дълбоко замислено. Той се опитвал да разбере какво всъщност става – и започнал да осъзнава, че май късметът няма да му се усмихне. Това дълбоко го уплашило – почуствал стах по-силен и от онзи, който го връхлетял след разговора с Гнома.

• 
  Трябва да намеря някой, който да ме увери , че късметът – Вълшебната детелина – може да се появи в Омагьосаната гора- повтарял си рицарят отново и отново.
  

Нот яхнал коня си и през останалата част от деня яздел напосоки из Омагьосаната гора, надявайки се да има достатъчно късмет, та да открие Вълшебната четирилистна детелина.

Този ден рицарят Сид се събудил малки по-късно от предишния. Той стоял буден до късно през нощта, защото подготвял прясната нова пръст, затова решил да поспи един час повече. После разделил една ябълка с белия си кон и се замислил върху нещата, които му предстояли да извърши през деня.

• 
  Вече осигурих пръстта – си рекъл Сид – Сега трябва да разбера колко вода ще е нужна, за да я напоя. Знам, че шансът да съм избрал правилното място е много малък. Но пък, ако имам достатъчно късмет и това все пак се окаже вярното място... тогава трябва да съм сигурен, че почвата е добре напоена.
  

Отнело му доста време, за да открие езерото. Наложило му се да пита за него някои от най-недружелюбните и зли животни в цялата гора. Когато достигнал брега му, били изминали само няколко минути, откакто Ноит си бил тръгнал. Белият рицар се приближил към водата много, много бавно. Вървял без да вдига шум, ала случайно стъпил върху един жълто-червен охлюв, които звучно изпищял. Господарката на езерото тутакси се издигнала от повърхността в цялото си великолепие. Тя отново занареждала:

• 
  Какво правите ти и твоят бял кон край моето езеро? Какво искаш? Разбуждаш моите водни лилии, а сега е бремето им за дрямка. Моите лилии спят през деня и пеят през нощта. Ако ги събудиш сега, довечера няма да пеят. Ако лилиите не пеят, водата не се изпарява, а ако това се случи, езерото ще прелее – ще стане наводнение и много цветя, дървета и други растения ще се окажат под водната повърхност и ще загинат. Така че млъкни, запази тишина и си отивай! Не събуждай моите водни лилии!
  

Нещата взели да се усложняват. Никъде другаде в Омагьосанта гора нямало каквато и да е вода. Добре де, каво можел да направи той? Поне имал основания да твърди, че е опитал да стори най-доброто, на което бил способен. И понеже не знаел какво да прави през останалата част от деня, Сид се замислил върху проблема на Господарката на езерото- можел пък на нея да бъде от някаква полза.

• 
  Защо никъде от езерото не изтича вода? Всички езера дават начало на реки и потоци.
  
• 
  Защото аз.. защото аз.. – за първи път гласът на Господарката на езерото изгубил контрастните си нюанси и не изразявал нищо друго, освен тъга. Имало болка в него.
  
• 
  Защото в моето езеро – казала тя – няма приемственост. Нито една река не води началото си от мен. Водата само идва при мен – пада отгоре или се влива; аз единствено получавам вода, но от мен не тръгва нито един поток. Затова винаги трябва да съм сигурна, че водните лилии спят през деня и, за да пеят през нощта. Така денем не мога да спя, защото бдя над съня на лилиите, а нощем техните песни отново ме държат будна. Аз съм робиня на моята вода. Моля те, отивай си и не събуждай водните ми лилии.
  

• 
  Мога да ти помогна – казал той на Господарката на езерото – Но първо ми кажи : знаеш ли от колко вода се нуждаят детелините?
  

• 
  Имат нужда от много напояване. Трябва им пряк източник на вода – поток. Почвата, на която растат детелините, се нуждае направо от заливане с вода.
  
• 
  В такъв случай... да, в такъв случай аз мога да ти помогна – а ти можеш да помогнеш на мен!
  
• 
  - Шшшт! Не викай толкова, че вече събуди една лилия! Кажи сега.
  
• 
  Ако ми позволиш да прокпая улей, който да започва от езерото, и така да създам поток, в теб повече няма да се натрупва вода. Няма да вдигам шум. Просто ще издълбая улей в земята и водата от езерото ще потече по него. Така и ти няма да има защо да се тревожиш за твоите водни лилии. Ще можеш да спиш, когато си искаш.
  

• 
  Добре. Ала не вдигай никакъв шум.
  

Без да губи време, рицарят извадил меча си и го прикрепил към гърба на коня си така, че острието му да заорава земята; после яхнал животното и го подкарал обратно към избраното място. Докато Сид яздел, мечът прокарал дълбока бразда и водата потекла по нея, освобождавайки езерото от тежкия му товар. Сид постигнал успех – съумял да напои богато своето парче земя, като изградил пряк водоизточник, какъвто до тогава нямало.

Рицарят се приготвил за сън близо да парчето земя, за което се грижел. Той си мислел за току-що случилото се и си припомнял думите, които неговия наставник винаги му повтарял:

“Животът ти връща онова, което даваш на другите. Да помагаш в решаването на чуждите проблеми често е част от решението на своите собствени. Ако споделяш своето, винаги получаваш повече”.

Точно така станало – Сид бил готов да се откаже от водата, за да не събуди водните лилии, и тъкмо се опитвал да помогне на Господарката на езерото да разреши проблема си, като осъзнал, че те двамата се нуждаели от едно и също.

Сигурно, но рицарят вече се тревожел доста по малко дали избраното място от него било това, на което евентуално щяла да израсте Вълшебната детелина или не. Може би се чувствал донякъде глупаво от това, че положил такива големи усилия, за да удовлетвори нуждите на една единствена детелина и то на място, където тя вероятно нямало да израсте. Всъщност не било така. Осъзнаването, че прави това, което трябва да направи, му давало сигурност, която омаловажавала въпроса дали е имал достатъчно късмет да определи правилното място. Защо ли? Сид не знаел. Вероятно най-правилното действие след осигуряването на новата почва било именно да я напои. Той просто правел каквото е трябвало и това го карало да се чувства добре – по-добре дори отколкото ако знаел дали е избрал вярното място или не.

Наистина, той си давал сметка, че е малко вероятно парцелът, където бл донесъл нова пръст и осигурил достатъчно вода да се окаже тъкмо мястото, на което ще израсне Вълшебната четирилистна детелина. Ала рицарят вече знаел две причини, поради които в гората никога не били расли детелина – и бил сигурен, че на следващия ден ще научи още.

Сид положил глава на земята и преди да заспи се вгледал в новата пръст, сега обилно напоена от потока. И тази нощ той видял в съня си Вълшебната детелина да пониква и се извисява нагоре. Това го накарало да се почувства щастлив.

Настъпила нощта. Оставали само още три дни.

Четвърто правило на добрата сполука:

Да открием нови възможности за Добра Сполука не означава да търсим единствено това, което ще донесе полза само на нас самите. Създаването на условия за подпомагане на другите хора, прави постигането на Добрата Сполука по-вероятно.
На следващата сутрин Нот, рицарят на черната пелерина, се събудил доста обезкуражен. Според ова, което му казали Гномът и Господарката на езерото, той, простичко казано, си губел времето. Дали си заслужавало да продължава? Рицарят Нот се замислил какво е спечелил и какво е загубил. Все пак пътуването да Омагьосаната гора било дълго и след като така или иначе бил тук, по-добре било да остане до края. Нот не знаел какво да прави. Сега когоможел да попите? Черният рицар яздел безцелно из гората, без да знае къде да отиде. Вече бил срещнал всички странни създания, даже тези, които били единствени по рода си, уникални дори за Омагьосаната гора – но детелина не открил.

Докато яздел, той не отделял очи от замята и търсел какъвто и да е знак, който можел да му подскаже къде ще израсне Вълшебната детелина. Внезапно осъзнал, че не е разговарял със Секвоя, първата обитателка на Омагьосаната гора. Тя все щяла да знае нещо.

Нот стигнал до самия център на гората. Секвоя била първото дърво, родено в омагьосаната гора, затова тя се извисявала точно в центръа. Рицарят слязъл от коня си и се запътил към нея. Той знаел, че в Омагьосаната гора всички живи същества – та дори и някои от неудушевените предмети могат да говорят . Затова извикал към дървото.

• 
  Секвоя, Кралице на дърветата, можеш ли да говориш?
  

- Секвоя, Кралице на дърветата, на теб говоря. Моля те, отговори ми. Нима не знаеш кой съм? Аз съм Нот, рицатят.

Секвоя размърдала ствола си и отговорила на рицаря::

• 
  Знам кой си. Не ти ли е известно, че познавам всички дървета в тази гора? Нима н знаеш, че чрез листата си всички, ама абсолютно всички дървета в гората са непрекъсната във физически контакт помежду си? Новините се разпространяват бързо по нашите клони. Питай каквото ще ме питаш, ала ова си отивай. Уморена съм. Вече съм на повее от две хиляди години. Говоренето ме изморява.
  
• 
  Ще бъда кратък – отвърнал Нот – Беше ми казано, че след три дена, считано от днешния, Вълшебната четирилистна детелина не безграничния късмет ще израсне в Омагьосаната гора. Ала и Гномът, и Господарката на езерото ми казаха, че в тази гора никога не са расли детелини. Ти жевееш в гората от самото и създаване. Знаеш всико, което се случва в нея, защото винаги си общувала и продължаваш да общуваш с всички дървета. Въпросът ми е съвсем прост: вярно ли е, че в тази гора никога не е имало детелини?
  

• 
  Хайде де, отговори ми. Бързам – взел да мънка той.
  
• 
  Мисля. Опитвам си да си спомня. Като повече хора и ти си нетърпелив. Трябва да си като дърветата – изпълнен с търпение.
  

• 
  Вярно е. В Омагьосаната гора никога не е имало детелини. Особено пък Вълшебна четирилистна детелина. Нито веднъж през тези две хиляди години. Никога.
  

Нот се почувствал дълбоко потиснат. Секвоя била третият обитател на гората, който му казвал, че късметът няма да му се усмихне. Този факт така завладял съзнанието му, че не можел да види нищо извън него. Действително, когато някой чуе и други да казват това, което той вече знае, то не води до нищо друго, освен потвърждаване на очевидното. Вманиачен да разбере има ли или няма в гората детелини, Нот не можел да мисли за нищо друго. В подобно състояние човек не може да осъзнае, че трябва да направи нещо по въпроса. Ето защо Нот бил отчаян.

Рицарят Сид се събудил тази утрин по-удовлетворен, отколкото бил предишния ден. Мислел си за всичко, което бил постигнал: новата пръст и многото вода. Ако това било мястото, на което щяла да се появи Вълшебната детелина, сега той трябвало да научи от колко слънчева светлина и от колко сянка тя би имала нужда.

Сид бил рицар, а не градинар, така, че трябвало да се посъветва с някое мъдро същество, разбиращо от растения. Рицарят се запитал на кого ли би логъл да зададе въпроси по тази тема. Внезапно му просветнало:

• 
  Разбира се! Това е Секвоя! Тя е най- мъдрото дърво в гората. Секвоя ще знае от колко слънчева светлина има нужда една детелина.
  

• 
  Прочута Кралице на дърветата Секвоя, би ли искала да поговорим?
  

• 
  Уважаема, високопочитаема Секвоя, Кралице на дърветата, ако не си прекалено уморена, бих искал да те попитам нещо. Но ако не можеш да говориш сега, ще дойда по-късно.
  

• 
  Наистина съм уморена, но ми кажи какъв е твоят въпрос?
  
• 
  Благодаря ти, че ми отговори, Кралице на дърветата. Въпросът ми е съвсем простичък: от какво количество слънчева светлина се нуждае една детелина, ако има хубава прясна пръст и добро количество вода?
  
• 
  Хммм- замислила се Секвоя. Ала този път и отнело съвсем малко време, тъй като отлично знеаела отговора:
  
• 
  Тя има нужда и от слънчева светлина и от сянка. Ала ти няма да намериш подходящо място в тази гора. Както сам си забелязъл, Омагьосаната гора е потънала цялата в сянка. Затова тук не растат детелини. Това е отговорът на твоя въпрос. А сега бъди здрав и сбогом.
  

• 
  Чакай, чакай. Само още един въпрос, умолявам те. Кралице на дърветата, ще ми позволиш ли да отрежа няколко от твоите клони и от тези на твоите поданици? Имам ли твоето съгласие?
  

• 
  Нямаш нужда от съгласието ми. Просто трябва да отстраниш мъртвите клони и сухите листа. Никой никога не си е правил труда да почиства дърветата в тази гора, да се грижи за здравето им. Никой никога не е подкастрял клоните ни. Затова в гората не прониква светлина. Обитателите на тази гора са много мързелива. Само се шляят насам – натам и оставят всичко за утре. Ако само малко се потрудиш, ще можеш да осигуриш достатъчно светлина и сянка под което и да е дърво. Просто трябва да махнеш изсъхналите клони и листа. Всяко дърво ще се зарадва ако го направиш за него.
  
• 
  Благодаря ти. Много ти благодаря – казал Сид. Той се изправил, отдалечил се почтително заднешком, а след това отново яхнал коня си.
  

Сега Сид можел да си почине, а следващия ден да посвети на разчистването на клоните. Ала тогава той си спомнил думите на Секвоя. Хората непрекъснато оставят нещата за утре. Припомнил си и един съвет, който винаги му вършел работа: “Не отлагай работата, която можеш да свършиш сега, за по-късно”. Наистина, изглеждало като че ли нищо друго не било останало за вършене, та можел да остави окастрянето на клоните за последния ден. Но пък ако го направел веднага, щял да осигури един ден повече, а това със сигурност щяло да му бъде от полза. Ето защо рицарят решил да използва няколкото часа, които оставали до падането на мрака, за да разчисти клоните и листата.

Верен на принципите си Сид са заел да действа, а не да отлага нещата, които трябвало да бъдат направени.

Той се изкачил до върха на всяко от дърветата в избрания от него район. Не можел да бъде сигурен точно откъде ще навлязат слънчевите лъчи и – за да не поема какъвто и да е риск – почистил от изсъхнали клони едни по едно дванадесет или дори повече гигантски дървета.

Дърветата били много високи и той трябвало да се катери по всяко от тях с помощта на малко въже, което носел със себе си. Понеже нямал необходимите сечива, премахвал мъртвите клони и листа с меча си. Продължил да работи и през цялата нощ, така отдаден на целта си, като че ли единственото заслужаващо нещо било да окастри тези дървета. Резултатите били отлични.

Сид се чувствал истински щастлив. Странно, но той въобще не мислел дали мястото, където донесъл новата пръст, доставил вода и почистил дърветата около него, е онова, на което евентуално ще израсне Вълшебната четирилистна детелина, или все пак не е то. Сега рицарят знаел всички необходими услови за появата на детелината и ги бил осигурил. Какво ли щял да прави на следващия ден? Може би имало нещо друго належащо за вършене? За да си осигури времето, което евентуално можело да му потрябва, той работил през цялата нощ.

В съзнанието на Сид отново изплувала неговата Вълшебна детелина. Този път той си я представил здраво вкоренена във влажната почва на мястото, което бил подготвил. Видял четирите и листа, оформени на малки сърчица, да се отварят към слънчевите лъчи, процеждащи се през гигантските клони на околните дървета.

Не можел да го обясни, но колкото повече научавал за условията, необходими за израстването на Вълшебната детелина, толкова по-малко се тревожел дали неговото място ще се окаже или няма онова, на което детелината щяла да се появи.

Оставали само два дни.
Пето правило на добрата сполука:

Ако отлагаш изграждането на нови условия, Добрата Сполука никога не идва. Да градиш нови условия понякога е трудна работа, но ... го направи днес!