Стон, майката на всички камъни

Стон, майката на всички камъни

На шестия ден Нот тъжно бродел из омагьосаната гора. Наистина, той не мислел, че ще открие каквато и да е детелина, но пък и не искал да се връща в двореца сам. Ако щял да става за смях, предпочитал да сподели това изживяване със Сид.

Шестият ден бил най-досадният, който Нот прекарал в гората. Рицарят хванал няколко странни същества и минал край някои невероятни растения, каквито никога преди това не бил виждал, но не се случило нищо друго, заслужаващо да бъде споменато.

Най- лошо от всичко било чувството на дълбока скръб, което го завладяло, след като разбрал, че няма да има късмет в живота си – бил сигурен в това. Ако не било така, вече щял да бъде намерил Вълшебната детелина – освен, разбира се, ако Мерлин не го бил измамил.

Но ако Мерлин го бил излъгал, защо да не се върнел в замъка? Какво още чакал?

Да чака означавало да продължи да вярва на Мерлин и да се надява, че ще има късмет – ала чакането само доказвало, че късметът не е на негова страна. Къде бил сгрешил? Защо се чувствал толкова нещастен? “Аз заслужавам да бъда щастлив. Защо късметът не идва при мен?” – питал се Нот

По този начин рицарят с черен кон и черна пелерина прекарал останалата част от деня. Понеже нямал друго какво да прави, той решил да говори със Стон, Майката на всички камъни. Искал да затвърди в още един разговор това, което вече знаел – че никаква детелина няма да израсне в Омагьосаната гора и че той е човек без късмет.

Не е чудно, че Нот тръгнал да прави това – характерно за хората, които смятат, че нямат късмет, е да търсят други хора, които да потвърдят становището им. Да се изживяваш като жертва е неприятно, но поне те освобождава от отговорността за неуспехите ти.

Стон се намирала на върха на Канарата на канарите – непривлекателна планина, изградена само от скали. Да се изкатери човек по нея било мъчна работа, но от върха и Нот можел да огледа по-голямата част от Омагьосаната гора. Може би щял да види някъде Сид и да отиде да говори с него, та да разбере дали той не би искал да се прибират у дома.

Когато черният рицар достигнал върха, там била Стон, Майката на всички камъни, която си говорела с една дванадесттокрила птица. Когато Нот се появил, птицата отлетяла, а Стон му рекла:

• 
  Я виж ти! Ето го един от онези рицари, дето се мотаят наоколо и търсят детелини. През последните четири дена вие сте основната тема на всички разговори в гората. Е, намери ли Вълшебната детелина? – усмихнала му се подигравателно Стон.
  
• 
  Знаеш, че не съм – отвърнал Нот, видимо подразнен. – Кажи ми, Стон, вярно ли е, че в тази гора няма и никога не е имало никаква Вълшебна четирилистна детелина? Или тя расте някъде тук, из тези камънаци? Съмнявам се, че е така – прав ли съм?
  

• 
  Разбира се, че не е тук! Да не би да очакваш детелина да расте върху камъни? Мога да ти кажа, че си започнал да си губиш ума след толкова дни скитане из Омагьосаната гора. Трябва да внимаваш... ако останеш твърде дълго тук, ще полудееш – като повечето хора, които се мотаят в гората без ясна цел. Не, тук няма детелини. Вълшебната четирилистна детелина не може да расте там, където има камъни.
  

Вече нищо не можел да направи. Накрая страховете му се потвърдили. “Няма да имам късмет” – мислел си черния рицар . Тогава си спомнил за Сид и това го поразведрило : “Този безумец също няма да открие Вълшебната детелина, без значение колко ще се мотае из тази гора”. Мисълта за провала на Сид го успокоила и утешила – той дори се почувствал добре.

• 
  След като няма Вълшебна детелина за мен, няма да има и за него – казал той убедително, високо и ясно.
  

От своя стана, веднага щом се събудил сутринта, Сид забелязал, че работата, която бил свършил предната нощ, си заслужила усилията – слънчевите лъчи огрявали рохката почва, която бил донесъл първия ден, и той се убедил с удовлетворение, че върху всяка педя земя паднала достатъчно светлина, но имало и необходимата сянка. Почувствал се горд от себе си. Бил щастлив. Бил донесъл и насипал нова пръст, бил почистил короните на дърветата, за да позволи на слънчевите лъчи да достигнат земята, бил напоил обилно почвата в района. Сега оставало единствено да разбере дали бил открил вярното място – ала той не се притеснявал повече за това.

Този ден бил последният и за Сид било важно да реши как ще го прекара. След като бил извършил всичко, което считал за необходимо, най-умно било да види дали нещо не е останало ненаправено. Както той самият често казвал, чашата била наполовина пълна. Сега трябвало тя да се напълни догоре, в случай че все пак бил избрал правилното място, на което - според предсказанието на Мерлин – щяла да израсне Вълшебната детелина. Сид разсъждавал за това предишната нощ – нужно му било да прецени дали нямало още нещо наложително.

Пръст, вода, слънчева светлина ... какво друго можело да е необходимо?

И Сид прекарал шестия си ден в гората, питайки всички същества по пътя си дали знаят нещо – освен пръст, вода и слънчева светлина, - което е нужно да израсне една Вълшебна четирилистна детелина. Само че никой не знаел да има такова нещо.

Настъпило пладне и белият рицар вече не се сещал кого повече можел да пита. Усещал нужда от вдъхновение, затова решил да се изкачи до най-високата точка на гората, за да види дали оттам нямало да съзре нещо необходимо и полезно.

Всички рицари знаят, че най-високата точка на Омагьосаната гора е Канарата на канарите, но чак когато я наближил, Сид забелязал колко стръмно се издига тя. Оставал само половин ден да крайния срок, предречен от Мерлин. Дали си заслужавало да се изкачва планината? Дори да получел там необходимото му вдъхновение, после нямало да му остане много време да направи каквото и да е.

Все пак Сид решил да изкачи планината. Защо ли? Просто защото мислел за това, което бил направил и усилието, което бил вложил в него. След всичко постигнато дотук нямало смисъл да не продължи докрай.

Сид се закатерил нагоре, наслаждавайки се на лекия бриз. Когато достигнал върха, седнал там и се заоглеждал – погледът му се плъзнал по хоризонта в търсене на вдъхновение и просветление. Нищо обаче не се случило.

Внезапно някакъв глас се стреснал. Той идвал... изпод задните му части! Това била Стон, Майката на всички камъни.

• 
  Ей, ще ме смачкаш!
  

• 
  Говорещ камък! Това е невероятно!
  
• 
  Не съм някакъв си говорящ камък – аз съм Стон, Майката на всичките камъни – поправила го тя, забележимо подразнена – Предполагам, че ти си другият рицар, който търси ха, ха, ха!... Вълшебната детелина.
  
• 
  Ти ли си наистина Майката на всички камъни? В такъв случай ... едва ли разбираш много от детелини, така ли е?
  
• 
  Естествено, че не знам кой знае колко за детелините – но някои неща за тях са ми много добре известни – отвърнала тя. – Вече казах на другия рицар, дето беше облечен в черно: там където има камъни, четирилистни детелини не могат да растат.
  
• 
  - Четирилистни детелини ли рече? – пак попитал той.
  
• 
  А, тези с по три листа могат да растат върху почва, в която има камъни. Обаче четирилистните детелини увяхват, когато са върху камениста почва и затова се препоръчва пръстта около тях да е напълно почистена от камъни, за да на пречат на растежа им.
  

• 
  Разбира се! Как не съм се сетил по-рано! Много благодаря! Трябва да тръгвам, времето лети.
  

Когато стогнал там, все още разполагал с два часа преди залеза. Изнесъл всички камъни един по един. Впрочем избраният парцел бил пълен с камъни. Дори и ако случайно бил улучил вярното място, Вълшебната детелина пак нямало да израсне там заради камъните.

Сид си дал сметка колко важно било да мисли за чашата като за почти пълна, защото това му помагало да се концентрира върху напълването и и винаги получавал възможност да погледне напред. Отново осъзнал колко жизнено необходима може да бъде информацията, която дават малките детайли. Дори когато всичко изглежда направено, правилното отношение би било да се потърси дали е останало нещо несвършено; винаги ще се намери кой да даде съвет или поне да подметне кое точно трябва да се донаправи. Всъщност точно това се случило със Сид. Добре, че не оставил разчистването на сухите клони за следващия ден! Ако го бил направил, никога нямало да научи, че трябва да махне камъните от избраното място.

За поредна нощ белият рицар легнал да спи край това сътворено от него място. Още веднъж в съзнанието му дошъл образът на красивата Вълшебна детелина в цялото и великолепие – тя растяла в средата на донесената от него почва, огряна от слънцето, добре напоена без камъни около нея. Тази нощ той си представил и че я взима в ръцете си. Усетил как гладката и повърхност леко гали кожата му, видял наситения зелен цвят на красивите и разперени листа. Дори вдъхнал успокояващия аромат на хлорофил , който разпръсквала Вълшебната детелина . Било толкова реално, че за известно време той бил сигурен, че това е мястото, където щяла да разцъфне детелината. Представял си я в пълни подробности, с невероятни детайли. Това го накарало да се почувства много добре.

Така или иначе на следващия ден щял да разбере всичко – в това също бил убеден.

Дошла нощта. Оставал само един-единствен ден – денят, в който Вълшебната четирилистна детелина на безграничния късмет щяла да се роди в Омагьосаната гора

• 
  Сид!
  

• 
  Нот! Как вървят нещата при теб? Намери ли детелината? – попитал Сид.
  
• 
  Не. Е, всъщност през последните три дена аз не съм я търсил. Още на първият ден Гномът ми каза, че в цялата гора няма нито една детелина, та реших да зарежа търсенето.
  
• 
  В такъв случай – попитал Сид – какво по дяволите правиш тук? Защо не се върнеш в замъка си?
  

• 
  Какво е станало с теб?
  
• 
  Откакто Гномът ми каза, че в Омагьосаната гора не могат да растат детелини, прекарах цялото си време в изграждане на това място. Погледни! Сега си има нова, рохка пръст – виж колко е плодородна. Последвай ме! Ще ти покажа потока, чието корито изкопах чак от езерото, в което живее Господарката... и виж, виж! – продължавал Сид, силно развълнуван, че има възможност да покаже някому какво е направил – Това са всичките камъни и клони, които отстраних само за два дена, защото не знам дали си наясно, но там...
  

• 
  Ти да не си загубил ума си? Защо за Бога, си работил като скот, за да създадеш тази градинка с големина... само няколко стъпки, след като нямаш ни най-малка представа къде точно ще израсне Вълшебната детелина? Нима не съзнаваш , че тази гора е милиони пъти по-голяма от това малко парченце земя? Не разбираш ли, че не е имало никакъв смисъл да правиш всичко, което си направил, след като никой не ти е казал къде трябва да го направиш? Ти наистина си полудял! Ще се видим, като се върнем в града. Сега отивам да си намрея някое тихо местенце, където да прекарам нощта.
  

Докато Нот спял, очаквайки светлината на утрото, за да се завърне в замъка си, някакъв шум го събудил така стряскащо, че той скочил на крака и само след секунда мечът му бил изваден от ножницата си. .

• 
  Хуу, хууу – това бил гласът на бухала на Моргана. Самата вещица стояла набизо, частично осветена от позагасналия огън, запален от рицаря.
  
• 
  Коя си ти? Какво искаш?Внимавай, мечът ми е остър!
  
• 
  Прибери си меча. Идвам да сключа сделка с теб, Нот, рицарю на черната пелерина.
  
• 
  Сделка ли? Че каква сделка искаш? Не сключвам никакви сделки с вещици, особено пък с теб – имаш ужасна репутация.
  
• 
  Сигурен ли си? Ами сделката е за... една четирилистна детелина – казала тихо Моргана, като оголила почернелите си зъби, потрила набръчканите си ръце с дълги нокти и сбръчила острия си гърбав нос в опит за любезна усмивка.
  

• 
  Да поговорим тогава. Какво искаш?
  
• 
  Знам къде ще израсне Вълшебната четирилистна детелина.
  
• 
  _ Давай нататък! Не губи повече време. Кажи ми – настоял нетърпеливо Нот.
  
• 
  Ще ти кажа, но първо трябва да ми обещаеш, че ще изпълниш твоята част от сделката.
  
• 
  - И каква е моята част от сделката? – попитал Нот, съвсем загубил търпение.
  
• 
  Искам да убиеш с меча си Мерлин, когато го откриеш!
  
• 
  Какво? Защо да убивам Мерлин?
  
• 
  Защото те измами. Мерлин знае не по-зле от мен къде ще исрастне Вълшебната детелина. Сделката, която ти предлагам е проста: аз ти казвам къде да намериш четирилистната детелина, а ти убиваш Мерлин. Късмет без ограничения за теб и край на моите проблеми във вещврството. Като убиеш Мерлин, ти лесно ще се добереш до Вълшебната детелина, а аз ще се отърва от най-големия си противник.
  

• 
  Сключваме сделката! Хайде сега ми кажи къде ще се появи Вълшебната детелина.
  
• 
  Не забравяй, че си ми дал думата си! Вълшебната детелина ще покълне утре в ... градините на кралския замък. Тя никога не се е появявала в тази гора..
  
• 
  Какво? – извикал Нот, като не можел да повярва на това, което току що бил чул.
  
• 
  Разбира се! Не схващаш ли? Мерлин се опита да измами всички рицари с тази стратегия – предложи изпитание на всички рицари да търсят детелината в Омагьосаната гора, за да дойдат тук и просто да си губят времето. Мерлин се надяваше, че ще тръгнат повече, но дойдохте само вие двамата. Така или иначе той успя да отклони вниманието на всички от кралските градини. Никой дори не предполага че Вълшебната детелина може да бъде открита именно там. Мерлин ще отиде утре в кралските градини и ще си я взема. Трябва да побързаш. Отне ти два дена да дойдеш дотук, но сега имаш на разположение само една нощ, за да се върнеш. Скачай на седлото и не спирай да препускаш през цялата нощ, дори и накрая конят ти да се строполи мъртъв от изтощение!
  

Сид спокойно спял – толкова спокойно, че на бухала се наложило да надава три дълги крясъка, за да го събуди:

• 
  Хууу, хуууу, хуууу!
  
• 
  Кой е там? – попитал Сид, като скочил на крака и поставил ръка на дръжката на меча си, готов да го извади.
  
• 
  Не се страхувай. Аз съм Моргана, вещицата.
  

• 
  И какво искаш от мен?
  

• 
  Утре ще покълне Вълшебната детелина. Ала Мерлин те излъга. Това не е детелината на безмерния късмет, а ... цветето на нещастието! Аз самата изрекох проклятието; “Който откъсне детелината, ще умре до три дни.” Но ако никой не я откъсне утре да залез слънце, Мерлин ще умре още същата нощ. Ето защо той подлъга теб и другия рицар – за да е сигурен, че един от двама ви ще умре вместо него.Целта на Мерлин е детелината да бъде откъсната от някой утре преди залез. Връщай се в твоя замък – Нот вече се върна в неговия.
  

Най-лесният начин бил просто да последва Нот – да напусне гората, без да се сблъсква с проблема. Сид се замислил за няколко секунда, а после рекъл на вещицата:

• 
  Добре. В такъв случай тази нощ си тръгвам
  

• 
  Само че ще отида да се срещна с Мерлин. Ще го помоля да откъсне Вълшебната детелина със собствената си ръка. Проклятието, за което ми каза, подчертава, че който и да откъсне детелината ще умре до три дни, но ако я откъсне Мерлин, той няма да умре. По този начин проклятието ще бъде напълно унищожено, защото този, който ще умре, ако детелината не бъде намерена, и този който може да откъсне детелината без да умре е един и същи човек – Мерлин. Така Мерлин ще бъде спасен и ще ми даде Вълшебната детелина.
  

Сид се замислил над току-що случилото се. Знаел, че Мерлин никога никого не е мамил. Тогава как бол могъл Нот да повярва на такова нещо – или на каквото и друго, казано му от вещицата? След като бил рицар, нима не знаел, че най-важното е да не изгубиш вярата си на крачка от целта?

Сид бил виждал много рицари да губят надежда и да се отказват, когато Добрата Сполука не се яви бързо, затова бил научил колко е важно да останеш верен на онова, което считаш за правилно.

Преди да заспи отново, белият рицар мислел за важността на това да не променяш целта си с тази на някой друг – иначе току виж вместо собствената си цел си изпълнил онова, което цели вещицата. Добрата Сполука винаги се появява, когато човек остане верен на своята цел, задача, мисия и намерение.

Когато заспивал Сид си припомнил думите, които неговият наставник винаги му казвал: “не се доверявай на този, който иска да ти продаде щастие.”

Девето правило на Добрата сполука:
След като си създал всички условия, бъди търпелив и не се отказвай. З а да се появи Добра Сполука, трябва да имаш вяра.
Вятърът, господар на съдбата и късмета
На следващата сутринта Сид се събудил някак си неспокоен. Седнал до мястото, което бил приготвил и зачакал. Часовете минавали, но нищо не се случвало.

Денят напреднал, а все още нищо не се било случило. Сид си казал:

• 
  Е, поне може да се каже, че изживях пълноценно всеки един от тези дни в Омагьосаната гора. Направих всичко, което смятах, че е правилно и необходимо да бъде сторено. Разбира се, беше твърде малко вероятно да съм открил точното място, където Ще израсне Вълшебната детелина.
  

Вятърът, Господарят на съдбата и късмета, който несъмнено властва над предопределението, - зашумял в листата на дърветата. Съвсем скоро малки семенца, изглеждащи като песъчинки от зелено злато, започнали да валят към земята. Това били семена на четирилистни детелини, като всяко щяло да поникне едно вълшебно цвете на добрата сполука! Семената валели в неизброими количества и най-вероятното било, че те не падали само там, където стоял Сид, а из цялата Омагьосана гора, върху всяко нейно кътче.

Нещо повече – семената на четирилистните детелини не валели единствено над Омагьосаната гора а из цялото кралство. Те се сипели върху главите на онези рицари, които не приели изпитанието на Мерлин, летели във въздуха над странните горски създания, падали върху Гнома и Секвоя, върху Господарката на езерото, върху старата Стон... та дори и върху Нот и Моргана. Всъщност семена на четирилистни детелини валели навсякъде.

Обитателите на Омагьосаната гора не им обръщали внимание. Те знаели, че е настъпил сезонът, в който веднъж годишно този странен, безполезен и досаден златно- зелен дъжд се изсипва отгоре им. Абсолютно всяка година това събитие и дразнело горските същества, но от него явно нямало отърваване.

След пет минути дъждът от семената на четирилистни детелини спрял. Мъничките златно-зелени песъчинки се топели като снежинки в момента, в който докоснели земята. Просто угасвали, все едно че били паднали в пустиня.

Така милионите семенца, които се посипали върху Омагьосаната гора, не дали живот на нито една детелина...

Ала все пак няколко стотини семена паднали върху малкото място с рохка пръст, където имало и слънчева светлина, и сянка, предостатъчно вода и нямало нито един камък. Единствено от тези семена поникнали четирилистни детелини и то за много кратко време – стотици Вълшебни детелини, достатъчни да даряват късмет през цялата година, до следващия дъжд от семенца. С други думи – неограничен късмет.

Сид останал неподвижен, вперил поглед в Добрата Сполука, която сам изградил. а после коленичил в знак на благодарност и от очите му покапали сълзи. Когато рицарят забелязал, че вятърът стихва, той поискал да се сбогува с него и да изрази своята признателност за това, че е довял семената. Затова казал:

• 
  О Ветре, Господатю на съдбата и късмета, къде си? Искам да ти благодаря!
  

• 
  Не е нужно да ми благодариш. Всяка година по това време донасям листата на четирилистни детелини и ги разпръсквам из цялата Омагьосана гора и по всички краища на кралството. Аз съм Господарят на съдбата и късмета. Аз не дарявам щастие, както вярват мнозина, а само следя то да бъде разпръснато по равно навсякъде. Сега Вълшебните детелини покълнаха, защото ти създаде необходимите условия за това. Ако някой друг беше сторил същото и той щеше да е осигурил Добра Сполука. Колкото до мен – аз просто направих това, което винаги правя. Добрата Сполука, която нося всъщност е наоколо. Проблемът е, че почти всички смятат, че не е нужно да направят каквото и да било.
  
• 
  - Всъщност – продължил Вятърът –нямаше никакво значение кое място ще избереш. Важното беше да го подготвиш по начина, по които го направи. Късметът е сбор от възможност и подготовка. А възможността ... винаги е налице.
  

Обратно на това, което много хора смятат, Добрата Сполука не е нещо, което се случва на малцина, дето дори не си мръднали пръста.

Добрата сполука идва при всеки от нас, стига да е направил нещо.

Това “нещо” се състои единствено в изграждането на условия, даващи сигурност, че тези възможности, които съществуват за всички нас, няма да загинат като семена на четирилистни детелини, паднали върху безплодна земя.

Вятърът отминал нататък, а Сид напуснал Омагьосаната гора.