Добре съм Припичам се на слънцето!



Дата19.07.2018
Размер25.94 Kb.
          Елка падна тежко болна. Нейната последна надежда да иде да целуне чудотворния образ на божията майка не се сбъдна. Тя умря наскоро. Тя легна в простия дървен сандък успокоена завинаги, но страданието не бе снело в последния и час печата си от милото й лице. Погребаха я в един зимен ден, изгубен в лапавица. Земята тънеше в кал. Колата водеше гологлав дядо Матей. Бялата му като сняг коса бе чорлава. На колата, до ковчега на мъртвата, седеше захлупена по очите си Йовка, плачеше с глас и нареждаше най-мили думи за стрина си. След колата вървяха няколко баби и дядо Йордан, съкрушен и отчаян. Хората дълго време не бяха го виждали и сега се чудеха, като го гледаха грохнал и побелял, отслабнал, с увиснали бръчки и повехнало лице. Той водеше за ръка Захаринчо. Детето вървеше полека и триеше очичките си с ръка. То не можеше да си представи ясно какво е станало, но общата скръб и писъците на леля Йовка бяха поразили душата му. Петър плачеше със сълзи. Божан не дойде на погребението. Той ограждаше някаква си нива вън от селото. Шествието, отивайки за гробищата, мина край него. Той свали шапка като чужд и щом заминаха, пак почна работата си.
        Геракът остана в къщи само със Захаринчо и дядо Маргалак. Той живееше усамотено и не излизаше никъде. Силите му от ден на ден го напущаха. Ушите му заглушаха и очите му полека-лека отслабваха. Краката му не го държаха вече. Зиме той стоеше в стаята си по цял ден, сгущен зад собата, и не можеше човек да познае спи ли, или е буден. Пролети, когато пекнеше слънце, и лете той излизаше
пред вратата, лягаше на нагорещените плочи и се печеше цял ден на слънце. Петровица му носеше ядене, но той не можеше да се храни и разсипваше лъжицата, докато я поднесе до устата си. Ако някой го запитваше как е, той не отговаряше веднага, помислюваше, като че ли не схващаше добре въпроса, после казваше, но като човек съвсем чужд на себе си:
        — Добре съм... Припичам се на слънцето!
        Очите му хлътнаха, намаляха и почнаха да сълзят. Изглеждаше като че постоянно плаче.
        Той дотегна на всички. Никой вече го не жалеше.Само Захаринчо, който бързо растеше, отиваше често при него, запитваше го едно-друго и му помагаше да стане.
        — Да си жив, сине, да си живо, моето момче — казваше старецът и го милваше по главата.
        Една зима Петър взема Захаринчо, увърза му ушите с кърпа и му каза:
        — Сега да вървим!
        Захаринчо тръгна, без да знае къде. Той беше на осем години.
        Край село ги срещнаха селяни, спряха се и запитаха:
        — Къде така?
        — Ще го водя в града да му търся работа — отговори Петър, като бързаше. — Няма кой да го гледа — притури той.
        На Захаринчо му стана жално. Той заплака мълчешком и не каза нищо. Сълзите мръзнеха на очите му. Пътят виеше през безкрайна снежна пустиня. Те вървяха през нея. Чичо му крачеше напред и бързаше. Захаринчо теркаше след него и се силеше да не изостане. На сърцето му тежеше камък. Нещо го душеше. Той вьрвеше като насън и се отдалечаваше от селото, дето оставаха връстниците му, дядо му, стрините му, големият бор. Щеше ли да може да ги види още веднаж?
        Подир някоя година от обширния двор на Гераците не остана нищо. Той бе разделен, преграден и по него безразборно се издигаха недооправени плевници, сайванти със сено. Навсякъде личаха локви и боклуци. Пред стълбите у Петровица имаше мръсен трап, помийник, в който се валяха свине.
        Петър отсече големия бор, който пречеше на хармана му. Това свето дърво, обожавано от прадедите, рухна под брадвата на внуците и дълго лежа в калта.
        Божан купуваше имоти. Неговото скъперничество нямаше край. Йовка се оправи и почна да момува, но все още беше слаба и хилава.
        Павел не се обади. Никой вече не знаеше къде е и какво прави.
        А старият Герак съвсем грохна. Той с мъка се извличаше на слънцето, печеше се като стара змия и постоянно се оплакваше, че е студено.
        Веднаж през един пролетен ден, хубав, топъл и светьл, Геракът бе се извлякъл пред вратата на кръчмата си и лежеше по очите си на припек. Дядо Маргалак мина край него и се спря да го пита нещо. Старецът лежеше неподвижно Около главата му бръмчеха рояк мухи.
        — Йордане, Йордане! — викна му дядо Матей и го бута по рамото.
        Дядо Йордан се не помръдна.
        Маргалакът се наведе над него, хвана ръката му постоя и каза:
        — Я, той е умрял! Съвсем, съвсем изстинал!


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница