Добро утро, святи душе бени хин



страница1/9
Дата21.02.2018
Размер1.68 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9

ДОБРО УТРО, СВЯТИ ДУШЕ

БЕНИ ХИН

ПОСВЕЩЕНИЕ

На Личността на Святия Дух, Който е най-важната причина за моето съществуване, и на моите дъщери Джесика и Наташа, които, ако Бог пожелае, ще занесат това послание до тяхното поколение.



ГЛАВА 1

МОГА ЛИ НАИСТИНА



ДА ТЕ ПОЗНАВАМ?”
Беше три дни преди Коледа 1973 г. Слънцето все още изгряваше в студеното, мъгливо утро в Торонто.

Изведнъж, Той беше там. Святият Дух влезе в моята стая. Той беше толкова реален за мен онази сутрин, колкото е за вас книгата, която държите в ръката си.

В следващите осем часа имах невероятно приключение със Святия Дух. Това промени хода на моя живот.

Сълзи на учудване и радост се стичаха по бузите ми, когато отварях Писанията и Той ми даваше отговор на моите въпроси.

Имах чувството, че моята стая е вдигната в областта на Небето. Исках да остана там завинаги. Точно бях навършил 21 години и това посещение беше най-добрият подарък за рожден ден или за Коледа, който някога съм получавал.

Точно долу, в хола, бяха майка ми и баща ми. Те може би никога нямаше да разберат какво се случваше с техния Бени. Всъщност, ако те знаеха какво преживявам, това щеше да бъде точката на разделяне на семейството, което беше вече стигнало до ръба на разпадането. В продължение на почти две години – от деня, в който дадох живота си на Исус – почти нямаше комуникация между моите родители и мен. Беше ужасно. Като син на емигрантско семейство от Израел, аз унижавах моето семейство, като нарушавах традицията. Нищо друго от моя живот не е било толкова опустошително.

Както и да е, моята спалня беше изпълнена с чиста радост. Да, тя беше неизказана. Да, тя беше пълна със слава! Ако бяхте ми казали преди 48 часа какво щеше да ми се случи, аз щях да кажа: „По никакъв начин!” Но, от този момент Святият Дух стана жив в моя живот. Той не беше вече далечната „Трета Личност” на Троицата. Той беше реален. Имаше Личност!

И сега искам да Го споделя с теб.

Приятелю, ако си готов да започнеш лично взаимоотношение със Святия Дух, което превъзхожда всичко, което някога си сънувал, чети нататък. Ако не, нека да ти препоръчам да затвориш кориците на тази книга завинаги. Точно така. Затвори книгата! Защото това, което ще споделя, ще промени твоя духовен живот.

Изведнъж то ще ти се случи. Може да бъде, докато четеш. Или може би, докато се молиш. Или може би, докато караш към работа. Святият Дух ще отговори на твоята покана. Той ще стане твоят най-близък Приятел за цял живот. И когато ти и Той се срещнете, ти ще кажеш: „Бени! Нека да ти кажа какво Духът прави от тогава в моя живот!”



СИЛАТА НА БОГ ИЗЯВЕНА
Кратка вечер в Питсбърг
Един мой приятел – Джим Пойнтър, ме покани да отида с него до Питсбърг, щата Пенсилвания, с чартърен автобус. Бях срещнал Джим в църквата, която посещавах – свободен методистки служител. Една група отиваше на събрание на изцеляващ евангелизатор – Кетрин Кулман.

За да бъда честен, знаех много малко за нейното служение. Бях я виждал по телевизията и тя тотално ме отблъсна. Мислех си, че говори смешно и че изглежда малко странно. Така че, не бях точно изпълнен с очакване.

Но Джим беше мой приятел и не исках да го разочаровам.

В автобуса казах:

- Джим, никога няма да разбереш какви трудности имах с баща ми заради това пътуване.

Виждате ли, след моето обръщане, родителите ми правеха всичко, което беше по силите им, за да ме пазят от това, да ходя на църква. А сега пътуване до Питсбърг? Това беше почти извън дискутиране, но те с голямо нежелание дадоха своето съгласие.

Напуснахме Торонто около средата на сутринта, в четвъртък. И това, което трябваше да бъде 7-часово пътуване, беше забавено заради неочаквана снежна буря. Пристигнахме в нашия хотел едва в 1 ч. през нощта.

Тогава Джим каза:

- Бени, ние трябва да станем в 5 ч.

- В 5 тази сутрин? – попитах аз. – За какво?

Той ми каза, че ако ние не бъдем пред вратите на сградата в 6 ч., няма да можем да седнем после.

Е, аз просто не можех да го повярвам. Къде се е чуло и видяло да стоиш в смразяващ студ преди изгрев слънце, за да отидеш на църква? Но той каза, че точно това е, което ние трябва да направим.

Беше ужасно студено. В 5 ч. станах и си сложих всичките дрехи, които можех да намеря: ботуши, ръкавици, другите неща. Приличах на ескимос.

Пристигнахме в Първа Презвитерианска църква, долу в Питсбърг в Питсбърг, докато беше още тъмно. Но това, което ме шокира, бяха стотиците хора, които вече бяха там. А вратата нямаше да се отвори още два часа.

Да бъдеш малък има някои предимства. Започнах да се промъквам инч по инч по-близо и по-близо до вратата и дърпах Джим точно зад мен. На предните стъпала имаше дори хора, които бяха заспали. Една жена ми каза:

- Те са тук цяла нощ. И така е всяка седмица.

Както стоях там, изведнъж започнах да треперя, като че ли някой беше сграбчил тялото ми и беше започнал да ме разтърсва.

В един момент мислех, че жестокият студен въздух беше стигнал до мен. Но бях облечен топло, а и със сигурност не ми беше много студено. Просто върху мен дойде неконтролируемо треперене.

Нищо подобно не ми се беше случвало преди. И то не спря. Беше ме твърде срам да кажа на Джим, но чувствах как самите ми кости се движат. Почувствах го в коленете си, в устата си. „Какво става с мен?” – чудех се. – „Нима това е силата на Бог?” Просто не разбирах.
Надбягване през църквата
По това време вратите щяха да се отворят и тълпата се натискаше все повече напред, докато аз накрая не можех да се помръдна. Но все пак треперенето не спря.

Джим каза:

- Бени, когато тези врати се отворят, просто тичай напред, колкото можеш по-бързо!

- Защо? – попитах аз.

- Ако не го направиш, те ще преминат през теб.

Той беше ходил там преди и знаеше какво да очаква.

Е, никога не съм си мислел, че ще бъда в състезание по надбягване, за да отида на църква, но все пак бях. И когато тези врати се отвориха, аз стартирах като олимпийски спринтьор. Надминах всички: стари жени, млади мъже, всички. Всъщност, аз стигнах до предния ред и се опитах да седна там. Един разпоредител дойде до мен и ми каза, че първият ред е запазен. По-късно научих, че служителите на Кетрин Кулман лично избират хората, които да седнат на първия ред. Тя беше толкова чувствителна към Духа, че искаше пред нея да стоят само положителни, молещи се хора.

С моя ужасен проблем със заекване знаех, че е безполезно да споря с разпоредителя. Вторият ред беше вече пълен, но Джими и аз намерихме място на третия ред.

Щеше да мине още един час, докато започне службата, така че си свалих палтото, ръкавиците и ботушите. Докато си почивах, аз осъзнах, че треперех дори повече от преди. Това просто не искаше да спре. Вибрациите преминаваха през ръцете и краката ми, като че ли бях включен в някаква машина. Преживяването беше непознато за мен. За да бъда честен, бях изплашен.

Докато органът свиреше, всичко, за което можех да мисля, беше треперенето на тялото ми. Това не беше „болнаво” чувство. Не беше като че ли хващам хрема или някакъв вирус. Всъщност, колкото повече продължаваше, толкова по-красиво ставаше. Това беше необичайно усещане, което изглежда не беше физическо.

В този момент, почти отникъде, се появи Кетрин Кулман. В същия момент атмосферата в сградата стана наелектризирана. Не знаех какво да очаквам. Не чувствах нищо около себе си. Никакви гласове. Никакви небесни ангели да пеят. Нищо. Всичко, което знаех, беше, че аз треперя от три часа.

После, когато пеенето започна, открих, че правя нещо, което никога не бях очаквал. Бях прав. Ръцете ми бяха издигнати и сълзи се стичаха по лицето ми, като пеехме „Колко велик си Ти!”

Като че ли бях експлодирал. Никога преди сълзи не бяха извирали от очите ми толкова бързо. Говорите за екстаз? Това беше усещане на невероятна слава.

Не пеех по начина, по който обикновено пеех в църква. Пеех с цялото си същество. И когато стигнахме до думите „И моята душа пее, мой Бог Спасител, на Теб”, аз буквално го изпях от душата си.

Бях толкова изгубен в Духа от тази песен, че ми трябваше известно време, за да осъзная, че треперенето е спряло съвсем.

Но атмосферата на тази служба продължаваше. Мислех, че съм абсолютно грабнат. Покланях се отвъд всичко, което някога съм преживявал. Като че ли застанах лице в лице с чистата духовна истина. Независимо от това, дали някой друг го изпитваше или не, аз го изпитвах.

В моите ранни християнски преживявания, Бог беше докосвал моя живот, но никога така, както ме докосна този ден.
Като вълна
Докато стоях там и продължавах да се покланям на Господ, отворих очите си, за да се огледам, защото като че ли изведнъж почувствах течение, а не знаех от къде идва. Беше нежно и бавно като бриз.

Погледнах към уплътнените прозорци, но те бяха затворени, а и бяха твърде високи, за да позволят такова течение.

Необичайният бриз, който почувствах, беше повече като вълна. Почувствах, че преминава надолу по едната ми ръка и после нагоре по другата. Всъщност го почувствах как се движи.

Какво ставаше? Щях ли някога да имам смелост да кажа на някого това, което чувствах? Те щяха да мислят, че съм си изгубил ума.

Защото за около десет минути вълните на този вятър продължаваха да преминават над мен. И после почувствах, като че ли някой беше загърнал тялото ми в чисто одеало – одеало с топлина.

Кетрин започна да служи на хората, но аз бях толкова загубен в Духа, че това всъщност нямаше значение. Господ беше по-близо до мен, отколкото някога преди това е бил. Почувствах, че имам нужда да Му говоря, но всичко, което можех да прошепна, беше: „Скъпи Исусе, моля Те, имай милост към мен!” Казах го отново: „Исусе, моля Те, имай милост към мен.”

Почувствах се толкова недостоен.

Почувствах се както Исая, когато той влезе в присъствието на Господ:



Горко ми, защото съм изгубен!

Защото съм човек с нечисти устни,

и живея сред хора с нечисти устни.

Защото моите очи видяха Царя,

Господ на войнствата.

Исая 6:5
Същото нещо се случи, когато хората видяха Христос. Те моментално видяха своята нечистота, своята нужда от освещение.

Това се случи и с мен. Като че ли гигантска светлина на прожектор ме осветяваше.Всичко, което можех да видя, бяха моята слабост, моите грешки и моите грехове.

Отново и отново казвах: „Скъпи Исусе, моля Те, имай милост към мен.”

После чух глас, който знаех, че е на Господ. Беше толкова тих, но и толкова ясен! Той ми каза: „Моята милост върху теб е изобилна.”

Моят молитвен живот до този момент беше като на нормален среден християнин. Но сега, не просто аз говорех на Господ, а Той говореше с мен. И, о, какво общение беше това!

Наистина малко разбирах, че това, което става с мен на третия ред на Първа Презвитерианска Църква в Питсбърг, е само предварително вкусване от това, което Бог беше планирал за моето бъдеще.

Тези думи звучаха в ушите ми: „Моята милост върху теб е изобилна.”

Седях долу, плачейки и хлипайки. В моя живот нямаше нищо, което да можеше да се сравни с това, което чувствах. Бях толкова изпълнен и преобразен от Духа, че нищо друго нямаше значение. Не ме интересуваше дори и атомна бомба да беше ударила Питсбърг и целият свят да се беше взривил. В този момент аз чувствах, както Словото го описва, „мир…, който превъзхожда всяко разбиране” (Филипяни 4:7).

Джим ми беше казал за чудесата, които стават на събранията на госпожа Кулман, но нямах никаква представа на какво ще бъда свидетел през следващите три часа. Хора, които бяха глухи, внезапно можеха да чуват. Една жена стана от своята инвалидна количка. Имаше свидетелства за изцеления от тумори, артрити, главоболия и други. Дори нейните най-остри критици бяха разпознали истинските изцеления, които стават на нейните събрания.

Службата беше дълга, но изглеждаше като един летящ момент. Никога в своя живот не съм бил толкова поразен и докоснат от силата на Бог, както тогава.


Защо тя хлипаше?
Както продължаваше службата и аз тихичко се молех, всичко изведнъж спря. Аз си помислих: „Моля Те, господи, нека никога това събрание да няма край!”

Погледнах нагоре и видях как Кетрин Кулман заравя глава в ръцете си и започва да хлипа. Тя хлипаше и хлипаше толкова силно, че всичко постепенно замря. Музиката спря. Разпоредителите замръзнаха на местата си.

Всеки гледаше към нея. И, сякаш за един цял живот, аз нямах представа защо тя хлипа. Никога преди това не бях виждал служител да го прави. За какво плачеше тя? (По-късно ми казаха, че тя никога не беше правила такова нещо преди това и членове от нейния екип все още помнят този ден).

Това продължи за около две минути. После тя отметна назад главата си. Кетрин беше там, просто на няколко фута пред мене. Нейните очи горяха. Беше жива.

В този момент, тя придоби смелост, каквато никога не бях виждал в някой човек. Кетрин посочи с пръста си напред с огромна сила и чувство – дори болка. Ако самият дявол беше там, тя щеше да го събори просто с едно бутване.

Това беше един невероятно велик момент. Все още хлипайки, тя погледна към публиката и каза с такава агония:

- Моля ви.

Тя изглежда разтягаше думите:

- Мооооля ви, не оскърбявайте Святия Дух.

Тя умоляваше. Ако можете да си представите майка, умоляваща убиец да не застрелва нейното бебе, то тя беше точно такава. Тя се молеше и умоляваше:

- Моля ви – хлипаше тя, – не оскърбявайте Святия Дух.

Дори сега мога да видя нейните очи. Като че ли те гледаха точно към мен.

И когато тя го каза, можеше да пуснеш карфица и да я чуеш. Аз се страхувах да дишам. Не помръдвах нито мускул. Бях се хванал здраво за седалката пред мен, чудейки се какво ще стане в следващия момент.

После тя каза:

- Нима не разбирате? Той е всичко, което имам!

Аз си помислих: „За какво говори тя?”

После тя продължи своето страстно умоляване, казвайки: „Моля ви! Не Го наранявайте. Той е всичко, което имам. Не наранявайте Този, Когото обичам!”

Никога няма да забравя тези думи. Все още мога да си спомня силата, с която тя дишаше, когато ги каза.

В моята църква пасторът говореше за Святия Дух, но не по този начин. Неговите думи за Святия Дух се отнасяха до дарбите, или до езиците, или до пророчествата, а не „Той е моят най-близък, най-личен, най-интимен, най-любим Приятел”. Кетрин Кулман ми говореше за Личност, която е по-реална, отколкото сме ти и аз.

После тя посочи със своя дълъг пръст към мен и каза с невероятна яснота: „Той е по-реален, отколкото всичко на този свят!”


Аз трябва да го имам
Когато тя погледна към мен и произнесе тези думи, нещо буквално ме сграбчи отвътре. То наистина ме сграбчи. Тогава извиках и казах: „Аз трябва да имам това!”

Честно казано, аз си мислех, че всеки един на тази служба трябва да се чувства точно по същия начин като мен. Но Бог има начин да се справя с нас като индивиди, и аз вярвам, че тази служба е била точно за мен.

Моля ви, разберете, като доста нов християнин, аз не можех да започна да разбирам какво се случваше на тази служба. Но не можех да отрека реалността и силата, които почувствах.

И когато службата идваше към своя край, погледнах нагоре към жената-евангелизатор и видях нещо като мъгла около нея и над нея. В началото си помислих, че очите ми играят номера. Но то беше там. И нейното лице светеше като светлина през тази мъгла.

Нито за един момент не вярвам, че Бог се е опитвал да прослави мис Кулман. Но аз наистина вярвам, че Той употреби тази служба, за да ми разкрие Своята сила.

Когато службата свърши, тълпата изпразни салона, но аз не исках да се помръдна. Влязох вътре, тичайки, но сега исках просто да седя и да преминавам отново през това, което току що се беше случило.

Това, което бях почувствал в тази сграда, беше нещо, което моят личен живот не ми бе предложил. Знаех, че когато се върна вкъщи, преследването ще продължи.

Моята собствена представа за мен самия, беше разрушена заради говорния ми недостатък. Когато бях дете в католически училища, моето заекване ме оставяше изолиран и нямах почти никого, с когото да разговарям.

Дори, след като станах християнин, имах малко приятели. Как можех да срещам нови хора, след като едва можех да комуникирам?

Така че, аз не исках това, което бях намерил в Питсбърг, да ме напуска някога. Всичко, което имах в живота си, беше Исус. И никой друг в живота ми нямаше такова голямо значение. Нямах истинско бъдеще. Моето семейство практически ми беше обърнало гърба си. О, аз знаех, че те ме обичат, но моето решение да служа на Христос беше създало пропаст, която беше невероятно голяма.

Аз просто седях там. Все пак, кой иска да отиде в ада, след като е бил на Небето?

Но нямах избор. Автобусът чакаше и аз трябваше да се върна обратно. Спрях се на гърба на църквата за един последен момент, мислейки си: „Какво имаше предвид тя? Какво казваше, когато говореше за Святия Дух?”

През целия път обратно за Торонто, аз продължавах да си мисля: „Не знам какво имаше предвид тя.” Дори попитах няколко души в автобуса. Те не можаха да ми кажат, защото и те не го разбираха.

Не е необходимо да казвам, че когато пристигнах вкъщи, бях тотално изтощен. Дали заради липсата на сън, часовете път и духовното преживяване, което беше като емоционално влакче в Дисниленд, моето тяло беше готово за почивка.

Но не можех да заспя. Моето тяло беше изтощено до костите, но духът ми беше все още разтърсван от сякаш безкрайни серии от вулкани, които избухваха в мен.
ПОЗНАВАЙКИ БОЖИЕТО ПРИСЪСТВИЕ
Кой ме дърпа?
Докато лежах на леглото, почувствах като че ли някой ме издърпваше от леглото и ме поставяше на коленете ми. Беше странно усещане, но го почувствах толкова силно, че не можех да устоя.

И, ето ме там, в тъмната стая, на коленете си. Бог не беше свършил с мен все още и аз отговорих на Неговото водителство.

Знаех това, което искам да кажа, но все още не знаех как да помоля за него. Това, което исках, беше това, което тази служителка в Питсбърг имаше. Аз си помислих: „Искам това, което Кетрин Кулман има.” Исках го с всеки атом и с всяка фибра от мен. Гладувах от цялото си същество за това, за което тя говореше, въпреки че не го разбирах.

Да, знаех какво искам да кажа, но не знаех как да го кажа. Така че, реших да помоля по единствения начин, който знам – с моите собствени прости думи.

Исках да се обърна към Святия Дух, но никога не го бях правил преди това. Помислих си: „Правилно ли го правя?” Все пак никога не бях говорил със Святия Дух. Никога не бях мислил, че Той е Личност, към която да се обръщаш. Не знаех как да започна молитвата, но знаех какво е вътре в мен. Всичко, което исках, беше да Го позная по начина, по който тя Го познаваше.

И ето как се помолих:

- Святи Душе, Кетрин Кулман каза, че Ти си неин приятел. – Бавно продължих. – Не мисля, че Те познавам. Сега, до днес, аз си го мислех. Но след това събрание осъзнах, че всъщност не съм Те познавал. Не мисля, че Те познавам.

И после, като дете, вдигайки ръцете си, аз помолих:

- Може ли да Те срещна? Може ли наистина да Те срещна?

Аз се чудех: „Дали това, което казвам, е правилно? Трябва ли да говоря на Святия Дух по този начин?” После си помислих: „Ако аз съм честен в това, Бог ще ми покаже дали съм прав или греша.” Ако Кетрин грешеше, исках да открия това.

След като говорих със Святия Дух, като че ли нищо не се случи. Започнах да се питам: „Дали наистина има такова нещо, като среща със Святия Дух? Дали наистина това може да се случи?”

Очите ми бяха затворени. После, като от напрежение от електричество, цялото ми тяло започна да трепери – точно, както трепереше през онези два часа, през които чакахме да влезем в църквата. Това беше същото треперене, което чувствах и през този час вътре в църквата.

Това се върна отново и аз си помислих: „О, това става отново.” Но този път нямаше тълпи. Нямаше тежки дрехи. Бях просто в моята топла стая, с моята пижама, треперейки от главата до петите.

Страхувах се да си отворя очите. Този път беше така, като че ли всичко, което се случи на онази служба, премина в един момент. Аз треперех, но в същото време чувствах отново топлото одеало на силата на Бог да се загръща около мен.

Чувствах се, като че ли бях пренесен на Небето. Разбира се, че не бях, но честно казано вярвам, че Небето не може да бъде нещо по-велико от това. Всъщност си помислих: „Ако отворя очите си, ще бъда или в Питсбърг, или вътре в перлените порти.”

Е, след известно време отворих очите си и за моя изненада бях точно в същата стая. Същия под. Същата пижама. Но все още треперех от силата на Божия Дух.

Когато най-сетне се отпуснах и заспах онази нощ, аз все още не разбирах какво е започнало в моя живот.


Първите думи, които изговорих
Рано, много рано на следващата сутрин аз бях буден. Нямах търпение да говоря с моя нов Приятел.

Ето първите думи, които излязоха от устата ми:

- Добро утро, Святи Душе!

В момента, в който казах тези думи, славната атмосфера се върна в стаята, въпреки че този път не треперех и не вибрирах. Всичко, което почувствах, беше обгръщането на Неговото присъствие.

Секундата, в която казах: „Добро утро, Святи Душе!”, аз знаех, че Той присъства с мен в стаята. Не само онази сутрин бях изпълнен с Духа. Аз получавам прясно изпълване всеки път, когато прекарвам време в молитва.

Това, за което говоря, е повече от говоренето на езици. Да, аз наистина говорех на небесен език, но то беше много повече от това. Святият Дух стана реален. Той стана мой Приятел. Той стана мой Придружител, мой Съветник.

Първото нещо, което направих тази сутрин, беше да отворя Библията. Исках да бъда сигурен. И като отворих Библията, знаех, че Той е там с мен, като че ли седи до мен. Не, не виждах Неговото лице или изражението Му. Но знаех къде е Той. И започнах да познавам Неговата Личност.

От този момент нататък Библията придоби съвършено ново измерение. Аз казвах: „Святи Душе, покажи ми го в Словото.” Исках да зная, защо е дошъл и Той ме доведе до тези думи: „Ние сме приели не духът на света, но Духът, Който е от Бог, така че да можем да знаем нещата, които са ни били дадени даром от Бог.” (І Коринтяни 2:12).

Когато Го попитах защо иска да бъде мой Приятел, Той ме отведе при думите на Павел: „Благодатта на Господ Исус Христос, любовта на Бог и общението на Святия Дух да бъде с всички вас.” (ІІ Коринтяни 13:14).

Библията стана жива.Всъщност, никога не съм разбирал смисъла на тези думи: „Не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Духът Ми – казва Господ.” (Захария 4:6).

Отново и отново Той потвърждаваше чрез Словото това, което правеше в моя живот. За повече от осем часа онзи първи ден и после ден след ден, аз растях, така че да Го познавам повече.

Моят молитвен живот започна да се променя.

- Сега – казах аз, – Святи Душе, след като Ти познаваш Отец толкова добре, ще ми помогнеш ли да се моля?

Когато започнах да се моля, дойдох до едно място, където Отец стана по-реален за мен, отколкото е бил когато и да било преди това. Като че ли някой беше отворил врата и беше казал: „Ето Го.”


Моят Учител, моят Водач
Реалността на бащинството на Бог ми стана по-ясна, отколкото до този момент. Това не се получи чрез четене на книга, нито следвайки формула – А, В, С. То стана просто, като помолих Святия Дух да отвори Словото за мен. И Той го направи.

„Тези, които са водени от Божия Дух, те са синове на Бог, защото вие не приехте духът на робство, за да се страхувате отново, но приехте Духа на осиновляване, чрез който ние викаме: Авва, Татко!” (Римляни 8:14-15).

Започнах да разбирам всичко, което Исус каза за Святия Дух. Той беше моят Утешител, моят Учител, моят Водач.

За пръв път разбрах какво имаше предвид Исус, когато каза на Своите ученици: „Следвайте Ме.” После един ден Той каза: „Не Ме следвайте, защото където отивам Аз, вие не можете да дойдете.” Той им каза: „Но Святият Дух, Той ще ви води. Той ще ви води нататък.”

Какво правеше Той? Христос им даваше друг Водач, когото да следват.

Моите изследвания на Писанията продължаваха ден след ден – докато всичките ми въпроси бяха отговорени. През цялото това време опознавах Святия Дух все по-добре. И това общение не е спряло до този ден. Аз осъзнавам, че Той е тук с мен. И целият ми живот е променен. Аз вярвам, че твоят също ще бъде променен.

Днес, докато ставах, аз го казвах отново:

- Добро утро, Святи Душе!



  1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница