Добро утро, святи душе бени хин


ГЛАВА 2 ОТ ЯФА ДО КРАЯ НА



страница2/9
Дата21.02.2018
Размер1.68 Mb.
#58609
1   2   3   4   5   6   7   8   9
ГЛАВА 2

ОТ ЯФА ДО КРАЯ НА

ЗЕМЯТА
Беше декември 1952 г. в Яфа, Израел.

Клемънс Хин, точно преди да роди своето второ дете, била в болницата, взирайки се през прозореца на стаята за раждане в красивата гледка. Дълбоките сини води на Средиземно море се простирали в безкрайността. Но сърцето на тази дребна жена от американски произход било разтревожено. Тя била разкъсана от студенина, страх и срам.

В далечината тя можела да види черното скупчване на скали в морето – скалите на Андромеда. Гръцка легенда разказва, как едно момиче на име Андромеда, е било оковано с вериги за една от тях, когато Персей е долетял долу на своя крилат кон, убил морското чудовище, и я спасил.

Клемънс искала по такъв начин някой да слезе долу и да я спаси от още една година на унижения и обиди. Тя била посветена ортодоксална гъркиня, но не знаела много за Господ. Въпреки това в тази скромна болнична стая, тя се опитала да направи сделка с Него.

Докато стояла край прозореца и очите й пронизвали небето, тя казала от дълбините на сърцето си:

- Господи, имам само една молба. Ако Ти ми дадеш момче, аз ще го дам обратно на Теб.

Тя го повторила отново:

- Моля Те, Господи! Ако Ти ми дадеш момче, аз ще го дам обратно на Теб.


ЯФА
Шест красиви рози
Първото дете, което се ражда на Костанди и Клемънс Хин е чудесно момиченце на име Роуз. Но според закостенялата култура на Средния изток и особено в родствените традиции на семейство Хин, първороденият трябва да бъде син и наследник.

Семейството на Костанди, имигранти от Гърция в Палестина, започнало да преследва Клемънс за нейната неспособност да възпроизведе момче.

- И както виждаш – подигравали се те, – всички твои етърви имат момчета.

Подхвърляли й забележки и подигравки, докато тя се разплаквала и чувствала срама и унижението в тази женитба, която нейните родители толкова внимателно били уредили.

Когато тази вечер тя легнала да спи, очите й били все още мокри. През нощта Клемънс имала сън, който все още си спомня.

- Аз видях шест красиви рози в ръката ми – казва тя. – И видях Исус да влиза в моята стая. Той дойде до мен и ме помоли за една от тях. И аз Му дадох една роза.

Когато сънят продължил, един нисък, слаб, млад мъж с черна коса – тя помни всяка черта на лицето му – дошъл до нея и я загърнал с топла дреха.

Когато се събудила, Клеменс се попитала: „Какво означаваше този сън? Какво може да е това?”

На следващия ден – 3 декември 1952 г. аз бях роден.

В последствие, моето семейство имаше шест момчета и две момичета, но майка ми никога не забрави своята сделка с Бог. По-късно тя ми разказа за своя сън и че аз бях розата, която тя даде на Исус.

Аз бях кръстен в гръцка православна църква от патриарха в Ерусалим – Бенедикт. Всъщност, по време на церемонията, той ми даде своето име.

Да бъдеш роден в Святата земя, означаваше да бъдеш роден в атмосфера, където религията хвърля сянка, от която не можеш да избягаш. Когато бях на две години, бях записан в католическа забавачница и бях обучаван от монахини, а по-късно от монаси, в продължение на 14 години.

За мен Яфа беше красив град. Всъщност точно това означава и самата дума – красив. Яфа на арабски, Йопа на древен гръцки и Яфо на иврит. На всеки език значението е същото.

Като момче, обичах да слушам случки от историята, която ме заобикаляше. Яфа беше основана много преди записаните времена. Тя се споменава като ханаански град в списъците със заслугите на фараон Тутмос ІІІ през 15 в. Пр. Хр., дори преди Исус Навиев да се бие в битката при Ерихон. И това е мястото, на което финикийският цар Хирам от Тир е разтоварвал трупите кедри за храмана цар Соломон.

Въпреки, че е привлекателна, историята не е била мила към моето родно място. Яфа е била нападана, пленявана, унищожавана и построявана отново и отново. Симон Макавееца, Веспасиан, Мамелюците, Наполеон и Аленбай – всички те са имали претенции към нея.

Само шест години преди да бъда роден, Яфа се е намерила в една нова нация – пророческата държава Израел. Но самата общност все още не беше еврейска.


Кметът Хин
Баща ми беше кмет на Яфа по време на моето детство. Той беше здрав човек, около 6 фута и нещо висок, 250 паунда и природно роден за лидер. Беше здрав във всяко отношение – физически, умствено и в своята воля.

Неговото семейство идва от Гърция в Египет, преди да се установи в Палестина. Но да бъдеш „от някъде другаде” беше нещо обичайно. Яфа от моето детство беше наистина интернационален град.

Ходейки надолу по улица „Разиел” към „Площада на Кулата”, където беше юбилейната часовникова кула на Абдул Хамид, каменната стена на затвора, и голямата джамия, построена през 180 г., можех да чуя местни разговори на френски, български, арабски, идиш (език, говорен от западноевропейските евреи – бел. пр.) и други езици. И в будките, и в откритите кафенета можех да видя баклава, фелафел, залабия, сум-сум и дузини други деликатеси.

Така че, ето ме и мен, роден в Израел, но не евреин. Отгледан в арабска култура, но не от арабски произход. Отгледан в католическо училище, но израснал като ортодоксален грък.

Езиците идват лесно в тази част на света. Аз си мислех по едно време, че всеки трябва да говори поне три или четири. В нашия дом се говореше арабски, но в училище католическите сестри ни учеха на френски, с изключение на Стария Завет, който изучавахме на древния иврит.

По време на моето детство, стотици хиляди хора от Яфа бяха въвлечени в експлодиращото еврейско заселване в Тел Авив, на север. Днес градът има официалното име Тел Авив – Яфа. Над четиристотин хиляди души живеят в тази област.

Всъщност, Тел Авив започнал като еврейски експеримент през 1909 г., когато 60 семейства купили 32 акра голи пясъчни дюни, точно на север от Яфа и стигнали точно до границата на града. Те били уморени от отвратителните условия и шумните арабски жилища, в които са живели преди. Разширяването продължило, докато Тел Авив станал най-големият израелски град.

Въпреки че баща ми не беше евреин, израелските лидери му се доверяваха и се радваха, че могат да имат някого в Яфа, който да може да се справя с такова интернационално общество. Ние бяхме горди с неговия кръг от приятели, който включваше много национални лидери. Той беше поканен да бъде посланик на Израел в чужди нации, но избра да остане в Яфа.

Но имаше много малко време за семейството. Всъщност, не мога да кажа, че познавах баща си тогава. Като че ли той винаги изпълняваше правителствени задачи или посещаваше важни срещи.

Не беше демонстративен човек, а просто много строг и рядко показваше някакви физически признаци на афектиране. (Майка ми обаче, наваксваше и за него.) Отново, част от това беше културата. Мъжете са си мъже!

Ние живеехме удобно. Положението на татко в правителството ни даваше възможност да имаме дом в предградията. Това беше един чудесен дом със стена наоколо, която отгоре имаше стъкло за сигурност. Майка ми беше домакиня в пълния смисълна тази дума – да отгледа поколението от малки Хинчета беше повече от целодневна работа.

Католически пашкул
Докато продължаваше моето образование, аз се смятах за католик. Този процес започна много рано. Забавачницата, която посещавах, приличаше всъщност повече на манастир. Редовно бяха отслужвани литургии. Моите родители не протестираха, защото образованието, което дава частно католическо училище, се смяташе за възможно най-доброто.

През седмицата учех с монахините, а в неделя ходех в гръцката православна църква с мама и татко. Но това не се смяташе за голям проблем в многоезичната Яфа. Лоялността към една специална църква не се считаше за толкова важна.

Бях ли католик? Абсолютно. Католицизмът беше моят молитвен живот. Той заемаше моето време и внимание пет дни в седмицата. Той стана мой начин на мислене. Аз всъщност живеех в манастира и в този пашкул се отдалечих много от света.

Бях също отделен от света по един нещастен начин. Още от ранно детство бях белязан с жестоко заекване. Дори най-малката част от обществени удоволствия или нервност засилваха моето заекване така, че то ставаше непоносимо. Беше ми трудно да си намирам приятели. Някои деца ми се подиграваха, други просто стояха настрана.

Знаех много малко от световните събития – само тези, които моите учители искаха да знам. Но бях експерт в католическия живот. Когато училището свърши, аз продължих да уча в „Колежа на братята” и бях обучаван от монаси.

Дори като малко момче, аз бях крайно религиозен. Молех се и се молех – вероятно повече, отколкото някои християни се молят днес. Но всичко, което знаех за молитвата, беше Аве Мария, символа на вярата, молитвата на Господ и други преписани молитви.

Много рядко говорех на Господ. Когато имах някакви специални молби, аз ги споменавах. Иначе, моят молитвен живот беше много организиран, много рутинен.

Изглежда една от максимите беше: „Трябва да чувстваш болка, когато се молиш.” И това беше много лесно. На практика, нямаше къде да коленичиш, освен на белите ерусалимски скали, които бяха навсякъде. Повечето от домовете бяха направени от такива скали. И училищата, които аз посещавах, нямаха килими, а обикновени бели каменни подове.

Аз всъщност стигнах до там, че да вярвам, че Господ няма да те чуе, ако не страдаш, докато изказваш своите молби, тоест че страданието е най-добрият начин да спечелиш благоволението на Бог.

Въпреки това, все още се наслаждавам на основата, която бях получил от Библията. Често си мисля: „Колко малко деца са учили Стария Завет на еврейски.” А и нашите екскурзии в полето буквално правеха Божието Слово живо за нас.

Веднъж отидохме до Негев, където стояхме близо до кладенците, които Авраам е изкопал и научихме за тях. Това преживяване ще остане в мен завинаги.
Неговата дреха беше по-бяла от бялото
Няколко пъти в моя живот Бог ми е говорил с видения. А по време на моите години в Яфа това се случи само веднъж, когато бях момче на единадесет години.

Аз наистина вярвам, че точно това беше моментът, в който Бог започна да се движи в моя живот. Мога да си спомня това видение, като че ли се е случило вчера. Видях Исус да влиза в моята спалня. Той носеше дреха, която беше по-бяла от бялото и наситено червена мантия беше загърната върху дрехата Му.

Видях Неговата коса. Погледнах в Неговите очи. Видях белезите от пирони на ръцете Му. Видях всичко.

Вие трябва да разберете, че аз не познавах Исус. Не бях помолил Христос да влезе в моето сърце. Но в момента, в който Го видях, аз Го разпознах. Знаех, че това беше Господ.

Когато това се случи, бях заспал. Но изведнъж моето малко тяло беше обхванато от невероятно усещане, което може да бъде описано единствено като „електрическо”. Почувствах се, като че ли някой ме беше включил към електрически контакт. Имаше едно боцкане, пробягващо през цялото ми тяло, като че ли от карфици – милиони карфици.

И тогава Господ застана пред мен, докато бях дълбоко, дълбоко заспал. Той погледна право към мен с най-красивите очи. Усмихна се и Неговите ръце бяха широко отворени. Можех да почувствам Неговото присъствие. Беше невероятно и никога няма да го забравя.

Господ не ми каза нищо. Той просто ме погледна и после изчезна.

Моментално се събудих. Беше време, когато аз едва можех да разбирам какво става, но това не беше сън. Такъв тип чувства не се случват в сън. Бог ми позволи да видя видение, което щеше да остави неизтриваем отпечатък върху моя ранен живот.

Когато се събудих, чудесното усещане беше все още там. Отворих очите си и се огледах, но това наситено, мощно усещане беше все още в мен. Почувствах се абсолютно парализиран. Не можех да помръдна нито един мускул. Нито дори клепачите на очите си.

Почувствах се абсолютно замръзнал там. И въпреки това се контролирах. Това необичайно усещане ме завладя, но не доминираше над мен.

Всъщност, почувствах, че мога да кажа: „Не, аз не искам това”, и усещането щеше да се вдигне. Но аз не казах нищо. Докато лежах там буден, чувството остана с мен и после бавно си отиде.

На сутринта казах на майка ми за моето преживяване и тя все още помни своите думи. Тя каза:

- Ти трябва да си светец тогава.

Неща като това не се случваха на хората в Яфа, независимо дали бяха католици или гръко-ортодоксални. Разбира се, аз със сигурност не бях „светец”, но майка ми вярваше, че ако Исус беше дошъл при мен, Той трябва да ме е отделил за едно по-висше призвание.

Докато Бог се справяше с моя живот, други фактори работеха, които завинаги щяха да променят бъдещето на нашето семейство.
КРАИЩАТА НА ЗЕМЯТА
От Газа до Голанските възвишения
Живеейки в Израел през 60-те години, аз можех да почувствам ескалиращото политическо напрежение. Почти всеки ден можеха да се наблюдават арабски нашествия срещу Израел, по цялата граница от Египет до Йордан и Сирия, и редовно израелската армия отговаряше със собствени атаки.

През май 1967 г. Израел и трите арабски държави мобилизираха своите въоръжени сили за възможна война. По искане на Египет, войските на ООН напуснаха ивицата Газа и Синайския полуостров.

Тогава на 5 юни 1967 г. еврейски самолети атакуваха въздушното пространство на Египет, Йордания и Сирия. това беше така наречената „Шестдневна война”. За по-малко от една седмица евреите разрушиха арабските военовъздушни сили почти изцяло. Израелските войски окупираха ивицата Газа, Синайския полуостров, Западния бряг и сирийските Голански възвишения. Изведнъж Израел контролираше арабска територия, почти три пъти по-голяма площ от самия Израел.

Никога няма да забравя този ден рано през 1968 г., в който баща ми събра цялото семейство заедно и ни каза, че прави планове да емигрираме. Той каза:

- Моля ви, да не го обсъждате с никой, защото може да има проблеми с нашите изходни визи.

В началото планът беше да се преместим в Белгия. Татко имаше някакви роднини там и мисълта да се преместим във френско говоряща страна звучеше вълнуващо. Все пак това беше езикът на моето училище.

Тогава една вечер аташето от канадското посолство дойде в дома ни и ни показа кратък филм за живота в Канада. Торонто изглеждаше толкова привлекателен град. Баща ми имаше двама братя, които живееха там, но се съмнявахме дали са финансово способни да бъдат нашият официален спонсор.

Въпросите, свързани с нашето напускане, изглежда растяха с всеки изминал ден. По едно време баща ми каза, че може би няма да сме в състояние да напуснем страната до пет години.



Аз направих сделка с Бог
По това време ние бяхме толкова нетърпеливи да напуснем, че аз коленичих – на една ерусалимска скала, и направих обрек пред Бог:

- Господи – помолих се аз, – ако Ти ни изведеш от тук, аз ще Ти донеса най-големия буркан от зехтин, който мога да намеря.

И после добавих:

- Когато отидем в Торонто, ще го занеса на църква и ще го представя пред Теб като благодарност.

В моето израстване, да направиш сделка с Бог не беше необичайно нещо. А зехтинът беше скъпа стока. Така че, направих обрека.

За по-малко от няколко седмици, един млад човек от канадското посолство извика баща ми и му каза:

- Господин Хин, ние изработихме всичко – не ме питайте как. Всички ваши документи са в ред и можете да напуснете в момента, в който сте готови.

Това не отне много време. Продадохме почти всички наши притежания и се приготвихме за новия живот в Северна Америка.

През тези последни дни в Святата земя имах удивителното усещане, че нещо велико щеше да се случи. Знаех, че напускам един специален град, но чувствах, че най-доброто е все още пред мен.

От пристанището на древния град Йопа – моята Яфа – тръгна пророк Йон. И резултатът беше спасението на Ниневия.

А и колко пъти съм се качвал до цитаделата – висока планина, която гледа към пристанището. Близо до къщата се намира францисканска църква, построена през 1654 г. Близо до това място е къщата на Симон – кожаря, където апостол Петър беше за известно време и получи видение, което промени света. Чувайки гласа на Бог, който му казваше да приеме и езичници, както и евреи в църквата, Петър отговори: „Наистина, аз виждам, че Бог не показва никакви предпочитания. Но във всяка нация този, който се бои от Него и върши правда, е приет от Него.” (Деяния 10:34-35).

От този момент посланието на Христос беше разпространено от Йопа до Цезария и от там до краищата на земята, докосвайки цялото човечество.

Докато карахме надолу по улица „Хагана” към летището „Лод”, аз се чудех: „Дали ще видя това място отново?” Мислех си за тези католически монахини, които ме учеха с толкова много любов. Дали не бях видял техните лица за последен път?

От прозореца на самолета хвърлих един последен поглед надолу към Тел Авив – огромна площ от сиво бели кубчета. Зад мен имаше мили от тъмнозелени портокалови горички. Юдейските хълмове слабо блестяха в далечината.

Докато се насочвахме към водите на Средиземно море, погледнах надолу и казах едно последно „довиждане” на Яфа. В гърлото ми имаше бучка. Бях на 15 години и това беше единственият дом, който познавах до момента.
Сладолед на будката
Пристигането на семейство Хин в Торонто през юли 1968 г. не беше отбелязано събитие. И това беше точно начинът, по който баща ми искаше да стане. Никакъв приветствен комитет, който да ни посрещне. И той нямаше никакво обещание за работа.

Пристигнахме с дрехите на нашите гърбове, с малко притежание в куфари, с малко пари от това, което бяхме продали в Яфа. Това беше достатъчно, за да се справим за кратко време.

Нашият нов живот започна в апартамент под наем.

Какъв шок да се озовеш изведнъж в „чужда” култура. Можех да заеквам на няколко езика, но английският не беше един от тях. „Едно, две, три” беше всичко, което знаех от него. Но татко знаеше достатъчно английски, така че да попълни бланка за работа. И това проработи. Той прие предизвикателството да стане застрахователен агент измежду всички други неща, които му предложиха.

Не знам дали това беше товарът за отглеждане на голямо семейство или беше неговата естествена увереност в работата с хора, но той имаше моментален успех в своята новооткрита професия. И не след много месеци, ние се преместихме в наш собствен дом. всички бяхме толкова горди от това.

Животът за мен се промени с голяма скорост. Вместо да посещавам частно католическо училище, аз отидох в обществено средно училище – училището „Джордж Ваниър”. И тъй като повечето от децата в училището имаха почасова работа, точно това исках да правя и аз.

Живеехме в квартала Северен Йорк в Торонто и недалеч от нас беше открита новата верига магазини „Феървю Мал”. Аз кандидатствах за работа в малка будка за хамбургери и сладолед. Въпреки че не бях работил преди такава работа, те ме наеха и всеки ден след училище се насочвах натам.

Както и да е, една събота влязох в един супермаркет и попитах продавача:

- Къде мога да намеря зехтин? Искам най-големият буркан или опаковка, която имате.

Със сигурност той намери най-голямата опаковка.

На следващия ден влязох гордо в гръцката православна църква и изпълних моя обрек към Бог. Поставих го пред олтара и тихо казах:

- Благодаря Ти, Господи. Благодаря Ти, че ни доведе безопасно в нашия нов дом.

Моето сърце беше толкова пълно, колкото тази тенекия зехтин.

На будката аз си вършех работата. Заради моето заекване не можех да проведа много разговори, но станах истински майстор в опаковането на сладолед в тези захарни фунийки. Работех с един приятел на име Боб.


Боб ума ли си е загубил?
Никога няма да забравя деня през 1970 г., когато дойдох на работа само, за да открия, че Боб беше направил нещо твърде странно. По целите стени на малката будка той беше залепил малки парченца хартия със стихове от Библията, написани по тях. Помислих, че си е загубил ума.

Знаех, че той е християнин – беше ми казвал. Но не отиваше ли твърде далеч? Аз си казах: „Защо прави това нещо? За мен ли е? Вероятно зная Библията по-добре от него.”

Най-после го попитах:

- Каква е целта на всичките тези късчета хартия?

Моментално той започна да ми свидетелства. Мислех, че никога няма да престане. И когато това свърши, аз бях твърдо решен да стоя колкото може по-далеч от този луд човек.

Опитвах се да го избягвам възможно най-дълго време, но това беше почти невъзможно. Все пак ние трябваше да работим заедно. Отново и отново той отваряше темата за религията. Но имаше и нещо повече от това. Той искаше да говорим за това „да бъдеш роден отново”, фраза, която не беше в моя ограничен речник, нито в моя поглед върху Писанията.

Най-накрая Боб напусна работата си в будката, но много от неговите приятели бяха в моето училище. И в следващите две години аз дадох възможно най-доброто от себе си, за да ги избягвам. Мислех си: „Те са една групичка особняци.” Те изглеждаха особено, говореха особено – те бяха съвършени противоположности на монахините, които ме бяха обучавали.

По време на моите ранни години в „Джордж Ваниър” за втори път в моя живот имах среща с Господ. Той влезе в моята стая и ме посети – този път под формата на незабравим сън.

В Яфа, когато бях на единадесет години, видението на Исус, който беше застанал пред мен, остави неизтриваемо впечатление. Но сега в Торонто аз не бях зает с изучаване на Писанията. О, аз все още посещавах църква. Но това, което щеше да ми се случи, дойде от ляво. Това беше абсолютно неочаквано и аз бях озадачен от преживяването.

Нека да ви кажа точно какво стана в моята спалня тази мразовита нощ на февруари 1972 г.

Когато сънят се разгърна, аз се намерих да слизам по дълги, стръмни стълби. Бяха толкова стръмни, че аз си помислих, че ще падна. И те ме водеха към дълбока, бездънна пропаст.

Аз бях завързан с вериги за един затворник пред мен и един зад мен. Бях облечен в дрехи на осъден. Имаше вериги и на краката и на китките ми. Доколкото можех да видя пред и зад мен, това беше една безкрайна линия от пленници.

После, в странния дим на тази неясно осветена шахта, видях дузина от дребни хора, които се движеха наоколо. Те бяха като малки духчета със странно оформени уши. Не можех да видя техните лица, а и формата им беше неясно очертана, но очевидно те ни дърпаха надолу по стълбата като стадо добитък към кланицата – или дори по-лошо.

Внезапно, дошъл като че ли от никъде, там имаше един ангел от Господ. О, това беше едно чудесно за гледане същество, което стоеше точно пред мен, отдалечено на няколко стъпала.

Никога в моя живот не съм виждал такава гледка, нито дори в сън: Блестящ и красив ангел в тази тъмна, черна дупка.

Когато погледнах отново, ангелът направи движение с ръката си и ми помаха да отида след него. После той погледна в очите ми и ме извика. Моите очи бяха впити в него и тръгнах към него. Моментално тези вериги паднаха от ръцете и краката ми. Повече не бях вързан за моите съзатворници.

Бързайки, ангелът ме поведе през една отворена врата и в момента, в който влязох в светлината, Небесното същество ме хвана за ръката и ме постави на улица „Дон Милс” – точно на ъгъла на училището „Джордж Ваниър”. Той ме остави само на сантиметри от училищната стена, точно до един прозорец.

В една секунда ангелът вече го нямаше и аз се събудих рано и хукнах към училището, за да уча в библиотеката, преди да започнат часовете.


Аз не можех и да мигна”
Както стоях там, дори без да мисля за съня, малка група ученици се приближи до моята маса. Моментално ги разпознах. Те бяха тези, които ме преследваха с всичкото тяхно говорене „за Исус”.

Те ме поканиха да ги придружа в тяхното сутрешно молитвено събрание. Стаята беше точно до библиотеката. Аз си помислих: „Е, точно ще ги откача от себе си. едно малко молитвено събрание няма да ми навреди.”

Аз казах:

- Е, добре.

И заедно с мен те влязоха в една стая. Това беше малка група от около 12 или 15 деца. И моят стол беше точно в центъра.

Изведнъж цялата група вдигна своите ръце и започна да се моли на някакъв смешен чужд език. Аз дори не си затворих очите. Дори не можех да премигна. Това бяха ученици на около 17, 18, 19 години – деца, които бях познавал в клас – и хвалеха Бог с неразбираеми звуци.

Никога не бях чувал да се говори на езици и просто онемях. И помислете си само, ето го малкият Бени, в едно обществено училище, върху обществена собственост, седящ в средата на група бълбукащи фанатици. Това беше малко повече, отколкото можех да разбера.

Аз не се молех. Просто наблюдавах.

Това, което се случи после, беше повече от това, което някога можех да си представя. Бях изплашен от внезапен подтик да се моля. Но аз наистина не знаех какво да кажа. „Дева Мария” изглеждаше неподходяща за това, което чувствах. Аз никога не бях учен на „молитвата на грешника” – дори и във всичките ми часове по вероучение. Всичко, което можех да си спомня от моите срещи с „Исусовите хора”, беше фразата: „Ти трябва да срещнеш Исус.” Но тези думи ми изглеждаха не на място, защото мислех, че Го познавам.

Беше странен момент. Никой не се молеше с мен или дори за мен. И въпреки това, бях обгърнат от най-наситената духовна атмосфера, която някога съм чувствал. Бях ли грешник? Аз не мислех така. Бях просто едно добро, малко, католическо момче, което се молеше всяка вечер и изповядваше греховете си, независимо дали имах нужда или не.

Но в този момент затворих очите си и казах четири думи, които завинаги промениха моя живот. Високо и ясно аз казах:

- Господи Исусе, върни се!

Не знам защо го казах, но това беше всичко,което можеше да излезе от моята уста. Повтарях отново и отново тези думи:

- Господи Исусе, върни се. Господи Исусе, върни се.

Наистина ли мислех, че Той е напуснал моя дом или се е отделил от моя живот? Просто не знаех. Но в момента, в който произнесох тези думи, едно чувство дойде върху мен – и то ме върна обратно в неподвижността, която бях почувствал на 11 години. Беше по-малко интензивно, но можех да усетя волтажа на същата тази сила. Това премина точно през мен.

Но това, което всъщност почувствах, беше, че този поток от сила ме освещаваше – моментално, отвътре навън. Аз се почувствах абсолютно чист, без грях и праведен.

Изведнъж видях Исус със собствените си очи. Това стана за един миг. Ето Го там! Исус!
Пет минути до осем
Учениците около мен всъщност не можеха да знаят какво става в моя живот. Те всички се молеха. После един по един започнаха да се измъкват от стаята и отидоха по класовете си.

Имаше пет минути до осем часа. До това време аз още седях там, плачейки. Не знаех какво да направя или какво да кажа.

По това време не го разбирах, но Исус стана толкова реален за мен, колкото подът под краката ми. Аз всъщност не се молех, освен с тези четири думи. Но знаех отвъд всякакво съмнение, че става нещо необичайно в тази февруарска сутрин.

Почти бях закъснял за историята. Това беше един от моите любими предмети: изучавахме китайската революция. Но дори не можех да чуя учителя. Не си спомням нищо от това, което той каза. Чувството, което започна тази сутрин, никога нямаше да ме напусне. Всеки път, когато затворя очи, Той е там – Исус. И когато отворя очите си, Той отново е там. Картината на лицето на Господ никога няма да ме напусне.

Цял ден аз изтривах сълзите от очите си. и единственото нещо, което можех да кажа, беше:

- Исусе, обичам Те... Исусе, обичам Те.

Когато излязох от вратата на училището и се спуснах надолу към ъгъла, погледнах към прозореца на библиотеката. И парченцата започнаха да застават на място.

Ангелът. Сънят. Всичко стана реално отново.

Какво се опитваше да ми каже Бог?

Какво ставаше с Бени?




Каталог: Knigi%20-%20TFM
Knigi%20-%20TFM -> 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”
Knigi%20-%20TFM -> Ако животните можеха да говорят
Knigi%20-%20TFM -> Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»
Knigi%20-%20TFM -> Ние искаме само твоята душа
Knigi%20-%20TFM -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие
Knigi%20-%20TFM -> Божиите генерали
Knigi%20-%20TFM -> Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон
Knigi%20-%20TFM -> Бизнес по магарешки питър Брискоу
Knigi%20-%20TFM -> Книга първо на многото верни членове на Metro Christian Fellowship в Канзас Сити, чиято страст за Исус е


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница