Доц д-р Донка Александрова

Приятелю, ако търсиш илюстрация на Сократовата максима: „Аз знам, че нищо не знам!" - няма да откриеш по-сполучливо сравнение от познанието за Индия. Колкото повече я опознаваш, толкова повече ти се изплъзва и на теб ти остава само усещането, че си се докоснал до нещо Велико, Уникално и Свято! Индийците наричат родината си Бхарата - зато­ва и най-грандиозният епос, роден по тези земи, е „Маха-бхарата" (Вели­ката Индия). Този невероятен конгломерат от рай и ад и всички останали познати на човечеството контрасти, съперничи по население с Китай, а по природни богатства - злато, диаманти, нефт, въглища, плодородна почва, Даваща по няколко реколти на годината - няма равна на себе си. Не забра­вяй, че дори Америка е открита случайно - в търсене на Индия! Но съкрови­щето, което само се предлага на човечеството и щедро го дарява с плодо­вете на своята култура, са Хората - с техните постижения в науката, изкус­твата, философията; с тяхното неповторимо гостоприемство и щедрост.

И тъкмо тук се крие парадоксът: Защо тази толкова щедра на богат­ства, красота и обич страна внушава на странника, попаднал в нейната

власт, самочувствието на покорител?! Дори ние, съвременните българи, които не сме толкова войнствени като хан-Аспаруховите следовници, но­сим в сърцата си съзнанието за „собственост" над тази красота и хилядо­летна култура. „Моята Индия" - ревниво пази всеки в сърцето си своята любов към нея и сякаш се страхува, че някой може да му отнеме частица от образа на прекрасната Непозната.

2. Индира Ганди и професурата „Людмила Живкова"

Не мога да не започна разказа си с поклон пред истинската „же­лязна лейди" на XX век, „майката на нацията", както често я наричат ин­дийците, независимо че когато пристигнах през 1987 г. в Делхи, бяха из­текли вече три години от варварското покушение над нея. Големите лич­ности са като ярките звезди. Те естествено привличат погледа ти и те заслепяват. Тогава малките трептящи точици на обикновените хора ся­каш изчезват, престават да съществуват. „Сириус" на индийския полити­чески небосклон, когато ние отидохме в Индия, беше Раджив Ганди. И аз, заедно с милиони индийци, му се възхищавах и се радвах на успехите му. Но още в България, много преди трагичната 1984 г., за мен Индира Ганди беше онзи идеал на жена и държавник, от който се нуждае политическата ситуация у нас. Може би този интерес се коренеше в многобройните раз­кази на баща ми за Махатма Ганди и няколкото графични портрета, които му беше рисувал в Търновския затвор през 1944 г., или в случайно проче­тените статии за Индира и нейните „посестрими" Маргарет Тачър и Голда Меир, сравнението с които беше все в нейна полза.

Израсла и възпитана в семейството на първия министър-председа-тел на Република Индия - Джавахарлал Неру, Индира няма типичната съд­ба на индййката. Напротив, тя получава добро образование в Индия и в Европа. В самотното си детство - докато родителите й са в затвора, тя възпитава у себе си силен характер, който не признава различия между мъже и жени, а насочва вниманието си към главните проблеми- бедността и безработицата. Това не означава, че Индира не вижда „варварските обичаи и предразсъдъците, които обгръщат жените в Индия толкова жестоко, че почти ги задушават", както пише тя в едно от писмата си до Дороти Норман. „Грозното патенце", израсло в семейството на министър-председателя на свободна Индия, се превръща в агресивен и войнстващ политик, който води през 1971 г. най-успешната война срещу Пакистан. Това дава осно­вание на много индийци да я отъждествяват с Дурга, богинята на войната.

Исках да преодолея рамката на мита и легендата около Индира и да се доближа до жената с нейните лични проблеми и горести. Научих, че бракът й е бил нещастен, почти две десетилетия помагала на баща си като домакиня в Тин Мурти Хауз - резиденцията на индийския министър-пред-седател. През 1966 г. срамежливото момиче вече е избрано за министър-председател. Взела властта в ръцете си, тя се проявява като силен и про­ницателен политик и приема ролята на диктатор, който обявява „извън­редно положение" през 1975 г. След две години индийските избиратели я отстраняват от управлението и тя за кратко време е в затвора. Но през 1980 г. същите избиратели я връщат на власт. След четири години тя бива убита от двама свои охранители-сикхи, свързани с най-сепаратисткото движение в страната.

За повечето от нас - българите, сикхите са онези „чалмати варва­ри", които посегнаха на живота на един велик държавник. Но в действи­телност нещата са по-сложни. Сикхите са едно от най-интелигентните, сво­бодолюбиви и горди племена на Индия. За да преувеличат многоброй-ността си, те обичат да се самоиронизират, че по света навсякъде ще срещнеш картофи, комари и... сикхи. И наистина цели квартали в Лондон, Ню Йорк, Вашингтон, Торонто и др. са населени от находчиви, трудолюби­ви и остроумни „сардарджи", както уважително те наричат сами себе си. Кушвант Сингх, един от най-талантливите и провокиращи общественото мнение на Индия писатели, с болка разказва за Индира и своите събратя - борците за независим и свободен Кхалистан - така сикхите наричат меч­тата си за самостоятелна сикхска държава в щата Пенджаб. В официална­та преса те са наричани „терористи" и някои от тях наистина извършват неоправдано жестока терористична дейност. Но капката, която преляла търпението на тези сговорчиви и весели хора, било избиването на близо 1200 сикхи заедно със семействата им в Златния храм в Амритшар през юни 1984 г. Те потърсили убежище в най-светия за тяхната религия храм, вярвайки, че Бог ще ги запази. Битката продължила 36 часа. Победила редовната индийска армия. Грешките на великите личности могат да бъ­дат само съдбоносни и се измиват с кръв... След четири месеца идва от­мъщението.

Индира посвещава своето управление на просперитета, но и на един­ството на страната си. Затова тя се обявява категорично против отделя­нето на Кашмир и на Пенджаб като самостоятелни държави... И никой не може да обвини нея - държавника, за това. Но мерките вероятно са могли да бъдат и по-женствени, по-други...

Често ходех в дома на Индира Ганди на Сафдаржанг роуд, превър­нат сега в музей. Винаги той беше препълнен от индийски туристи, които се прекланяха пред своята „майка на нацията". Опитвах се да се усамотя сред навалицата, за да проникна зад чертите на многобройните портрети и снимки в душевността на тази огнена личност. Първото, което те заста­вя да се стъписаш, е изключителната скромност. Уж си в жилище на ми-нистър-председател, а размерите му не надвишават тези на апартаменти­те, които обикновено правителството раздава на чиновниците си. Второ­то впечатление е от книгите - много и прецизно подбрани. Навсякъде се усеща вкусът на една нежна и организирана личност. Ще я откриеш и в подбора на мебелите, съчетали националния (индийската дърворезба) с колониалния стил, и в произведенията на изкуството - индийски скулптури, тибетски рисунки и европейски картини, и в съчетаването на цветовете. Целият интериор на музея говори за едно деликатно женско присъствие. Жената и майката, от една страна, и държавникът и политикът у Индира, от друга, съжителстват в перманентна хармония и противоборство. Веднъж тя с носталгия признава пред млада репортерка: „Ако имах време, с удоволс­твие бих се занимавала с дизайн на сарита и бижута." Ако имаше време...

Зад къщата се разстила килим от трева и розови храсти. Голяма­та, добре поддържана градина допълва усещането за сливане на човеш­ките същества с природата. Циментирана пътечка води от къщата до ка­бинета й. По нея вървяла замислена Индира в онова октомврийско утро на 1984-а. Грижовни ръце са покрили със стъкловиден пластмасов ка­пак петната от кръвта. И навсякъде цветя, цветя. Всеки път, когато на­пусках това свято за индийците място, съжалявах, че не можах да се срещна с една от най-забележителните сред индийските жени, онази, която трасира пътя на стотици свои сестри, влезли след нея в държав­ното управление на Индия.

... С Индира Ганди започва реалният летопис на моята обич към Индия. Преди нейната намеса бяха само мечтите. При посещението си в България през 1981 г. министър-председателката на Индия оповести ре­шението да се създаде катедра по славистика в Делхийския университет, която да носи името на Людмила Живкова. През следващите години „chair" се тълкуваше не само като „ръководител на катедра", а като „професура", аналогично на професурите в чест на РабиндранатТагор, Махатма Ганди и др. По различни причини надделява второто значение и на 2 септември 1987 г. ние - с моя син Владимир - се озовахме в Делхи. На 19.09.1987 г. Университетската Гранд Комишън (нещо като нашия бивш Съвет за висше

образование) прие решение за създаването на Катедра по славистика, чието първо професорско място носеше името на Людмила Живкова... Завъртя се колелото...

В Делхи има четири университета: Делхийският университет, уни­верситетът „Джавахарлал Неру", университетът „Джамия Милия Исламия" и Свободният университет „Индира Ганди". Естествено „доайенът" между тях е Делхийският университет с неговите 120 000 студенти, повече от 20 000 преподаватели, 65 колежа и института и 11 факултета.

Невъзможността да се подсигури учебна площ и академично рав­нище за обучението на този „океан" от млади хора заставило ръководст­вото на университета да разработи и реализира мултикампусната систе­ма. В рамките на университета всеки „кампус" трябва да изпълнява своя уникална роля. Така през 1973 г. се родил Южният кампус, предназначен да подготвя студенти от магистърската степен по хуманитарните дисцип­лини (английски, хинди.санскрит, философия, политология и др.) и по ня­кои от природонаучните дисциплини (математика, търговия, бизнес-ико-номика, електроника и др.). Южният кампус е средището на интердисцип­линарните области в науката като генетика, биохимия, биофизика, при­ложна геология, биология на околната среда и др. Тук е центърът по мени­джмънт, от който се консултират множеството местни и международни институти.

Разликата между Южния кампус и Главния кампус в стария град е равна на тази между Стария и Новия Делхи. На фона на старите казарми, които някога били превърнати в университетски аудитории, новите сгра­ди, построени върху 64 акра земя в местността „Дхола Куан" в Ню Делхи, изглеждат като дворци. За студентите са изградени общежития, огромна библиотека, здравен център, спортен комплекс и дори банка, откъдето те получават стипендиите си, а преподавателите - заплатите. И всичко е по­тънало в зеленина и безброй видове цветя - за които се грижеше моята приятелка - проф. Нирмала Джейн - един от водещите специалисти в Ин­дия по хинди литература. Университетското ръководство я беше натова­рило да отговаря и за социалните проблеми на студентите и тя често се шегуваше:

- Все цветя - без грижа не могат! Но едните ти радват очите, а дру­гите ти създават проблем след проблем...

В главната сграда, точно под директорския кабинет на проф. д-р Абад Ахмад - кабинет 103 беше отреден за мен - т.е. за гост-професора по българистика. Майстори на салтаната или просто защото ме приеха в сър­цата си моите колеги и приятели бяха поставили на вратата огромна табе­ла с името ми. Заниманията по българистика привличаха студентите не само с екзотиката на един почти неизвестен за тях език (кирилицата за тях беше „руска" азбука, за България почти не бяха чували), но и с въз­можността да пеят български песни, да танцуват народни танци, да корес­пондират със студенти от България. Музи кал ността и вродената артистич­ност у индийците са пословични. А склонността им да изучават езици е вероятно единствена в света. Почти няма човек, дори неграмотният про­сяк, който да не знае поне 300 думи на английски, а за интелигента владе­енето на минимум три езика е конституционно задължение (например бен-галецът или тамилецът и др. освен родните бенгалски или тамили трябва да владеят хинди и английски език). А някои от университетските препо­даватели владеят още и френски и испански - английският в Индия не се преподава като чужд език...

Департаментът за славистични и угрофински изследвания беше най-младата катедра на Делхийския университет („новороденото бебе", както често се шегуваше проф. Абад Ахмад). Тя се състоеше от около 20 препо­даватели (индийци и гостуващи лектори по български, руски, чешки, сър­бохърватски, полски и унгарски). В действителност новото звено се „рои" от „Департамента за съвременни европейски езици", в който се препода­ваха още: френски, немски, испански и италиански. Целта на това обосо­бяване беше да се отдели по-засилено внимание на изследването и пре­подаването на славянските езици и култури (де факто на източноевро­пейските, сиреч на социалистическите страни). Моите индийски колеги, сред които най-активни бяха проф. Абхай Мория и проф. Сатиндър Видж, и аз правехме планове за бъдещото развитие на катедрата, в които се предвиждаше дори прерастването й в Център за славистични, балкански и yrpo-фински изследвания. Как умееха да мечтаят и да реализират меч­тите си! Замислено мащабно, новото учебно и научноизследователско зве­но трябваше да съсредоточи силите си върху сравнителни и интердисцип­линарни изследвания в областта на литературата, изкуството, историята, културата, философията, езика, политологията, психологията и пр. База за тези комплексни изследвания трябваше да бъде Документационен цен­тър, в който да се селектира изворов и справочен материал - документи, книги, ръкописи, публикации от периодичния печат и др., които да се пре-

доставят на индийските учени, посветили се на славянското културно нас­ледство.

Към Документационния център трябваше да работи и група от пре­водачи (всъщност целият студентски контингент), които да превеждат ори­гиналните теоретически трудове.

Документационният център очакваше помощ от програмите за кул­турно сътрудничество, а също от Университетската Гранд Комишън, Ин­дийския център за исторически изследвания, Сахитя Академи (Национал­ната академия за литература), Индийския център за културни връзки и много други...

Сега препрочитам плановете, които пишехме тогава, и отново в сърцето ми е ведро и топло. Колко надежди, колко радостен трепет но­сеше всяко завоевание, всеки нов студент, семинар, книга... И резулта­тите не закъсняха: Д-р А. Мория издаде книга за спираловидното „Сли­ване" на тенденции, форми и художествени похвати от различните лите­ратури; Д-р Сатиндър Видж публикува „Документални извори за бал­канската и българската история", събирани години наред в индийските

библиотеки.

Стремейки се да усвоя колкото се може повече от индийската кул­тура, аз подготвих и публикувах сборника: „Индия и България - културни връзки", в който около 40 индийски и български автори разказваха за нашата многовековна дружба... Колко безсънни нощи, колко писма, сре­щи, разговори. Двама души неизменно бяха до мен в подготовката на тази първа книга за българо-индийското приятелство: проф. Балдев Радж Гроувър и издателят - д-р Сатиндра Кумар Бхатия.

- Мадам, нося Ви последните статии. Този път нямаше много за коригиране - усмихнато ми подава материалите проф. Гроувър, запъхтян от непоносимата жега, от стъпалата, а и от годините бивш директор на индийския Съвет за исторически изследвания. Този учен, когото познава­ха историците от цяла Индия, а и от много други страни, беше искрен и предан приятел на България. Два месеца той беше работил в Народната библиотека в София върху турски, арабски и български документи. Но за този кратък период той беше обикнал страната ни и сега помагаше на мен, сякаш за да се отблагодари на всички българи, които някога му бяха подали ръка - посланика Точо Точев, директорката на Българския култур-но-информационен център - г-жа Евгения Камова, за която с индийска щедрост не скъпеше похвалите и благодарностите; проф. Димитър Анге­лов и др. български историци, с които се беше сприятелил.

65535. 
       Благодаря Ви, Учителю! - не сдържам радостта си и се двоумя към
       какво да посегна първо - към папката с готовите материали или към аро­
       матните „раджни гангха" („нощна кралица") - цветя, подобни на белите
       кремове, но по-нежни и по-дъхави... Проф. Монис Раза, ректорът на Дел-
       хийския университет, ми беше споменал, че дори името на Махатма Ганди
       идвало от думата „гандха" - аромат. Ароматът на „нощната кралица" е
       толкова силен, че ако спиш в близост до нея можеш да бъдеш така упоен,
       че да не се събудиш...
       

65535. 
       Не бързай, мила, - обръща се към мен г-жа Амрита Гроувър - сес­
       тра на професор Б.Р.Гроувър. - Имаме за теб и по-добра новина. След
       месец ще бъдем в Калкута, на 51-ия индийски исторически конгрес!
       

на делхийската интелигенция - писатели, професори, икономисти, исто­рици...

Едва ли някой от българската колония в Делхи беше вкусил от удо­волствието да пътува с „Туфан експрес" от Делхи до Калкута. Независимо или като контраст на наименованието си (в превод от санскрит „туфан" е буря, тайфун) влакът пътува два дни и една нощ. Настанихме се в спален вагон, където всеки си носеше вързоп с одеяла и възглавници. По земята, между седалките, по коридора, над главите ни - цялото пространство ся­каш бе коледно дърво, отрупано с вързопи, чанти, дървени куфари, раз­пилени обувки и джапанки... На всяка гара продавачи предлагаха чай, кафе, чоле-батури, самоси, банани, нарове и всякакви други вкусотии. Всички още неседнали вече са се сприятелили. Разказват си новините за деня, за семейството, децата си. Най-често пътуват целите семейства. И колко грижовни бащи са тези индийци...

На конгреса са дошли повече от 1000 учени от всички краища на тази страна субконтинент. Имаше учен дори от Австралия - известната историчка г-жа Барбара Арчър - специалист по архивно дело...

На конгресите и семинарите - в Дхарвад, Калкута, Патиала, Пуна, Бомбай, Делхи и др., за които съм благодарна на проф. А. Мория, проф. Б. Р. Гроувър, проф. Г. П. Мудкхерджи, проф. Б. Джидадхубли, д-р Падма Даш и др., аз имах възможност да дискутирам по проблемите на индийската литература, фолклор, история, религия, реторика -да коригирам постоян­но своите наблюдения и парадоксалните изводи, до които ме водеше мо­ето вродено европейско мислене.

Подобно на останалите славянски езици, български като втори език се избираше главно от студентите по руска филология. Сред студентите ми имаше много будни момчета и момичета - ръководители на студен­тската организация, но имаше и млади бизнесмени, лекари и др. - като Бабита, Соня, Махеш, Сварандип, Пурошотам, Шийла... Съзнателно скъ­сявах дистанцията, за да ги увлека с повече дейности извън прекия учебен процес, които да ги заинтересоват допълнително от българската култура, история и литература. Сигурна съм, че не само за мен е останал траен спомен от вечерта, посветена на Н. Й. Вапцаров, на която студенти пяха и рецитираха стихове от поета, а д-р Дхира Варма, която заедно със съпру­га си д-р Вимлеш Канти Варма е превела повече от 10 български книги, изпълни македонската народна песен: „Имала майка едно ми чедо, едно ми чедо - Никола..."

Изнесени бяха 65 доклада. В работата на конференцията скъпи гости бяха: българският посланик д-р Еньо Савов и посланикът на Сомалия -г-н Мохамед Осман Омар, културните аташета на франция и на Полша

г-н Жан-Пиер Бажард и проф. Кшищоф Барски, сега посланик в Делхи, представители на трите академии: Литературната (Сахитя), Художествена­та (Лалит Кала) и Музикалната (Сангита НатакАкадеми), изтъкнати писатели, журналисти, представители на дружеството за приятелство с България, ди­ректорът на Италианския културен център проф. фернандо Бертолини и др.



Дискусията продължава и през почивката на конференцията

Другият университет, където работих също три години, е „Джамия Милия Исламия" (Национален мюсюлмански университет). Създаден по инициатива на Махатма Ганди през 1920 г. в Алигарх и преместен пет години по-късно в Делхи, този университет е замислен като институт, кой­то да изследва и развива културните традиции на мюсюлманското малцин­ство в Индия. Но това не означава, че в него не се обучават и студенти от други религии - хинду, сикхи, джайнисти, християни и др. Общо 12 000 сту­денти, обединени в шест факултета, два института и три центъра.

В сравнение с Делхийския университет, Националният мюсюлмански университет е безспорно по-малкият брат, който търси своята differenta specifica. Онова, което го отличава от всички останали висши учебни за­ведения в Индия, може да се открие в Института за изследване на Третия свят - едно политологическо звено със завидна научноизследователска биография и авторитет; Института за ислямски изследвания „Доктор Закир





Хюсеин" - бивш президент на Индия и бивш ректор на „Джамия Милия Исламия", чиито културологични изследвания са известни на целия мю­сюлмански свят; Учебно-изследователския център за масови комуника­ции и др.

По решение на Академичния съвет на „Джамия" и предложение на Индийския център по българистика, чийто секретар беше проф. Сатиндър Видж, през 1990 г. беше създаден лекторат по българистика към Департа­мента по английски език с ръководител проф. Мохамад Васим. Започва­ше моето сродяване с втория най-многоброен етнос в Индия - мюсюл­манския.

Ние, българите, все си имаме „едно наум" против мюсюлманите -нали пет века са ни държали в робство?! Но отношението на ректора -проф. Сайед Зохур Касим - един от най-изтъкнатите океанографи на Ин­дия, водил първата индийска експедиция на Антарктида, на зам.-ректора -проф. Муджиб Резви, който преподаваше хинди литература, на колегите ми от английската катедра - проф. М. Васим, проф. А. Сидикхи, доц. Джаф-ри, д-р Амин Ризви, проф. А. Кидвай - директор на Центъра за изследва­ния на масовата комуникация, на моите студенти - Наджам, Аяз, Прия, Мумтаз, Пушпиндър и др., на всички служители от канцелариите, банката, медицинската служба, на г-н К.Баргхава и др.; на д-р Насим Бхатия, сек­ретар по международната дейност на университетската Гранд Комишън промени изцяло мнението ми за мюсюлманската общност. Всички те ми помагаха и обичаха така, че аз - християнката, не можех да отвърна с нищо друго освен с обич!

Незабравим за мен ще остане изпитът от първата година! Като Ва-зовата Рада Госпожина аз бях подготвила „децата" си за утрото, на което присъстваше комисия от ректората, ръководителя на катедрата и предс­тавител на българското посолство. Писменият изпит беше последван от устен, на който студентите трябваше да отговарят на два теоретични въп­роса и на един практически. Всеки от тях беше подготвил и по едно сти­хотворение наизуст. Дойде редът на Наджам - слабичък, старателен, 10-о дете на известен калиграф.

„- 0, движенье славно! 0, мрачно движение! Дни на борба гор­да! 0, дни на паденье" - започна той със звънък глас, без никакъв ак­цент да рецитира стихотворението „Защитниците на Перущица" от Иван Вазов.

Наджам беше искрено религиозен. Той точно спазваше петте мо­литви на ден и дори по време на лекции, когато наближаваше часът за

молитва, само ме поглеждаше за позволение и разстилаше специалното килимче... Но душата му не понасяше насилието. И поемата на Вазов го беше трогнала... Изпълнението му беше не само езиково точно, но и ар­тистично.

- Браво бе, момче! - не сдържа възторга си Маргарита Събева -съпруга на временно управляващия посолството г-н Румен Събев. От очи­те й се стичаха сълзи на умиление и гордост.

шеприказчик на Людмила Живкова, беше извор на интелектуална нас­лада. Сред индийските литератори особено ми допадаха онези, които се вълнуваха от проблемите на самотата, на хумора и сатирата, на филосо­фията на ежедневието, на обикновения човешки живот. Ето фрагмент от стихотворението „Обич" на Шакунтала - една от моите приятелки-поете-си, работила години наред в Москва, отгледала няколко деца и накрая останала сама, защото мъжът й предпочел друга, може би не толкова поетична, но пък... по-млада дама:

ОБИЧ

Хора, които ние мислим за близки, често са толкоз далечни и чужди...

Хора, които в сърцата си носим често ни карат за обич да просим...

Съдбата на Шакунтала не е типична за индийката, чийто брак е защи­тен от индуистката традиция и религиозния морал. Но тя е твърде сходна с биографията на стотици хиляди европейски интелектуалки и аз не само че й съчувствах, а усещах мотивите в поезията й с цялото си същество. Също тъй дълбоко в душата ми проникваха стиховете на Музафар Ханафи, които коле­гата ми от „Джамия" превеждаше отурду на английски за списание „Индийска литература" (орган на Сахитя Академи). Доц. Анисур Рахман беше популярен литературен критик и специалист по английска литература, а и самият той пишеше стихове, но от скромност не искаше да ги чете пред публика. Помо­лих го да прочете оригиналите на Ханафи на урду. Каква музика, какъв ритъм бликаха от тях. За съжаление в моя „подстрочник" остана само мисълта...

ДРУГО ИМЕ ЗА СМЪРТТА Музафар Ханафи

Показах му моя албум

и му посочих снимката:

"- Виж, този е мой приятел.

Той е в Кения и

е голям човек в една каучукова фирма."

Той изохка и лицето му се удължи:

"- Да, аз го познавам

и даже сме пили няколко пъти.

но само през идната година

той загина при катастрофа с влак."

Болката плиска в лицето ми.

Не знаех дали да го успокоявам

или да моля утеха за себе си.

И това се случва понякога.

Този мъж, който се усмихва

от черната страница на моя албум,

беше жив за мен до този ден

и умря... точно сега.

Нима знанието е само друго име на смъртта?!

Шест години разделе­ни симетрично в двете най-големи етнически общности - индуистка и мюсюлманска, и в два от най-богатите на традиции и нововъведения университета. Един от студен­тите ми в Руския културен център често обичаше да каз­ва, че от мюсюлманин не би взел дори и чаша вода, но за мен всички те - поклонници на Шива, Мохамед, Махавир или Гуру Нанак - бяха прия­тели, от които стъпка по стъп­ка изучавахме заедно със си­на ми сложното изкуство да уважаваме чуждата култура и да усвоим от нея онова, кое­то би обогатило собствената ни генетична и историческа съдба.

Още в България лекто­рът по хинди в Софийския университет д-р Махендра и

съпругата му Сатя (моите първи индийски приятели) ме уговаряха, че в Делхи трябва да живея в Стария град. -Там е истинската Индия! - повтаря­ха те.- Само там ще усетиш ритъма на индийския живот.

В дома на д-р Махендра и Сатя ние посрещнахме първото Дивали -празника на светлината и просперитета - на богинята Лакшми и бог Га-неша... Целият град сякаш беше потънал в лампади от грейнали едектри-чески крушки - светещите гирлянди опасваха къщите, терасите, улиците, площадите... Богинята на богатството трябваше да бъде привлечена от този водопад от светлина и да благослови стопаните за идващата бизнес-година...

В дома на д-р Махендра ни чакаха изненада след изненада. Първо, вегетарианската вечеря с неизброимите индийски деликатеси, после - пуджа - в чест на Лакшми и Ганеша, после ослепителните фойерверки, взривяващи се бомбички, съскащи бенгалски огньове... Светлина, шум, трясък! И детски смях, бягащи стъпки, викове на уплаха и радост! Преди време Георги Папан-чев превеждаше по българската телевизия сериала „Любители на силни усе­щания". Тук сякаш се сблъсквахме с нация от такива любители...

Късно през нощта си тръгваме уморени, преситени от впечатления, вкусотии, аромати. Владимир е сложил ръката си на рамото ми. Изведнаж се дръпва и изкрещява:

- Мамо, внимавай! Локва кръв!

Бяха ни наплашили, че в Стария Делхи страстите са по-нажежени от по-цивилизования (т.е. по-близкия до нашите представи за цивилизо­ваност!) Ню Делхи.

Аз отскачам встрани и почти изпищявам от изненадата. Д-р Махен­дра се смее и укорително клати глава към момчето:

- Влади, Влади, я погледни по-добре! Та това е само панпараг!

продължително време и от техните слюнки се бяха образували червени петна по тротоара... Моето пораснало момче облекчено се укорява:

- Ама, че съм и аз?!

И независимо, че главата му вече стърчи над моята, се притиска до мен, за да се доуспокои.

- Влади, - отново го скастря д-р Махендра, който вече ни е приел
като част от семейството си. - Стига си се гушкал у майка си. Ще излезе
някой полицай и ще ви прибере и двамата до утре някъде.

И нашият приятел ни обяснява подробно, че моралът тук се разли­чава твърде много от този в Европа. Непристойно е да се прегръщат по