Доц. Дария Карапеткова,
изказване на заключителната дискусия,
съкратен вариант
Тъй като нашата кръгла маса засегна темата за начина, по който качеството на преводните текстове се коментира в литературната периодика и по другите канали за обществена дискусия, ще споделя впечатлението си, че сме изправени пред нещо като омагьосан кръг. От една страна, разполагаме със старата и изтъркана формулировка „във великолепния превод на...”, която традиционно изчерпва споменаването на този аспект в отзивите за новото заглавие, ако то е с положителен знак. Тази формулировка сякаш изключва нуждата от аргументиране: тя е изумително абстрактна и твърде емоционална, за да бъде убедителна.
От друга страна, отрицателното мнение за преводаческата сполука води със себе си списък – понякога съвсем кратък – с открити грешки или неточности. Вероятно има логика в това, че забележката се нуждае от мотивация повече, отколкото похвалата. Какъв е обаче страничният ефект? Подобен отзив веднага бива категоризиран като заяждане или в най-добрия случай като дребнавост. И ако в нашата маломерна културна общност се познаваме достатъчно, за да си представим как някои лични войни са станали двигател на завишена критичност, то в последно време се видя, че и професионалната аргументирана критика се посреща със същите етикети.
За щастие, последното може да се отнесе най-вече към агитките на пряко засегнатите. Заради останалата част от публиката си струва критиката на превода да се стреми да изпълнява своята задача по начин, който да отстоява достойнството й в очите на читателите.
Сподели с приятели: |