Доклад към Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие



страница2/12
Дата28.10.2018
Размер0.62 Mb.
#103358
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


 

Разпоредбата на параграф 2 по отношение на обхвата на Конвенцията насърчава страните да прилагат тази Конвенция и спрямо домашно насилие, извършвано срещу мъже и деца. Ето защо е оставено на преценката на страните да решат дали да разширят обхвата на прилагане на Конвенцията с оглед и на тези жертви. Те могат да направят това по начин, който считат за най-подходящ, като обърнат специално внимание на специфичната ситуация в страната и на тенденциите в тяхното общество. Все пак, с оглед запазване на фокуса върху различните форми на насилие, основани на пола и извършвани срещу жени, параграф 2 изисква от страните да обръщат специално внимание при прилагането ѝ на жертвите на тази форма на насилие. Това означава, че насилието, основано на пола по отношение на жените, в различните му проявления, едно от които е домашното насилие, трябва да лежи в основата на всички мерки, предприети в изпълнение на Конвенцията.

 

Основните принципи на международното хуманитарно право и на Римския статут на Международния наказателен съд, които са посочени в преамбюла на Конвенцията, потвърждават индивидуалната наказателна отговорност съгласно международното право за насилие, което се случва най-вече (но не само) по време на въоръжен конфликт. Член 7 от Римския статут (престъпления срещу човечеството, извършени като част от широко или систематично нападение срещу гражданското население) и член 8 (военни престъпления) включват престъпления на насилие, извършени в голяма степен по отношение на жените като изнасилвания и сексуално насилие. Въпреки това формите на насилие, обхванати от настоящата Конвенция, не престават по време на въоръжен конфликт или периоди на окупация. Ето защо в параграф 3 се предвижда непрекъсната приложимост на Конвенцията по време на въоръжени конфликти като допълнение към принципите на международното хуманитарно право и международното наказателно право.



 

Член 3 – Определения

 

Член 3 предвижда няколко определения, които са приложими в рамките на Конвенцията.



 

Определение за „насилие над жени“

 

От определението за „насилие над жени“ става ясно, че за целите на Конвенцията насилието срещу жени трябва да се разбира като нарушение на правата на човека, а също и форма на дискриминация. Това е в съответствие с целите на Конвенцията, посочени в член 1 (б) и трябва да се има предвид при прилагането на Конвенцията. Втората част на определението е същата, която се съдържа в Препоръка на Съвета на Европа Rec(2002)5 на Комитета на министрите към страните-членки относно защитата на жените от насилие, Обща препоръка № 19 на Комитета CEDAW за насилието срещу жени (1992), както и в член 1 от Декларацията на ООН за премахване на всички форми на насилие срещу жените. Авторите на проекта все пак са разширили дефиницията, така че да включва и понятието „икономически увреждания“, които могат да бъдат свързани с психическото насилие.



 

Определение за „домашно насилие“

 

Член 3 (б) дава определение за домашното насилие, което покрива актовете на физическо, сексуално, психологическо или икономическо насилие между членовете на семейството или домакинството, независимо от биологичните им или законни семейни връзки. В съответствие с посоченото в параграф 40 икономическото насилие може да бъде свързано с психологическото насилие. Домашното насилие включва основно два вида насилие: насилие над интимен партньор между настоящи или бивши съпрузи или партньори и насилие между различните поколения, което обикновено се случва между родители и деца. Това е дефиниция, която не прави разграничение между двата пола и обхваща жертвите и извършителите от двата пола.



 

Домашното насилие като насилие между интимни партньори включва физическо, сексуално, психологическо или икономическо насилие между настоящи или бивши съпрузи, както и между настоящи или бивши партньори. То представлява форма на насилие, която засяга жените непропорционално и следователно явно се основава на полови признаци. Въпреки че терминът „домакинство“ може да изглежда, че ограничава контекста на това къде може да се случи такова насилие, авторите признават, че насилието често продължава и след като една връзка е приключила и затова се съгласяват, че не се изисква съжителство на жертвата и извършителя. Домашното насилие между поколенията включва физическо, сексуално, психологическо и икономическо насилие от страна на лице срещу неговото дете или родител (насилие срещу по-възрастен) или такова насилие между други двама или повече членове на семейството от различни поколения. Отново, не се изисква съвместното съжителство на жертвата и извършителя.

 

Определение за „пол“



 

Тъй като Конвенцията поставя задължението за предотвратяване и борба с насилието срещу жени в по-широката рамка за постигане на равнопоставеност между жените и мъжете, авторите са счели за необходимо да бъде дефинирано и понятието „пол“. В контекста на тази конвенция терминът пол, базиран на двата пола, мъжки и женски, означава, че съществуват и социално конструирани роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество счита за подходящи за жените и за мъжете. Изследванията показват, че определени роли или стереотипи възпроизвеждат нежелани и вредни практики и допринасят да се направи насилието срещу жени приемливо. За да се преодолеят тези роли на половете, член 12 (1) формулира изкореняването на предразсъдъците, обичаите, традициите и други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипните роли на половете, като общо задължение за предотвратяване на насилието. На други места в Конвенцията се призовава за тълкуване на насилието срещу жени и домашното насилие от гледна точка на половете като основа за всички мерки за защита и подкрепа на жертвите. Това означава, че тези форми на насилие трябва да бъдат разгледани в контекста на преобладаващото неравенство между жените и мъжете, съществуващите стереотипи, ролите на половете и дискриминацията срещу жените, за да се отговори адекватно на сложността на явлението. Терминът „пол“, използван в тази дефиниция, не е предназначен да замести термините „жени“ и „мъже“, които се използват в Конвенцията.

 

Определение за „насилие над жени, основано на пола“



 

Терминът „насилие над жени, основано на пола“ се използва в рамките на Конвенцията и се отнася до насилие, което е насочено срещу жена, защото тя е жена или което засяга предимно жените. То се различава от другите видове насилие по това, че полът на жертвата е основният мотив за действията на насилие, описани в буква ‘a’. С други думи основаното на пола насилие се отнася до всяка вреда, която е нанесена на една жена и която едновременно е причина и резултат от неравнопоставените властови отношения, основани на възприеманите разлики между мъжете и жените, които водят до подчиненост на жените, както в частната, така и в обществената сфера. Този вид насилие е дълбоко вкоренено в социалните и културните структури, норми и ценности, които управляват обществото, и често се увековечава от културата на отричане и мълчание. Използването на израза „насилие над жени, основано на пола“ в тази Конвенция, се разбира като еквивалент на израза „насилие, основано на пола“, използван в Обща препоръка № 19 на Комитета CEDAW за насилието срещу жени (1992), в Декларацията на Генералната асамблея на ООН за премахване на насилието срещу жени (1993) и Препоръка Rec(2002)5 на Комитета на министрите на Съвета на Европа до държавите-членки относно защитата на жените от насилие (2002). Този израз трябва да се разбира като насочен към защитата на жените от насилие в резултат на полови стереотипи и обхващащ по-специално жените.

 

Определение за „жертва“



 

Конвенцията съдържа голям брой препратки към „жертвите“. Терминът „жертва“ се отнася както до жертвите на насилието над жени, така и до жертвите на домашно насилие, определени съответно в член 3 (а) и член 3 (б). Макар само жените, включително момичетата, да могат да бъдат жертви на домашно насилие срещу жени, жертви на домашно насилие могат да бъдат както мъже, така и жени, а също и деца. В съответствие с други международни договори за правата на човека терминът „дете“ означава всяко лице на възраст под осемнадесет години. Терминът „жертва“ трябва да се разбира в съответствие с обхвата на Конвенцията.

 

Определение за „жени“



 

Осъзнавайки факта, че много от формите на насилие, обхванати от Конвенцията, се извършват срещу жени и момичета, авторите не възнамеряват да ограничат приложението на Конвенцията само до пълнолетни жертви. Затова в буква „e“ ясно се посочва, че терминът „жени“ включва момичета на възраст под осемнадесет години.

 

Тази Конвенция представлява споразумение между държави, което създава задължения само за тях. Разпоредбите, съдържащи се в членове 3 и 4 от Конвенцията, не създават нови права, а изясняват съществуващите човешки права. Всички задължения за физическите лица биха произтекли от законодателни и други мерки, които Страните приемат в съответствие с Конвенцията.



 

Член 4 – Основни права, равнопоставеност и недискриминиране

 

Параграф 1 указва принципа, че всеки човек има право да живее свободно от насилие в публичната и в частната сфера. С оглед на насочеността на Конвенцията е важно да се включи специалното задължение за насърчаване и защита на това право за жените, които са предимно жертви на насилие, основано на пола.



 

Дискриминацията срещу жени осигурява благодатна почва за толерантност към насилието над жени. Всички предприети мерки за предотвратяване и борба с насилието срещу жени трябва да насърчават равенството между жените и мъжете, тъй като само реалната равнопоставеност ще предотврати такова насилие за в бъдеще. В решението Opuz v. Turkey Европейският съд по правата на човека обсъжда взаимовръзката между дискриминация и насилие срещу жените, като приема, че насилието, основано на пола, представлява форма на дискриминация, тъй като засяга основно жените, а жените не са защитени от закона наравно с мъжете.

 

Поради тези причини параграф 2 утвърждава принципа на реална равнопоставеност между жените и мъжете, като изисква от страните не само да осъждат всички форми на дискриминация срещу жените, но също така да утвърждават принципа на равнопоставеност в закона, да гарантират неговата практическа реализация, както и да забранят дискриминацията със закон и да премахнат всички дискриминационни законодателни разпоредби и практики. Признава се, че ползването на правото на свобода от насилие е взаимосвързано със задължението на страните по Конвенцията да осигурят равнопоставеност между жените и мъжете, за да се упражняват и да се ползват всички граждански, политически, икономически, социални и културни права, посочени в инструментите за правата на човека на Съвета на Европа, по-специално в ЕКПЧ и протоколите към нея и в Европейската социална харта, както и в други международни инструменти, особено CEDAW, по която те са страни.



 

Важно е да се отбележи, че този параграф предвижда за Страните две възможности за изпълнение на изискването за въвеждане в закона на принципа на равнопоставеност между жените и мъжете: конституционна поправка или въплъщаването му в друг нормативен акт. Освен това задължението да се гарантира практическата реализация на равенството между жените и мъжете е насочено към факта, че залагането му в закона често е недостатъчно и се изисква наличието на практически мерки за прилагане на този принцип по смислен начин.

 

Параграф 3 забранява дискриминацията при изпълнение на Конвенцията от Страните. Този смисъл на дискриминацията е идентичен с този, даден по силата на член 14 от ЕКПЧ. Списъкът на основанията за недискриминация се основава на този в член 14 от ЕКПЧ, както и на списъка, съдържащ се в Протокол № 12 към ЕКПЧ. Заслужава да се отбележи, че Европейският съд по правата на човека прилага член 14 към основания за дискриминация, които не са изрично посочени в тази разпоредба (вж. например, що се отнася до основанието сексуална ориентация, решението Salgueiro da Silva Mouta v. Portugal, 21 декември 1999 г.).



 

В светлината на тази съдебна практика авторите са искали да добавят следните основания за недопускане на дискриминация, които са от голямо значение за предмета на Конвенцията: пол, сексуална ориентация, идентичност, основана на пола, възраст, здравословно състояние, увреждания, семейно положение, статут на мигрант или на бежанец, или друг статут, което означава, че това е един отворен списък. Изследванията в областта на поведението на жертвите на насилие срещу жени и домашно насилие, търсещи подкрепа и съдействие, а също и на услугите, които им се предоставят в Европа, показва, че дискриминацията срещу определени групи жертви все още е широко разпространена. Жените все още могат да бъдат подложени на дискриминация от страна на правоприлагащите органи или съдебната власт, когато съобщават за актове на насилие, основано на пола. По подобен начин гейовете, лесбийките и бисексуалните жертви на домашното насилие често са изключени от услугите за подкрепа, поради тяхната сексуална ориентация. Определени групи физически лица могат също да се сблъскат с дискриминация въз основа на тяхната полова идентичност, което с прости думи означава, че полът, с който те се идентифицират, не е в съответствие с пола, който им е отреден по рождение. Това включва някои категории лица, като например транссексуалните лица, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не отговарят на това, което обществото е определило като принадлежащо към категорията на „мъжете“ или „жените“. Жените-мигранти и бежанци също могат да бъдат изключени от услугите за подкрепа, поради статута им на пребиваване. Важно е да се отбележи, че при жените има тенденция да бъдат подложени на множество форми на дискриминация, както например жените с увреждания и/или жените от етническите малцинства, ромите или жените с ХИВ/СПИН, като това са само малка част от тях. Това не е по-различно, когато те стават жертви на насилие, основано на пола.

 

Степента на забраната за дискриминация, съдържаща се в параграф 3, е много по-ограничена, отколкото забраната за дискриминация срещу жени, която се съдържа в параграф 2 на този член. Тя изисква от Страните да се въздържат от дискриминация при прилагането на разпоредбите на тази Конвенция, като в същото време параграф 2 призовава Страните да осъдят дискриминацията в области извън компетенцията на Конвенцията.



 

Параграф 4 се отнася до специалните мерки, които една Страна по Конвенцията би могла да предприеме, за да се подобри защитата на жените от насилие, основано на пола – мерки, които благоприятстват единствено жените. Тази разпоредба не пренебрегва общата забрана за дискриминация. Изхождайки от член 4 от CEDAW, в този параграф се посочва, че специалните мерки, които са насочени към превенция и защита на жените от насилие, основано на пола, и които не разглеждат мъжете, не представляват форма на дискриминация. Това е в съответствие с понятието за дискриминация, тълкувано от Европейския съд по правата на човека в неговата съдебна практика във връзка с член 14

от ЕКЧП. По-специално тази съдебна практика ясно установява, че не всяко различие или разлика в третирането представлява дискриминация. Както посочва Съдът, например в решението Abdulaziz, Cabales and Balkandali v. the  United  Kingdom, “различното отношение е дискриминационно, ако то няма обективно и разумно оправдание, т.е. ако не преследва легитимна цел или ако не съществува разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и целта, която се преследва“. Фактът, че жените са подложени насилие, основано на пола, включително домашно насилие, в значително по-голяма степен, отколкото мъжете, може да се счита за обективно и разумно оправдание да се използват ресурси и да се вземат специални мерки в полза само на жените, които са жертви на такова насилие.

 

Вж. също параграф 47.



 

Член 5 – Задължения на държавите и дължима грижа

 

Съгласно международното право една държава е отговорна за извършването на международни неправомерни действия, което се дължи на поведението на нейните представители, като например полицията, имиграционните служители и служителите в затворите. Този принцип е установен в разпоредбите на Комисията по международно право във връзка с отговорността на държавите при неправомерни действия от международен характер (2001 г.), които са широко приети като обичайно международно право. Съгласно международното право в областта на правата на човека държавата има както отрицателни, така и положителни задължения: държавните служители трябва едновременно да спазват закона и да се въздържат от извършването на международни неправомерни действия, като трябва да защитават гражданите от такива действия на други недържавни действащи лица. Член 5, параграф 1 разглежда задължението на държавите да гарантират, че техните органи, служители, представители, институции и други участници, действащи от името на държавата, се въздържат от актове на насилие срещу жени, а параграф 2 определя задължението на Страните да полагат необходимата грижа във връзка с деянията, които попадат в обхвата на тази Конвенция, извършвани от недържавни субекти. И в двата случая неизпълнението на това ангажира отговорност от страна на държавата.



 

Изискване за дължима грижа е прието в редица международни инструменти по правата на човека, тълкувания и решения по отношение на насилието срещу жени. Това са Обща препоръка №19 на Комитета CEDAW за насилието срещу жените (1992), член 4 от Декларацията на ООН за премахване на насилието срещу жените (1993), Конвенция за предотвратяване на насилието срещу жени (Конвенцията от Belém do Pará, 1994), приета от Организацията на американските държави (ОАД), както и Препоръка Rec(2002)5 на Комитета на министрите на Съвета на Европа към страните-членки относно защитата на жените от насилие (2002). Освен това съдържанието на член 5 отразява съдебната практика на Европейския съд по правата на човека. В съвременната си съдебна практика относно домашното насилие Съдът приема задължението за дължима грижа (вж. решението Opuz v. Turkey, 2009 г.). Съдът е установил, че задължението за защита на правото на живот (член 2 от ЕКПЧ) изисква държавните органи да покажат надлежна грижа, например чрез въвеждането на превантивни оперативни мерки в защита на лице, чийто живот е в опасност.

 

На фона на тези събития в международното право и практика авторите смятат, че е важно да се заложи принцип на дължимата грижа в тази Конвенция. Това не е задължение за постигане на резултат, а задължение за използването на средства. Страните са длъжни да организират своя отговор на всички форми на насилие, обхванати от приложното поле на тази Конвенция, по начин, който позволява на съответните органи усърдно да предотвратяват, разследват, наказват и осигуряват обезщетение за такива актове на насилие. Неспазването на това изискване води до отговорност на държавата за деяния, които в друг случай биха били приписани единствено на недържавен извършител. Като такова деяние, насилието срещу жени, извършено от недържавен участник, прекрачва прага на деянията, представляващи нарушение на човешките права, посочени в член 2, доколкото Страните имат задължението да предприемат законодателни и други мерки, необходими за осъществяване на надлежната грижа за предотвратяване, разследване, наказване и осигуряване на компенсации за актове на насилие, обхванати от приложното поле на тази Конвенция, както и за осигуряване защита на жертвите и че неизпълнението на това нарушава и накърнява или обезсилва упражняването на техните човешки права и основни свободи.



 

Терминът „обезщетяване“ може да обхваща различни форми на компенсации в съответствие с международното право в областта на правата на човека, като например реституция, компенсации, реабилитация, обезщетение и гаранция за недопускане повторение на деянието. Що се отнася до компенсациите, е важно да се отбележи, че тази форма на обезщетяване се предоставя от дадена Страна само и единствено в съответствие с условията, посочени в член 30 (2) от тази Конвенция. Накрая, терминът „недържавен участник“ се отнася до частни лица – понятие, което вече е формулирано в точка II от Препоръка Rec(2002)5 на Съвета на Европа за защита на жените от насилие.

 

Член 6 – Политики, отчитащи особеностите на пола



 

Тъй като член 6 е включен в глава I, която също се занимава с общите задължения на Страните, неговото приложение се простира до всички други разпоредби на тази Конвенция. Естеството на това задължение е двустранно. От една страна то изисква Страните да осигурят прилагането на перспектива, основана на пола, не само при проектирането на мерки в областта на прилагането на Конвенцията, но също така и при оценката на тяхното въздействие. Това означава, че в етапа на планиране на всяка мярка, която предприема Страна в изпълнение на тази Конвенция, трябва да се извършва оценка на влиянието на пола. Това означава още, че по време на етапа на оценка Страните са длъжни да определят дали има разлика по отношение на пола при въздействието на разпоредбите.

 

От друга страна този член призовава Страните да насърчават и прилагат политики, насочени към постигане на равнопоставеност между жените и мъжете и овластяване на жените. Това задължение допълва задължението да бъде осъдена и забранена дискриминацията, съдържаща се в член 4, параграф 2. Убедени в необходимостта от постигане на равнопоставеност между жените и мъжете и овластяване на жените с цел поставяне край на всички форми на насилие, попадащи в обхвата на тази Конвенция, авторите са счели за важно да се създаде задължение за Страните, което да се простира отвъд конкретните мерки, които да бъдат предприети за предотвратяване и борба с този вид насилие с оглед постигането на тази цел. Това е свързано с целите на Конвенцията, изброени в член 1, по-специално насърчаването на реалната равнопоставеност между жените и мъжете, включително чрез овластяване на жените, както е посочено в член 1 (б).



 

Глава II – Интегрирани политики и събиране на информация

 

Подобно на други съвременни конвенции, сключени на ниво Съвета на Европа, тази Конвенция следва структурата „3 П“ – “Превенция“, „Протекция“ и „(съдебно) Преследване“. Въпреки това, тъй като ефективният отговор на всички форми на насилие, попадащи в обхвата на тази Конвенция, изисква нещо повече от мерки в тези три области, авторите смятат, че е необходимо да се включи една допълнителна „П“ клауза (интегрирани Политики).



 

Член 7 – Обхватни и координирани политики

 

Параграф 1 изисква Страните да разработват и прилагат политики, които да се състоят от множество мерки, които да бъдат взети от различните действащи лица и органи, които, взети като съвкупност, да предлагат цялостен отговор на насилието срещу жени. Това задължение е допълнително развито в параграф 2. То изисква Страните да гарантират, че приетите политики се осъществяват с помощта на ефективно многоведомствено сътрудничество. Примери за добри практики в някои от страните-членки показват, че резултатите се подобряват, когато правоприлагащите органи, съдебната система, женските неправителствени организации, агенциите за закрила на детето и други заинтересовани партньори обединят усилията си по конкретен казус, например – осъществяване на прецизна оценка на риска или разработване на план за безопасност. Този вид сътрудничество не трябва да разчита на това гражданите да бъдат убедени в ползата от споделянето на информация, а изисква насоки и протоколи, които да бъдат следвани от всички агенции, както и достатъчно обучение на специалисти за тяхното използване и предимства.



 

За да се гарантира, че експертният опит и гледната точка на съответните заинтересовани страни, органи и институции допринасят за всяка политика в тази област, параграф 3 приканва за ангажираност на „всички релевантни участници като правителствени агенции, национални, регионални и местни парламенти и органи, национални институции за правата на човека и организации на гражданското общество „. Това е непълен списък на действащите лица, които авторите са искали да бъдат застъпени, по-специално неправителствени организации на жените и организациите на мигрантите, а също така и религиозни институции. Националните институции за правата на човека са тези, учредени в съответствие с принципите на ООН за националните институции за насърчаване и защита на правата на човека, приети с Резолюция на Генералната асамблея на ООН 48/134, 1993. Поради съществуването на национални институции, защитаващи човешките права, в много от страните-членки на Съвета на Европа, авторите смятат, че е важно те да бъдат включени в списъка на съответните действащи лица, там където такива съществуват. Тази разпоредба не съдържа задължение за създаване на подобни институции, където те не съществуват. Чрез включването на националните, регионалните и местните парламенти в тази разпоредба авторите са искали да отразят различните нива на законотворчески правомощия в Страните, които имат федерална система. Един от начините за осигуряване на елементите на обхватни и координирани политики, от една страна, и участието на всички заинтересовани институции и агенции, от друга страна, би било изготвянето на национални планове за действие.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница