Доклад към Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие

Много НПО имат дългогодишни традиции в провеждането на успешни дейности за повишаване на осведомеността – на местно, регионално или национално ниво. Ето защо тази разпоредба насърчава сътрудничеството с националните институции за защита правата на човека и органите по въпросите на равенството, гражданското общество и НПО, по-специално женските организации, където е уместно, с цел достигане до широката общественост. Това обаче е непълен списък на действащите лица, които авторите са искали да бъдат застъпени. Освен това включването на клаузата „където е уместно“ в разпоредбата означава, че Страните не са задължени да създават такива органи или институции, там където те не съществуват. На последно място, следва да се отбележи, че терминът женски организации се отнася до женски НПО, работещи в областта на защитата и подкрепата на жените, жертви на насилие срещу жени.

Параграф 2 разширява задължението за разпространяване на конкретна информация за налични правителствени или неправителствени превантивни мерки. Това означава, че широкото разпространение на информационни брошури, плакати или онлайн информационни материали за услугите, които предлагат полицията или местните общности, информация за контакти на местни, регионални или национални услуги като например телефонни линии за помощ или приюти и много други.

Член 14 – Образование

Нагласите, убежденията и поведенческите модели се оформят много рано в живота. Насърчаването на равенството между половете, взаимното уважение в междуличностните отношения и ненасилието трябва да започне възможно най-рано и е преди всичко отговорност на родителите. Учебните заведения обаче имат важна роля за засилване насърчаването на тези ценности.

Параграф 1 на този член е насочен към необходимостта от проектиране, там където Страните сметнат за подходящо, на учебен материал за всички нива на образование (начално, средно и висше образование), който да насърчава тези ценности и да просветлява учащите във връзка с различните форми на насилие, обхванати от тази Конвенция. Там където Страните сметнат учебния материал за подходящ, той трябва да бъде адаптиран към възможностите на учащите, което например би изисквало учебните материали за началното училище да отговарят на интелектуалния капацитет на учениците от началното училище. Учебни материали означава всеки вид официално разработени и одобрени материали, които формират част от учебната програма и които, когато това е целесъобразно, са предоставени на всички учители в едно конкретно училище и които се изисква или препоръчва да бъдат използвани в часовете. Както указват думите „където е подходящо“, авторите не искат да налагат специфичен модел за Страните. Тази разпоредба по-скоро оставя на Страните да преценят какъв тип образование и за кои възрастови групи учащи ще бъде приложим такъв учебен материал. Авторите са решили да приемат този текст, за да се даде възможност за максимална гъвкавост при прилагането на тази разпоредба, като също се вземат под внимание различните възможности между Страните при определяне на учебните материали. Някои държави например определят образователни цели в своите официални учебни програми, като оставят на училищата да направят преценка във връзка с подходящите методи на работа и подходящите учебни материали, които да бъдат използвани, за да се постигнат тези цели. Терминът „официална учебна програма“ се отнася до планираните учебни програми от гледна точка на целите, съдържанието, практиките на обучение, ресурсите и оценяването, предлагани в училище, където това е подходящо. Това не се отнася за допълнителни уроци, които могат да се научат в училище, поради специфичните политики в едно училище.

Параграф 2 разширява задължението за насърчаване принципите на равенство между жените и мъжете, нестереотипните роли на половете, взаимното уважение, ненасилственото разрешаване на конфликти в междуличностните отношения във всички неформални образователни структури, във всички спортни, културни и развлекателни учреждения, както и в медиите. В държавите-членки на Съвета на Европа съществуват много и различни форми на неформално обучение и често се наричат по много различни начини. Като цяло терминът „неформални образователни структури“ се отнася до организираната образователна дейност извън официалната образователна система, като например в общността или религиозните образователни структури, дейности, проекти и институции, основани на социалната педагогика и всякакъв друг вид образователна дейност, предлагана от общностни групи и други организации (като например скаутски организации, летни лагери, извънучилищни дейности и т.н.). Под спортни, културни и развлекателни структури се имат предвид учрежденията, които предлагат развлекателни дейности в областта на спорта, музиката, изкуството или всяка друга област и които допринасят за учене през целия живот въз основа на всекидневния опит.

Освен това този параграф изисква от Страните по Конвенцията да включат и медиите в своите мерки за насърчаване на горните принципи. Важно е да се отбележи, че авторите са указали ясно, че всички мерки, предприети в това отношение, трябва надлежно да спазват основния принцип за независимост на медиите и свобода на пресата.

Член 15 – Обучение на специалисти

Обучението и изострянето на чувствителността на експертите към многото причини, прояви и последствия от всички форми на насилие, обхванати от настоящата Конвенция, предвижда ефективно средство за предотвратяване на това насилие. Обучението не само позволява да се повиши информираността сред специалистите относно насилието срещу жени и домашното насилие, но допринася също и за промяна на перспективите и поведението на тези специалисти по отношение на жертвите. Освен това то значително подобрява вида и качеството на предоставяната на жертвите подкрепа.

Изключително важно е специалистите, които провеждат редовни срещи с жертвите или извършителите, да имат подходящи познания по въпросите, свързани с тези видове насилие. Ето защо параграф 1 указва задължението на Страните да предоставят или засилят подходящото обучение на съответните специалисти, занимаващи се с жертвите или извършителите на всички актове на насилие, обхванати от тази Конвенция по въпроси като предотвратяване или разкриване на такова насилие, равенство между жените и мъжете, нуждите и правата на жертвите, както и превенция на вторичната виктимизация. Първоначалното професионално обучение и повишаване на квалификацията трябва да даде възможност на съответните специалисти да придобият подходящи инструменти за идентифициране и управление на случаи на насилие на ранен етап, да вземат превантивни мерки, съответно, чрез засилване на чувствителността и уменията, които са им необходими, за да реагират адекватно и ефективно по време на работа. Aвторите са преценили, че е най-добре да се остави на Страните да преценят как да организират обучението на специалисти в съответните области. Въпреки това е важно да се гарантира устойчивост и непрекъснатост на съответното обучение, което да се поддържа с подходящи последващи дейности, за да се гарантира, че новопридобитите умения се прилагат адекватно. Ще бъде важно съответното обучение да бъде подкрепено и подсилено от ясни протоколи и насоки, които определят стандартите, които служителите се очаква да следват в съответните им области. Там където е уместно, ефективността на тези протоколи трябва да се наблюдава редовно, да се преразглежда и при необходимост да се подобрява.

Съответните специалисти може да включват специалисти от съдебната система, от правната практика, от правоприлагащите органи и от областта на здравеопазването, социалните дейности и образованието. При предоставянето на обучения за специалистите, участващи в съдебните производства (по-специално съдиите, прокурорите и адвокатите), Страните трябва да вземат предвид изискванията, произтичащи от независимостта на юридическите професии и автономията, с която те се ползват по отношение организацията на обучението на своите членове. Авторите са искали да подчертаят, че тази разпоредба не противоречи на нормите за автономия на правните професии, но изисква Страните да гарантират, че обучението е на разположение на специалистите, които искат да го получат.

Съдържанието на параграф 2 е свързано с по-значителната цел на Конвенцията за създаване на цялостен подход за предотвратяване и борба с всички форми на насилие, обхванати от приложното ѝ поле. Тази разпоредба изисква от Страните да насърчават обучението, за което става въпрос в параграф 1, да включва и обучение за координирано междуведомствено сътрудничество, което да допълва по този начин задълженията, предвидени в член 7 от тази Конвенция. Следователно специалистите трябва да усвоят и умения за съвместна работа с различни агенции и ведомства, което да им даде възможности и знания да работят в сътрудничество с други специалисти в широк спектър от области.

Член 16 – Превантивни програми за намеса и работа

Разработени са програми за превантивнa интервенция и работа, които да помогнат на извършителите да променят своите нагласи и поведение, за да се предотвратят по-нататъшни актове на домашно насилие и сексуално насилие.

Параграф 1 изисква от Страните по Конвенцията да създават или подкрепят създаването на програми, когато те не съществуват, или да поддържат всички съществуващи програми във връзка с извършителите на домашно насилие. Съществуват много различни модели за работа с извършителите, а решението как да се експлоатират е оставено на Страните или доставчиците на услуги. Въпреки това следните основни елементи трябва да се спазват във всички модели.

Програмите за намеса по отношение на домашното насилие трябва да се основават на най-добрите практики и изследвания за най-ефективните начини за работа с извършителите. Програмите трябва да насърчават извършителите да поемат отговорност за действията си и да изследват техните нагласи и убеждения спрямо жените. Този тип интервенция изисква квалифицирани и обучени фасилитатори. Освен обучение в областта на психологията и характера на домашното насилие, те трябва да притежават необходимите културни и езикови умения, които да им позволят да работят с голямото разнообразие от мъже, посещаващи такива програми. Освен това е от съществено значение тези програми да не са създадени в изолация, а в тясно сътрудничество със службите за подкрепа на жените, правоприлагащите органи, съдебната система, пробационните служби и службите за закрила на детето или за защита на детето, там където е приложимо. Участието в тези програми може да бъде с решение на съда или доброволно. И в двата случая то може да повлияе на решението на жертвата да остане или да напусне насилника или да предостави на жертвите фалшиво чувство за сигурност. В резултат на това приоритетно внимание трябва да се обърне на нуждите и безопасността на жертвите, включително на техните човешки права.

Вторият параграф от настоящия член съдържа задължението за създаване или подкрепа на програми за работа с извършителите на сексуално насилие и изнасилвания. Това са програми, специално разработени за работа с осъдени извършители на сексуални престъпления, във и извън затвора, с оглед намаляване на рецидивите. В страните-членки на Съвета на Европа съществуват много различни модели и подходи. И отново, авторите са преценили, че ще е най-добре преценката как да работят по такива програми да бъде оставена на Страните и/или доставчиците на услуги. Тяхната крайна цел трябва да бъде предотвратяване повторното извършване на престъпление и успешно интегриране на извършителите в общността.

Член 17 – Участие на частния сектор и на медиите

Параграф 1 съдържа две различни задължения. На първо място той изисква от Страните по Конвенцията да насърчават частния сектор, сектора на информационните и комуникационни технологии (по-долу за краткост наричан сектора на ИКТ) и медиите да участват не само в разработването на местни, регионални или национални политики и усилия за предотвратяване на насилието срещу жени, но и в тяхното изпълнение. Дали и какъв тип действия да бъдат предприемани се оставя на преценката на отделния бизнес. Значението на това по отношение на медиите е, че в текста изрично се посочва, че насърчаването на Страните трябва да зачита свободата на словото и независимостта на медиите; последното следва да се разглежда по-специално от гледна точка на редакционната независимост.

На второ място, той изисква от Страните да насърчават частния сектор, сектора на ИКТ и медиите да определят насоки и стандарти за саморегулиране с оглед подобряване спазването на достойнството на жените и по този начин да допринасят за предотвратяване на насилието срещу тях. Въпреки това посоченото в член 17, параграф 1 във връзка с политиките, насоките и стандартите за саморегулиране с оглед предотвратяване насилието срещу жени трябва да се тълкува като насърчаване на повече частни компании да създават протоколи или насоки във връзка, например, с това как да се справят със случаи на сексуален тормоз на работното място. Той също така има за цел да насърчи сектора на ИКТ и медиите да приемат саморегулиращи се стандарти с оглед въздържане от вредни стереотипи по отношение на пола и разпространение на унизителни изображения на жени или образи, които се асоциират с насилие и секс. Нещо повече, това означава насърчаване на тези действащи лица да установят етични кодекси за поведение въз основа на правата, равнопоставеността на половете и недопускане на сензационно медийно отразяване на насилието срещу жени. Всички тези мерки трябва да се вземат при спазване на основните принципи, отнасящи се до свободата на изразяване, свободата на печата и свободата на изкуствата.

Съветът на Европа, чрез своя Комитет на министрите и неговата Парламентарна асамблея, отдавна призовава да се постави край на половите стереотипи и неравенството между жените и мъжете, като издава следните препоръки:

– Препоръка № R (84)17 на Комитета на министрите към страните-членки по отношение на равенството между жените и мъжете в медиите;

– Препоръка № 1555 (2002) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа за имиджа на жените в медиите;

– Препоръка № 1799 (2007) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа за имиджа на жените в рекламата;

– Резолюция № 1751 (2010) и Препоръка № 1931 (2010) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа за борба със сексистките стереотипи в медиите.

Целта на този член е да се даде нов импулс на тези усилия за постигане на дългосрочната цел за превенция и борба с всички форми на насилие, обхванати от тази Конвенция. Както посочва Управителният комитет по медии и нови комуникационни услуги (CDMC) в коментарите към гореспоменатата Препоръка № 1931 (2010), „Премахването на половите стереотипи ще допринесе за намаляване на неравенството, включително на домашното насилие, което е едно от най-неприемливите му проявления. Като се има предвид, че ефективното разрешаване на този проблем неизбежно ще трябва да вземе предвид фундаменталния принцип за независимост на медиите, чисто регулаторните мерки вероятно няма да осигурят задоволителен отговор на този въпрос. Следователно тази задача до голяма степен е оставена на самите медии, които трябва да инкорпорират принципа за равностойно представяне и справедливо отношение към различните хора с техните специфични идентичности в професионалните кодекси на медиите, както и саморегулиращи механизми за борба със стереотипите в ежедневната практика. Може дори да бъде по-ефективно решенията да се разглеждат чрез ръководните модели и подходи“.

Глава IV – Защита и подкрепа

Въпреки че крайната цел на Конвенцията е предотвратяването на всички форми на насилие, обхванати от нейното приложно поле, жертвите изискват адекватна защита от по-нататъшно насилие, подкрепа и помощ за преодоляване на множеството последствия от това насилие, както и подкрепа и помощ да изградят отново живота си. Тази глава съдържа набор от задължения за създаване на специализирани, както и по-общи услуги за подкрепа, с цел да отговори на нуждите на тези, които са изложени на насилие.

Член 18 – Общи задължения

Този член определя общи принципи, които трябва да се спазват при предоставяне на услуги за защита и подкрепа.

Параграф 1 съдържа общото задължение за приемане на законодателни или други мерки за защита на всички жертви на тяхна територия от по-нататъшни действия на насилие, които попадат в обхвата на тази Конвенция.

В съответствие с общия комплексен междуведомствен подход, провъзгласен от Конвенцията, параграф 2 изисква от Страните по Конвенцията да гарантират, че в съответствие с вътрешното законодателство ще бъдат налице подходящи механизми, които да предоставят възможност за ефективно сътрудничество между следните агенции, които авторите са определили за релевантни: съдебна система, прокуратура, правоприлагащи органи, местни и регионални власти и НПО. С добавянето на израза „други подходящи организации“ съставителите на проекта са гарантирали, че този списък е неизчерпателен и предоставя възможност за сътрудничество с всяка друга организация, която дадена Страна може да счете за подходяща. Терминът „механизъм“ се отнася до всяка официална или неформална структура, като например договорени протоколи, кръгли маси или всеки друг метод, който дава възможност на специалисти да си сътрудничат по стандартизиран начин. Той не изисква създаването на официален орган или институция.

Акцентът, който се поставя върху сътрудничеството между тези действащи лица, произтича от убеждението, че формите на насилие, обхванати от Конвенцията, се повлияват най-добре от съгласуваните и координираните усилия няколко агенции. Правоприлагащите органи, които често са първите, които влизат в контакт с жертвите, когато бъдат повикани на местопрестъплението, трябва да бъдат в състояние да насочат жертвата към специализирани служби за подкрепа, като ѝ препоръчат например даден приют или кризисен център за жертви на изнасилване, които често се управляват от НПО. Тези служби за подкрепа ще подкрепят жертвата, като ѝ предоставят медицинска помощ, ако е необходимо, събиране на съдебни доказателства, психологически и правни консултации. Тези услуги също така ще помогнат на жертвата да предприеме следващата стъпка, което често изисква работа със съдебната система. Важно е да се отбележи, че това задължение не се ограничава само до жертвите, а обхваща и свидетелите, особено децата, свидетели на насилие.

Параграф 3 изброява цели и критерии, на които услугите за защита и подкрепа следва да се основават или които да преследват. На първо място, всички предприети мерки следва да се базират на основано на пола разбиране на насилието над жени и домашното насилие. Това означава, че предлаганите услуги трябва да демонстрират подход, съобразен с техните потребители, който да признава основаната на пола динамика, въздействието и последиците от тези форми на насилие и който да се прилага и функционира в контекст на равенство между половете и правата на човека.

На второ място, този параграф изисква всички такива мерки да вземат предвид връзката между жертви, извършители, деца и тяхното по-широко социално обкръжение, за да се избегне риска от изолирано разрешаване на техните нужди или без признаване на тяхната социална реалност. Съставителите на проекта смятат, че е важно да се гарантира, че нуждите на жертвите ще бъдат оценявани в светлината на всички съответни обстоятелства, с цел да се даде възможност на специалистите да вземат информирани и подходящи решения. Терминът „интегриран подход“ се отнася за интегрирания подход, основан на човешките права, който се разглежда като „подхода на трите П“, чиято цел е интегрирана превенция, протекция и (съдебно) преследване.

На трето място, мерките и услугите, които имат добри намерения, но не вземат в достатъчна степен под внимание разрушителните ефекти на насилието и продължителността на процеса на възстановяване или които нямат нужното деликатно отношение към жертвите, рискуват потребителите на услугите да станат повторни жертви на насилие.

Освен това, параграф 3 изисква всички мерки да се стремят към овластяване и икономическа независимост на жените, жертви на такова насилие. Това означава да се гарантира, че жертвите или потребителите на услугите са запознати с правата си и могат да вземат решения в подкрепяща ги среда, която ги третира с достойнство, уважение и чувствителност. В същото време тези услуги трябва да създават у жертвите чувство за контрол над живота им, което в много случаи включва работа в посока финансовата им сигурност и по-специално икономическата им независимост от извършителя.

Някои примери, при които службите, включително регионалните управления на правоприлагащите органи, са разположени в една и съща сграда или учрежденията са в непосредствена близост едно до друго и си сътрудничат, показват значително увеличаване нивата на удовлетвореност от услугите, като в някои случаи готовността на жертвите да повдигнат обвинения или да заведат дело в съда се е увеличила. Тези примери са известни като „Обслужване на едно гише“ и са били изпробвани и тествани в сферата на услугите по домашното насилие, но може лесно да се адаптират и към други форми на насилие. Ето защо параграф 3 призовава Страните да се стремят да локализират услугите в една и съща сграда.

На последно място, параграф 3 изисква от Страните по Конвенцията да гарантират, че наличните услуги за подкрепа се предоставят на уязвимите лица, така че да отговорят на техните специфични нужди. Терминът „уязвими лица“ се отнася до същия списък с лица, обяснен в коментарите по член 12. Страните следва да предоставят тези услуги на разположение на жертвите, независимо от социално-икономическото им състояние, а там където това е целесъобразно, да ги предоставят безплатно.

Целта на параграф 4 е да изтъкне сериозна несправедливост, с която често се сблъскват жертвите в търсене на помощ и подкрепа. Много от обществените и частните служби обвързват тяхната подкрепа с желанието на жертвата да се повдигне обвинение или да се свидетелства срещу извършителя. Ако от съображения за страх или емоционален смут и привързаност жертвата не желае да повдигне обвинения или откаже да свидетелства в съда, той или тя не получава възможност за консултации или настаняване в кризисен център. Това е в разрез с принципа на овластяване и в противоречие с подхода, основан на човешките права, и следва да бъде избягвано. Важно е да се отбележи, че тази разпоредба се отнася преди всичко до общите и специализираните услуги за подкрепа, посочени в членове 20 и 22 от Конвенцията – с изключение на услугите за правна помощ.

Някои от формите на насилие, обхванати в настоящата Конвенция, може да имат международни измерения. Жертвите на насилие, като например насилствени бракове или домашно насилие, а също така и жените или момичетата, застрашени от генитално осакатяване и които са с различна националност от тази на държавата, изискват консулска защита и евентуално медицинска и финансова помощ. Параграф 5 изисква от Страните да предприемат подходящи мерки, за да осигурят необходимата консулска помощ и, ако е подходящо, друга защита и съдействие, които да включват помощ за жертвите на престъпления, свързани с насилие над личността, съдействие в случай на арест или задържане, помощ и репатриране на бедстващи граждани, издаване на нови документи за самоличност и друга консулска подкрепа.

Това задължение не се ограничава само до гражданите на Страните по Конвенцията, а се простира и до всички други жертви, които в съответствие с техните задължения съгласно международното право, имат право на национална закрила от тази Страна, например граждани на държави-членки на Европейския съюз, които не предлагат защита, тъй като нямат постоянно представителство в тази страна (посолство, генерално консулство или консулски отдел), както е предвидено в член 20 (2) буква „в“ от Договора за функционирането на Европейския съюз.