Доклад на Центъра за икономическо развитие 2005 г

/Обобщаващ доклад на Центъра за икономическо развитие – 2005 г. /

Препоръките към този доклад имат за цел да подпомогнат усилията на участниците в процеса на фискална децентрализация в България при формулирането на необходимите бъдещи действия за ускоряване на този процес. Вниманието е фокусирано върху изводите по отношение на:

1. 
   Състоянието на приходната част на общинските бюджети и мерките за нейното оптимизиране;
   
2. 
   Възможностите за оптимизиране на разходите и мерките за повишаване на тяхната ефективност;
   
3. 
   Балансиране на вертикалните и хоризонталните аспекти на финансовата децентрализация за постигане на устойчиво развитие на местно ниво.
   

1. 
   Централна власт;
   
2. 
   Местна власт;
   
3. 
   Бизнес;
   
4. 
   Население.
   

Една от задачите на местните власти е стимулирането на местната икономическа активност, включително и чрез използването на данъците като инструмент за въздействие. Основен подход за подобна реализация е преостъпването на данъците върху местния бизнес /малки и средни предприятия, без корпорации/, като се даде свобода на местните власти да определят сами данъчните ставки в рамките на предварително зададени норми. За да бъде успешен децентрализационният процес, необходимо е да се съблюдават някои основни принципа:

1. 
   Децентрализационният процес трябва да облагодетелства всички. Централната власт се облагодетелства, като преотстъпването на приходи на местната власт я освобождава от по-големи по размер задължения, както и от несвойствени за нея функции. По този начин централната власт остава с повече средства за останалата част от дейността си. Местната власт се облагодетелства от повишени приходи и автономия. Малкият и средният бизнес се облагодетелстват от предимството да работят изцяло с данъчна администрация на местна основа, а не с централната администрация и да участват по-пряко в разходването на отчислените данъци. Освен това, създавайки общи стимули за конкуренция между общините на основата на данъчни ставки, местния бизнес може да се организира, да договаря ставките си и да мигрира в случай на неудовлетвореност. Гражданите се облагодетелстват, когато се гарантира, че техните данъци и такси не се увеличават, докато нарастват количеството и качеството на получаваните от тях услуги.
   
2. 
   Друг основен принцип е необходимостта от конкуренция между общините. Липсата на конкуренция води до неконтрулеруеми разходи и до свръхобременяване на данъкоплатците. Конкуренцията между общините създава естествен баланс между желанието да се облага повече с цел генериране на повече приходи и желанието да се облага по-малко с цел данъчна конкурентност, привличане на повече бизнес и намаляване на местната безработица. За да се избегне появата на унищожителна конкуренция, препоръчително би било задаването на всеобща минимална данъчна ставка, под която не може да се пада, както и невъзможността да се освобождава от местни данъци.
   
3. 
   Трети основен принцип е необходимостта от минимизиране на предпоставките за корупция на местно равнище. Преференциите са естествено огнище на корупция. Когато общината има възможност по свое усмотрение да облага определени бизнеси с по-ниски от стандартните ставки, веднага се появява стимул за подкуп, при който местният бизнес заплаща на административното лице част от “спестената” сума, а местният администратор се обогатява за сметка на местното население.
   
4. 
   Четвъртият основен и най-важен принцип , който често пъти се забравя в разгорещените дискусии по децентрализацията, е защитата на населението от данъчни злоупотреби. За да е успешен децентрализационният процес, са необходими гаранции, че гражданството няма да пострада в резултат на това. Възможностите за подобни гаранции са две:
   
   • 
     Да не се предоставя право на местната власт да облага директно населението;
     
   • 
     Облагането върху населението да се определя централно, а администрира локално.
     

Съблюдавайки тези 4 основни принципа, започналата у нас децентрализация може успешно да продължи до пълното изграждане на модерна европейска децентрализирана структура.

Националното сдружение на общините в Република България /НСОРБ/ полага настойчиви усилия за изменение на тези текстове в Конституцията, за да се развие местната демокрация и да се ускори процесът на децентрализация на управлението.

Като цяло равнището на фискална децентрализация в страната може да се оцени като много ниско. През последните няколко години делът на общинските разходи в общите бюджетни разходи се движи в границите между 13 % и 16 %, като по отношение на републиканския бюджет този дял е към 24 – 25 %. Това показва, че през общинските бюджети се преразпределят не повече от 5 – 6 % от БВП на страната. Високата степен на централизация в развитието на публичния сектор, и в частност в областта на публичните услуги и данъчната политика предполагат прехвърлянето на повече фискални правомощия на общините.
Какво беше направено като първи стъпки към фискална децентрализация?

• 
  Приета бе Концепция и Програма за фискална децентрализация, която ангажира централната и местните власти за промяна на нормативните рамки на досегашните им взаимоотношения.
  
• 
  Приети бяха разходни стандарти за делегираните от държавата дейности, които разпределят относително по-справедливо финансовите ресурси между общините.
  
• 
  Отпаднаха задълженията на общините да финансират някои неприсъщи разходи като тези за социални помощи, поземлени комисии и пр.
  
• 
  Законово се регламентира нов, по-опростен начин за определяне на държавните субсидии и начина им на разпределение.
  
• 
  Новият Закон за местните данъци и такси предостави пълни правомощия на местните власти да определят базата и ставките на местните такси.
  

Добрите резултати, демонстрирани от онези общини, които поеха отговорността да реализират правата си в това отношение, дават допълнително аргументи в подкрепа на необходимите промени. Все повече общини се възползват и от предоставеното им право да определят размера на местните такси.

Друг съществен момент е приетият Закон за регионално развитие /в сила от 20.02.2004 г./, чиито основни цели са:

1. 
   Създаване на условия за балансирано и устойчиво развитие на районите в Република България.
   
2. 
   Създаване на предпоставки за намаляване на междурегионалните и вътрешнорегионалните различия в икономическото развитие на страната.
   

В тези институционални рамки се формира фанансовата самостоятелност на общините, т.е. равнището на фискална децентрализация. Положението с местните приходи и разходи е такова, че сега се гласуват формално от общинските съвети, но границите и приоритетите са регламентирани в държавния бюджет и наредбите на съответните министерства. Местните приходи не могат да въздействат пълноценно за промяна в местната политика, защото това не е от компетенцията на общинската управа.

Формално погледнато, общината е една каса, през която преминават средства за финансиране на централно регулираната образователна, социална и пр. политика. Все още високата степен на централизация в развитието на публичния сектор и в частност в областта на публичните услуги и данъчната политика налагат прехвърлянето на повече фискални правомощия на общините.

В процеса на фискална децентрализацияь кметовете на общини и общински съвети имаха за задача да изработят общински планове за развитие в периода до края на 2006 г. и за периода 2007 – 2013 г. Поради факта, че общинските планове за развитие са в основата на стратегическите планови документи на регионално и национално ниво, бъдещият процес на развитие на всяка една община ще е в пряка зависимост от качеството на тези планове. Така държавата ще се сдобие със структури, които ще координират както по хоризонтала, така и по вертикала усилията на всички държавни и общински органи и неправителствени организации, насочени към устойчиво и балансирано развитие на територията на цялата страна.

• 
  Равнището на фискална децентрализация в страната е много ниско – финансирането на общините продължава да се извършва по преимуществено централизиран модел.
  
• 
  Сред представителите на местната власт съществува усещането, че процесът на фискална децентрализация се “диктува” от по-високо ниво и върви “отгоре-надолу” вместо “отдолу-нагоре”.
  
• 
  Налице са текстове в Конституцията на Република България, които не позволяват на общините сами да установяват данъци и да определят техния размер.
  
• 
  Липсата на достатъчно информация за предстоящи промени в нормативната база и несигурността по отношение на финансирането и управлението на разходите са сериозни пречки за реална оценка на ресурсната осигуреност на общината, бъдещи приходи, участия в проекти и собствени инвестиции, които да гарантират обезпечаването на вменените отговорности.
  
• 
  Най-доходоносните данъци /върху потреблението и доходите/ са изцяло от компетенциите на държавната власт.
  
• 
  Разходите за предоставяните общински услуги не се покриват с приходите от такси.
  

• 
  Промени в Конституцията на Република България, позволяващи определянето и администрирането на местните данъци и такси от общините.
  
• 
  Предоставяне на по-голяма данъчна автономност на местните власти по отношение на местните данъци и такси.
  
• 
  Поставяне под контрола на местните власти такива данъци като местен данък върху бизнеса, данък върху земеделските земи и др. и/или някои от националните данъци по ЗОДФЛ /данък върху доходите от наеми, патентни данъци, данък върху доходите от свободни професии/.
  
• 
  Актуализиране на ставките на данъка върху недвижимите имоти и/или промяна на облагаемата основа /Приложение № 2 от ЗМДТ/ в съответствие с пазарната стойност на имотите. Изграждане на регистри на собствеността и поддържане на база данни за покупко-продажбите.
  
• 
  Регламентиране на форми за контрол върху общинските заеми, ограничения върху свръхзадлъжнялостта на общините, обезпечения за кредиторите, индикации за оценка на кредитоспособността.
  

ПРИХОДНАТА ЧАСТ НА ОБЩИНСКИТЕ БЮДЖЕТИ: ГАРАНТИРАНЕ НА УСТОЙЧИВОТО ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ.

В тази връзка финансовата автономност на местно ниво в България ще бъде обезпечена достатъчно добре, когато:

• 
  Собствените ресурси станат по-значителни по размер в сравнение с преостъпените ресурси;
  
• 
  Обхватът и източниците на собствените приходи се контролират от местните власти;
  
• 
  Местните власти започнат да разчитат относително по-малко на преотстъпените ресурси и не се нуждаят изцяло от разрешение за начина, по който ще използват тези ресурси.
  

• 
  Основната част от общинските приходи се формира от спаделени данъци.
  
• 
  Приходите от ДДФЛ са най-високи по размер, най-стабилни като годишни постъпления и бележат най-ниски междуобщински различия.
  
• 
  Увеличението на приходите от ДДФЛ не компенсира приходите от отменения данък за общините.
  
• 
  Най-голям относителен дял и значение за местните бюджети има таксата за битови отпадъци.
  
• 
  Много от общините притежават сравнително малко активи и възможността за приходи от собственост е силно ограничена.
  
• 
  Преобладава относителният дял на държавните трансфери в общинските приходи.
  
• 
  Темпът на нарастване на държавните трансфери е по-нисък спрямо този на общинските приходи.
  
• 
  Сумата на държавните субсидии намалява с увеличаване на приходите от споделени данъци.
  
• 
  Нарастват средствата, получени по трансферни сметки.
  
• 
  Недостатъчният опит на общините при кандидатстване за програми, финансирани от Европейските фондове, липсата на средства за съфинансиране на тези проекти и ниският кредитен рейтинг за получаване на заеми не им позволяват да стигнат до тези средства.
  

1. 
   За увеличаване на относителния дял на местните данъци в общинските приходи:
   
   • 
     Предоставяне на данъчна автономност на местните власти, доколкото местните данъци у нас в момента само условно могат да бъдат определени като такива.
     
   • 
     Под контрола на местните власти да се поставят други данъци /местен данък върху бизнеса, данък върху земеделските земи и др./, както и някои от националните данъци, като данъците по ЗОДФЛ /данък върху доходите от наеми, патентни данъци, данък върху доходите от свободни професии/ да се трансформират в местни.
     
   • 
     Актуализиране на ставките на данъка върху недвижими имоти /да се превърне в основен местен данък/ и определяне на облагаемата основа в съответствие с пазарната стойност на имотите.
     
   • 
     Гарантирано постъпване на определен дял от приходите от данъка върху доходите на физическите лица в местните бюджети, без да се увеличават данъчните ставки.
     
   • 
     Повишаване на събираемостта на местните данъчни приходи. Практиката ще покаже доколко създаване на местни данъчни администрации е решение на проблема или е възможно прилагането и на други механизми, чрез които да се следи събираемостта на местните данъчни приходи.
     
2. 
   За разширяване на обхвата на услугите, за които се налагат такси или се изисква заплащането на цени от потребителите:
   

• 
  Наложилите се с времето ниски такси да се съобразят с услугите, за които се налагат, особено тези, изискващи огромни по обем инвестиции и капиталовложения, разходите за реализирането на които трябва да бъдат отразени в таксите.
  

3. 
   За осигуряване на достъп до общините до заемни средства при строга финансова дисциплина на местно ниво:
   

• 
  Конкретните действия трябва да се изразяват в законодателни промени, които да регламентират формите на контрол върху общинските заеми от страна на централната власт, ограниченията върху свръхзадлъжнялостта на общините, обезпеченията за кредиторите при непогасяване на задълженията, индикаторите за оценка на кредитоспособността на общините и т. н.
  

4. 
   За ефективно управление на собствеността:
   

• 
  Активите, представляващи общинска недвижима собственост, да се разглеждат като източник на приходи чрез тяхното запазване като такива и повишаване на реалната им стойност /подобрения, реконструкция, ново строителство/.
  
• 
  По-широко включване на частния сектор при предоставянето на публични услуги чрез различни форми на публично-частно партньорство с цел по-ефективно управление на общинската собственост.
  
• 
  Доближаване до наемните цени на общинските имоти до пазарните стойности и реализиране на редовни приходи от отдаване на общинската собственост под наем и аренда.
  
• 
  Целенасочено управление на активите чрез изчисляване на възвращаемостта от тях посредством приходите, които носят, и разходите по поддържането им.
  
• 
  Прехвърляне на местно ниво на отговорността по доставянето на услуги като водоснабдяване, газификация, пътища и т. н. и предоставяне на общините на свързаната с тяхното осигуряване публична инфраструктура.
  

5. 
   За подобряване достъпа на общините до международни фондове и на техния капацитет за разработване на проекти:
   

• 
  Засилване на сътрудничеството и кооперирането на общините при изработване на съвместни проекти за финансиране от международни фондове и програми.
  
• 
  Децентрализиране на съответните програми чрез създаване на регионални структури в рамките на държавната агенция, които да информират общините за възможностите за кандидатстване и да оказват експертна помощ и съдействие при написване на проекти.
  

МЕСТНИТЕ РАЗХОДИ: ГРАНИЦИ НА САМОСТОЯТЕЛНОСТТА И ПОЕМАНЕТО НА ОТГОВОРНОСТ

В условията на фискална децентрализация разходите на общините са важен индикатор за това какво се прави на различни равнища на държавно управление; какви са приоритетите на всяко отделно равнище; каква е връзката между разходите и делегирането на правата по предоставяне на съответната услуга. Основен въпрос тук е дали обществото да търпи различия в размера на разходите за основните социални дейности и какви са последиците, в случай, че при осигуряването на тези услуги може да се наруши принципът на фискалната еквивалентност, като зоната на ползите надхвърля административните граници на териториалните единици.

Сред най-важните стъпки в процеса на финансова децентрализация е разделянето на дейностите на общински и държавни, регламентирано през 2002 г. с решение № 612 на Министерски съвет. С това общините се освободиха от отговорности, които считаха за “несвойствени” или ги натоварваха с ангажименти, за които не разполагат с необходимия ресурс. Разделянето на дейностите и преразпределянето на тази база на средства и отговорности се оказа не толкова безпроблемно. При това сложността на изпълнението остави на заден план основната цел на процеса – подобряване на публичните услуги.

Видът и направленията на разходите се регламентират със Закона за общинските бюджети. Органите на местно самоуправление, в рамките на делегираното им със закон право да приемат общинските бюджети, имат значителна свобода самостоятелно да вземат решения за направленията, размера и времето за осъществяване на съответните разходи. В същото време с годишния Закон за държавния бюджет, след съответната санкция на Народното събрание, се поставят редица ограничения при автономното разпределение и разходване на средствата от общинския бюджет, като се предписва определен задължителен ред – приоритетност при разплащането на извършените разходи, минимални или максимални задължителни лимити за определени разходи, административни ограничения за конкретни разходи и пр.

Преобладаващата част от разходите на общината са с характер на текущи разходи, регламентирани са като приоритетни и се разплащат с предимство. Капиталовите разходи – разходи за основен ремонт и за придобиване на материални и нематериални дълготрайни активи – се третират като разходи с ниска приоритетност. Това се отнася в еднаква степен за извършването на такива разходи от собствени бюджетни източници или от целеви субсидии от републиканския бюджет. По-ниската приоритетност на капиталовите разходи се изразява или в преоценяване на тяхната величина , необходима за ускореното просто и разширено възпроизводство на местните капиталови активи, или в извършването им на принципа на “остатъчността” при разплащането на разходите в процеса на изпълнение на общинския бюджет и не на последно място – в законово регламентираната възможност при недостиг на средства за текущи разходи целевата субсидия от републиканския бюджет да се трансформира в обща.

Международната практика показва, че инвестициите представляват средно 15 – 20 % от общите общински разходи. В България обаче общините съумяват да заделят средно едва 9 – 10 % от общите общински разходи за инвестиции, като повечето от тях въобще не могат да достигнат този размер.

Законите за държавния бюджет след 2002 г. дават възможност само на една малка част от общините в България да задоволят потребностите си със собствени източници на финансиране. Така местните власти остават изцяло зависими от централизираното финансиране, което ограничава до голяма степен възможностите за провеждане на самостоятелна местна политика. Характерът на бюджетните трансфери също не позволява по-голяма самостоятелност. Субсидиите се определят на основата на формула, която унифицирано отчита нуждите на местните бюджети, съобразявайки се с очаквания обем на изпълнение на делегираните от изпълнителната власт функции. При това очакваните разходи се занижават, поради което задлъжнялостта на общините се увеличава.

На общините се вменяват отговорности, които не са осигурени в достатъчна степен с приходи – както собствени, така и трансферни. При това положение местните власти носят отговорност за дейности, които не винаги удовлетворяват потребности с местен характер, а в същото време не разполагат с необходимите финансови ресурси. Вследствие на това още на етапа на съставяне на общинскитебюджети се появява планова необвързаност между вменените присъщи и не толкова присъщи на общината функции и задачи, от една страна, и необходимите за тяхното изпълнение средства от местни и централизирани финансови източници.

• 
  Макар, че делегирането на отговорности води до по-добро стопанисване и по-рационално изразходване на средства, разграничаването между държавни и общински дейности и държавно и общинско финансиране не отговаря на реалните потребности от финансиране.
  
• 
  Приетите разходни стандарти за делегираните от държавата дейности разпределят относително по-справедливо финансовите ресурси между общините.
  
• 
  Министерството на финансите поставя таван за разходите на всяка делегирана от държавата дейност, като сумите са по-ниски от действително необходимите.
  
• 
  Преобладаващата част от разходите на общините са с характер на текущи разходи и са регламентирани като приоритетни, което означава, че се разплащат с предимство.
  
• 
  Отнемането на правомощията на общините да гласуват разпределението на целевата субсидия не доведе до очакваните резултати.
  
• 
  Общинските инвестиционни разходи се определят като ниско приоритетни.
  
• 
  Налице е огромна нужда от средства за инвестиции в общинската инфраструктура.
  
• 
  Липсата на правила за определяне на общия размер на капиталовата субсидия не позволява на общините да планират инвестиционните си програми.
  
• 
  Голямата зависимост на местните власти от централизираното финансиране ограничава възможностите за провеждане на самостоятелна местна политика.
  

• 
  Прецизиране на общинските функционални задължения чрез преразглеждане на кръга от дейности, вменени като функционални задължения на общините, които по същество са държавни, но се осигуряват от местните власти. Това ще доведе до по-точното дефиниране на разходните задължения от общинските и от централизирани финансови източници.
  
• 
  Решаване на проблема с общинските инвестиции, като се атакуват причините за трайната диспропорция между отговорностите на общините по предлаганите публични услуги и финансова обезпеченост, т. е. структурния дефицит. За тази цел е необходимо включване в стандартите за делегираните дейности на инвестиционен компонент или компонентът инвестиции да бъде включен в сегашната система за целеви капитални субсидии извън стандарта.
  
• 
  С присъединяването на България към ЕС е необходима съществена промяна в държавната политика и нагласа към общинските инвестиции. Част от националните приходи трябва да се насочат към реализирането на инвестиционни проектис регионално значение, финансирани от европейските фондове. Така ще се преодолеят различията в националната и ибщинската инвестиционна политика.
  
• 
  Намаляване на разходите на общините чрез прехвърляне на отговорността на трета страна – преотстъпване на социалните дейности на бизнеса или на неправителствения сектор.
  
• 
  Включване на частния сектор при предоставянето на публични услуги чрез различни форми на публично-частно партньорство с цел по-ефективно управление на общинската собственост.
  

В ТЪРСЕНЕ НА СИНЕРГИЯ: ХОРИЗОНТАЛНИ И ВЕРТИКАЛНИ АСПЕКТИ НА ОБЩИНСКОТО БЮДЖЕТИРАНЕ

• 
  Намаляване на дела на държавните трансфери за сметка на увеличаване дела на собствените приходи на общините;
  
• 
  Преструктуриране на държавните трансфери в посока на по-голяма обективност, стабилност и справедливост;
  
• 
  Увеличаване правомощията на местните власти при изразходване на тези средства.
  

1. 
   Делегиране, когато държавата иска да запази определен контрол върху предоставяните от общините услуги;
   
2. 
   Прехвърляне, когато на местните власти се предоставят пълните права за определяне вида, обхвата, качеството и т. н. на услугите.
   

Държавата определя размера и начина на разпределението на държавните трансфери по общини. Общините получават тези приходи под 3 основни форми: споделени данъци, общи субсидии и целеви субсидии. Общата сума на държавните трансфери се определят по 3 основни начина: според произхода, по формула и в зависимост от решението на правителството. Разпределението по общини също се основава на мястото на възникване на приходи, на формула, като средства за възстановяване на направени от местните власти разходи и в зависимост от решение на правителството. Приходите от споделени данъци и от общи субсидии се предоставят на общините без условия за начина на тяхното използване. Приходите от целеви субсидии се използват за конкретни цели.

В условията на децентрализация повишените правомощия на общините по приходите се проявяват в увеличаване на дела на собствените приходи за сметка на намаляването на държавните трансфери. Това обаче води до увеличаване на междуобщинските различия в приходите и съответно до различни възможности на общините да финансират услуги, за които отговарят. С подобряване на хоризонталния баланс на системата на финансови взаимоотношения държавата прилага механизми за намаляване на междуобщинските финансови различия.

Хоризонталното изравняване е насочено към такъв начин на разпределение на държавните трансфери, който да води до намаляване на различията в приходите на общината на 1 човек. То става чрез изравнителни субсидии. Изравняването може да визира разходите, т.е. разходните потребности или приходите, с други думи финансовия капацитет на общината да генерира собствени приходи. Изравнителните субсидии обикновено се предоставят на общините като общи, без условия за тяхното използване.

Вертикалното изравняване на ресурсите се измерва с вида и размера на държавните трансфери за общините. Хоризонталното изравняване, от своя страна, е насочено към такъв начин на разпределение на държавните трансфери, който да води до намаляване на различията в приходите на общината на 1 човек.

Новата система на местни финанси създава условия за решаване на редица проблеми. Така например проблемът с финансирането на надобщинските услуги е решен чрез стандартите за финансиране на делегираните дейности /където има надобщинско предлагане на услуги/. Така се създават равнопоставеност и справедливост при финансирането. Същият е и механизмът за решаване на друг съществуващ до 2003 г. проблем – този с различната цена на отделните услуги в различните общини. Разделянето на отговорността между държавата и местните власти за финансиране на услугите, предоставяни на местни равнище, позволи да се минимизира прехвърлянето на отговорността за недофинансирането на определени услуги с аргументи за липса на финансова дисциплина, съответно за предоставени по-малко от необходимите средства. Предишната формула за определяне на общите субсидии и за разпределението им по общини не позволяваше да се направи пряка връзка между необходимите и получавани ресурси от дадена община и съответните й разходни потребности.

• 
  Приходите от данъци и такси в повечето общини са недостатъчни за покриване на разходите за услугите, които общините предоставят. Затова с цел подобряване на вертикалния баланс на системата на финансови взаимоотношения поднациналните органи на управление /общините/ получават държавни трансфери.
  
• 
  Новата система на държавни трансфери /за разлика от старата/ решава въпроса с определяне на общия размер на средствата за обща допълваща субсидия, т. е. с вертикалното разпределение на финансовите ресурси между централната и местната власт в сферата на делегираните от държавата дейности.
  
• 
  Вече действат ясни и прозрачни правила за хоризонтално изравняване на капацитета на общините да генерират приходи.
  
• 
  Проблемите на допълващата субсидия се пораждат от разходните стандарти.
  
• 
  Реформата в споделените данъци създаде по-голяма сигурност и стабилност на общинските бюджети, но ги откъсна от местното икономическо развитие, отне стимулите и възможността им да влияят върху него.
  

• 
  Еднозначно дефиниране на общинските и държавните разходни отговорности на местните власти като първа стъпка за правилното структуриране на бюджетните баланси на общините и за постепенното преодоляване на формирания в продължение на години фискален дисбаланс на общините.
  
• 
  Информиране на местната общественост относно разграниченията между държавни и общински дейности и държавно и общинско финансиране.
  
• 
  Общинските разходни отговорности да се покриват от местните данъци и такси, както и със субсидии от републиканския бюджет за хоризонтално изравняване, а вменените на общините за изпълнение държавни функции да се финансират с целеви, специфични по характер и предназначение субсидии от републиканския бюджет.
  
• 
  Ограничаване на възможността за поставяне на тавани за разходите на всяка държавна дейност от страна на Министерство на финансите.
  
• 
  Намаляване на консерватизма при съставяне на държавния бюджет, водещи до хронични общински дефицити.
  
• 
  Засилване на сътрудничеството и кооперирането на общините при изработване на съвместни проекти за финансиране от международни фондове и програми.
  
• 
  Децентрализиране на съответните програми чрез създаване на регионални структури в рамките на държавната агенция, които да информират общините за възможностите за кандидатстване и да оказват експертна помощ при написване на проектите.
  
• 
  Професионално разработване на Общинските планове за развитие 2007 – 2013 г. и програмите за реализацията им, чиито основни цели са насочени към намаляване на вътрешнорегионалните различия, стимулиране на икономиката и повишаване на БВП, овладяване на миграционните процеси, разкриване на нови работни места и предотвратяване на урбанизационните проблеми в големите градове.