Доклад симеон Радев във външната политика на България
Изтегляне 117.22 Kb.
|
Свързани:
дипломпа-работа-Адриана Маринкова
- Навигация на страницата:
- Дадох ли нещо на България 22 “ За Симеон Радев и „ Строителите на съвременна България“
| Последни години
След 9 септември 1944 година е уволнен и пенсиониран. Забранява му се да се занимава с политическа и обществена дейност. По-късно по предложение на Тодор Павлов за архива на БАН, той диктува мемоарната си сага от 10 тома.. След 1950 година баща му успява да го направи свой секретар за отпуснатата щатна бройка от академията на науките. Понеже бащата има проблеми със зрението, синът започва собственоръчно да обработва бащините си трудове. От тях са публикувани само няколко произведения – „Ранни спомени“ том 1, 2 и 3, „Това, което видях от Балканската война“ (1993), „Конференцията в Букурещ и Букурещкия мир от 1913 г.“ (1993) и „Българската студентска колония в Женева“ (1898 – 1899 г.) (1994), том 3 на „Строителите на съвременна България“ (2009), „Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия“ (2012). Освен публицист, историограф и дипломат Симеон Радев е и вещ ценител на изкуството и на художественото слово. Той се проявява като критик в най-ранна възраст и участва дейно в литературния и артистичен живот на България. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тях, писани в различно време, са поместени в книгата му „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“, която излиза в 1965 година и е посрещната с изключителен интерес от българския читател. Само няколко дни след като книгата „Ранни спомени“ е подписана за печат, Симеон Радев почива в София на 15 февруари 1967 година. Последните му думи са: „Дадох ли нещо на България?22“ За Симеон Радев и „ Строителите на съвременна България“ Има произведения, които дефинират дадена нация в определен период. Такива, които в детайл обрисуват копнежите, надеждите и страховете на хората от това време; които илюстрират същината на епохата. За САЩ през „roaring twenties” например това е „Великият Гетсби“; за Франция през XIXв. – Балзаковата „Човешка комедия“. Следосвобожденска България има привилегията това за нея да бъде „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев. Обхващащи периода от Берлинския конгрес до възкачването на Фердинанд Сакскобургготски на княжеския трон, трите (засега) издадени тома на този епохален труд не просто описват в детайл първите стъпки на новата балканска държава, те възкресяват тази епоха пред очите на читателя. Симеон Радев е едно от имената, които не заслужават непознаване. Връстник на българската държава и роден в Ресен, днешна Македония, той е личност, която заслужава само почит и уважение. Един от бойците в Илинденското въстание (1903), след неговия неуспех се преселва в Княжеството, след което завършва право в Женева. Изключителен ерудит, говорещ седем езика (освен традиционните европейски – турски и арабски) и личен приятел на Райнер Мария Рилке, с когото кореспондират до смъртта му. След краха на България в балканските войни е въвлечен в дипломацията. Неговият подпис стои от българска страна на Букурещкия мир(1913) и Ангорския договор с Турция (1928). Пълномощен министър е на легациите ни в Хага, Брюксел, Вашингтон, Лондон, Букурещ, Швейцария и Турция. Флиртът му с журналистиката свършва с монументалния труд „Строителите на съвременна България“, като освен него Радев е автор и на обемни мемоари, мащабни изследвания върху македонския въпрос, литературна критика, една драма и множество разкази. Истински ренесансов човек, живял в бурно време и страна, в която историята се пише с часове. Именно за началните стъпки на българската държава става дума в „Строителите“. Езикът на Симеон Радев носи остроумието на високообразованите българи от периода. Може би най-много напомня за Алеко, тъй като последният просто е най-добре познат. Остра ирония, но без злъч; явно показване и порицаване на негативните дела и черти на българските държавници, но без да ги съди; похвала и поздрав за позитивните такива, но без да ги идеализира и извисява. Речникът на автора е изпъстрен от цялата палитра на вече позабравени велегласия, и едно от малките достойнства на „Строителите“ е, че ни напомня колко богат всъщност е родният ни език. Нещата, в които Симеон Радев е, смея да твърдя, ненадминат, в съответните времеви и географски граници, са образите на действащите лица и представянето на действието. Той прави нещо, което не е често срещано в исторически трудове – подробна психологическа картина на главните действащи лица от периода. Във време, в което върху политиката на страната влияят много тесен кръг хора, е от огромна важност да се прозре тяхната мотивация. Щрихите на автора са много точни и определено просветляват именно причините, поради които действат по избрания от тях начин. Сред тях бих отличил Каравелов, у когото е детайлно проследена трансформацията от едновременно бляскав и неугледен оратор с резки възгледи (сеещи недоверие у княза) до сериозен и вглъбен политик, който бива въвлечен против волята си в едни от най-черните страници на нашата история; княз Александър, достойният немски принц, който има единствения недостатък на младостта и съпровождащата я политическа наивност; решителният и прозорлив Стамболов, който счита себе си за човек на Провидението… Радевите образи са толкова ярки, че вече прочел трите тома, се чувствам сякаш познавам тези хора. Макар и да е исторически труд, обхващащ сравнително кратък период, „Строителите“ е изключително динамично четиво. Историята подава ръка на Симеон Радев – периодът е изпъстрен с вълнуващи събития (три избрани княза, преврат, контрапреврат, Съединение, война, бунтове, екзекуции… пълен екшън!), но и авторът прави всичко възможно да извлече максимума от тях. Събитията около контрапреврата например, и в частност действията на Стамболов са готов сценарий за политически трилър – тъй като събитията се развиват на няколко места едновременно и за кратко време, Радев често сменя перспективата, създавайки изключителна динамика в своето повествование. Всички писатели от периода могат само благородно да му завидят за бързото перо. Някога жадно поглъщах романите на Дюма-баща. Бях погълнат от неговите заплетени сюжети: интриги, предателства, доблестни постъпки, мерзости и кроежи от всякакво естество в исторически контекст. Впоследствие разбрах, че историческото покритие на неговите книги е тънко: „Вярно е, изнасилих историята. Но пък се родиха красиви отрочета.“ Всички тези достойнства, пречупени през нашата национална призма (Алековата, а не Вазовата), важат в пълна степен за „Строителите“. Но без да намаляват историзма на труда, а това го прави само още по-въздействащ. Защото върху тези страници е генезисът на нашата държава. Колкото и да ни втълпяват в училище числата 681, 811, 917, 1014, 1230 и съответстващите им имена… те нямат значение. Не и за съвременната българска държава. От Плиска и Велики Преслав са останали само основите на някои сгради и няколко реставрирани арки; средновековната крепост Царевец е всъщност възстановена при управлението на Тодор Живков за честването на 1300 години България, и това определено си личи във вътрешността на църквата. Затова и строителите всъщност са нашите „отци-основатели“, от чиито опит и най-вече безкористно родолюбие трябва да черпи вдъхновение всеки български държавник. Изтегляне 117.22 Kb. Сподели с приятели:
|