Доклад за съответствието на българското законодателство и практика с изискванията на
Включването на доказателства в постановлението за привличане на обвиняем
Изтегляне 0.54 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Проблеми, свързани със закритите заседания, секретните дела, допуските и други пречки за достъпа до делата
- Проблеми, свързани със свидетелите и правото на справедлив процес
Включването на доказателства в постановлението за привличане на обвиняемТвърди се също така, че доказателствата, на които се основава обвинението, се посочват в постановлението за привличане като обвиняем само “ако това няма да затрудни следствието”. Същностното съдържание на доказателствата, въз основа на които е повдигнато обвинението, може да не бъде описано в постановлението Според нас разпоредбата на чл. 207 от НПК, съгласно която доказателствата се посочват, само ‘ако това няма да затрудни следствието’, наистина е странна. Тя изглежда в противоречие с чл. 6 най-малкото поради твърде общата си формулировка. По-горе в настоящото изложение вече беше отбелязано, че по чл. 6 (3) (a) обвиняемият има право да бъде незабавно и в подробности информиран за характера и причините за обвинението срещу него. Очевидно това право е тясно свързано с правото на обвиняемия по чл. 6 (3) (b) да има достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита. Следователно, необходимо е да се посочи не само характерът на обвинението, но също и неговите фактически и правни основания. Адекватната защита може да бъде от огромно значение още в периода преди взимане на решение за образуване на наказателно производство и дори може да се отрази на това решение, поради което от целта на чл. 6, т. 3(a) и 3(b) следва, че дори и преди постановлението за образуване на наказателно производство заподозреният трябва да бъде информиран в най-голяма възможна степен. Очевидно е, че такава информация може да включва доказателства, които са неблагоприятни за обвинението, а съответно и за следствието. Независимо от изричните разпоредби на чл. 6(3)(a) и (b), по-горе беше отбелязано, че най-общо изискването за справедливост, заедно с принципа за равенство на средствата, включва inter alia следното: страните трябва да имат еднакъв достъп до протоколите и другите документи по делото, или поне до тези от тях, които играят роля при формирането на съдийското убеждение (например решението Vermeulen от 20 февруари 1996 г.); на всяка една от страните трябва да се даде възможност да се противопоставя на аргументите, изложени от другата (например решението Feldbrugge от 29 май 1986 г.); всички доказателства по принцип трябва се представят в присъствието на обвиняемия с оглед на възможността за оспорването им (например решението Barberà, Mensegué and Jarbado от 6 декември 1988 г.); прокуратурата следва да разкрие пред защитата всички съществени доказателства в полза на или срещу обвиняемия (например решението Edwards от 16 декември 1992 г.). Последният елемент, разбира се, е от особено значение в това отношение. Но дори и прокуратурата да не разкрие пред защитата всички съществени доказателства в полза на или против обвиняемия, в най-лошия случай евентуалната осъдителна присъда може да се основава само на доказателствата, представени в присъствието на обвиняемия с оглед на възможността за оспорването им. По време на дискусиите около финализирането на настоящия доклад между участниците в тях възникна съществено противоречие относно момента, в който изискването за своевременно уведомяване на обвиняемия влиза в сила. Някои от българските съдии, участвали в дискусиите, настояваха, че изискването влиза в сила едва в съдебното производство, докато други участници изразиха становище, че то важи и за досъдебното производство. Първите [съдиите] изтъкнаха като аргумент постоянната практика на Съда, че допуснатите на една фаза от наказателното производство нарушения могат да бъдат отстранени на по-нататъшна фаза. Въпреки, че само по себе си това становище е правилно, според нас същото е неприложимо към поставения проблем. Това е така, тъй като, ако законът изисква обвиняемия да бъде уведомен в момента А, по дефиниция същия не би могъл да бъде уведомен в (по-късен) момент Б, без да се наруши изискването на закона. По отношение на останалото, можем единствено да се придържаме към изложеното по-горе. Подходящата защита може да е от съществено значение още на етапа, предшестващ окончателното решение за образуване на производство и може дори да повлияе на това решение, така че от логичния смисъл на чл. 6, т. 3, б. “а” и б. “б” следва, че обвиняемият би трябвало да бъде информиран колкото е възможно по-пълно дори преди вземането на формалното решение. В тази връзка Европейският съд е изяснил, че наличието на обвинение не винаги зависи от официален акт: “в някои случаи той може да има формата на други мерки, които съдържат такова твърдение и също така съществено засягат положението на заподозрения.” (решението Foti от 10 декември 1982 г.) С други думи, дори когато липсва официално обвинение, член 6 е приложим от момента, в който положението на заподозрения е съществено засегнато по един или друг начин. Следователно заставаме на становището, че изискването за своевременно уведомяване на обвиняемия влиза в сила още на досъдебното производство. Проблеми, свързани със закритите заседания, секретните дела, допуските и други пречки за достъпа до делата Обърнато ни бе внимание, че българското законодателство и съдебна практика наистина поставят някои пречки пред достъпа до делата, които биха могли да противоречат на изискванията на Конвенцията. Закрити съдебни заседания с оглед защита на класифицирана информация Относно публичния характер на процеса е вярно, че няма изключения от правилото, че “съдебното решение се обявява публично”. Така, дори и да съществуват основателни причини, за да се отстранят пресата и публиката по време на целия или на част от съдебния процес, изходът от него не трябва да бъде тайна. Според нас това включва и мотивите, на които се основава присъдата. В тази връзка е важно да се отбележи, че изискването за публично обявяване не трябва да изключва предоставянето на присъдата в писмена форма. Също така най-общо изходно положение е, че съдебните заседания са публични. Публичният характер на производството спомага за гарантирането на справедлив процес, като защитава засегнатата страна срещу произволни решения и позволява на обществото да контролира правосъдието. Заедно с публичното обявяване на съдебното решение, публичното гледане на делото има за цел да гарантира, че обществото ще бъде надлежно уведомено, особено от медиите, и че съдебното производство ще може бъде наблюдавано от обществото. Следователно то трябва да допринесе за изграждане на доверие в правосъдието. Относно основанията за ограничаване на публичността, съдържащи се във второто изречение на чл. 6, т. 1: от една страна, Съдът изглежда иска да остави на националните власти и конкретно на националните съдилища известна “свобода на преценка” при разглеждането на въпроса, дали има основание за прилагане на някое от ограниченията, какъвто е случаят и при ограниченията, съдържащи се в други разпоредби на Конвенцията. От друга страна, Съдът извършва самостоятелна преценка на основанията на ограничението (решението Albert and Le Compte от 10 февруари 1983 г.). В този контекст Съдът не е готов просто да приеме утвърдена практика, а изисква да бъде посочено изрично във всеки един случай кое основание за ограничение е приложено (решението Engel от 8 юни 1976 г.). От гореизложеното следва, че българските съдилища трябва във всеки конкретен случай да определят дали става дума за държавна тайна или друга защитена информация и дали (и доколко) следва да се приложат разпоредбите на Закона за защита на класифицираната информация от 2002 година. Съдилищата следва да формират независимо убеждение по този въпрос. Ако властите предпочитат да държат в тайна определена информация, не може да се счита, че само поради тази причина тя засяга националната сигурност. Законът за защита на класифицираната информация от 2002 година и изискването за “допуск” Българският Закон за защита на класифицираната информация от 2002 година изисква от адвокатите да получат “допуск”, за да имат достъп да определена класифицирана информация.* В тази връзка следва да се припомни, че прокурорите и адвокатите като такива не получават самостоятелни и независими от засегнатото лице права по чл. 6. Така относимите разпоредби на Закона за защита на класифицираната информация сами по себе си по принцип не нарушават чл. 6, въпреки че прилагането им в конкретни случаи би могло да доведе до такова нарушение. Според нас по принцип би било в съответствие с понятието “върховенство на закона”, ако прокурорите и адвокатите бъдат третирани като равнопоставени в най-голяма възможна степен; и прокурорите, и адвокатите в крайна сметка трябва да се смятат за “съдебни длъжностни лица”. Относно информацията, която адвокатите изглежда са длъжни да предоставят, за да получат “допуск”4, възниква въпросът за нарушаване на правото на зачитане на личния живот на адвокатите и на останалите лица, замесени в проучването за надеждност. Този въпрос обаче попада извън предмета на настоящия доклад. На основание на чл. 6, т.3 (c), всяко лице, обвинено в престъпление, има право да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор. Това право не е абсолютно, тъй като обвиняемият е обвързан с разпоредбите на съответната правна система относно въпроса, кой може да се явява като адвокат в съда. В тези граници обаче Европейската комисия (докладът по делото Goddi от 14 юли 1982 г.) е представила становището, че в повечето случаи избраният от обвиняемия адвокат е по-подготвен да поеме защитата, и че от това следва, че като общо правило обвиняемият не следва да бъде лишаван против неговата воля или без негово знание от помощта на упълномощения от него адвокат. Правото на личен избор на адвокат може да бъде застрашено, ако системата на проучванията за надеждност е широко разпространена и ако вследствие на това нито един избран от обвиняемия адвокат не е в състояние да го защитава Още повече, според нашето виждане за ситуацията в България дори и на адвокати, които са получили “допуск”, може да бъде отказан достъп до документи, класифицирани като секретни или строго секретни, а разноските за копиране на документите може да бъдат непосилни, въпреки че същите документи ще бъдат използвани в съда от прокуратурата. Най-общо, при отговора на този въпрос първо е необходимо отново да се вземат предвид редица елементи, произтичащи от изискването за справедливост, разглеждано заедно с принципа за равенство на средствата: страните трябва да имат еднакъв достъп до протоколите и другите документи по делото, или поне до тези от тях, които играят роля при формирането на съдийското убеждение (например решението Vermeulen от 20 февруари 1996 г.); на всяка една от страните трябва да се даде възможност да се противопоставя на аргументите, изложени от другата (например решението Feldbrugge от 29 май 1986 г.); всички доказателства по принцип трябва се представят в присъствието на обвиняемия с оглед на възможността за оспорването им (например решението Barberà, Mensegué and Jarbado от 6 декември 1988 г.); прокуратурата трябва да разкрие пред защитата всички съществени доказателства в полза на или срещу обвиняемия (например решението Edwards от 16 декември 1992 г.). Относно разноските по защитата, според нас принципът за равенство на средствата не изисква обвинението и защитата да бъдат финансово равнопоставени във всяко отношение. Принципът обаче ще бъде нарушен, ако обвиняемият не е в състояние да подготви по адекватен начин защитата си, тъй като необходимите за това разноски са непосилни. По-конкретно, според нас текстът на чл. 6(3)(c) не оставя място за съмнение: ако обвиняемият не разполага с достатъчно средства, за да поеме разноските по защитата си, която се изисква в “интерес на правосъдието”, тя следва да му се предостави безплатно без ограничения. Относно самият достъп до делото, посочените по-горе елементи говорят сами по себе си. Може да се добави, че според Съда правото на достъп е инкорпорирано в разпоредбата на чл. 6 т.3 (b), въпреки че ограничаването на това право по отношение на защитника на обвиняемия може и да не бъде несъвместимо с чл. 6 (например решението Kemzow от 21 септември 1993 г.). В случая националният съд не е предоставил на жалбоподателя документи, получени от няколко държавни органа. Според Съда това е съставлявало нарушение на принципа за справедлив процес, докато въпросът, дали тези документи са били от значение за изхода на вътрешното производство, изглежда не е бил от особено значение (решението Kerojärvi от 19 юли 1995 г.). В тази връзка следва да се вземе предвид неотдавнашното решение на Европейския съд (решението Edwards and Lewis от 22 юли 2003), в което се разглеждат въпроси във връзка с достъпа до доказателства. По-долу цитираме решението на Съда, тъй като то обобщава предходната практика. Жалбоподателите по това дело твърдят, че са попаднали в клопка на полицията и се оплакват от последвалия отказ от страна на властите да разкрият относимата информация. В конкретния разглеждан случай Съдът намира за невъзможно да се установи, дали някой от жалбоподателите е станал жертва на клопка в нарушение на чл. 6, тъй като относимата информация не е била разкрита от прокуратурата. Следователно, според Съда е било от съществено значение производството, в което е било взето решение по оплакванията за клопка, да бъде във всеки отделен случай подложено на внимателен преглед, за да се гарантира, че правата на защитата са били адекватно защитени. В тази връзка беше припомнено, че фундаментален аспект на правото на справедлив процес е наказателното производство (включително и неговите процесуални елементи) да бъде състезателно и между обвинението и защитата да е съществува равенство на средствата. Правото на състезателен процес по наказателни дела според Съда означава, че както обвинението, така и защитата следва да имат възможност да узнаят и да вземат становище по твърденията и доказателствата, представени от другата страна (Jasper срещу Обединеното кралство). В допълнение, прокуратурата има задължението да разкрие пред защитата всички съществени доказателства, с които разполага, в полза на или срещу обвиняемия. Правото на информиране относно релевантните доказателства обаче според Съда не е абсолютно право. Във всяко наказателно производство може да съществуват конкуриращи се интереси, като например националната сигурност или необходимостта да се пазят в тайна полицейските методи на разследване, които трябва да бъдат претеглени спрямо правата на обвиняемия. В някои случаи може да е необходимо да се откаже достъп на защитата до определени доказателства, за да се запазят основните права на друго лице или за да се защити важен обществен интерес. Все пак, по чл. 6 т. 1 са допустими само такива ограничения на правата на защитата, които са абсолютно необходими. Освен това, за да се гарантира, че на обвиняемия ще бъде осигурен справедлив процес, всички трудности, причинени на защитата поради ограничаването на правата й, трябва да бъдат компенсирани по адекватен начин в производството, провеждано пред съдебните власти (Jasper срещу Обединеното кралство). В случаите, когато на защитата е бил отказан достъп до определени доказателства въз основа на съображения от обществен интерес, Съдът няма право да се произнася дали такъв отказ е бил абсолютно необходим, тъй като по принцип националните съдилища имат правомощие да оценяват представените пред тях доказателства. В разглеждания случай обаче въпросните доказателства изобщо не са били разкрити, поради което не би било възможно Съдът да се опита да претегли обществения интерес от неразкриването на доказателствата срещу интереса на обвиняемия да се запознае с тях. Поради това Съдът реши да подложи на внимателна проверка процедурата, довела до решението да бъде отказан достъп, за да се увери, доколкото е възможно, че тази процедура съответства на изискванията за осигуряване на състезателен процес и равенство на средствата и че е предоставила достатъчно гаранции за защитата на интересите на обвиняемия (Jasper срещу Обединеното кралство). По делото Jasper срещу Обединеното кралство Съдът е подложил на разглеждане процедурата, при която доказателствата са били разгледани ex parte от решаващия делото съдия, тъй като поради естеството им разкриването им пред защитата било твърде рисковано. Съдът е приел, че фактът, че доказателствата са били разгледани именно от решаващия делото съдия, който бил напълно запознат с делото и който е потърсил изисквания баланс между обществения интерес от запазването на конфиденциалността на доказателствата и необходимостта на обвиняемия от разкриването им, е бил достатъчен за спазването на чл. 6 т. 1. Съдът е установил, че защитата е била информирана и е получила разрешение да представи становища и да участва в процеса на взимане на решение, доколкото това е било възможно при липса на достъп до материалите, които обвинението е искало да запази в тайна поради причини в обществен интерес. В настоящия случай обаче, за да се направи заключение, дали обвиняемият наистина е станал жертва на незаконно подтикване от страна на полицията, решаващият съд е трябвало да прецени редица фактори, включително и причината за полицейската операция, характера и степента на участие на полицията в престъплението и характера на подбудителството или натиска, упражнени от полицията. Ако защитата би имала възможност да убеди съда, че полицията е действала неправомерно, обвинението би следвало да отпадне. Въпросните заявления следователно са били от решаващо значение за изхода на делата на жалбоподателите, и доказателствата, чието неразкриване се е основавало на обществения интерес, може би са имали отношение към фактите, свързани с тези заявления. Въпреки това жалбоподателите не са получили достъп до доказателствата, поради което те не са имали възможност да се противопоставят на отправените срещу тях твърдения. При тези обстоятелства Съдът не счита, че процедурата, при която са били решени въпросите във връзка с разкриването на доказателствата и клопката, е била в съответствие с изискванията за осигуряване на състезателно производство и равенство на средствата и че е съдържала достатъчно гаранции за защита на интересите на обвиняемия. Съответно Съдът намира, че чл. 6, т. 1 е бил нарушен по отношение и на двамата жалбоподатели. От тази съдебна практика е очевидно, че въпреки че Европейският съд е готов да приеме много сериозно съображенията на властите относно обществения интерес, той не би допуснал посегателства върху фундаменталните аспекти на правото на защита на индивидите. Друг проблемен аспект от българската система на “допуски” според нас е продължителността на процедурата за получаването им. Твърди се, че процедурата за получаване на допуск до делата може да отнеме до 6 месеца. Съдилищата обаче могат да откажат да спрат производството, докато адвокатът получава допуска. Впоследствие може да се получи така, че съдилищата да продължат процеса, без адвокатът да е получил достъп до всички релевантни за делото документи. Както беше вече отбелязано по-горе, прилагането на системата или на практиката на допуските би трябвало да се ограничи до абсолютния минимум, който може да се приеме като строго изискуем в едно демократично общество. Същото се отнася и до времето и разходите, които получаването на допуск би коствало на съответните адвокати. Периодът от 6 месеца изглежда ужасно дълъг, а изискването за всяко дело да се получава нов допуск изглежда (твърде) тромаво и обременително. Би следвало да се напомни, че правилното правораздаване изисква от Договарящата държава не само да организира по съответстващ начин съдебните и прокурорските си власти, но и по същия начин да улеснява адвокатурата, дори и само защото добре функциониращата адвокатура играе водеща роля в осигуряването на върховенството на закона. В името на върховенството на закона, държавата не може да гледа на адвокатурата като на някакъв вид “враг”, а по-скоро трябва да смята адвокатурата за “брат по (равностойно) оръжие”. Прекалено далече отиващото прилагане на системата или на практиката на допуските може да посегне по-специално върху правото на обвиняемия на защита от адвокат по собствен избор. Европейският съд е поддържал, че дори в случаи на безплатна правна помощ, когато назначават защитник, националните съдилища трябва да зачитат желанията на обвиняемия, които могат да бъдат пренебрегвани само ако това е “в интерес на правосъдието” (решението Croissant от 25 септември 1992 г.) Българската система или практика на допуските в този си вид като че ли предполага възможността на практика обвиняемият да не разполага с нито един от избраните от него адвокати. В случай, че има на разположение адвокат, отказът на съда да спре производството, за да може той да се снабди с допуск и съответно да получи достъп до относимите към делото документи, би могъл да достигне до нарушение на чл. 6, насочено срещу изброените по-горе елементи от състава му, отнасящи се както до изискването за справедлив процес, така и до принципа за равенство на средствата взети заедно: т. е. страните трябва да имат еднакъв достъп до протоколите и другите документи по делото, или поне до тези от тях, които играят роля при формирането на съдийското убеждение (например решението Vermeulen от 20 февруари 1996 г.); всяка от страните трябва да има възможност да се противопоставя на аргументите, изложени от другата (например решението Feldbrugge от 29 май 1986 г.); всички доказателства по принцип трябва се представят в присъствието на обвиняемия с оглед на възможността за оспорването им (напр. решението Barberà, Mensegué and Jarbado от 6 декември 1988). Проблеми, свързани със свидетелите и правото на справедлив процес Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.54 Mb. Сподели с приятели:
|