Доклад за съответствието на българското законодателство и практика с изискванията на



страница4/4
Дата22.03.2017
Размер0.54 Mb.
#17503
ТипДоклад
1   2   3   4


Поемни лица


Според нашето разбиране българската система на “поемни лица” е замислена, за да създаде категория свидетели, които да могат да действат като “независими и безпристрастни външни лица”, свидетелстващи за законността на [някои] следствени действия. В такъв случай българските съдилища най-напред трябва да се убедят именно в това, че поемните лица наистина са действали независимо и безпристрастно. Следва по-нататък да се отчита и принципа in dubio pro reo, т. е. всяко съмнение се тълкува в полза на обвиняемия.


От гледището на Конвенцията е очевидно, че всички доказателства трябва да се събират чрез допустими от закона средства. Доказателствата, събрани противно на нормите на самата Конвенция, каквито са например показанията, изтръгнати чрез изтезание или друго нечовешко отнасяне в нарушение на чл. 3, или доказателствата, получени чрез погазване на правото на личен живот в нарушение на чл. 8, противоречат на Конвенцията дори само на това основание. Що се отнася до допустимостта на доказателствата според вътрешното законодателство, Европейският съд се ръководи най-напред от мнението на съответния национален съд. Ако националният съд обаче застане на позицията, че може да ползва съответното доказателство, дори и ако то е събрано незаконосъобразно, от Европейския съд може да се очаква строга проверка с оглед на нарушение на принципа на справедливия процес.

Анонимните свидетели

Според действащото българско законодателство обвиняемият и неговият защитник нямат право да участват при вземането на решение от съда дали е необходимо да се скрие самоличността на даден свидетел. Обаче начинът, по който това ограничение се провежда на практика, може да доведе до някои нарушения на член 6, или на правото на справедлив процес.


Практиката на Европейския съд по този въпрос е достатъчно ясна, но същевременно и сложна и може да се обобщи както следва. Ако не е съществувала “адекватна и подходяща възможност” за обвиняемия да задава въпроси на свидетеля, присъдата не може да се основава изцяло или главно на показанията му. Практиката като че ли не оставя много място за изключения от това правило. Използването като доказателство на показания, дадени в досъдебната фаза от лице, което след това в съответствие с националния закон откаже да даде показания пред съда, само по себе си не е несъвместимо с Конвенцията. Тези показания обаче могат да доведат до присъда само при условие, че съществуват други доказателства, които ги подкрепят (решението Unterpertinger от 24 ноември 1986 г.). Същото важи за показания на свидетел, който е изчезнал и следователно не може да бъде призован да се яви пред съда (решението Artner от 28 август 1992 г.).
Същият подход е отразен в практиката, разработена от Съда, относно допустимостта на анонимните свидетели. В решението Kostovski от 20 ноември 1989 г., както и в решението Windisch от 27 септември 1990 г., Съдът е постановил, че липсата на пряка конфронтация със свидетеля не може да се поправи от възможността въпросите да се задават в писмена форма. Узнаването на самоличността на свидетелите е от решаващо значение за възможността на защитата да оспори техните показания:
Ако защитата няма представа за самоличността на лицето, което иска да разпита, тя може да бъде лишена точно от тези особености, които позволяват да се установи, че това лице е предубедено, враждебно настроено или че не може да бъде кредитирано. Свидетелските показания или други уличаващи изявления могат да бъдат съставени преднамерено като неверни, или да са просто погрешни, и защитата едва ли ще може да извади това на светло, ако й липсва информацията, позволяваща надеждността на автора им да се подложи на проверка или да се хвърли съмнение върху годността му да бъде кредитиран. Очевидни са опасностите, които подобна ситуация крие.”
Съдът е възприел в известна степен по-различна отправна точка в решението Doorson от 26 март 1996 г., според което следва да има баланс между интересите на защитата и интересите на свидетелите или жертвите, призовани да дават показания. По-нататък Съдът е взел под внимание обстоятелствата по делото и е заключил, че причините за анонимността на някои свидетели са относими [към случая] и достатъчни. Накрая Съдът е посочил, че спънките пред защитата са били задоволително неутрализирани чрез процедурите, следвани от съдебните власти. Съдът е основал този извод на няколко факта. (1)Свидетелите са били разпитвани от съдия-следовател, който е познавал самоличността им; (2) благодарение на неговия доклад националният съд е могъл да направи изводи за надеждността на свидетелите; и (3) на защитника е била дадена възможност да им задава въпроси, с изключение на такива относно тяхната самоличност.
Някои участници в дискусиите по настоящия предварителен доклад изразиха мнението, че процедурата по чл. 97а от българския НПК е в пълно съответствие с чл.6, тъй като предвижда достатъчно гаранции, че основанията за анонимността на даден свидетел са относими и адекватни. По този въпрос бихме искали да подчертаем, че практиката на Европейския съд, включително решението Doorson, цитирано по-горе, засяга не само основанията за анонимността, но и изисква пречките пред защитата да са достатъчно неутрализирани от процедурите, спазвани от съдебните власти, при което Съдът взима предвид специфичните обстоятелства по делото.
Липсата на напълно ясни указания от страна на Европейския съд вероятно е основната причина за дебата между различните участници в дискусиите за този доклад по тежкия проблем с анонимните свидетели. Въпреки това, заключението, че липсват напълно ясни указания не означава, че липсват всякакви указания. От практиката на Европейския съд може да се направи извода, че минимумът, който се изисква, е пречките пред защитата да са достатъчно неутрализирани от процедурите, спазвани от съдебните власти, при което Европейският съд взима предвид специфичните обстоятелства по делото.

Проблемът за прекратяването на наказателното производство по време на предварителното производство


Според действащото понастоящем законодателство в България, прокурорът по свое усмотрение може да прекрати наказателното производство срещу заподозряното (все още не обвинено) лице по време на предварителното производство. Производството обаче може да бъде започнато наново, отново по усмотрение на прокурора, освен ако съдът окончателно не потвърди прекратяването. Все още, парадоксално, но единственият начин, по който съдът може да стори това, е ако самото заподозряно лице (което дори вече не е такова) подаде жалба срещу прекратяването до същия съд.
Според нас, ако процесуалните действия трябва да започнат наново по усмотрение на прокурора, без да са налице например нови доказателства, тогава явно производството не е прекратено. С оглед на въпросите, които се уреждат от чл. 5 и чл. 6 на Конвенцията, съдилищата са тези, които имат, или би трябвало да имат, правомощието да вземат окончателното решение. Те следователно трябва да имат и правомощието да прекратяват дела, включително и по своя инициатива. Ако няма съответстваща система за прекратяване на делата, най-малкото е налице риск да бъде нарушено изискването за справедлив процес в разумен срок.
Няколко неотдавнашни решения на Европейския съд срещу България са илюстративни в това отношение, поради което заслужават пространно цитиране. В решението Китов от 3 април 2003 г. Съдът е посочил:
Жалбоподателят се оплаква, че двете наказателни производства срещу него са продължили твърде дълго.

Наказателното производство срещу жалбоподателя от 1993 г.
Съдът отбелязва, че разглежданият период е поне осем години и единадесет месеца, като производството по част от обвиненията е все още висящо в съдебна фаза.

Във връзка с това Съдът посочва отново, че причините за продължителността на производството трябва да се преценяват в светлината на особените за случая обстоятелства, като се имат предвид критериите, установени в практиката на Съда: сложността на случая, действията на жалбоподателя и на органите, заети със случая, както и засегнатите интереси на жалбоподателя.

(например Ziacik с/у Словакия, № 43377/98, §§ 37-46, 7 януари 2003 г., непубликувано, и Pélissier and Sassi с/у Франция [Голяма камара], № 25444/94, 25 март 1999, § 67).
Съдът приема, че производството е било от фактическа и правна сложност. Въпреки това той съсредоточава погледа си върху провала на националните власти да приключат това производство колкото може по-експедитивно.
По-специално Съдът отбелязва, че не е било провеждано никакво разследване в периода юли 1996 г. – април 1997 г., тъй като делото не е било на разположение. Това е било до известна степен резултат от забавеното придвижване на делото между различните институции. Отбелязано е, че през част от този период, между октомври 1996 г. и февруари 1997 г., делото е било пред Върховния касационен съд по повод разглеждането на жалбата на жалбоподателя срещу частичното му осъждане. Тази жалба обаче не е засягала останалата част от обвинението, която е била върната за допълнително разследване. В това отношение Съдът подчертава задължението на държавните власти да организират предаването на документите или на техни копия така, че да направят възможно приключването на производството в разумен срок.
Допълнително Съдът посочва още, че осем месеца са преминали в спор между следователя и прокурора за необходимостта от по-нататъшно разследване. Производството фактически е било замряло между ноември 1999 г. и август 2000 г.
Накрая Съдът намира, че продължителността на производството като цяло е до голяма степен последица от това, че на 23 юли 1996 г. - след отмяната на присъдата на жалбоподателя по част от обвиненията, делото е било върнато във фазата на предварителното разследване. Правителството обаче не е доказало убедително, че е било наложително производството да бъде върнато на толкова ранна фаза. Доколкото причина за това биха могли да са изискванията на вътрешното право и практика, Съдът повтаря, че упражняването на правото на всяко обвинено в извършване на престъпление лице делото му да се гледа в разумен срок по смисъла на чл. 6(1), следва да се гарантира от властите с всички подходящи средства, включително и с промяна в практиката или изменение на закона, ако е необходимо.
Съответно Съдът констатира нарушение на чл. 6(1).
Наказателното производство срещу жалбоподателя от 1995 г.
Съдът отбелязва като безспорно между страните, че производството практически е било замряло след ноември 1995 г. Спорният въпрос е бил дали забавянето е оправдано от наличието на още незавършили тогава граждански производства, относими към висящия наказателен процес.
В това отношение Съдът посочва, че предметът на тези граждански дела се е ограничавал до въпроса дали г-н С. или пощенската служба е собственик на спорния парцел. Обаче въпреки очевидната фактическа връзка с наказателното производство срещу жалбоподателя, не е било доказано, че изходът от гражданските производства би бил решаващ за подвеждането на жалбоподателя под отговорност за престъпление по служба.
В защитата си пред Съда правителството не е посочило основание в закона и практиката на националните съдилища за възможността висящите граждански дела да бъдат причина за спиране на наказателните производства. Съдът освен това отбелязва установения в българското право принцип, че е в юрисдикцията на наказателните съдилища да се произнасят по всякакви гражданскоправни въпроси, релевантни за изхода на наказателното дело.
Накрая Съдът посочва, че не е имало формално решение за спиране на наказателното производство срещу жалбоподателя. Ако властите бяха сметнали за необходимо да изчакат изхода на въпросните граждански дела, те би трябвало да разпоредят спиране на наказателното производство. Тогава жалбоподателят би могъл да обжалва разпореждането за спиране и да оспори наличието на релевантна връзка между неговия случай и гражданските производства със страна г-н С.
Следователно Съдът заключава, че наличието на визираните от правителството граждански дела, висящи, докато тече наказателният процес, не би могло да оправдае бездействието по наказателното дело.
Съответно Съдът констатира нарушение на чл. 6(1).
Донякъде по подобен начин в решението С. Х. К. от 3 април 2003 г., Съдът е посочил:
Жалбоподателят се оплаква от продължителността на наказателното производство срещу него. Той се позовава на чл. 6(1) от Конвенцията.
Съдът посочва, че периодът, който подлежи на разглеждане, се равнява най-малко на 5 години, 1 месец и 18 дни. Във връзка с това, като отбелязва, че жалбоподателят е узнал за производството срещу него на 23 август 1996 г., Съдът приема именно тази дата за начална дата, от която е налице “обвинение” по смисъла на чл. 6(1) (Corigliano с/у Италия, решение от 10 декември 1982 г., серия А, № 57, стр. 14, § 35 in fine).
Обоснованост на продължителността на наказателното производство

Съдът преценява обосноваността на продължителността на производството в светлината на особените за случая обстоятелства, като се имат предвид критериите, установени в практиката на Съда: сложността на случая, действията на жалбоподателя и на органите, заети със случая, както и засегнатите интереси на жалбоподателя по конкретното дело (Portington с/у Гърция, решение от 23 септември 1998 г., Reports of Judgments and Decisions 1998-VІ, стр. 2630, § 21 и Kudla срещу Полша [Голяма камара], 30210/96 г., § 124, ECHR 2000-ХІ).

Що се отнася до сложността на делото, Съдът намира, че въпреки че се отнася за тежко престъпление – заплаха с убийство – случаят не е от изключителна правна или фактическа сложност. Процесуалните усложнения, възникнали вследствие необходимостта от препращане на делото между различните съдилища, също не биха могли да обяснят закъснението (Styranowski с/у Полша, решение от 30 октомври 1998 г., Reports 1998-­­VІІІ, стр. 3376-77, § 51).

Съдът признава, че действията на жалбоподателя и неговите отводи на съдиите неизбежно са причинили известно забавяне.Освен това едно от заседанията по делото е трябвало да бъде отложено поради невъзможността му да се яви. Въпреки това според Съда действията на жалбоподателя не биха могли да обяснят продължителността на производството като цяло.

Накрая Съдът отбелязва, че някои интервали между заседанията са били твърде продължителни. Съдът по-нататък посочва, че след като вече е била внесла обвинителен акт в съда, прокуратурата сама е поискала делото да не бъде разглеждано от съда поради недостатъчност на събраните доказателства. Освен това производството е било практически замряло за повече от две години в периода от 6 април 1999 г., когато делото е било разпределено на помощник-следовател, до 30 юли 2001 г., когато обвинението срещу жалбоподателя е било повдигнато отново.

В светлината на тези обстоятелства Съдът намира, че действията на жалбоподателя сами по себе си не могат да оправдаят продължителността на производството. Въпреки че наистина същият би могъл да бъде отговорен за някои от забавянията в резултат на молбите му за отвод на съдии, забавянето като цяло се дължи изключително на начина, по който властите са действали по случая. Като отбелязва, че делото, което не е било от изключителна сложност, дори не е било внесено в съда повече от пет години, Съдът достига до заключението, че продължителността на производството не отговаря на изискването за "разумен срок".

Съответно Съдът констатира, че е имало нарушение на чл. 6(1).
Проблеми, засягащи малолетните и непълнолетните
Очевидно гаранциите, предвидени от Европейската конвенция за правата на човека, се прилагат и спрямо децата и непълнолетните, като трябва да се добави, че те се прилагат a fortiori, защото това са човешки същества, нуждаещи се от специална закрила. Това е отразено в чл. 5 т.1 (d) от Конвенцията, който предвижда специални мерки за закрила на непълнолетните, изразяващи се в това, че те могат да бъдат задържани само по силата на заповед издадена въз основа на закона с цел възпитателен надзор или с цел да се осигури явяването им пред предвидената от закона компетентна институция. Европейският съд изисква твърде стриктни гаранции, че задържането наистина ще обслужва постигането на възпитателни цели (решението Bouamar от 29 февруари 1988 г.). Във всеки случай на основание чл. 5(4) непълнолетните също имат право да се обърнат към съд, който да може да провери законността на ограничението на свободата им. От описанието на положението, в което се намират непълнолетните в рамките на националната правна система, представено на вниманието ни5, следва да се заключи, че системата в България не удовлетворява тези изисквания.

Правната помощ за непълнолетните, изправени пред комисиите за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните /КБППМН/*

Според нашето виждане правната помощ за непълнолетните, изправени пред комисиите за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните /КБППМН/, е забранена от българското законодателство, тъй като за тези комисии се счита, че налагат по-скоро административни/възпитателни, отколкото наказателни мерки.


Тази специфична особеност на българската правна система обаче представлява нарушение на чл.6 т.3 от Европейската конвенция. Позовавайки се на “предмета и целта на тази алинея, замислена да осигури ефективна закрила на правата на защитата”, в решението Pakelli от 25 април 1983 г. Европейският съд е посочил:

Лице, обвинено в извършването на престъпление”, което не желае да се защитава лично, трябва да има възможност за достъп до правна помощ по свой собствен избор; ако то няма достатъчно средства да плати за такава помощ, според Конвенцията той има право тя да му бъде предоставена безплатно, ако интересите на правосъдието изискват това.”



Обжалване на решенията на КБППМН

Още повече, въпреки че решението на КБППМН може да се обжалва пред съд, който заседава в едноличен състав, в някои случаи законът не осигурява възможност за обжалване пред орган на съдебната власт, а жалбата може да се отправи единствено до кмета на съответното населено място.

В тази връзка, по наше мнение , ако няма съдебен контрол върху лишаването от свобода (независимо дали се касае за непълнолетни или за други лица), това съставлява нарушение на чл. 5 от Европейската конвенция. Ако е предвиден съдебен контрол, съответните процедури трябва да удовлетворяват изискванията, произтичащи от чл. 6 от Европейската конвенция. Разпоредбите в България обаче са в нарушение на чл. 5 и чл. 6 от Европейската конвенция, тъй като в някои случаи въобще не се разрешава обжалване пред орган на съдебната власт, а в тези, които е допустим съдебен контрол, съдията няма задължение лично да изслуша непълнолетния, а процесуално представителство не се допуска.

Проблеми, свързани със забраната да се напуска страната
Съгласно действащото към момента българско законодателство в случай, че такава забрана бъде наложена на обвиняемия, тя остава в сила в продължение на цялото производство и няма процесуална възможност за пълната й отмяна. Също така не е предвидена възможност за обжалването й.
В противоречие със смисъла на тази разпоредба, трябва да посочим, че чл. 2 (2) от Протокол № 4 към Европейската конвенция предвижда, че “всеки е свободен да напуска която и да е страна, включително неговата собствена”. Ал. 3 на същия член обаче допуска властите да откажат на дадено лице това право практически на всички мислими основания, включително най-вече опазването на обществения ред и предотвратяването на престъпността. Очевидно обаче това не намалява значимостта на изискването за процес в разумен срок, което остава напълно приложимо. В това отношение препращаме към изложеното по-горе относно разумната продължителност на процеса и по-специално към цитираната там практика.
Въпросът за съдебните разноски.

На последно място се спираме на проблема, свързан със съдебните разноски и неговото тълкуване от страна на Европейския съд. Становището ни е, че съгласно българската правна система ако обвиняемият бъде признат за виновен, съдът ще разпореди той да плати съдебните разноски, адвокатските възнаграждения (включително възнагражденията, определени на служебните защитници) и възнагражденията на преводача. В някои случаи обаче това би могло да доведе до нарушение на принципите на Европейската конвенция, и по-специално на чл. 6 от нея.


Макар и Европейския съд понякога да оставя впечатление за казуистичност в практиката си по този въпрос, същината на параграфи (с) и (е) от чл. 6(3) с две думи се свежда до следното.
Ако обвиняемият няма достатъчно средства да поеме разходите за правната помощ, която се изисква в интерес на правосъдието, тя следва да му се предостави безплатно и без ограничения. Европейският съд прилага два критерия, за да установи дали по дадено дело интересите на правосъдието изискват безплатна правна помощ: тежестта на твърдяното престъпление във връзка с предвиденото от закона наказание, което обвиняемият рискува да понесе и, второ - сложността на случая. Обстоятелствата, свързани с личността на обвиняемия, се включват в рамките на последния от двата критерия. (решение Pham Hoang от 22 септември 1992 г.).

 Българският текст на доклада е подготвен и предоставен от Фондация Български адвокати за правата на човека със съгласието на Холандския институт за правата на човека (SIM). Той е включен в настоящата база данни в рамките на проект “Усъвършенстване на правораздаването в сферата на защита на правата на човека в България”, изпълнен от Фондация “БАПЧ” в периода м. ноември 2005 г. – м. август 2006 г. Отразява състоянието на законодателството и практиката към м. януари 2005 г.

1 Точно това становище, поставено на вниманието ни от българските партньори по проекта, бе оспорено в процеса на дискусиите по настоящия доклад от участващите правителствени агенти, които са категорични за наличието на широко споделяно убеждение сред представителите на българската съдебна система, че е недопустимо автоматичното налагане на задължително задържане. Ние не сме в състояние да отсъдим кое от застъпените становища е правилно и следователно ще се придържаме само към теоретичната постановка на проблема.

2 Правителственият агент, участващ в семинара, в който настоящия доклад бе финализиран, призна, че описаната в настоящия параграф ситуация би представлявала сериозно нарушение на чл. 6, при положение, че наистина се представят доказателства за реалното й съществуване. В противен случай всички твърдения за предубеденост на органите на националната съдебна власт трябва да бъдат разглеждани като неоправдани. От гледна точка на SIM трябва да подчертаем, че анализът на понятията за безпристрастност и независимост, направен в следващите параграфи, не отправя никакви подобни обвинения срещу българската съдебна власт, а по-скоро цели оценка на една теоретична ситуация, която, ако бъде осъществена на практика, би нарушила стандартите на Европейската конвенция.


3 Виж Предварителен доклад на БАПЧ за съответствието на българското законодателство и практика с европейските стандарти относно приложението на чл. 6 от Европейската конвенция (наказателноправни аспекти).

* След допълнението към Закона за защита на класифицираната информация (ДВ, бр. 55 от 2004 г.) вече не се извършва проучване за надеждност по отношение на адвокатите във връзка с конкретното дело, по което са ангажирани (бел. ред.).

4 Виж Предварителен доклад на БАПЧ за съответствието на българското законодателство и практика с европейските стандарти относно приложението на чл. 6 от Европейската конвенция (наказателноправни аспекти).

5 Виж Предварителен доклад на БАПЧ за съответствието на българското законодателство и практика с европейските стандарти относно приложението на чл. 6 от Европейската конвенция (наказателноправни аспекти).


* С допълненията към ЗБППМН (ДВ, бр. 66 от 2004 г.) основните несъотвествия със стандартите по Конвенцията, описани по-долу, са отстранени (бел. ред.).




Сподели с приятели:
1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница