Дом за медико-социални грижи за деца гр. Силистра



Дата10.02.2018
Размер62.92 Kb.
#56330

ДОМ ЗА МЕДИКО-СОЦИАЛНИ ГРИЖИ ЗА ДЕЦА - ГР.СИЛИСТРА


гр.Силистра, ул.”Серес” №4,

тел.: 086/820 523

еmаil: dmsgd_silistra@abv.bg




АУТИЗМЪТ Е ПСИХИЧНО СЪСТОЯНИЕ, А НЕ БОЛЕСТ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ДА СИ РОДИТЕЛ НА

ДЕТЕ С АУТИЗМ
В живота на всеки човек има значими събития и ситуации, които служат като граница и определят живота му като преди и след него. Това са хубави преживявания и спомените за тях носят удоволствие. За съжаление, случват се и събития, които променят по някакъв начин живота ни и то в негативна посока. Такъв е случаят и за родителите, които установяват факта, че детето им е аутист. Диагнозата смущава и стресира. Родителите не знаят как да постъпят, започват да се обвиняват, да се питат къде са сгрешили и защо точно на тях се случва. Какво ще правят оттук нататък, как ще кажат на близките, ще се променили отношението на приятелите им към тях и т.н. и т.н. Родителите се чувстват едновременно виновни, унизени и ядосани. Не знаят какво да правят, страхуват се от промяната, която неминуемо ще настъпи в тяхното ежедневие и начина им на живот. Страхът и емоциите им са много силни, но нормални, защото има силен сблъсък между очаквания и резултат. Нормално е в първите няколко дни след съобщаването на диагнозата „аутизъм”, родителите да се чувстват объркани, да отричат и да се обвиняват, а в повечето случаи да се самосъжаляват. От една страна причината е, че за тях ситуацията е нова и те не знаят как да се справят. От друга страна е фактът (който в повечето случаи е несъзнаван), че хората ще ги приемат като неуспели родители, тъй като оценката на другите е важна и играе огромна роля в нашия живот и всеки човек има нужда да бъде значим и признат. Друг е въпросът може ли всички да ни харесват, одобряват и нужно ли е това? Най-добрия вариант е да формираме поведението си на основата на потребностите, свързани със здравето и благополучието на близките ни същества, а след това да се съобразяваме с мнението и оценката на околните. За родителите на деца с аутизъм и за самото дете е най-добре, неговите родители да спрат да се притесняват какво ще кажат другите или как ще реагират, а да насочат усилията си върху това, как да се справят със ситуацията и какви действия е необходимо да предприемат, за да помогнат на най-скъпото си същество. Усилията няма да са малки. Нужна е вяра, обич, търпение, воля и последователност в действията.

Приемането и обичането на детето такова, каквото е, е една от най-важните крачки в разрешаването на проблема. Аутизмът е психично състояние, а не болест. Детето-аутист е нормално същество, което по някаква причина временно е изпаднало в състояние, в което то не говори и не осъществява контакт с другите. Отношението към него трябва да бъде като към нормално дете – да му се говори, да му се поставят задачи, да се изисква тяхното изпълнение, да му се показва с действия колко много е обичано. Това е пътят към изграждане на нарушената емоционална връзка и родителско-детска привързаност. Нужно е да се уважава неговата индивидуалност, да не се сравнява с другите деца, да усеща подкрепата и одобрението на близките си хора. Любовта, сплотеността и подкрепата в семейството са гаранция за преодоляване на състоянието, защото без всеотдайното участие на родителите и най-добрия терапевт не може да накара едно дете с аутизъм да излезе от своя свят. Но в същото време родителите се чувстват така, че все едно тяхното дете не привързано към тях, не ги обича, отхвърля ги и не иска тяхната любов и ласка, което е свързано с много болезнени преживявания.

Откакто аутизмът е разпознат като психично състояние, винаги е отделяно много внимание на междуличностните контакти и преживявания между децата с аутизъм и останалите хора. Истина е, че хората с аутизъм се държат по уникален начин с обкръжаващите ги хора и че емоционалният контакт с тях е забележимо по-различен от нормалния, но това не означава, че те изобщо нямат такъв контакт.

Ранната и главна изява на емоционален контакт е процесът на привързване и преданост. Децата установяват индивидуална привързаност помежду си и с близките членове на семейството (особено майките) от най-ранна възраст. Те реагират на липсата на тези “важни други” с тревожност и печал, а тяхното завръщане е приветствано с подновена преданост, посредством споделяне на емоционален и физически контакт (чрез докосване, прегръдки, очен контакт, общуване, игра и др.) Тази взаимозависимост е най-простия и естествен елемент на детските преживявания, начин, по който родителите се чувстат нужни, и е една от най-възнаграждаващите страни на родителството.

Следователно, неизбежно е, когато такава връзка престане да се развива съобразно очакванията, родителите и членовете на семейството да се чувстват нещастни и често пъти да изпитват чувство за вина, че те не са “достигнали”до детето, което обичат. Това е област, в която аутизмът може да има пагубно влияние върху семейния живот, и точно тук трябва да се предложат подкрепа и разбиране на родителите и близките.

Децата с аутизъм наистина изработват привързаност към тези, които се близко до тях. Проблемът е, че те изглежда правят това по уникален начин и по всяка вероятност на много повърхностно ниво. Родителите на деца с аутизъм чувстват, че тяхното дете изглежда не е привързано към тях повече, отколкото към някой непознат, или дори към неподвижен предмет. В общия случай това не е непременно истина, както може да се види от редица експерименти, които показват тревожност и нервозност сред децата с аутизъм при отделяне от техните родители (противоположно на непознат) и подобрен вътрешноличностен контакт и игра, когато се съберат отново. Децата с аутизъм наистина правят разлика между тези, които са им близки, и непознати, и те наистина имат предпочитания към членовете на семейството и любимите хора. Те може да не споделят активно преживявания с родителите си, те могат да изглеждат незаинтересовани, те могат да не търсят удобство и сигурност при своите родители. Смисълът да се чувстваш необходим, да можеш да дадеш сигурност и закрила на смутеното и объркано дете, е един от най-основните и жизнено важни елементи на родителството. Важно е родителите да не се чувстват отхвърлени и да не знаят какво да правят, когато тяхното аутистично дете не търси и не реагира на закрилата (като прегръдката) по обикновения начин. Това не е отхвърляне на човека, по-вероятно е детето да не разбира значението на закрилата, която му се предлага.

Изглежда има две страни на привързаност, които изпитват децата с аутизъм към близките си. Първата е как те са привързани, по какъв начин те изпитват такава привързаност? Втората е защо те изработват привързаност, как този процес се различава от нормалното развитие на децата?

В най-лошия случай родителите могат да чувстват, че детето ги третира повече като предмети, като част от физическия свят, които могат да имат практическо предназначение, но които не са особено важни. Дали децата с аутизъм изпитват същата привързаност към любимите си хора, както към предмети? Тревожността, която може да бъде показана от децата с аутизъм, при разделяне от родителите, може да бъде изразена под формата на разрушаване на подредбата и структурата на околната среда, но подобрената игра и общуване след събирането им предполагат, че съществуват по-особени личностни привързаности. Част от липсата на очевидна и явна привързаност към родителите и членовете на семейството може да се дължи на смущение от страна на детето. Така е защото децата с аутизъм срещат затруднеия да разберат останалите хора, какво ги мотивира, какво преминава през тяхното съзнание, какви са техните намерения и чувства. Те също могат да се затрудняват да разберат техните собствени чувства и тяхното собствено чувство за собственото “аз”. Това не означава, че те не изпитват някакъв вид емоционална връзка между тях и околните, но тъй като за тях може да е трудно да разберат тази връзка, в сравнение с това, което другите изпитват, то следователно и да я изразят по начин, който се счита за нормален.

Бебетата и децата без аутизъм бързо научават, че техните чувства и преживявания са сходни с тези на хората близко до тях. Те следователно могат да споделят тези чувства и преживявания и да изградят нормална привързаност. Детето с аутизъм може да се затруднява да разпознае своите собствени душевни състояния и чувства или тези на другите хора, или той или тя могат да се затрудняват да разберат връзката мжду собствените си преживявания и тези на другите. На по-ниско ниво те изпитват нарушение в механизмите, необходими за изразяването и споделянето на преживявания и следователно да подпомогнат взаимоотношенията (например ”споделено внимание”). Те следователно могат да нямат представа как да търсят закрила (ако те не разбират своите собствени чувства и тяхната връзка с останалите, тогава една прегръдка може да бъде безмислена или дори плашеща).

Привързаност наистина съществува. Тя просто се представя по начин, различен от нормалния. Една от причините родителите да изпитват такава травма е, защото те разчитат твърде много на поведението на тяхното дете. За едно дете с аутизъм “избухването” може да не бъде крещящо отхвърляне, но е силно изненадващо, че родителите го виждат като такова, без напълно да са наясно с основните различия, които хората с аутизъм изпитват от гледна точка на емоционалния контакт. За да се подмогне изграждавето на способност да се изпитва междуличностна привързаност, важно е да се концентрираме както върху начините, по който привързаността се изразява (“комуникация”), така и да разберем на какво тя се основава (“социално взаимодействие”).


Жизнено важно е също родителите да разберат, че тази липса на нормална привързаност по никакъв начин не отразява загубата ОТ ТЯХНА СТРАНА и че чувството за вина не винаги е задължително.








Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница