Дори, когато става дума за случай на правото и „кауза



Дата10.02.2018
Размер107.12 Kb.
ДПС – казус или кауза?
Евгения Иванова
Най-напред бих искала да уточня, че не мисля „казус” (дори, когато става дума за случай на правото) и „кауза” (особено, когато става дума за обикновена причина) като взаимно изключващи се понятия. Съединих ги със съюза „или” не, за да ги противопоставям, а защото ми се стори, че той най-точно изразява колебанията във възприемането на партията ДПС – като самовъзприемане и като възприемане от другите.

ДПС изживява своите колебания между каузите на „правата и свободите”, на „българския етнически модел” и на „обръчите от фирми”. От друга страна, няколко казуса, най-драстичният от които беше казусът „Ахмед Емин”1, поставиха под съмнение самата каузалност на тези колебания.

Възприемането от другите също се колебае: като се започне от почти консенсуса, че това е „турска” (значи – „не-наша”) партия, затова нейното участие в избори, дори съществуване трябва да се оспорва, и се стигне до рецепцията й като блюстител на либералните ценности. Докато едни политически партии настояваха за заличаването й като противоконституционна, други правеха коалиции с нея. После онези от коалициите започваха да я заличават, а предишните заличаващи я поканваха за следващата коалиция. Това, естествено, се извършваше в името на каузи. Случваха се и казуси като „депесарски шут” или „проклятие за България”, които задаваха параметрите на една изчезваща кауза и/или на замяната й с някоя следваща.

После се оказа, че ДПС „преяло с власт” и трябвало да бъде отстранено от нея в името на каузата „спасение на България”…

Не бяха много онези, които се досетиха, че „отстраняването” от властта е прието да се случва чрез избори…

А ДПС – през всичките тези години на колебания между свободи и обръчи – неизменно получаваше своите „железни” проценти от смесените региони, осигуряващи му мандат за следваща коалиция и дори за излъчване на правителство.

Първият етап от каузата „Да спасим България от ДПС” засягаше, всъщност, именно изборните практики. След множество дебати, в които „българските” партии – с малки изключения2 – бяха трогателно единодушни, в навечерието на изборите за европейски парламент през 2007 „изборния туризъм”3 беше забранен. Резултатът4 беше всенародна истерия в нощта след вота, когато за момент изглеждаше, че ДПС е на първо място в класацията за европейски парламент. Когато се разбра, че „турската партия” всъщност е чак на трето място, обществото (и самата тази партия) си отдъхнаха. Крайните резултати обаче не се различаваха особено помежду си: 21.68% за ГЕРБ, 21.41% за БСП и 20.36% за ДПС.5

Съживилото се от шока „най-много турци в европарламента!” общество се досети за друга стратегия – вторият етап от каузата „Да спасим България от ДПС”. Множество политически и неполитически организации и дори отделни личности, мотивирани от мощна каузалност, призоваха българите (а не – българските граждани) да гласуват масово, за да се размие процента на ДПС. Това, все пак, беше крачка напред към каузата на демокрацията – вместо неясно как постижимото „отстраняване” от предишните етапи…

Докато тази мощна каузалност протичаше стремглаво и в двете посоки („българските” политици всячески се стремяха да „отстранят” ДПС от властта, а ДПС правеше всякакви компромиси – включително с паметта за „възродителния” процес – за да се задържи колкото може повече в същата тази власт), се случи казусът „Ахмед Емин”.

Един човек, чието живеене беше (и продължава в голяма степен да бъде) тотално неизвестно за обществото, се превърна в звезда с умирането си. Смъртта изобрази живота му, разколебан между образите „дясната ръка на Доган” и „мъжка секретарка”, като бестселър.

Реакцията към прощалното послание на Емин, в което било съобщено, че ни чака връщане на събитията от 1985, беше изключително показателна. В случая объркването на датите (оповестената в пресата като „страшна” 1985 година се оказа всъщност 1989 - екзодуса на 350 000 турци от България, „голямата екскурзия”) дори няма значение. Ако приемем, че „страшната” е именно 1985, ще установим тоталното разминаване между онова, което помнят за тази година турците и ДПС, и онова, което искат да помнят немалко от останалите политически партии, вменявайки своята памет на цялото общество. „Страшното” за турците е самият „възродителен” процес, за който те никога не обвиниха българите, а само БКП и Държавна сигурност. „Страшното” за една (не зная колко голяма) част от обществото са атентатите (на гара Буново, в Сливен, в Пловдив), извършени от турците, макар че – според някои хипотези – и зад тези атентати все повече се провижда Държавна сигурност.

Двете памети за „страшното” не само се разминават. Те са, в някаква степен, противостоящи. Казвам „в някаква степен”, защото на турците ще им трябва известно време, изпълнено с напрежение и заплахи, за да привидят в „БКП и Държавна сигурност” „всички българи”. Някои от българите, в това отношение, са „готови” – те и сега привиждат в „страшното” просто „турците”. Не са много казусите, в които бива употребявано диференциращото понятие „турски екстремисти”.

ДПС може изключително да сгъсти това време на напрежение и заплахи. Легендата за „чудовищен сценарий”, който ще „върне страшното” (било то през 1985 или през 1989), може допълнително да консолидира и без това стройния електорат – срещу потенциална възможност за излизане от капсулата, в която го затваря не толкова самото Движение, колкото неизживеният и след четвърт век страх. (Друг е въпросът, че ДПС майсторски се възползва от този страх.)

Наистина, след 20 години демокрация и особено – след приемането на България в НАТО и ЕС – страховете намаляват. Но не са изчезнали.

„Сега едва ли ще тръгне някой да ни прекръщава, времената са други, но не се знае в бъдеще дали времената няма пак да се променят – казва човек от Девинско. – Тук, в нашия район (имат се предвид Балканите – В.Т.) винаги трябва да си нащрек. Ние всичките… дето населяваме тъдява, не можеш да ни предвидиш. Знае ли се утре какво може да стане – дали на някой няма да му щръкне пак да ни прави българи. Та затова, какъвто и да е Доган и ДПС-то, на нас те ни трябват. Трябва някой да ни организира, да ни сплотява, щото сред нашите има прости и алчни, дето за пари или от щуратлък ще забравят какви са. Та затова трябва да си има кой да ги води, та да не кривнат от пътя.” (по Тепавичаров 2008:321)

Епизодичните, най-често битово мотивирани (кариера извън структурите на ДПС, работа в чужбина) „криввания от пътя” се преодоляват не много трудно: организират се обучения за работа по проекти, в самата партийна централа са назначени специалисти, подготвящи проекти за усвояване на европейските фондове, образованието на младите и кадърни активисти се заплаща с партийни пари и т.н. Случвало ми се е – в Благоевград и в Кърджали – да ставам свидетел на изключителната последователност, с която ДПС провежда подготвителни курсове за работа с проекти, масово посещавани от млади хора. На курсовете, организирани от областните администрации по същото време, се явяваха по няколко души…

Периодическите политически „криввания” така и не успяваха да предизвикат сериозни сътресения, да не говорим за разцепление. Най-мощното сред тях – НДПС на Гюнер Тахир (наричат го още „не-ДПС) – се върна обратно в партията-майка, а за останалите вече никой не си спомня.

Казусът „Емин” обаче твърде се различаваше от „кривванията” и на битовия, и на политическия кариеризъм. Граничещият с нелепостта трагизъм на загадъчната му гибел из основи разтърси не само ДПС-елита, но и дисциплинирания електорат. Трагизмът се случи в дома (на партията или на лидера – не е толкова съществено), в сърцевината на самата кастовост, затова беше очертан с особена символика. Това вече не беше „кривване”, а пропадане, близко до сгромолясването. Трагичната символика беше зададена не от медийните упражнения на битовите и политическите кариеристи, а от сриването на самата каузалност.

„Но се притеснявам, че някои процеси вече са тръгнали. И това е страшното. Още не го съзнаваме” - казва Доган в интервю за „Труд” след десет дни мълчание.

Това е - „страшното” е тръгнало. Изобретена е кауза.

"Тази анти-ДПС и антитурска кампания, разните мафиотски структури, които стягат редиците срещу нас...Трябва да успокояваме електората…" (Доган… 2008)

Задаването на „страшното”, очевидно, не може да успокои никого. Разтърсеният из основи електорат не се нуждае от успокоение, а от кауза. Успокоението не може да консолидира, да мобилизира. Каузата – да.

Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, множество партии и организации се втурнаха да помагат на новата спасителна кауза, изобретена от ДПС.

Първенството дори не принадлежеше на „Атака”, която запази твърде необяснимо мълчание по казуса „Емин”. Националистическата риторика просто беше иззета от арсенала на „Атака” за системна употреба от други политически партии. Жадните за електорални струпвания български политици, очевидно, не разбраха, че успехът на Волен Сидеров се дължеше в по-голяма степен на анти-елитистките му декларации, отколкото на национализма.6 И започнаха да се упражняват в „анти-ДПС” говорене – без да имат нещо против, ако това говорене се привижда от електората и като „анти-турско”…

Към традиционно несъгласните с присъствието на ДПС в българския политически живот ДСБ на Иван Костов7 и ВМРО на Красимир Каракачанов след казуса „Емин” мощно се присъедини Бойко Борисов. Именно той пространно разясни на обществото как ДПС ще „върне” „страшната” 1985 с атентатите. Съобщи още, че „шансът на ДПС да остане във властта е етническа дестабилизация”. После се опита да обясни, че е бил подведен с изтекла в пресата "информация" от предсмъртното писмо на Ахмед Емин и не много ясно обобщи, че е станала грешка с годината. Самата грешка пък нарече „престъпление с общественото мнение”...

След това заяви, че „възродителният” процес бил прекрасна идея, но осъществяването му не било на ниво.8 И който се чувства турчин, „да си отиде в Турция”. Преброи джамиите, построени в последните 20 години, и застана зад каузата, че „в България има български граждани”, която не съм чувала някой да е оспорвал… (Бойко… 2008)

А президентът Първанов, предложен за първия си депутатски мандат в Кърджали от Общонародния комитет за защита на националните интереси9, възрази:

“Възродителният процес не е просто сгрешен в механизмите си на провеждане, не е верен в целите си, както твърди Борисов. Целите на Възродителния процес са създаване на етнически хомогенна нация. Ако Борисов смята, че това е задача за демократичното развитие на България, трябва да го обоснове.” (Бойко… 2008)

Разбира се, Първанов трябваше да защити коалиционните си партньори, с помощта на чиито гласове беше избран два пъти. И на чиито гласове ще разчита в бъдеще. Друг е въпросът доколко това изказване е реално убеждение, доколко – задължителен реверанс. От 90-те години на ХХ век измина немалко време. Сигурно не е невъзможно – в името на каузата – да промениш убежденията си и диаметрално.

Каузата?


Другият коалиционен партньор – НДСВ - обаче изрази съмнение в предвещания от Доган „мащабен опит за разгаряне на етнически конфликт".

А самият министър на вътрешните работи Михаил Миков се оплака, че някои политици и политически сили са "прекалили" и са отворили отново забравената в България дискусия за етническото противопоставяне. "За съжаление – каза той - миналата седмица в медиите прозвучаха най-странни и чудовищни сценарии, тълкувания, версии." Упражненията върху самоубийството на Емин надминали, според него, "нормалното използване на такива случаи в политиката". (Интервю… 2008)


Оказа се, че имало и степен на „нормално използване”…

В името на каква ли кауза?


. . .

И така:


Казусът „Ахмед Емин” възбуди не една кауза.

„Турската” партия ДПС привидя в него възможност за поредната мобилизация на електората – съвсем в духа на Шариата, който разрешава обявяване на джихад само при външна заплаха, надвиснала над правоверните. Именно срещу заплахата (в случая – от нов „възродителен” процес или ново изселване) въстават хилядите шехиди (мъченици) и тръгват на свещен поход за спасението на вярата и рода.

Това би трябвало да е кауза.

Или – „нормално използване” на казуса в политиката?

Повечето от „българските” партии привидяха в този казус възможност да „спасят България от ДПС”. В тяхната риторика също беше ясно артикулирана заплахата – от атентати, от обръчи, от етническо напрежение, с което винаги се заиграва някой друг, дори – от турско робство… Свещеният поход за спасение на отечеството трябваше да отстрани ДПС от властта – независимо с какви средства.

Това също би могло да е кауза.

Или – „нормално използване” на казуса в политиката?

С изобретяването на заплахата ДПС би могло да върне колебаещото се мъждене на политическия си образ от обръчите към правата и свободите. Да се впише в ореола на спасител, или - в най-лошия случай – на някого, който „организира и сплотява”, защото това иска електоратът му.

И това би могло да е кауза.

Или – „нормално използване” на казуса в политиката?

С изобретяването на заплахата „българските”, състезаващи се за „по-български” и „най-български”, партии биха могли най-сетне да разконспирират врага и да спасят отечеството, като – в най-лошия случай – отнемат малко от електората на „Атака”.

Дори това би могло да е кауза.

Или – „нормално използване” на казуса в политиката?

Колкото по-дълго тече „нормалното използване”, толкова повече се размива самата каузалност на политическия живот.

Колкото повече ДПС изглежда като отдалечаващо се от каузата на правата и свободите, толкова повече анти-ДПС риториката става свещена кауза на останалите.

И обратно – колкото повече „българските”, „по-българските” и „най-българските” партии търчат да спасяват отечеството, толкова повече „турската” партия изработва от каузата си капсула.

Такава, може би, е каузата - да бъдеш политик в България?

Или и това е казус?



Бойко Борисов одобри целите на Възродителния процес. Първанов го упрекна в "сериозен гаф" и призова да се извини, Mediapool, 31 Октомври 2008

Доган реди пъзела с Емин в чудовищен сценарий, News.dir.bg, 29 октомври 2008

Иванова, Е., Мнозинство от невинни прецакани българи, В: Страх и жажда за възмездие. Обобщени резултати от теренното изследване “Избирателя на “Атака”: опит за портрет”, Студии на департамент “Политически науки”, Нов български университет, 2007

Интервю на Доган ”взриви” държавата, News.dir.bg, 29 октомври 2008

Рот, Ю., Доган е много опасен, а ТИМ са новата мафия, News.dir.bg, 12 ноември 2008

Стоянов, В., Турското население в България между полюсите на етническата политика, С., 1998

Тепавичаров, В., Съхраняването на етно-конфесионалната идентичност като водеща политическа ориентация при турците в България след 1989, В: Етнически и културни пространства на Балканите. Сборник в чест на проф. Цветана Георгиева, т. ІІ – Съвременност – етноложки дискурси, С., 2008

2010


1 Ахмед Емин, чийто статус се колебаеше между „дясната ръка на Доган” и „мъжка секретарка”, се самоуби на 17.10.2008 в „сараите” на Доган – обиталище със също неясен статус – дом на партията или дом на лидера. Самоубийството отприщи множество „сценарии” и легендарни конструкции, които занимаваха обществото около четиринадесет дни. На 27 януари 2009 делото „Ахмед Емин” приключи с констатацията „самоубийство”, а няколко дни по-късно беше обявено, че следствието е удължено до месец май.

2 Друг е въпросът от какво бяха продиктувани позициите на изключенията – от зачитане на човешките права, или от коалиционни сметки.

3 Припомням, че туристическата терминология съпътства българските турци отдавна: принудителното изселване на 350 000 души през 1989 беше наречено „голямата екскурзия”…

4 Също в навечерието на тези избори се разрази и скандалът „Батак” (цялата държавна власт срещу един научен проект), чрез който иначе толерантната към изборния туризъм БСП даде своя могъщ принос за каузата „Да спасим България от ДПС”.

5 И до днес не мога да се отърся от подозрението, че ДПС „подари” от гласовете си, за да не се окаже печелившия играч. Основание за това подозрение ми дават резултатите от някои специфични райони (помашки села в Западните Родопи, например), където винаги се е гласувало твърдо за ДПС, а само на тези избори внезапно се появи компактен вот за БСП.

6 За повече подробности около електоралната мотивация към „Атака” вж. Иванова 2007.

7 "Крайно време е ДПС да престане да държи българските турци в етническо гето - заяви зам. председателят на ДСБ Екатерина Михайлова. - Вече 20 години ДПС има едно и също поведение – плаши с етническата карта.” (Интервю… 2008)

В демонизиране на ДПС се упражни и вездесъщият Юрген Рот, който заяви, че „Доган е много опасен”. (Рот 2008)



8 Човек просто се изкушава да си мисли, че неговото изпълнение – когато дойде на власт – вероятно ще бъде брилянтно…

9 ОКЗНИ обедини активни „възродители”. Това бяха хората, организирали яростните националистически митинги в началото на 1990, финансирани от ГК на БКП и ОФ (вж. Стоянов 1998:221). Това бяха хората, отричащи правото на съществуване на „противоконституционната” партия ДПС. Техните депутати по-късно станаха част от парламентарната група на БСП.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница