ГЛАВА Х: СВИДЕТЕЛСТВАТА НА РАННИТЕ ЕЗИЧЕСКИ ПИСАТЕЛИ

ГЛАВА Х: СВИДЕТЕЛСТВАТА НА РАННИТЕ ЕЗИЧЕСКИ ПИСАТЕЛИ 

Толкова можем да кажем, що се отнася до информацията на ранните юдейски писания; а сега нека се обърнем към езическите.

Първият езически автор, който ни интересува, е един, който носи името Талус, написал около 52 г. след Христа съчинение, което проследява историята на Гърция и нейните отношения с Азия от Троянската война до негово време. Той е бил отъждествяван с един самарянин със същото име, споменат от Йосиф (“Древности”, XVIII, 6, 4), който бил свободен роб на император Тиберий. Юлий Африкан един християнски писател (около 221 г. след Христа), който познавал писанията на Талус, казва по повод на тъмнината, която паднала над земята при разпятието на Христа: “Талус обяснява в третата книга на своите истории тази тъмнина като слънчево затъмнение както ми се струва неразумно (неразумно, разбира се, защото едно слънчево затъмнение не би могло да стане по време на пълнолуние, а когато Христос е умрял, е бил периодът на пасхалното пълнолуние).1

От това сведение на Юлий Африкан се заключава: а) че евангелската традиция или поне традиционният разказ за страданието е бил известен в Рим в нехристиянските среди към средата на I в.; б) че враговете на християнството са се опитвали да отрекат тази нехристиянска традиция, давайки натуралистично тълкувание на фактите, които тя е представлявала.

Но писанията на Талус са изчезнали; ние ги знаем само по фрагменти, цитирани от по-късни автори. Освен от него няма сигурно сведение за християнството в нито едно налично езическо писание от I век. Наистина, в Британския музей има един интересен ръкопис, запазил текста на едно писмо, написано малко по-късно от 73 г. след Христа, но кога не можем да бъдем сигурни. Това писмо било изпратено от един сириец на име Мара Бар-Серапион до неговия син Серапион. Мара Бар-Серапион бил по това време в затвора, но той писал, за да окуражи сина си в търсенето на мъдростта, и посочил, че онези, които преследвали мъдрите мъже, били застигани от нещастие. Той посочил като пример смъртта на Сократ, Питагор и Христос:

“Каква облага спечелиха атиняните от това, че подхвърлиха Сократ на смърт? Като присъда за престъплението им върху тях се стовариха глад и чума. Каква облага спечелиха хората от Самос от изгарянето на Питагор? За един миг страната им бе покрита с пясък. Каква облага спечелиха юдеите от екзекуцията на своя мъдър Цар? Веднага след това царството им бе унищожено. Бог отмъсти справедливо за тези трима мъдри мъже: атиняните измряха от глад; самосци бяха връхлетени от морето; юдеите, съсипани и прогонени от страната си, живеят напълно разпръснати. Но Сократ не умря напразно; той продължи да живее в учението на Платон. Питагор не умря напразно; той продължи да живее в статуята на Хера. Нито мъдрият Цар бе умрял напразно. Той продължи да живее в учението, което бе дал.”

Този писател едва ли е бил християнин, защото иначе би казал, че Христос е продължил да живее, като е бил възкресен от мъртвите. По-скоро той е бил езически философ, който вървял по път, станал обичаен по-късно за всички ­ поставяне Христа на една обща плоскост с великите мъдреци на древността.

Причината за малкото сведения за християнството в класическата литература от I век може лесно да се открие. От позицията на имперският Рим християнството през първите 100 години на своето съществуване е било едно съмнително, непочтено, простонародно ориенталско суеверие и ако то въобще би намерило място в официалните сведения, те биха били по всяка вероятност полицейски доклади, които (заедно с много други документи от I век, които бихме искали да видим) са изчезнали.2

Юстин и Тертулиан3 смятали, че сведението за цензуса в Лука 2:1, включително и регистрацията на Йосиф и Мария, биха могли да се намерят в официалните архиви за управлението на Август и насочвали към тези архиви онези свои читатели, които са искали да се уверят във фактите на Господното рождение. Това не трябва да означава, че самите те са се занимавали с архивите, но просто са били напълно сигурни, че в тях са се съхранявали такива сведения.

Бихме искали да разберем дали Пилат е изпратил до Рим някакъв доклад за осъждането и екзекуцията на Исуса и ако е изпратил, какво е съдържал. Но не е сигурно дали наистина е имало доклад; ако пък е имало, той е изчезнал безследно.

Разбира се, някои древни автори са смятали, че Пилат наистина е изпратил такъв доклад, но никой не показва, че е разполагал с действително сведение за това. Около 150 г. Юстин Мъченик, адресирайки своята “Защита на християнството до император Антоний Пий, му споменал за доклада на Пилат, който Юстин предполагал, че трябва да се е пазел в императорските архиви. “Но думите “те пронизаха ръцете и нозете ми” ­ казва той са описание на пироните, с които били прободени Неговите ръце и нозе на кръста; и след като бил разпнат, онези, които Го разпнали, хвърлили жребий за дрехите Му и ги поделили помежду си; а че това е било така, можете да научите от “Деянията”, които били написани при Понтий Пилат”.4 По-късно той казва: “А че Той е извършвал тези чудеса, можете лесно да се уверите от “Деянията” на Понтий Пилат”.5

После Тертулиан, великият юрист-богослов от Картаген, адресирайки своята “Защита на християнството” до римските власти в провинция Африка около 197 г, казва: “Тиберий, по чието време името “християнин” се появило за пръв път на света, представил пред Сената вести от Сирия Палестина, които му разкрили истината за божеството, изявено там, и подкрепил движението със собствения си глас. Сенатът отхвърлил това, защото не бил дал одобрение за това. Кесарят държал на мнението си и заплашил, че ще надвисне опасност над обвинителите на християните”.6 Несъмнено би било приятно да повярваме на тази история на Тертулиан, която той очевидно е приемал за вярна; но един разказ, който е така невероятен и несъвместим с онова, което знаем за Тиберий, предаден почти 170 г. след събитието, не може да се препоръча на преценката на историка.

Когато влиянието на християнството нараствало бързо в империята, един от последните езически императори Максимин II ­  се опитал две години преди Миланския едикт да дискредитира християнството, като публикувал съчинение, в което твърди, че “Деяния на Пилат”, представят произхода на християнството в лоша светлина. Тези “Деяния”, които изобилствали на оскърбителни твърдения за Исуса, трябвало да се четат и учат наизуст от учениците. Те били очевидно скалъпени, както посочвал историкът Евсевий по онова време;7 между другите неща, тяхната датировка била съвсем погрешна, тъй като те поставяли смъртта на Исуса в седмата година на Тиберий (20 г. след Христа), докато свидетелството на Йосиф8 е ясно, че Пилат не е станал прокуратор на Юдея до дванадесетата година на Тиберий (да не споменаваме свидетелството на Лука 3:1, според което Йоан Кръстител е започнал да проповядва през петнадесетата година на Тиберий). Ние не знаем в подробности какво са съдържали тези т. нар. “Деяния”, понеже те са били унищожени след укрепването на Константин върху престола; можем да предполагаме, че са имали някаква връзка с “Толедот Йешу” ­ една компилация с анти-християнска насоченост, популярна сред някои юдейски кръгове в Средновековието.9

По-късно, през IV век, се появили други скалъпени “Деяния на Пилат”, този път от християнска страна, но също така неавтентични като “Деянията” на Максимин, които трябвало, може би, да се противопоставят на последните. Те все още съществуват и съдържат мними спомени за съда, страданията и възкресението на Христа, написани уж от Никодим и запазени при Пилат. (Те са известни още като “Евангелието на Никодим”.) Един превод от тях е предоставен от М. Р. Джеймс в неговия “Апокрифен Нов Завет”, с. 94 и сл.; те представляват интерес за литературата, който не ни засяга тук.

Най-великият историк от времето на империята бил Корнелий Тацит, роден между 52 и 54 г. след Христа, който е написал историята на Рим при императорите. Бидейки на 60-годишна възраст, когато написал историята за управлението на Перон (54-68 г. след Христа), той описал големия пожар, унищожил Рим през 64 г. след Христа, и разказал как навсякъде се носел слух, че Нерон е предизвикал пожара, за да си спечели по-голяма слава, като преустрои града. Историкът продължава:

“Затова, за да потуши слуха, Нерон заменил като обвиянеми и наказал с най-изтънчена жестокост една група хора, мразени заради техните пороци, които тълпата наричала християни. Христос, от когото те получили името си, бил екзекутиран по присъда на прокуратора Понтий Пилат, когато Тиберий бил император; и гибелното суеверие било възпряно за късо време, за да избухне наново не само в Юдея родното място на тази напаст,  но в самия Рим, където се събират всички ужасни и срамни неща в света и намират прием.10

Това сведение не поразява слушателя като информация, която е изведена от християнски извори, нито от юдейски такива, защото последните не биха се отнесли към Исуса като към Христос. За езичника Тацит Христос е бил просто собствено име; за юдеите, както и за първите християни, то не е било име, а титла гръцкият еквивалент на семитското “Месия” (“Помазаник”). Християните Го наричали Христос, защото вярвали, че е обещаният Месия; юдеите, които не вярвали това, не биха Му дали тази почетна титла. Тацит заемал такъв пост, щото имал достъп до наличната официална информация; той бил зет на Юлий Агрикола, който бил управител на Британия от 80 до 84 г. след Христа. Ако Пилат действително е пратил доклад до Рим, най-вероятно е Тацит да е знаел за него, защото имал предимство пред повечето писатели; но неговият език е твърде обобщаващ, за да направи сигурно подобно сведение. Струва си обаче да отбележим едно нещо: извън юдейските и християнските писатели, Тацит е единственият древен автор, който споменава Пилат. Това може да бъде счетено като една от ирониите на историята, че Пилат бива споменат от римски историк единствено във връзка с ролята, която е играл при екзекуцията на Исуса!11

Големият пожар на Рим се споменава от Светоний, който описал живота на първите 12 Цезари от Юлий Цезар нататък (около 120 г. след Христа). В “Живота на Нерон” (XVI, 2) той казва:

“Наложено бе наказание на християните ­ една група хора, отдали се на ново и вредно суеверие.”

Вероятно друго сведение за християнството се среща в неговото съчинение “Животът на Клавдий” (XXV, 4), за когото той казва:

“Тъй като юдеите вършеха постоянни смущения чрез подстрекателството на Хрестус, той ги изпъди от Рим.

Не е сигурно кой е бил този Хрестус; но е твърде вероятно вълнението сред римските юдеи по онова време да се е дължало на навлизането на християнството в юдейските кръгове в Рим и Светоний, след като намерил някакъв доклад за юдейски вълнения около някой си Хрестус (един вариант на писане името Христос в езическите кръгове), заключил погрешно, че това лице е било всъщност в Рим по времето на Клавдий. Каквато и да е истината, това твърдение има друга претенция, която ни интересува, защото четем в Деяния 18:1 и сл., че когато Павел дошъл в Коринт (вероятно през 50 г. след Христа), той намерил там един мъж на име Акила с жена си Присцила (или: Приска ­ бел. пр.), дошли наскоро от Рим, защото Клавдий бил заповядал всички юдеи да напуснат Рим. Това семейство е играело определена роля в ранната християнска история; възможно е те да са били едни от основателите на църквата в Рим.

Още една връзка между “Живота на Клавдий” от Светоний и “Деянията” е твърдението на първия извор (XVIII, 2), че Клавдиевото управление е било отбелязано с “постоянни безплодни сезони, които ни напомнят за пророчеството на Агав, “че щеше да настане голям глад по цялата вселена; какъвто и стана в дните на Клавдия”.

През 112 г. след Христа К. Плиний Секунд (Плиний Млади), управител на Витиния в Мала Азия, написал писмо до император Траян, молейки го за съвет как да постъпва с обезпокояващата секта на християните, които били смущаващо многобройни в неговата провинция. Според свидетелството, което той събрал, след като изпитал някои от тях, подлагайки ги на мъчение, “те имали навика да се срещат на определен ден преди зазоряване, когато пеели химни на Христа като Бог и се обвързвали с тържествена клетва (sacra-mentum) да не извършват никакво нечестиво дело, но да се въздържат от всякаква измама, кражба и блудство, никога да не нарушават своята дума; след което било техен обичай да се разделят и после да се срещат, за да се хранят с храна от обикновен, безвреден вид.”12

Каквото и да се мисли за свидетелствата на ранните юдейски и езически писатели, както бе обобщено в тази и предходните глави, те поне установяват за онези, които отхвърлят свидетелството на християнските писания, историческия образ на Самия Исус. Някои писатели може да си играят с представата за “мита-Христос”, но те не се основават на исторически свидетелства. Историчността на Христа е аксиоматична за непредубедения историк, както историчността на Юлий Цезар. Хората, които разпространяват теориите за “мита-Христос”, не са историци.

Най-ранните разпространители на християнството приветствували цялостното изследване на писмените свидетелства за тяхната проповед. Събитията, които те прогласявали, не били извършени тайно, както Павел казва на цар Агрипа, и можели да понесат всяка светлина, която би била хвърлена върху тях. Духът на тези ранни християни трябвало да оживи техните съвременници. Защото чрез запознанство със съответното свидетелство те не само че могат да го предадат на всеки, който ги запита за причината на тяхната надежда, но самите те, подобно на Теофил, ще знаят по-точно колко сигурна е основата на вярата, на която са били научени.
1 В “Деянията на Пилат” (XI, 2) от IV в. се дава подобно обяснение от юдеите.

2 “Чуждото суеверие”, поради което според Т а ц и т (“Летописи”, XIII, 32) ­ Помпония Грецина, жената на Авъл Плавтий, покорител на Британия, била осъдена през 57 г. след Христа, било вероятно християнството. Също християнството ще да е било престъплението, поради което император Домициан предал на екзекуция своя братовчед Флавий Клеменс, а съпругата му Флавия Домицила изпратил в изгнание през 95 г. след Христа. (С в e т о н и й, “Животът на Домициан”, XV, 1; Д и о н   К а с и й,  “История”, LXVII, 14). Ако обвиняемите били твърде високопоставени хора, полицейските доклади ставали съставна част на историята. Предположението, че Помпония и Флавия Домицила са били християнки, се подкрепя от свидетелствата на ранно-християнските гробници в Рим. Срв. Ф. Ф. Б р ю с, “Усилващият се пламък”, с. 137 и сл.; 162 и сл.

3 Ю с т и н, “Апология”, I, 34; Т е р т у л и а н, “Прот. Марк.”, IV, 7, 19.

4 “Апология”, I, 35.

5 “Апология”, I, 48.

6 “Апология”, V, 2.

7 Е в с е в и й, “Църковна история”, I, 9.

8 “Древности”, XVIII, 2, 2.

9 Срв. К л а у з н е р, “Исус от Назарет”, с. 47 и сл.

10 “Летописи”. XV, 44.

11 Има едно сведение за християнството в един фрагмент, който е вероятно от “Историите” на Т а ц и т, разглеждаш изгарянето на Ерусалимския храм през 70 г., запазен от С у л п и ц и й  С е в е р (“Лет.”, II. 30, 6).

12 “Писма”, Х, 96. Последните думи на цитата загатват за обвинение в ритуално убийство, което се приписвало в древността на юдеите (срв. Й о с и ф  Ф л а в и й, “Против Апион”, II, 8) и християни (срв. Т е р т у л и а н. “Апология”, 7 и сл.).