ГЛАВА II: НОВОЗАВЕТНИТЕ ДОКУМЕНТИ: ДАТИРАНЕ И ЗАСВИДЕТЕЛСТВАНЕ

ГЛАВА II: НОВОЗАВЕТНИТЕ ДОКУМЕНТИ: ДАТИРАНЕ И ЗАСВИДЕТЕЛСТВАНЕ

1.   Какво   представляват   Новозаветни ръкописи?

Новият Завет, какъвто го познаваме, се състои от 27 кратки ръкописа, наричани обикновено “книги”, от които първите пет са исторически по характер и затова представляват обект на особен интерес на настоящето ни изследване. Четири от тях наричаме Евангелия, защото всяка една от тях предава “евангелието”1 ­ Благата вест, че Бог се е открил в Исуса Христа за изкуплението на човечеството. И четирите представят учението и делата на Христа, но едва ли могат да бъдат наречени биографии в съвременния смисъл на думата, тъй като се занимават изключително с последните две или три години от Неговия живот и отделят много повече (на пръв поглед) място на седмицата, предшестваща смъртта Му. Те нямат за цел да бъдат “животоописания” на Христа, а по-скоро представляват определени гледни точки и от самото начало са предназначени за различни групи от хора ­ Благата вест за Него. Поради редица общи черти първите три Евангелия (според Матей, Марко и Лука) се наричат “Синоптически евангелия” (вижте гл. IV).

Петото историческо писание ­ “Деянията на Апостолите” ­ е всъщност продължение на третото Евангелие, писано от същия автор ­ Лука, лекарят и другарят на апостол Павел. То ни дава сведения за възхода на християнство след възкресението и възнесението на Христа,  както и за неговото разпространение на запад от Палестина към Рим в продължение на около 30 години след Разпятието. От останалите писания 21 са писма (послания). Тринадесет от тях носят името на Павел, като 9 от тях са адресирани към църкви2, а 4 ­ към отделни лица.3 Друго едно писмо, Посланието към евреите, е анонимно, но отрано е било свързано с Павловите послания и за това често е било приписвано на Павел. Може би е било написано малко преди 70 г. сл.Хр. за някое общество от юдео-християни в Италия. От останалите писма едно носи името на Яков, вероятно брата Господен; едно ­ на Юда, който се нарича брат на Яков; две ­ на Петър; има три, които не носят име, но поради очевидните си тежнения към четвъртото Евангелие са известни от най-ранно време като Посланията на Йоан. Последната книга е Апокалипсисът или книгата “Откровение”4. Тя принадлежи към литературен жанр, който, колкото и странен да е за нашия разсъдък, е бил добре познат за онова време в юдейските и християнски кръгове, а именно: апокалиптичния5. Откровението започва със седем обобщителни писма, адресирани към седем църкви в провинция Азия. Авторът, на име Йоан, е бил по това време заточен на о. Патмос в Егейското море и описва серия от видения, които символично представят триумфа на Христа в Неговите страдания и страданията на Неговите люде, попаднали в ръцете на Неговите и техните врагове. Книгата е била написана по времето на Флавиевите императори (69-96г.), за да насърчи християните в тяхното утеснение, уверявайки ги, че въпреки очевидните несгоди, с които трябва да се сблъскват, тяхната победа е сигурна; Исус, а не Цезар, е надарен от Всемогъщия Бог с управлението на света.

От тези 27 книги засега ще се занимаем главно с първите 5, които са предадени в повествувателна форма, въпреки, че останалите ­ особено Посланията на Павел ­ са от значение за нашите цели дотолкова, доколкото съдържат исторически алюзии или хвърлят по някакъв начин светлина на Евангелията и Деянията.
2. Каква е датировката на тези документи?

Разпятието на Христа е станало, както обикновено се приема, около 30 г. сл.Хр. Според Лука 3:1 дейността на Йоан Кръстител, предшестваща непосредствено общественото служение на нашия Господ, се датира “в петнадесетата година на царуването на Тиберия6 Кесаря”. Тиберий станал император през месец август 14 г. сл.Хр. и според метода на изчисление, използван в Сирия възприет от Лука, неговата петнадесета година ще да е започнала през месец септември или октомври, 27 г. сл.Хр.7. Четвъртото Евангелие споменава за три Пасхи след това8; третата Пасха след тази дата би трябвало да бъде Пасхата през 30 г. сл.Хр., по време на която (по други съображения) ще да е станало Разпятието. От други източници знаем също, че Пилат е бил римски управител на Юдея, Ирод Агрипа е бил тетрарх на Галилея, а Кайяфа е бил юдейски първосвещеник9.

Новият Завет е бил завършен (или завършен по същество) около 100 г., като болшинството писания са съществували 20-40 години преди това. Днес повечето съвременни учени фиксират датите на четирите Евангелия, както следва: Матей ­ около 85-90 г.; Марко ­ около 65 г.; Лука ­ около 80-85 г.; Йоан ­ около 90-100 г.10 Аз съм склонен да приема една по-ранна датировка на първите три Евангелия, а именно: Марко ­ малко след 60 г.; Лука ­ между 60 и 70 г.; Матей ­ малко след 70 г. Критерият, който има особена тежест за мен, е отношението, което имат тези писания към разрушението на Ерусалим и храма му през 70 г. сл.Хр. от римляните. Моят възглед по този въпрос е, че Евангелията от Марко и Лука са били написани преди това събитие, а от Матей ­ не много след него.

Но дори и с тези по-късни дати ситуацията е насърчителна от историческа гледна точка, защото първите три Евангелия са били написани по време, когато е имало много живи свидетели, които биха си спомнили нещата, казани и извършени от Исуса, а някои може би са били още живи, когато е било написано четвъртото Евангелие. Ако може да заключим, че авторите на Евангелията са използвали информационни източници от по-ранна дата, то ситуацията ще стане още по-насърчителна. Но едно по-подробно изследване на Евангелията ще имаме в някоя от следващите глави.

Датата на написване Деянията ще зависи от датата, с която свързваме третото Евангелие, защото и двете писания са части на едно историческо съчинение, като втората част ще да е била написана скоро след първата. Има силни аргументи за датиране на това двусъставно съчинение не много късно след двегодишното затваряне на Павел в Рим (60-62 г. сл.Хр.)11. Някои учени обаче считат, че “първият трактат”, на който Деянията са представлявали първоначално продължение, не е било сегашното Евангелие от Лука, а по-ранно съчинение, наричано понякога “Прото-Лука”. Това им дава възможност да датират Деянията някъде около 60-те години, поддържайки, че Евангелието от Лука в окончателната си форма се е появило по-късно12.

Датите на тринайсетте Павлови послания могат да бъдат фиксирани отчасти по вътрешни и отчасти по външни свидетелства. Отмина времето, когато се отричаше въобще автентичността на тези писма. Днес има живи още някои автори, които отричат Ефесяните; единици отричат II Солунци; повече са онези, които отричат, че Пастирските послания (I и II Тимотей и Тит) са дошли в настоящата си форма от ръката на Павел13. Аз приемам всички за Павлови, но останалите 8 писма са сами по себе си достатъчни за нашата цел, затова именно от тях са изведени главните аргументи в нашата глава “Важността на Павловото свидетелство”.

Десет от писмата, които носят името на Павел принадлежат към периода преди римското му затваряне. По реда на своето написване те могат да бъдат датирани, както следва: Галатяни ­ 48-44; I и II Солунци ­ 50; Филипяни ­ 54-55, I и II Коринтяни ­ 54-56; Римляни ­ 57; Колосяни, Филимон и Ефесяни ­ около 60. Пастирските послания ­ по своето звучене и историческа атмосфера ­ съдържат белези на по-късна датировка от останалите Павлови послания, но това не представлява голяма трудност за онези изследователи, които приемат едно повторно затваряне на Павел в Рим около 64 г. сл.Хр., завършило с неговата екзекуция.16 В такъв случай Пастирските послания могат да бъдат датирани около 63-64 г. като промененото положение в църквите, основани от Павел, за които свидетелстват те, ще се е дължало отчасти на възможността, която са имали неговите опоненти в тези църкви поради, първото му римско затваряне.

От гледна точка на историческото събитие времето, изтекло между евангелските събития и написването на повечето Новозаветни книги, е твърде кратко. Защото, оценявайки достоверността на древните исторически писания, един от най-важните въпроси е ­ колко време след станалите събития са били описани те?

Около средата на миналия век една мисловна школа е приемала за сигурно, че някои от най-важните книги на Новия Завет, включително Евангелията и Деянията, са се появили едва 30 години на II век сл.Хр.17

Тези теории били популяризирани в страната през 1874 г. от “анонимния” автор на “Свръхестествена религия” (Уолтър Р. Каселс), на което отговорил епископ Лайтфут в няколко статии в “Съвременен преглед” (1874-77), препечатани в тома “Есета по “свръхестествена” религия” (1889).

Това заключение е било резултат не толкова на исторически свидетелства, колкото на философски предположения. Още тогава е имало достатъчно исторически свидетелства, които да покажат колко несъстоятелни са били тези теории, които Лайтфут, Тишендорф, Трегелс и др. демонстрирали в своите съчинения; но количеството свидетелства, с които разполагаме в наше време, е в такава степен повече и по-убедително, че една датировка през I век за повечето Новозаветни писания не би могла да се отрече разумно, каквито и да са философските ни предпоставки.

Свидетелствата за нашите Новозаветни писания са много повече от свидетелствата за много съчинения на класическите автори, чиято автентичност никой не възнамерява да оспорва. Ако Новият Завет беше една колекция от светски писания, тяхната автентичност щеше да се счита извън всяко съмнение. Любопитен факт е, че историците често са били по-склонни да се доверят на новозаветните сведения от мнозина богослови.18 Има хора, които по един или друг начин приемат под съмнение дадена “свещена книга” ipso facto19 и изискват повече потвърждаващи свидетелства за такова съчинение, отколкото за едно обикновено светско или езическо писание. От гледна точка на историка и към двете трябва да се прилагат едни и същи стандарти. Ние не спорим с онези, които търсят повече доказателствени факти за Новия Завет отколкото за другите писания, тъй като първо: универсалните претенции, които Новият Завет има към човечеството, са толкова абсолютни, а образът и делата на главното Му действащо Лице ­ така неповторими, че искаме да бъдем възможно по-сигурни за неговата истина; второ, за Новия Завет тъй като всъщност има много повече свидетелства от останалите древни писания приблизително по същото време.

Съществуват около 5000 гръцки ръкописа на Новия Завет (изцяло или отчасти). Най-добрите и най-важните от тях ни връщат към 350 г.сл.Хр., като двата най-важни са Кодекс Ватиканус, главното съкровище на Ватиканската библиотека в Рим, и добре известният Кодекс Синаитикус, който Британското правителство закупи от Съветското правителство на Рождество Христово 1933 г. за 100 000 лири и който сега е най-голямото богатство на Британския музей. Два други важни ранни ръкописа у нас са: Кодекс Александринус, също в Британския музей, писан през V век сл.Хр., и Кодекс Безе, в библиотеката на Кембриджския университет, писан през V-VI век и съдържащ Евангелията и Деянията на гръцки и латински език.

Може би ще можем да преценим колко богат на засвидетелстване от ръкописи е Новият Завет, ако сравним текстовия материал на други древни исторически съчинения. За Цезаровата “Галска война” (съчинена между 58 и 50г. пр. Хр.) има няколко запазени ръкописа, но само 9 или 10 са добри, като най-старият е от около 900 години по-късно от времето на Цезар. От всичките 142 книги на “Римската история” на Ливий (59 г.пр.Хр. ­ 17г. сл.Хр.) само 35 са се запазили; те са ни известни от не повече от 20 ръкописа с  различно значение, като само един ­ съдържащият кн. III-IV ­ е от IV в. От 14-те книги на “Историите” на Тацит (около 100 г. сл.Хр.) само 4 1/2 са се запазили; от 16-те книги на неговите “Анали” 10 са запазени изцяло и 2 отчасти. Текстът на тези налични части от двете му големи исторически съчинения зависи изцяло от два ръкописа, единият от IX век, а другият ­ от XI век. Запазените ръкописи на по-малките му съчинения (Диалогус де ораторибус20, Агрикола21, Германия22) са взети от един кодекс от Х век. Историята на Тукидид (около 460-400г. пр.Хр е известна от 8 ръкописа, като най-ранният принадлежи към 900 г. сл.Хр., и от няколко папирусни късчета, дошли от началото на християнската ера. Същото е вярно и за “Историята” на Херодот (около 488-428 г. пр.Хр.). Обаче нито един изследовател не би обърнал внимание на довода, че автентичността на Херодот или Тукидид е под съмнение поради факта, че най-ранните ръкописи на техните съчинения, които бихме могли да използваме, са повече от 1300 години по-късно от оригиналите.

Но колко различно в това отношение е положението на Новия Завет! В добавка към двата великолепни ръкописа от IV век, които споменахме по-горе и са най-ранните от хилядите познати нам, са запазени значителен брой фрагменти от папирусни преписи на Новозаветни книги, датиращи 100-200 години по-рано. Библейските папирусни свитъци Честьр Беати, за чието съществуване бе оповестено през 1931 г., се състоят отчасти от 11 папирусни кодекси, три от които съдържат повечето Новозаветни писания. Един от тях, съдържащ четирите Евангелия с Деянията, принадлежи към първата половина на III век; друг, съдържащ Павловите писма към църквите и Посланието към евреите, е бил преписан в началото на III век; третият, съдържащ Откровението, принадлежи към втората половина на същия век.

Една неотдавнашна находка, публикувана във “Фрагменти на неизвестно Евангелие и други ранни християнски папируси” от Х. И. Бел и Т. К. Скийт (1935), съдържа някои папирусни фрагменти, датирани от експертите по папирология23 не по-късно от 150 г. сл.Хр. Тези фрагменти съдържат, както някои предполагат, части на едно пето Евангелие, имащо изявен афинитет към четирите канонически; но по-вероятен е възгледът, изразен в литературната прибавка към “Таймс” от 25 април 1935, “че тези фрагменти са били написани от някого, който е имал пред себе си четирите Евангелия и ги е познавал добре; че те не претендират да са независимо Евангелие; но са парафрази на разкази и друг материал в Евангелията, определени за обяснение и напътствие, наръчник, който да учи хората на евангелските разкази”.

Още по-ранен е един фрагмент на папирусен кодекс, съдържащ Йоан 18:31-33, 37 и сл., намиращ се в библиотеката “Джон Райландс”, Манчестър,  датиран по палеографски съображения към 130 г. сл.Хр., и показващ, че последното от четирите Евангелия, което е било написано (според преданието) в Ефес между 90 и 100 година, е било разпространено в Египет около 40 години след съставянето му (ако този папирус произхожда, както е най-вероятно, от Египет, където е бил открит през 1917г.). Той трябва да се счита за най-ранния наличен фрагмент на Новия Завет (до половин век).

Един по-скоро открит папирусен ръкопис на същото Евангелие, макар и не толкова ранен като папируса на Райландс, е несравнимо по-добре запазен; това е папирусът Бодмер II, чието откриване бе оповестено от библиотеката “Бодмер” в Женева през 1956г.; той е бил написан около 200 г. и съдържа първите 14 глави от Евангелието на Йоана със само една лакуна24 (от 22 стиха) и значителни части от последните 7 глави25.

Друг вид засвидетелстване се постига чрез позоваване  на цитати от Новозаветни книги в други ранни писания. Авторите, известни като апостолски мъже, са писали между 90 и 160 г. сл.Хр. и в техните съчинения намираме свидетелства за това, че са познавали повечето от Новозаветните книги. В три съчинения, чиято дата е вероятно ок. 100 г. сл.Хр. ­ “Посланието на Варнава”, писано вероятно в Александрия; “Дидахе”, или “Учението на Дванайсетте апостоли”, съставено някъде в Сирия или Палестина; и Посланието към Коринтската църква, изпратено от римския епископ Климент около 96 г., ние откриваме съвсем сигурни цитати от общоприетата традиция на Синоптическите Евангелия, от Деянията, Римляните, I Коринтяни, Ефесяни, Тит, Евреи, I Петрово и възможни цитати от други книги на Новия Завет. В писмата, писани от Игнатий, Антиохийски епископ, по време на пътуването му към Рим, за да приеме мъченическа смърт през 115 г., има доста цитати от Матей, Йоан, Римляни, I и II Коринтяни, Галатяни, Ефесяни, Филипяни, I и II Тимотей и Тит, които могат да се идентифицират, и възможни алюзии към Марка, Лука, Деяния, Колосяни, II Солунци, Филимон, Евреи и I Петрово. Последният негов съвременник, Поликарп, цитира в едно писмо към Филипяните (около 120г.) от традиционно приетите синоптически Евангелия, от Деянията, Римляните, I и II Коринтяни, Галатяни, Ефесяни, Филипяни, II Солунци, I и II Тимотей, Евреи, I Петрово и I Йоана.

Така можем да продължим с авторите на II век, натрупвайки значителен брой свидетелства за тяхното запознанство със и признаване авторитета на Новозаветните писания. Що се отнася до апостолските мъже техните свидетелства са събрани и преценени в един труд, озаглавен “Новият Завет в апостолските мъже” според откритията на един комитет на Оксфордското дружество по историческо богословие през 1905 г.

Но ние намираме свидетелства от този вид не само у православно-християнските автори. Става очевидно от неотдавна откритите писания на гностическата школа на Валентин, че преди средата на II век повечето Новозаветни книги са били добре известни и изцяло почитани в този еретически кръг, както и в католическата църква.

Изследването на този вид засвидетелстване, което намираме в ръкописите и цитатите у по-късните автори, е свързано с онзи подход, известен като “текстуален критицизъм”26 Този изследователски клон е твърде важен и вълнуващ, защото негов обект е установяването по възможно най-точен начин оригиналните думи на въпросните документи от наличните свидетелства. Експериментално се доказва лесно, че е трудно да се препише продължителен пасаж, без да се допуснат поне една-две грешки, когато разполагаме с документи като нашите Новозаветни писания, които са преписвани и преписвани хиляди пъти, обсегът на грешките на преписваните се увеличава толкова много, че е направо удивителен фактът, че те в действителност не са повече, от колкото биха могли да бъдат. За щастие, ако големият брой ръкописи увеличава числото на писмените грешки, той увеличава в пропорционално отношение и начините за коригирането на тези грешки, така че, периметърът на съмнение, допуснат в процеса на възстановяване точната оригинална лексика, не е толкова широк, че да ни плаши; всъщност той е забележително тесен. Вариантите на разночетения, за които у текстуалните критици на Новия Завет остава известно съмнение, не засягат по същество нито един исторически факт, християнска истина или практика.

Като обобщение можем да цитираме присъдата на покойния сър Фредерик Кениън, един учен, чийто авторитет в мненията за древните ръкописи е неповторим:

“В такъв случай интервалът между датите на оригиналното съчиняване и най-ранните запазени свидетелства става толкова малък, че фактически може да се пренебрегне и последното основание за съмнение, че Писанията са дошли до нас в такъв субстанционален вид, както са били написани, вече може да отпадне. Както автентичността, така и общият интегритет на Новозаветните книги могат да се считат за окончателно установени27.
1 От гр. ез. “еуангелион” ­ благовестие, добра вест ­ бел. пр.

2 Посланията към: Римляните, I и II Коринтяни, Галатяни, Ефесяни, Филипяни, Колосяни, I и II Солунци.

3 Посланията към: Филимон, I и II Тимотей, Тит.

4 Забележете: Откровение (ед.ч.), а не Откровения.

5 От гр. глагол “апокалюптейн”- разбулвам, откривам. Първият образец на този жанр е старозаветната книга на пророк Даниил.

6 Формата Тиберий е за предпочитане (лат. Тiberius) ­ бел. пр.

7 Методът на изчисление в Сирия, запазен от времето на Селевкидите, бил като начало на една нова година на царуване да се счита месец септември ­ октомври. Тъй като Тиберий станал император през август 14 г., втората година на неговото управление се е смятало, че започва през септември-октомври същата година. Пасхата, описана в Йоан 2:13 съответно след това е била Пасхата от месец март, 28 г. сл.Хр.; това се съгласува хронологически с отбелязаното в 2:20, защото Иродовият храм е бил почнат през 20-19 г. пр.Хр.

8 Йоан 2:13; 6:4; 11:55 и сл.

9 Вижте гл. IX и Х.

10 Например: Б. Х. С т р и й т ъ р. Четирите Евангелия (1924) и В. Т е й л ъ р. Евангелията (1945). Аргументи за по-ранна датировка има у А. Х а р н а к. Датирането на Деянията и Синоптическите Евангелия (1911) и др.

11 Деяния 28:30. Вж. Ф. Ф. Б р ю с. Книгата Деяния (1954), с. 21 и сл.

12 Сравнете К. У й л я м с. Коментар върху Деяния Апостолски (1957), с. 13 и сл.

13 Сравнете Д. Г у т р и. Пастирските послания (1957), с. 11 и сл.

14 Според възгледа, че Посланието е било написано преди Ерусалимския събор, описан в Деяния 15 гл.; други биха го датирали няколко години по-рано.

15 Според възгледа, че е било написано по време на ефеското затваряне; други биха го датирали около 60 г. в Рим.

16 Сравнете Евсевий, “Църковна история”, II. 22, 25.

17 “Тюбингенската школа, носеща наименованието си по университета в Тюбинген, където Ф. Баур, най-изявеният представител на тези възгледи, е бил професор. Тази школа представя изворите на християнството с оглед на хегелианската метафизика. Нейните методи могат да бъдат илюстрирани с една общоизвестна студентска история, която разказва как Хегел излагал своята философия за историята с оглед на поредица от събития, когато един от слушателите му, студент по история, го прекъснал, протестирайки: “Не, г-н професоре, фактите стоят другояче!” “Толкова по-зле за фактите” ­ отвърнал Хегел.

18 Историците като У. М. Р а м з с й, Ед. М а й е р  и  А. Т. О л м с т е д са протестирали енергично срещу прекомерния скептицизъм на някои богослови, занимаващи се с историческите писания на Новия Завет.

19 Ipso facto (лат.) ­ със самата постъпка ­ бел. пр.

20 “Разговор за ораторите” ­ бел. пр.

21 Г н е й  Ю л и й  А г р и к о л а ­ римски пълководец, тъст на Тацит (I век сл.Хр.) ­ бел. пр.

22 Германия ­ пространството между Рейн, Дунав, Висла и Немско море, населявано от древните германски племена ­ бел. пр.

23 Папирология ­ дял от палеографията, занимаваща се с изследване на папирусните свитъци ­ бел. пр.

24 Лакуна ­ лат. “празнина” или “липса” ­ бел. пр.

25 Неотдавна бе съобщено, че други папирусни свитъци от Бодмер съдържат един кодекс от около 200 г. сл.Хр., съдържащ части от Лука и Йоан; друг от приблизително същото време, съдържащ Посланията на Петър и Юда, и още един от VI или VII век, съдържащ Деянията и Съборните послания.

26 Друга много важна категория свидетелства към текста на Новия Завет са древните библейски версии на други езици, най-старите от които ­ древно-сирийската и древно-латинската ­ отвеждат към последната половина на II в. Ценна помощ можем да получим и от ранните църковни лекционари.

27 В книгата му “Библия и археология” (1940), с. 288 и сл.