ГЛАВА III: КАНОНЪТ1 НА НОВИЯ ЗАВЕТ

ГЛАВА III: КАНОНЪТ1 НА НОВИЯ ЗАВЕТ

Дори да сме стигнали до едно заключение относно датата и произхода на отделните Новозаветни книги, трябва да отговорим на още един въпрос. Как се е появил самият Нов Завет като един сборник от писания? Кой е събрал тези писания и какъв е бил принципът? Какви обстоятелства са довели до фиксирането на един списък ­ канон ­ от достоверни книги?

Историческия християнски възглед е, че Святия Дух, Който е контролирал писането на отделните книги, също е контролирал техния подбор и колекция, като по този начин е продължил да изпълнява обещанието на нашия Господ, че ще води Своите ученици във всяка истина. Това обаче трябва да се разбира чрез духовно прозрение, а не чрез историческо изследване. Нашата цел е да установим какво разкрива историческото изследване за произхода на Новозаветния канон. Някои ще ни кажат, че сме получили 27-те Новозаветни книги по силата на авторитета на църквата; но дори и така да е нека запитаме: как е дошла църквата до заключението, че именно тези 27, а не някои други книги са достойни да бъдат поставени на едно ниво по вдъхновеност и авторитет със Старозаветния канон?

Този проблем е прекалено опростен в Шеста статия от 39-те статии на англиканския катехизис, където се казва: “В името на светото Писание ние действително разбираме онези канонически книги на Стария и Новия Завет, за чийто авторитет никога не е имало съмнение в църквата.” Защото, оставяйки настрани въпроса за Старозаветния канон, не е твърде точно да се каже, че никога не е имало никакво съмнение в Църквата за никоя от нашите Новозаветни книги. Някои от по-късните Послания (напр. II Петрово, II и III Йоанови, Яков, Юда) и Откровението дълго време са били възприемани само на някои места, докато на други са се предпочитали книги, които ние не включваме повече като канонически в Новия Завет. Така “Кодекс Синаитикус” е включвал “Посланието на Варнава” и “Пастира” на Ерма (римско съчинение някъде ок. 110 г. сл. Хр.), докато “Кодекс Александринус” е включвал писанията, известни като Първо и Второ послания на Климент; а включването на тези съчинения заедно с библейските писания вероятно указва, че им е бил приписван някакъв канонически статут.

Най-ранният списък на Новозаветни книги, който ни е известен, е бил съставен от еретика Маркион около 140 г. Маркион правел разлика между по-нискостоящия Създател Бог на Стария Завет от Бог Отец, разкрит в Христа, като смятал, че църквата трябва да изостави всичко, което е свързано с Първия. Този “богословски антисемитизъм” включвал отричането не само на целия Стар Завет, но също на онези части на Новия Завет, които били засегнати според него от юдеизма. Затова канонът на Маркион се състоял от две части: а) едно “прочистено” издание на третото Евангелие, което е най-малко юдеистично от Евангелията, защото е написано от езичника Лука; б) 10 от Павловите послания (като са изпуснати трите “Пастирски послания”).

Друг ранен списък, също от римски произход, датиращ от около края на II век, се нарича обикновено “Мураториев фрагмент”, защото е бил публикуван най-напред в Италия през 1740 г. от любителя на антики кардинал Л. А. Муратори. За съжаление той е осакатен в началото, но очевидно споменава Матей и Марко, защото се отнася към Лука като към третото Евангелие; после споменава Йоан, Деяния, деветте Павлови писма към църквите и четири към отделни лица (Филимон, Тит, I и II Тимотей)2, Юда, две послания на Йоан3. Апокалипсиса на Йоан и Апокалипсиса на Петър4. “Пастирът” на Ерма се упоменава като достоен за четене (напр. в църква), но не трябва да се включва в числото на пророческите или апостолски писания.

Първите стъпки за формирането на канон от авторитетни християнски книги, достойни да застанат до Старозаветния канон, който е бил Библията на нашия Господ и Неговите апостоли, ще да са били предприети около началото на II в., когато има свидетелства за разпространението на две колекции от християнски писания в Църквата.

Още твърде рано се оказва, че четирите Евангелия са били обединени в един сборник. Може би те са били събрани заедно много скоро след написването на Евангелието според Йоан. Тази четиритомна колекция е била известна от начало като “Евангелието” (в ед.ч.), а не “Евангелията” (в мн.ч.); имало е само едно Евангелие, предадено в четири разказа, различавани така: “според Матей”, “според Марко” и т.н. Около 115 г. сл.Хр. Игнатий, Антиохийски епископ, споменава “Евангелието” като авторитетно писание и тъй като е познавал повече от едно Евангелие, твърде вероятно е под понятието “Евангелие” да е имал предвид четирисъставната колекция, известна под това име.

Около 170 г. сл.Хр. един асирийски християнин на име Тациан превърнал четирисъставното Евангелие в един непрекъснат разказ или “Хармония на Евангелията”, която дълго време е била любимата, ако не официална форма на четирисъставното Евангелие в асирийската Църква. Тя се различавала от четирите Евангелия в старата сирийска версия. Не е сигурно дали Тациан първоначално е съставил своята “Хармония”, известна обикновено като “Диатесарон”, на гръцки или сирийски език; но тъй като е била приготвена в Рим, оригиналният є език вероятно е бил гръцки, защото през 1933 г. в Дура-Еуропос на Ефрат е бил открит един фрагмент от Тациановия “Диатесарон” на гръцки език. Във всеки случай той е бил предаден на асирийските християни в сирийска форма, когато Тациан се е върнал у дома от Рим, и този сирийски “Диатесарон” останал “Авторизираната версия” на Евангелията за тях, докато бил изместен от “Пешита” или “простата” версия през V век.

По времето на Ириней, който, макар и родом от Мала Азия, бил епископ на Лион, в Галия (около 180г. сл.Хр.), идеята за четирисъставно Евангелие станала толкова аксиоматична в цялата Църква, щото той се отнася към това като към установен и всепризнат факт, който е очевиден като четирите посоки на света или четирите вятъра:

“Защото както са четири частите на света, в който живеем, и четири световните ветрове, и както Църквата е разпръсната по цялата земя, а Евангелието е стълб и основа на Църквата и дъхът на живота, така е естествено то да има четири стълба, дишайки безсмъртие от всяка четвъртина част и запалвайки постоянно живота на човеците. Оттук става очевидно, че Словото ­ Архитектът на всички неща, ­ Което седи на херувимите и държи заедно всички неща, след като се е изявило на човеците, ни е дало Евангелието в четирисъставна форма, обединявана обаче от един дух.”

Щом като четирите Евангелия са били събрани заедно в един том, това е означавало разделянето на двете части на разказа от Лука. Когато “Лука” и “Деянията” са били разделени по този начин, очевидно една-две модификации са били въведени в текста в края на “Лука” и началото на “Деянията”. Вероятно Лука първоначално е искал да спомене за Възнесението само във втория си трактат. И така, думите “и се възнесе на небето” са били прибавени в Лука 24:51, за да оформят повествуванието, като впоследствие към Деяния 1:2 било прибавено: “когато се възнесе”. Затова някои несъответствия, които някои откриват между сведенията за Възнесението в Лука и Деянията, са най-вероятно поради тези приспособявания на текста, въведени тогава, когато двете книги са били отделени една от друга.

Деянията обаче съвсем естествено споделяли авторитета и престижа на третото Евангелие, защото били съчинение на съшия автор и очевидно били приети като каноническа книга от всички освен Маркион и неговите последователи. Наистина Деянията заемали много важно място в Новозаветния канон ­ като ос на Новия Завет, както я нарекъл Харнак, тъй като свързва Евангелията с Посланията и поради разказа си за обръщението, признаването и мисионерското служение на Павел, показва ясно колко реален апостолски авторитет стоял зад Павловите послания.

Корпус Паулинум, или колекцията с Павлови писания, бил събран по същото време, когато се оформило четирисъставното Евангелие.5 Както Евангелската колекция е била обозначена с гръцката дума “Еуангелион”, така Павловата колекция се обозначавала с една дума ­ “Апостолос”, като всяко писмо било различавано като “Към римляните”, “Първо към коринтяните” и т. н. Не след дълго анонимното Послание към евреите било прибавено към Павловите писания. Деянията, за по-голямо удобство, били прибавени към “Съборните послания” (на Петър, Яков, Йоан и Юда).

Единствените книги, за които имало някакво съмнение по същество след средата на II век, били някои от онези, които се появяват в края на нашия Нов Завет.

Ориген (185-254) споменава четирите Евангелия, Деянията, тринайсетте Павлови послания, I Петрово, I Йоаново и Откровението като общопризнати; той казва, че Евреите, II Петрово, II и III Йоаново, Яков и Юда, с “Посланието на Варнава”, “Пастирът” на Ерма, “Дидахе” и “Евангелието според евреите” се оспорвали от някои.

Евсевий (около 265-340) споменава като общоприети всички книги на нашия Нов Завет освен Яков, Юда, II Петрово, II и Ш Йоаново, които се оспорвали от някои, но се признавали от повечето хора.6

Атанасий записва през 367 г. двадесет и седемте книги на нашия Нов Завет като единствени канонически; скоро след него Йероним и Августин последвали примера му на Запад. По на Изток процесът продължил малко повече; едва около 508 г. II Петрово, II и III Йоанови, Юда и Откровението били включени в една версия на Сирийската Библия в допълнение към останалите 22 книги.

По различни причини за Църквата е било необходимо да знае точно кои книги имат божествено пълномощие. Евангелията, предаващи “всичко, що Исус вършеше и учеше, откак почна” (Деяния 1:1), не биха могли да се считат ни най-малко по-нискостоящи по достойнство от Старозаветните книги. Учението на апостолите в Деянията и Посланията също би могло да се счита като облечено в божествен авторитет. Затова е било съвсем естествено да се отдава на апостолските писания на Новия Завет почит в същата степен, каквато са получавали пророческите писания от древността.

Така Юстин Мъченик (около 150г.) класифицира “Възпоменанията на апостолите” наред с писанията на пророците, като казва, че и двата сборника са били четени на събрания на християните (Апология, I, 67). Защото Църквата, въпреки скъсването си с юдеизма, не отричала божествения авторитет на Стария Завет, а по примера на Христа и Неговите апостоли го приемала като Божие Слово. Наистина, ранните християни дотолкова били възприели Септуагинтата като своя, че макар тя първоначално да била превод на еврейските Писания на гръцки език за говорещите гръцки юдеи преди времето на Христа, юдеите оставили Септуагинтата на християните, а за говорещите гръцки юдеи възникнала нова гръцка версия.

Особено важно е било да се реши кои книги биха могли да се използват за установяването на християнска доктрина и кои биха могли да бъдат защитавани със сигурност в споровете с еретиците. Когато Маркион съставил своя канон около 140 г. сл.Хр., било необходимо за православните църкви7 да знаят точно какъв трябва да бъде действителният канон и това спомогнало за ускоряване на започналия вече процес. Погрешно е обаче да се говори или пише, че Църквата е започнала да съставя канон чак след появата на Маркионовия списък.

Други обстоятелства, които изисквали ясно дефиниране на онези книги, които притежавали божествен авторитет, били необходимостта да се реши кои книги да бъдат четени на църковните богослужения (макар че някои книги биха били подходящи за тази цел, без да се използват за установяване на доктринални въпроси) и необходимостта да се знае кои книги биха могли да бъдат предавани или пък да се отказва да бъдат предавани на имперската полиция по време на гонения, без да има опасност от допускане на светотатство.

Едно нещо може да се подчертае категорично. Новозаветните книги не са придобили авторитет за Църквата, понеже са били включени формално в някакъв канонически списък, а защото Църквата включвайки ги в своя канон, вече ги смятала за боговдъхновени, признавайки тяхната вътрешна стойност и всеобщ апостолски авторитет (пряк или косвен). Първите църковни събори, които класифицирали каноническите книги, се състояли в Сев. Африка: в Хипо Региус8 през 393 г. и в Картаген през 397 г., но стореното от тези събори не било да наложат нещо ново на християнските общества, а да систематизират онова, което вече било общоприета практика за тези общества.

От историята на канона възникват много богословски въпроси, които не можем да включим тук; но за едно уверение на практика, че Църквата е направила правилния избор, човек трябва да сравни книгите на нашия Нов Завет с различните ранни документи, събрани от М. Р. Джеймс в неговия “Апокрифен Нов Завет” (1924), или дори с писанията на апостолските мъже9, за да разбере превъзходството на нашите Новозаветни книги над останалите10.

Можем да прибавим още няколко думи за “Евангелието според евреите”, което (както бе споменато по-горе) Ориген бе изброил като една от книгите, които се оспорвали от някои по негово време. Това съчинение, разпространено в Трансйордания и Египет сред юдео-християнски групи, наречени евионити, имало известен афинитет към каноническото Евангелие от Матей. Може би то е било самостоятелно разширение на арамейски документ, свързан с нашия канонически “Матей”; било е известно на някои от ранните християнски отци в гръцката версия.

Йероним (347-420) отъждествявал това “Евангелие според евреите” с едно писание, което той открил в Сирия, наричано “Евангелието на назаряните” и което той по погрешка приел отначало за еврейския (или арамейския) оригинал  на “Матей”. Твърде възможно е той да е сбъркал и при отъждествяването му с Евангелието според евреите; Назарянското Евангелие, открито от Йероним (и преведено от него на гръцки и латински), може просто да е било арамейски превод на каноническия гръцки “Матей”. Във всеки случай “Евангелието според евреите” и “Евангелието на назаряните”11 са имали известно отношение към “Матей” и трябва да бъдат отделени от масата апокрифни “Евангелия”, имащи широка употреба в онова време и които не представляват интерес за настоящото историческо изследване. Тези, подобно на някои книги от апокрифните “Деяния”, и други писания, са почти изцяло литературни съчинения. Една от книгите на апокрифните “Деяния” обаче ­ “Деянията на Павел”, ­ макар и очевидно литературно съчинение от II век, е интересна поради литературния портрет на Павел, който съдържа, и което поради енергичния си и непосредствен характер ще да е съдържало, според сър Уйлям Рамзей, едно предание за външността на апостола, запазено в Мала Азия. Павел е описан като “човек, дребен на ръст, със сключени вежди, с възголям нос, плешив, кривокрак, с добро телосложение, пълен с благодат, защото понякога изглеждал като човек, а понякога имал лицето на ангел”.
1 Думата “канон” има по начало шумерски произход, но в семитските езици е придобила значението на “тръстика” или “пръчка”, с която се измерва разстояние (сравнете Езекиил 40:5). Постепенно преминавайки в гр. ез., “канон” се използва в преносно значение като ­ правило, мерило, стандарт, (сравнете Филипяни 3:16; II Коринтяни 10:13 и др.) ­ бел. пр.

2 Той добавя, че други писма, разпространени под името на Павел, не били приети от Църквата. Това са били главно “псевдоепиграфи” (неавтентични писания ­ бел.пр.), съчинени в интерес на еретически учение.

3 След това той прибавя най-неочаквано “Премъдрост Соломонова” (старозаветна апокрифна книга ­ бел. пр.).

4 Този апокрифен “Апокалипсис на Петър”, казва фрагментът, някои отказват да четат в църква. Но ние знаем от Климент, Евсевий и Созомен, че е бил четен в някои църкви.

5 Игнатий и Поликарп (писал около 115г.) изглежда са били запознати с колекциите на Павловите послания. II Петрово 3:15 и сл. изглежда свидетелства за една колекция с поне няколко Павлови послания (датата на II Петрово е спорна, но ако за него се споменава в “Посланието на Варнава”, това би го направило с по-ранна дата от това съчинение).

6 Самият Евсевий предпочитал да отрече Апокалипсиса, защото не одобрявал картината за 1000-годишното царство.

7 “Православни църкви” не в тясно конфесионалния смисъл, а църкви, имащи библейско верую, за разлика от еретиците в онова време ­ бел. пр.

8 Или: Ипон ­ бел. пр.

9 Писанията на апостолските мъже (на гръцки и английски) са отпечатани в един том, издаден от Дж. Б. Л а й т ф у т (Макмилан, 1891) и в два тома от Лоб класикал лайбръри, издавана от Кирсоп Лейк (Хайнеман, 1912-13). Макар да представляват известно отстъпление от Ново-заветното ниво, те превъзхождат значително апокрифните “Евангелия” и “Деяния”.

10 Този проблем е бил обсъждан от мен по-подробно в книгите ми: “Книгите и пергаментите” (1963), с. 95 и сл.; “Усилващият се пламък” (1958), с. 221 и сл.; и “Традиция ­ стара и нова” (1970), с. 129 и сл. (тези книги на Ф. Ф. Б р ю с не са превеждани на бълг. ез. ­ бел. пр.).

11 Съществуващите фрагменти и на двете писания са преведени в “Апокрифния Нов Завет” от М. Р. Д ж е й м с, с. 1 и сл.