ГЛАВА V: ЕВАНГЕЛСКИТЕ ЧУДЕСА

ГЛАВА V: ЕВАНГЕЛСКИТЕ ЧУДЕСА 

Преди да оставим Евангелията, трябва да кажем нещо за чудесните разкази, които се намират в тях. Всеки, който се опита да отговори на въпроса, който представлява заглавието на тази книга, трябва да признае, че за много читатели именно тези чудеса са главната мъчнотия, за да приемат Новозаветните документи като достоверни.

До известна степен е вярно да се каже, че правдоподобността на тези разкази е въпрос на исторически свидетелства. Ако те се разказват от автори, за които може да се докаже по друг начин, че заслужават доверие, тогава към тях се изисква поне сериозно внимание от страна на историка. В литературата има различни чудесни разкази; но Евангелията не искат от нас да вярваме, че Исус е накарал слънцето да се придвижи от запад към изток за един ден или нещо подобно; те не Му приписват такива чудовищни прояви, каквито намираме в апокрифните Евангелия от II век. Изобщо те са в Неговия характер, т.е. те представляват такива дела, които трябва да се очакват от Личност, каквато е Исус според Евангелията. Както видяхме, даже в текстовете на най-ранното Евангелие ние срещаме един свръхестествен Исус, затова не бива да се учудваме, ако Му се приписват свръхестествени дела. Ако отхвърлим от самото начало идеята за един свръхестествен Исус, тогава ще отречем и Неговите чудеса; ако пък, от друга страна, възприемем евангелската картина за Него, чудесата ще престанат да бъдат непреодолим “камък за препъване”.

Несъмнено е, че историкът ще бъде по-взискателен в изследването на онези свидетелства, при които чудесата са под въпрос. Но ако свидетелството е действително добро, той няма да го отрече на основание на това, че е a priori.1 Така в една книга, която третира живота на Исуса от чисто историческа гледна точка, проф. А. Т. Олмстед, който е водещ авторитет по древна ориенталска история, казва за описанието на Лазаровото възкресение в Йоан 11, което той приема като предадено от очевидец: “Както при много сведения, открити в най-добрите ни извори, историкът може само да го повтори, без да търси психологическо или друго някакво обяснение.” Това може да не задоволи физика или психолога; при това може да не задоволи и богослова. Но цитираното мнение показва, че историческият метод има своите ограничения както научният метод изобщо, когато се сблъска с явление, което е уникално по самата си природа.

Чудесните разкази на Евангелията се поддават на изучаване посредством “Формалния критицизъм”. Те могат да бъдат сравнявани с разкази за подобни чудеса в литературата или фолклора, като могат да бъдат направени различни и интересни изводи при едно такова сравнително изследване. Но този подход няма да ни доведе до сигурни изводи за историческия характер на евангелските чудеса, нито ще обясни значението, което имат тези чудеса в контекста на живота и дейността на Исуса.

Първата ни грижа във връзка с евангелските чудеса не трябва да бъде да ги “защитаваме”, а да ги разберем. И когато се научим да ги разбираме, ще открием, че те сами могат да поемат защитата си. Центърът на Евангелието е Самият Христос; трябва да гледаме на чудесата в светлината на Неговата Личност. Тогава ще бъде действително безсмислено да демонстрираме как много от тези чудеса не са в крайна сметка толкова “невъзможни” в светлината на съвременната наука. Колкото и интересно да предаваме разказите за изцелението от гледище на “изцелението с вяра” или “психотерапията”, това няма да ни помогне да оценим тяхното значение в евангелското повествувание. Един много популярен проповедник и писател се е занимавал с няколко от чудесата от психологическа гледна точка по един много умел начин, без да бъде обаче винаги убедителен. Например, когато проследява бедите на онзи мъж, обладан от легион бесове2, той стига до един ужасен ден в неговото детство, когато е видял един легион от войници да колят витлеемските деца или пък някаква друга ужасна сцена от този вид. Ако този аргумент помага на някои хора да повярват на евангелския разказ, други пък няма да повярват въобще. Някои може би биха пожелали да приемат разказите за възкресенията на мъртвите с оглед на добре засвидетелстваните случаи на хора, които технически са били мъртви само за няколко минути и после са били възвърнати към живот.

Тези обяснения може да улеснят някои хора да повярват във възкресението на Яировата дъщеря или дори на младежа от Наин, но те едва ли ще бъдат уместни за случая с Лазар, който бе престоял 4 дни в гроба. А тези възкресения от мъртвите ни напомнят за главното евангелско чудо от всички ­ Възкресението на Самия Исус. Правени са били опити да се рационализира или обясни разказът за Възкресението от самото начало, когато отредът на храмовата стража, упълномощен да пази Неговата гробница, бил подкупен от главните свещеници, за да казва: “Кажете, че учениците Му дойдоха през нощта и Го откраднаха, когато ние спяхме” (Матей 28:13). Това е било само първото рационализиране от безброй други, последвали след него.

Други пък са предполагали, че Исус не е умрял действително. Джордж Мур третира тази тема с голямо въображение в книгата си “Потокът Керит”, но когато я четем, ще разберем, че такава ситуация няма нищо общо с историческия възход на християнството.

Други предположения са, че жените посетили съвсем друга гробница; или пък че самите юдейски власти са преместили тялото, да не би то или гробницата да станат обект на поклонение и причина за по-нататъшни беди.

Или пък че всички апостоли (освен един) били жертви на халюцинация, а може би са преживели нещо съвсем необикновено в сферата на свръх-сетивните възприятия. (Предположението, че те преднамерено са измислили цялата история, се определя сполучливо като нравствен и психологически абсурд).

Единственото тълкувание обаче, което подхожда най-добре от всички данни, както и най-трайните последствия от Възкресението, е, че телесното възкресение на Исуса от мъртвите е едно реално и обективно събитие.3

Що се отнася до подробностите за времето и мястото изпъкват някои добре известни затруднения, когато сравняваме различните сведения за явленията след Възкресението. Някои от тези затруднения могат да се разрешат по-лесно, ако знаехме как е завършвало първоначално Евангелието от Марк. Както изглежда от текстуалните свидетелства, оригиналният завършек на това Евангелие може да е бил изгубен доста рано и повествуванието прекъсва изведнъж в 16 глава 8 стих (Стиховете, които следват в нашите Библии, са по-късни прибавки). Но имайки предвид затруднението при свеждане всички сведения до една хармония, ние се изправяме пред здравата сърцевина на исторически факт: а) гробницата е била действително празна; б) Господ се е явил на отделни лица и групи от ученици както в Юдея, така и в Галилея; в) юдейските власти не биха могли да опровергаят твърдението, че Той е възкръснал от мъртвите.

Когато ­ петдесет дни след Разпятието ­ учениците започнаха публично да възвестяват Евангелието, те представиха като главен аргумент на твърденията си за Исуса факта на Неговото възкресение от мъртвите. Те уверяваха: “Ние Го видяхме жив”. Павел цитира обобщението на свидетелството, което сам бе получил: “И че се яви на Кифа (т.е. Петър), после на дванадесетте, че след това се яви на повече от петстотин братя наведнъж, от които повечето и досега са живи (около 54 г. сл.Х., близо 25 години след Разпятието), а някои починаха, че после се яви на Якова (Неговия брат), тогава на всичките апостоли” (вижте I Коринтяни 15:5-7). За отбелязване е, че в своите публични споменавания за Възкресението те не се позовават на свидетелството на жените, които всъщност първи бяха дошли при гробницата. В такъв случай би било много лесно да се отговори: “О, ние знаем каква е стойността на виденията на емоционалните жени!”.

Публичното възвестяване на Христа като възкръснал и като Такъв ­ очевидно Месия и Божи Син ­ направило незабавно и дълбоко впечатление на Ерусалимското население до такава степен, щото свещеническите власти трябвало да предприемат нещо, за да проверят новото движение. Но те не успели да постигнат нищо. Ако обаче Исус действително не беше възкръснал, те биха могли, разбира се, да подсигурят достатъчно свидетелства, за да го докажат. Те притежавали цялата власт, която е била необходима, пък и в интерес на римските власти е било да им помогнат за това. Не би било такава непреодолима мъчнотия да се намери или пък имитира тялото на Исуса ­ мъртъв или (просто) жив. В интерес на Синедриона е било да представи тялото Му или пък да подсигури неопровержими свидетелства, че то е налице. Фактът, че първият разказ, скалъпен срещу претенцията на християните за Възкресението, бе, че учениците са откраднали тялото, просто означава, че Синедрионът не е знаел какво се е случило с него. Трябва да помним, че за апостолите и техните противници Възкресението означавало едно нещо ­ възкресение на тялото. И ако запитаме Синедрионът защо не е подсигурил една по-убедителна история от тази за кражбата от учениците, отговорът несъмнено е, че те са знаели, както сочи Арнолд Лун, какво ще “прокарат”. Сигурно са огледали и отхвърлили със съжаление няколко красиви хипотези, преди да се установят на тази като последна, защото звучи най-възприемчиво.

Но докато Христовото възкресение е било възвестявано от първите християни като историческо събитие, то е имало не само историческо значение за тях. Преди всичко то е било грандиозна демонстрация на Месианското достойнство на Исуса. То не Го направило Месия, но доказало, че Той е Месия. Както Павел казва. Той “биде със сила обявен като Божи Син чрез възкресението от мъртвите” (Римляни 1:4). И още, Възкресението бе велика демонстрация на Божията сила. Тази сила е била проявявана многократно в световната история, но никога с такава великолепна пълнота, както при възкресението на Христа. Тази проява на Божията мощ не е само едно събитие в историята; то има лично значение за всеки християнин, защото същата победоносна сила, която възкреси Исуса от мъртвите, е силата, която действа сред Неговите последователи, постигайки в техния живот победа над злото. За да разбере правилно Божията сила във възкресението на Христа, човек трябва да го оцени в своя човешки опит. Ето защо Павел се моли да може да познае Христа и “силата на Неговото възкресение” (Филипяни 3:10).

На кръста Исус бе една гледка, която говореше за глупост и слабост, доколкото можеха да видят това обикновените човешки очи. Но ако погледнем на кръста в светлината на Възкресението, ще видим в разпнатия Христос Божията сила и мъдрост. Само така ще можем да оценим правилно чудесните разкази на Евангелията. Ако Христос е Божията сила, тогава тези разкази, които никак не са пречка за вярата, се оказват прости и разбираеми; ние започваме да очакваме съвсем логично проявления на божествена сила. Преценката ни за чудесата ще зависи от нашата преценка за Христа. Тези чудеса са разказани в Евангелията само защото са илюстрации на силата, която се е изявила във Възкресението по най-мощен начин и която е предоставена чрез благовестието на разположението на вярващите. Погледнати от този ъгъл, чудесните разкази се оказват заредени с евангелско значение.

Затова въпросът, дали чудесните разкази на Евангелията са верни, може да намери просто отговор с оглед на историческото изследване. Историческото изследване не може в никакъв случай да бъде изключено, защото действителното предназначение на благовестието е, че в Христа, Божията сила и благодат са навлезли в човешката история, за да осъществят изкуплението на света. Но един историк може да заключи, че всичко това наистина се е случило и пак да остане далеч от отговора, който писателите, предали тези събития, са искали да предизвикат у онези, към които те са адресирани. Въпросът, дали чудесните разкази са верни, трябва в крайна сметка да получи отговор чрез един личен отговор с вяра ­ не само вяра в събитията като исторически, но вяра в Онзи Христос, Който ги е извършил, вяра, която признава Силата, извършила тези мощни дела.

Този отговор на вяра не ни освобождава от задължението да разберем специфичното значение на тези няколко чудесни разказа и да ги разглеждаме в светлината на цялото налично познание ­ историческо и друго, ­ което може да бъде използвано в подкрепа. Но това са второстепенни задължения; първоначалното е да се види целият проблем в неговия съответен контекст, както е разкрит от най-великото чудо ­ възкресението на Христа.

Ако пък продължаваме да питаме какви са независимите извънхристиянски свидетелства за евангелските чудеса, ще установим, че ранните нехристиянски писатели, които не се позовават на Исуса, във всеки случай не спорят, че Той е извършвал чудеса. Йосиф Флавий, както ще видим, Го нарича Чудотворец; по-късни юдейски мнения в равинските писания, както също ще видим, приписват Неговите чудеса на магьосническо умение, но не го отричат. Също така постъпваха някои във времето, когато Той бе в плът, като приписваха Неговата сила на обладание от демони. “Магьосничеството” е обяснението, което дава и Целз, философстващият критик на християнството през II век.4 Първите апостоли приемаха Неговите чудеса като факти, с които техните слушатели бяха така добре запознати, както самите те; подобно на тях, ранните апологети се отнасят към тях като към събития, които са извън всяка дискусия с противниците на християнството.5

Изцелителните чудеса, до които вече се докоснахме, обикновено водят до някои мъчнотии днес, но така наречените “природни чудеса” са в друга категория. Тук ще подходим по-специално към този въпрос, както ни диктува нашето отношение към самия Христос. Ако Той действително е бил Божията сила, тогава не бива да се удивляваме, ако установим, че Той е извършвал реални творчески действия. Ако ли пък не е бил, тогава можем да прибегнем към някои подобни обяснения, като “неразбиране” или “халюцинация” от страна на свидетелите, или измама, или изопачаване на сведенията с течение на времето, когато са се препредавали, или нещо подобно.

Да вземем разказа за превръщането на водата във вино в Йоан 2 глава ­ един разказ, който в много отношения е уникален сред останалите чудесни разкази в Евангелията. Може да го третираме като един автор, например, който предполага, че водата е останала през цялото време вода, а Исус наредил да бъде поднесена като вино, шегувайки се, докато ръководителят на тържеството, приемайки тази безвредна на практика лъжа, казал: “Разбира се, това е най-доброто вино! Но защо сте задържали досега най-доброто вино?” Но да третираме случая така, означава да се покаже почти невероятна способност за заобикаляне на замисъла и контекста на разказа, защото е смешно да се свърже такова обяснение със следните думи: “Това извърши Исус в Кана Галилейска като начало на знаменията Си и яви славата Си” (ст. 11), да не говорим за неговата неуместност спрямо целта на Четвъртото Евангелие: “а тия са написани, за да повярвате, че Исус е Христос, Божият Син” (Йоан 20:31). Такива напъни за тълкувание не са достойни дори за определението “рационализъм”. Каквито и трудности да съдържа разказът в своята форма, в която е предаден, ясно е, че се е случило нещо от чудесно и впечатляващо естество, при което учениците са видели Божията слава, открита у своя Учител.

“Това извърши Исус... като начало на знаменията Си”. Чудесата в Четвъртото Евангелие винаги се наричат “знамения, а на всички други места в Новия Завет думата “чудо” обикновено се свързва с думата “знамение”. “Знамения и чудеса” е често срещана фраза, която сякаш цели да ни научи, че за чудесата не се разказва само затова, защото имат качеството да предизвикват учудване у слушателите и читателите, но също и поради онова, което са обозначавали. Нашият Господ не ценеше високо онази вяра, която се пораждаше просто от наблюдаване на чудесата (сравнете Йоан 2:23-25; 6:26). Желанието Му бе хората да проумеят какво обозначават тези неща. Те бяха знамения на Месианската епоха, както бе предсказано от старозаветните пророци. Също и чудесата в “Деянията”, защото и те бяха извършвани в името на Исуса и чрез Неговата сила, предадена на Неговите апостоли. Те са “мощни дела”, обозначаващи, че Божията сила е навлязла в човешкия живот; те са “велики дела, които въвеждат бъдещия век” (Евреи 6:5), обозначаващи, че “бъдещият век” е нахлул в настоящия чрез Христа. Много хора са били просто привличани от чудото на тези дела, но имало други, които виждали какво обозначават те и можели да кажат с Йоан: “и Словото стана плът, и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му” (Йоан 1:14).

Затова изцелителните чудеса са били знамения на Месианската епоха, както пише в Исая 35:5,6: “Тогава очите на слепите ще се отворят и ушите на глухите ще се отпушат, тогава куцият ще скача като елен и езикът на немия ще пее”. Освен това силата, която можеше да побеждава тези страдания, бе същата сила, която можеше да преодолява злото във всичките му форми; властта, с която Христос каза на паралитика: “Стани, вдигни постелката си и иди у дома си”, бе същата, с която Той каза: “прощават ти се греховете”. Видимото упражняване на изцелителната Му сила бе явният признак на Неговата простителна сила (Марко 2:9, 11). Затова всички чудеса на изцеления са в известен смисъл притчи за избавлението на душата от греха и следователно оправдават изтъкнатото място, което заемат в евангелския разказ.

Така и природните чудеса са били знамения на Месианската епоха, която трябвало да бъде време на неповторимо плодородие; това било за свидетелстване чрез знамението с виното и увеличаването на хляба. Месианската епоха с обрисувана също като сватбено тържество, а чудото, извършено от Исуса на сватбата в Кана, е било белег, както възвестяваха Исус и Неговите ученици, че небесното царство е наближило. То също обозначавало, че въпреки поговорката “старото е по-добро”, новият ред, който Той бе дошъл да въведе, бе по-превъзходен от стария ред на юдеизма, както виното над водата.

Другото велико природно чудо е нахранването на тълпата с хляба и рибата. Има два разказа от този вид в първите две Евангелия: единият, където 5000 бяха нахранени с 5 хляба и 2 риби (Матей 14:15 и сл.; Марк 6:35 и сл.), а другият, където 4000 души бяха нахранени със 7 хляба и няколко риби (Матей 15:32 и сл. Марк 8:1 и сл.). Често те са се приемали за двойни описания на едно събитие, но би било твърде голямо опростяване на нещата да ги третираме така. Тези две нахранвания принадлежат съответно на две паралелни серии от подобни събития, като първата се е извършвала на юдейска почва, а другата ­ на езическа почва, северно и източно от Галилея. Събитията са подбрани, за да покажат как Исус е повторил при този случай и между езичниците онези дела, които е извършил между юдеите. Наистина предполага се, че е от значение разликата между двете думи за “кошница”, използвана при двата случая, като при първото описание това е било съд, използван от юдеите при особени случаи, а при второто ­ с по-обща употреба. Тъй като Петър е бил главният авторитет на фона на второто Евангелие, не е неправдоподобно да се приеме, че апостолът, използвал ключовете на небесното царство, за да отвори врата на вярата първо на юдейка, а после и на езичника, е разказал тези две сходни едно на друго чудеса в своята евангелска проповед, за да покаже как Христос е бил Хлябът на живота за езичници и за юдеи.

Чудесата на нахранването, според прекия смисъл на повествуванието, са били дела на свръхестествена сила. Наистина, да ги рационализираме означава да ги лишим от цялостния им смисъл. Лесно е да кажем, че примерът на момчето, което дало своя хляб и своята риба, е накарало и останалите да споделят своите провизии, така щото храната да стигне за всички; но това не е евангелската история. И тук нашата преценка за Христа прави цялата разлика в нашия подход към чудото. Увеличаването на хлябовете бе белег на Месианското тържество; то обозначава изобилието на провизии, които хората биха намерили у Христа, истинския Божи хляб. Ако хлябът представлява жетвата на земята, рибата ще представлява “жетвата” на морето. Ние можем да си спомним например, че ранната Църква използвала рибата като символ на Христа. Във всеки случай болшинството хора, които са наблюдавали чудото, са го видели само като чудо; но е поразителен фактът, че в “Марко” Исус помага на учениците Си да разберат действителното значение на увеличаването на хляба в един пасаж (Марк 8:19-21), който се появява само няколко стиха преди декларацията на Петър в Кесария Филипова.

“Когато разчупих петте хляба на петте хиляди души, колко кошове, пълни с къшеи дигнахте? Казват Му: Дванайсет. И когато седемте ­ на четирите хиляди души, колко кошници, пълни с къшеи, дигнахте? Казват Му: Седем. И каза им: Не разбирате ли още?”

От голямо значение е, че между тези думи и случая в Кесария Филипова идва изцелението на слепеца във Витсаида, който получи зрението си постепенно, като първо виждаше хората като ходещи дървета, а после започна да вижда всичко ясно (Марко 8:22 и сл.) ­ една притча за учениците, които дотук бяха разбирали Неговото Месианско достойнство смътно, но сега можаха чрез своя говорител Петър да заявят дръзновено:

“Ти си Месия!” Нямаше ли именно това предвид Исус, когато попита: “Не разбирате ли още?” И не бе ли това голямата истина, на която чудесата с нахранването на тълпата, както и всички останали, бяха знамения?

Можем да споменем още две чудеса, които не се разбират от много хора.

Първото е разказът за монетата, намерена в устата на рибата (Матей 17:24 и сл.). То е било разглеждано от позицията на “формалния критицизъм”. Сигурно в първата Ерусалимска църква често е възниквал въпросът, дали юдейските християни трябва да продължават да плащат храмовата такса ­ онази половин сикла, която се изисква от всеки възрастен юдеин. Според някои формални критици, те са дошли до заключението, че макар и да не били задължени да я плащат, трябвало да дават пари, за да не оскърбяват чувствата на останалите юдеи. Този бил “практическият мотив” на разказа. Но не можем да се съгласим с това, когато ни се казва, че поради някакви законнически съображения, още докато Исус е бил жив, е било взето решение, облечено в Неговия авторитет. Този проблем е бил приключен с разрушението на храма през 70 г. след Христа и когато в Ерусалимската църква се е дискутирало такова нещо, ще да е имало много хора, които са имали добра представа за това, дали подобно нещо се е случило или не се е случило приживе на Исуса. “Практическият мотив” поради тогавашната ситуация в Ерусалимската църква може би е бил такъв; но онова, което той обяснява, не е възникването на случая, а неговото описание. Когато е възникнал проблемът за плащането на храмовата такса, естественият въпрос е бил: “Казвал ли е нашият Учител нещо за това? Плащал ли е Той половин сикла?” После са си спомнили случая и са го описали като прецедент. Един “практически мотив” в ранната Църква не изключва една жизнена ситуация в живота на Самия Исус, която има предимство.

Но извън онова, което обозначава разказът, за някои представляват трудност при това чудо думите на Исуса, с които завършва този случай. (Не ни се казва, че Петър наистина е намерил монета в устата на рибата; но ние сме склонни да разберем, че именно така е станало). Лесно е да се каже, че Петър е хванал риба, която е продал за сикла, като по този начин е получил достатъчно, за да плати своята такса, а също и на своя Учител, като този път рационалистичният начин на мислене не накърнява много значението на разказа. Но някои рационалисти предполагат, че чудото се е състояло в това, че Петър е намерил монетата в устата на рибата. В това обаче не е имало нищо чудесно; такива предмети често са се намирали в устата или стомасите на риби.6 “Чудото, ако би било такова, е, че Исус е знаел предварително, че Петър ще намери монетата именно там7, така щото ние още веднъж трябва да разберем, че трябва първо да възприемем с умовете си Христа, преди да дойдем до някакви заключения за чудесата, които Му се приписват.

Другото чудо е проклинането на безплодната смоковница (Марк 11:12 и сл.), което за мнозина е “камък за препъване”. Те чувстват, че не е в стила на Исуса и затова някой може да не е разбрал какво е станало всъщност и да е превърнал една изговорена притча в извършено чудо или нещо подобно. От друга страна пък, някои одобряват тази история, защото тя показва, че Исус е бил като всички човеци, поради което би могъл да се раздразни при даден случай. Оказва се обаче, че ако познаваме по-добре смоковниците, бихме избегнали подобни недоразумения. “Марко” казва; “Времето на смокините не бе дошло”, защото е било точно преди Пасхата, около шест седмици преди да се появят напълно оформените смокинови плодове. Фактът, че Марко прибавя тези думи, показва, че той е знаел за какво говори. Когато се появят смокиновите листа към края на март, те се придружават от една реколта от малки топчици, наричани от арабите “такш” ­ един сорт на предвестници на истинските смокини. Тези “такш” се ядат от селяни и други хора, които са гладни. Те опадват, преди да се оформи истинската смокиня. Но ако листата се появят без “такш”, през предстоящата година няма да има смокини. Затова е било очевидно на нашия Господ, когато се е огледал, за да види дали по смоковницата има “такш”, за да утоли временно глада си, че липсата на “такш” е означавала, че няма да има изобщо смокини през цялата година по дървото. Защото въпреки разлистената си корона дървото е било безплодно и без никаква надежда.

Целият този случай е една притча в действие. На Исуса тази смоковница ­ хубава, но безплодна ­ говореше за града Ерусалим, където Той бе намерил много религиозна показност, но никой не бе откликнал на Неговата божествена проповед. Затова изсъхването на дървото бе предзнаменование на онова бедствие, което, както Той бе предвидял и предсказал, скоро щеше да се стовари върху града.

Но изсъхването на дървото, както Марк разказва този случай, имаше за учениците и лично значение; то ги научи да имат вяра в Бога (Марк 11:22). И тази е нравствената поука, която имат за нас чудесните разкази. Те са разказани като знамения на Божествената. сила; и дори да можехме да докажем тяхната историчност докрай, пак бихме изпуснали предназначението на повествуванието, щом не сме успели да видим в тях белезите на Божията активност в историята, имаща своята кулминация в Христовото явление на земята. Както евангелските притчи са устни уроци за Божието царство, така евангелските чудеса са целенасочени уроци, притчи в действие за царството. Подобно на евангелския разказ като цяло, те ни приканват да имаме вяра в Бога, както Той е разкрит в Христа. Когато се откажем от опитите си да ги разглеждаме рационалистически, за да ги направим по-приемливи за духа на нашата епоха, а се опитаме да разберем защо са били разказвани от евангелистите, ще извлечем от тях онази полза за себе си, която са имали предвид евангелистите. Тогава от опит ще се научим, че “е вярно за чудесните разкази, както и за всяка част на евангелското повествувание, че тия са написани, за да повярвате, че Исус е Христос, Божият Син, и като вярвате, да имате живот в Неговото име” (Йоан 2031).8

2 За един второстепенен въпрос, който е свързан с разказа за легиона, макар и не толкова важен като изцелението на беснуемия или пък унищожението на свинете, е интересен като илюстрация за опасността да се критикуват дадени твърдения в Евангелието на основа на неадекватна информация. Става дума за името на мястото, където е станал случаят. Според най-добрите текстове, Матей го назовава “гадаринската земя” (8:28), Марко ­ “герасинската страна” (5:1 ­ според гръцкия оригинал), а Лука, вероятно, ­ “гергесинската страна” (8:26). Т. Х. Х ъ к с л и се шегува в своите “Есета за някои противоречащи си проблеми” (1892) във връзка с лудуването на гадаринските свине, пробягали цели 7 мили между Гадара и Галилейското езеро и прекосили “пътем” дълбоката р. Ярмук. Най-добре известната Гераса е била гръцки град, намиращ се почти 40 мили югоизточно от езерото (срв. Гераш в Йордания); но името на Марковата Гераса е просъществувало в съвременното с. Керса, на източния бряг на езерото. Вариантът на Лука ­ “гергесинска страна” ­ може би представлява още по-точно древното име на това място, тъй като Ориген е познавал една Гергеса на брега на Галилейското езеро. Но град Гадара е притежавал известна територия около Керса, тъй че областта и свинете биха могли да се нарекат и така.

3 Тези въпроси съм разгледал по-подробно в “Усилващият се пламък” (1958), с. 59 и сл.

4 О р и г е н, “Против ересите”, I, 38; II, 48.5.

5 Например К в а д р а т (Quadratus) в своята “Апология”, адресирана към император Адриан през 133 г. след Христа (Е в с е в и й, “Църковна история”, IV, 3).

6 Има един вид риба, която се нарича “мушт” и се среща в Галилейското езеро; на нея є се приписват такива неща. “Тези риби... имат навици като английската сврака. Привличат ги блестящите или светли предмети. Местните жители често намират парчета стъкло, метал, камъчета или монети в устата им” (Л. Д. У е д ъ р х е д, “Това се случи в Палестина”, 1936, с. 36). Поради тази причина тази риба се нарича понякога и “рибата на св. Петър”.

7 Може би сме склонни да приемем, че той е знаел за въпроса на данъкосъбирачите и за Петровия отговор, без да е чул или да Му е било казано.

8 Тези заключителни думи на книгата на проф. А л а н Р и ч а р д с о н, “Чудесните разкази на Евангелията” (1941), една книга, на която съм много задължен за светлината по основната тема на тази глава. Друга книга по същата тема, която е била полезна на много изследователи, е книгата на Д. С. К е ъ р н, “Бунтуващата се вяра” (1929).