ГЛАВА IX: СВИДЕТЕЛСТВАТА НА РАННИТЕ ЮДЕЙСКИ ПИСАНИЯ

ГЛАВА IX: СВИДЕТЕЛСТВАТА НА РАННИТЕ ЮДЕЙСКИ ПИСАНИЯ

1. Равинските писания 

Когато град Ерусалим, заедно с храма, паднал през 70 г. след Христа, с тях се преустановило и управлението на свещеническите семейства и върховния съд на Синедриона. Единствената част от юдеизма, която била в състояние да се заеме с някаква дейност, която да подпомогне възстановяването му, била партията на фарисеите. И те възприели това не на политическа основа, а на духовна.

Водена от Йоханан, синът на Заккай, те установили главната си квартира в Ябне, или Ямния, намираща се в югозападния край на Палестина. Тук те възстановили Синедриона като висш съд, отговарящ за организацията на цяла поредица от религиозни закони, с Йоханан като техен пръв председател, но вече в нова форма. От поколение на поколение се е предавал един постоянно нарастващ материал ­ “преданието на старейте”, споменат в Новия Завет. Първата стъпка към систематизиране на целия този материал била предприетата сега.

Втората стъпка била предприета от великия равин Акиба, който пръв го подредил тематично. След героичната му смърт през 135 г., при разгрома на бунта на Бар-Кохба срещу Рим, неговото дело било ревизирано и продължено от неговия ученик равин Меир.

Работата по систематизирането била доведена докрай около 200 г. след Христа от равин Юда, председател на Синедриона между 170 и 217 г. Целият кодекс на религиозна юриспруденция бил събран по този начин и станал известен като “Мишна”.1

Самата Мишна в окончателния є вид станала обект на изследване, като в равинските школи в Палестина и Вавилония се появили и набъбнали коментари върху нея. Тези коментари или “Гемари”2 оформили един вид допъления към Мишна, а Мишна и Гемара, взети заедно, са известни като “Талмуд”3. “Ерусалимският Талмуд”, състоящ се от Мишна и оформилата се в палестинските школи Гемара, бил приключен около 300 г. след Христа; много по-обемистият Вавилонски Талмуд продължил да расте още две столетия и бил събран в писмена форма около 500 г. след Христа.

Тъй като Мишна е законнически кодекс, а Талмудите ­ коментари на този кодекс, в тези писания има малко случаи на отнасяния към християнството, а там, където нещо се споменава по този въпрос, то е с враждебен тон. Но каквито и да са, тези случаи поне показват, че няма ни най-малко съмнение за историческия характер на Исуса.4

Според древните равини, чиито мнения били записани в тези писания, Исус от Назарет бил закононарушител в Израел, защото практикувал магии, присмивал се на думите на мъдреците, отклонявал людете и казвал, че не е дошъл да разруши закона, а да прибави към него (сравнете Матей 5:17). Той бил повесен в навечерието на Пасхата за ерес и измама на юдеите. Неговите ученици, между които се споменават петима, изцелявали болни в Негово име.

Ясно е, че подобни описания представляват такъв портрет на нашия Господ, какъвто бихме могли да очакваме от страна на онези представители на фарисейската партия, които Му се противопоставяли. Някои от имената, с които Той е назован, носят преки или косвени свидетелства за евангелското повествувание. Определението “ха-талуй” (“повесеният”) очевидно се отнася към начина на изпълнение на смъртното Му наказание. Друго подигравателно име, което Му било прикачено, било “бен-пантера” (“син на Пантера”), отнасящо се очевидно не (както се смята от някои) към някакъв римски войник на име Пантера, а към християнската вяра в рождението на нашия Господ от девица; думата “пантера” е изопачена форма на гръцката дума “партенос” (девица).5 Разбира се, това не означава, че всички, които са Го наричали с този прякор, са вярвали в девственото Му рождение.

Около края на I век и началото на II век след Христа изглежда е имало противоречия в някои юдейски кръгове дали някои християнски писания трябва да бъдат признати като канонически или не. Тези писания, каквито и да са били те, били известни под името “Еуангелион” ­ гръцката дума за “Евангелие”. Въпросното “Еуангелион” ще да е било най-вероятно някаква арамейска форма на Евангелието според Матей, любимото Евангелие на юдеохристияните в Палестина и съседната територия. Разказва се, че равин Йоханан и равин Меир съставили злонамерена игра от думата “Еуангелион”, като променили нейните гласни така, че да се получи на еврейски съчетанието “Авен-гиллайон” или “Авон-гиллайон”, означаващо нещо подобно на “нечестното на полето”6 или “грехът на табличката за писане”.7 Тези неясни асоциации указват, че е имало някакви контакти между ортодоксалните фарисеи и юдео-християните, което не е учудващо, ако си спомним, че според Новия Завет ранната Палестинска църква е включвала вярващите членове на фарисейската партия и няколко хиляди юдеи, които били хора, “ревностно поддържащи закона” (Деяния 15:5, 21:20). Наистина, след 70 г. след Христа тези юдео-християни може да са поддържали повече контакти с други юдеи, отколкото с членове на езическите църкви, които били склонни да отпишат юдео-християнските общества като еретически и намиращи се на по-ниско стъпало от християните. В частност има основание да се мисли, че онези бегълци от ерусалимската църква, които са се установили в Трансйордания около 70 г., ще да са се свързали с някои есейски групи, включващи по всяка вероятност остатъци на кумранската община.

2. Йосиф Флавий 

Ние разполагаме с по-ранна и по-важна юдейска литература за настоящата цел от онова, което бихме намерили в двата Талмуда.

Юдейският историк Йосиф Флавий бил роден в свещеническо семейство през 37 г. след Христа. На 19-годишна възраст влязъл във фарисейската партия. При едно посещение на Рим през 63 година той добил възможност да се запознае с мощта на империята. При избухването на Юдейската война през 66 г. бил поставен като главнокомандвуващ юдейските сили в Галилея и защитавал крепостта Йотапата срещу римляните, докато се уверил накрая, че всяка съпротива е напразна. Тогава се скрил в една пещера с още 40 свои съмишленици и когато станало известно, че и това убежище може да бъде превзето, решили да се самоубият. Може би повече поради умело манипулиране, отколкото поради шанс, но Йосиф останал жив с още един войник. Той убедил своя другар, че е по-добре да се предадат на римляните и след като наистина се предали, спечелили доверието на Веспасиян ­ римския главнокомандвуващ, ­ още повече че Йосиф предсказал неговото възкачване на престола, което действително се сбъднало през 69 г.

Йосиф бил прикрепен към римския генерален щаб по време на обсадата на Йерусалим, дори действувал като преводач на Тит ­ сина на Веспасиян и приемник на поста главнокомандвуващ римската армия, който пожелал да отправи прокламация към обсадените юдеи. След падането на града и потушаването на бунта Йосиф се установил спокойно в Рим като довереник и храненик на императора, възприемайки фамилното му име Флавий, и оттогава влязъл в историята като Йосиф Флавий.

Разбира се, тази разнолика кариера не го направила популярен сред неговите сънародници, мнозина от които са гледали и все още гледат на него като на пребоядисан предател. Но той е прекарал свободното си време в Рим по такъв начин, щото би могъл да предизвика тяхната благодарност с написването на историята на своя народ.

Неговите писмени съчинения включват: една “История на Юдейската война” (от 170 г. преди Христа до 73 г. след Христа), написана отначало на арамейски език заради юдеите, намиращи се по източните покрайнини на империята, а след това и издадена в гръцка версия; една “Автобиография”, в която той защитава своето поведение пред друг юдейски историк ­ Юст Тивериадски, който хвърля упреци към Йосиф, когато описва Юдейската война; две книги “Срещу Апион”, в която защитава своя народ срещу антисемитските клевети (някои от които звучат съвсем модерно) на Апион, един александрийски учител и някои други автори; и двайсет книги на “Юдейски древности”, разказващи историята на неговия народ от началото на Битие до неговото време. Колкото и малко да заслужава този човек щастието, че е надживял разгрома на своя народ, можем да се радваме, че той действително е останал жив, защото без неговите исторически съчинения, въпреки техните несъвършенства, бихме били несравнимо по-бедни на извори на информация за историята на Палестина и ново-заветната епоха, отколкото сега.

По страниците, написани от Йосиф Флавий, ние срещаме много лица, които са ни добре познати от Новия Завет: многоликата фамилия на Иродовци; римските императори Август, Тиберий, Клавдий и Нерон; Квириний, управителят на Сирия; Пилат, Феликс и Фест ­ прокуратори на Юдея; фамилиите на първосвещениците: Анна, Кайяфа, Анания и останалите; фарисеи и садукеи и т. н. На фона, който предлага Йосиф Флавий, можем да четем Новия Завет с по-голямо разбиране и интерес.

Когато в Деяния 5:37 Гамалиил говори за галилеянина Юда, който въстана по време на записването, ние обръщаме страниците на съчиненията на Йосиф Флавий и откриваме там разказа за този метеж в “Юдейската война” (II, 8) и “Юдейски Древности” (XVIII, 1). Йосиф ни разказва също така за един самозванец, наречен Тевда (“Древности” XX, 5, 1), появил се скоро след 44 г. след Христа., но онзи Тевда, за когото споменава Гамалиил, е действувал преди галилеянина Юда (6 г. след Христа), а Гамалииловата реч е произнесена във всеки случай между 30-33 г. Не е възможно да се предположи, че Лука е вмъкнал тук анахронизъм8 поради това, че е прочел погрешно Йосиф Флавий (свидетелствата натежават против тезата, че Лука е чел Йосифовите съчинения); самият Йосиф ни казва, че по времето около смъртта на Ирод Велики (4г. преди Христа) е имало много бедствия в Юдея (“Древности” XVII. 10, 4) и дейността на Гамалииловия Тевда (което не е било небезизвестно име) може да е принадлежала към този период.

Гладът по времето на Клавдий (Деяния 11:28) също се споменава от Йосиф; ако Лука ни казва как християните в Антиохия са изпратили помощ на Ерусалимската църква по този повод, Йосиф разказва как Елена, царица-майка от юдейски произход на Адиабена една страна, намираща се североизточно от Месопотамия, купила зърно от Александрия и смокини от Кипър, за да утоли глада на ерусалимското население по същия повод (“Древности”, XX, 2, 5).

Внезапната смърт на Ирод Агрипа I, разказана от Лука в Деяния 12:19-23, се описва също така от Йосиф (“Древности” ХIХ, 8, 2) в такава форма, която съвпада в общи линии с Лука, въпреки че двете сведения са напълно независими едно от Друго.

Ето историята, разказана от Йосиф:

“След като Агрипа бе управлявал три пълни години над цяла Юдея, дойде в град Кесария, който преди се наричаше Стратонова кула. Там той организира зрелища в чест на Кесаря, поставяйки началото по този начин на празник в чест на императора.9 На него дойдоха много от провинциалните служители и онези, които бяха въздигнати на висок пост. На втория ден на зрелищата той облече мантия, цялата съшита от сребро, извезана чудесно, и пристигна в театъра призори. Тогава среброто светеше, понеже първите слънчеви лъчи падаха върху него и сиянието бе великолепно, като този блясък вдъхна известен страх и трепет у онези, които го наблюдаваха. Внезапно неговите клакьори извикаха от различни ъгли с думи, които всъщност не бяха в негова полза, обръщайки се към него като към божество и умолявайки го с вика: “Бъди благосклонен към нас! Досега сме те почитали като човешко същество, но оттук нататък изповядваме, че си по-велик от смъртното естество”.

Царят не ги укори, нито се отрече от тяхното нечестиво ласкателство. Но поглеждайки малко по-нагоре, той видя кукумявката, кацнала на въжето над главата му, и веднага разбра, че тя е прокобник на зло, както е била преди това вестител на добро10, и страшна печал прониза сърцето му. Остра болка се появи също така и в стомаха му, започвайки с буйна атака... Затова той бе отнесен бързо в палата си и се пръсна бързо новината между всички, че сигурно ще умре не след дълго... И след като бе страдал непрекъснато от болката в стомаха си, той напусна този живот на 54-годишна възраст, в седмата година от управлението си.”

Паралелите между двете описания са очевидни, както е очевидна и липсата на взаимстване на информацията. Лука описва внезапното поразяване на царя, като казва, според библейския израз, че “начаса един ангел от Господа го порази”; не е нужно да се търси някакво значение във факта, че гръцката дума за “ангел” в сведението на Лука (“ангелос”) е същата дума и за “вестител”, използвана от Йосиф Флавий за кукумявката, макар че някои ранни християнски отци са смятали така. Тирците ще да са се възползвали добре от този празник, за да се помирят публично с царя.

Въобще ние можем да обобщим сравнението на двете сведения с думите на един непредубеден историк ­ Едуард Майер: “По замисъл, по данни и общо изложение и двете сведения са в пълно съгласие. По своите интересни подробности, които в никакъв случай не могат да се обяснят с някаква “тенденция” или популярна традиция, сведението на Лука спечелва гаранция, че е поне толкова благонадеждно, колкото е сведението на Йосиф.”

Още по-важен е фактът, че Йосиф Флавий споменава за Йоан Кръстител и Яков, брата Господен, като разказва за смъртта на всеки един от тях по начин, който очевидно е независим от Новия Завет, тъй че няма никакво основание за подозиране в християнска интерполация11 в нито един пасаж. В  “Древности”, XVIII, 5, 2 четем как Ирод Антипа, тетрархът на Галилея, бил разгромен в една битка от Арета, царя на наватейските араби и бащата на първата жена на Ирод, която той изоставил заради Иродиада. Йосиф Флавий продължава:

“Някои от юдеите мислеха, че Иродовата войска е била разгромена от Бога и че това било съвсем справедливо наказание заради Йоан, по прозвище “Кръстителят”. Защото Ирод го бе убил, макар че той бил добър човек, който заръчвал на юдеите да бъдат добродетелни, да бъдат справедливи един към друг и благочестиви спрямо Бога, като идват и се кръщават.12 Той учел, че кръщението било угодно на Бога при условие, че те го приемат не за да се сдобият с прошка на определени грехове, но за очистване на тялото, ако душата вече е била очистена от праведност. И когато другите се събирали около него (защото людете били много развълнувани поради думите му), Ирод се уплашил, че неговата убедителна сила, която упражнявал над човеците, бидейки толкова голяма, би могла да доведе до бунт, тъй като те изглеждали готови да послушат съвета му във всичко. Затова той смятал, че е много по-добре да го залови и убие, преди да е предизвикал някакво брожение, отколкото да се кае по-късно, че е допуснал такава беда, след като се надигне бунт. Преди това подозрение на Ирод, Йоан бил изпратен, окован във вериги, в Махерус ­ крепостта, която споменахме по-горе, ­ и там бил умъртвен. Юдеите вярвали, че това е било, за да му бъде мъздовъздадено, като Бог е искал да докара зло на Ирод, допускайки бедствието да се стовари върху неговата войска.”

Има поразителни различия между това и Евангелското сведение: според Марко 1:4 Йоан “проповядваше кръщение на покаяние за опрощаване греховете”, докато Йосиф казва, че Йоановото кръщение не било за прошка на греховете; на разказа за Йоановата смърт е придадено от Йосиф политическо значение, докато в Евангелията то е било в резултат на това, че Йоан е заклеймил брака на Ирод с Иродиада. Твърде вероятно е Ирод да е мислел да убие две птици с един камък, затваряйки Йоан; а що се отнася до несъответствието по отношение на значението на Йоановото кръщение независимите предания, които можем да проследим в Новия Завет, са впечатляващо единодушни и освен че са по-ранни от сведението при Йосиф (“Древностите” излезли на бял свят през 93 г. след Христа), те дават едно невероятно описание от религиозно-историческа гледна точка. Всъщност, както изглежда, Йосиф Флавий приписва на Йоан доктрината за кръщението, която имали есеите, както са ни известни от кумранските текстове. Но общата схема на разказа при Йосиф потвърждава евангелското сведение. Този пасаж на Йосиф бил известен на Ориген (около 230 г. след Христа) и на Евсевий (около 326г.).13

По-късно, Йосиф описва в “Древности” (XX, 9,1) своеволните действия на първосвещеника Анан след смъртта на прокуратора Фест (61 г. след Христа) с тези думи:

“Но младият Анан, който, както казахме, получил първосвещеничество, бил дързък човек и особено опасен; той принадлежал към партията на садукеите, които са сурови в присъдата си повече от всички юдеи, както показахме вече. Тъй като Анан бил с такова предразположение, сметнал, че сега има добра възможност след смъртта на Фест, а пък Албин бил още на път; затова той събрал един съдийски съвет и довел пред него брата на Исуса, така наречения Христос, чието име било Яков, заедно с някои други и след като ги обвинил като закононарушители, ги предал да бъдат убити с камъни.”

Този пасаж, както и предходният, е бил също известен на Ориген и Евсевий.14 Разказът за смъртта на Яков Праведния (както бил наричан Господният брат), е разказан с по-големи подробности от Хегезип, един юдео-християнски писател от около 170 г. след Христа15. Сведението у Йосиф е важно главно затова, защото той нарича Яков “брата на Исуса, така наречения Христос” по такъв начин, като че ли вече е споменал нещо за Исуса. И ние наистина намираме едно сведение за Него във всички налични копия на съчиненията на Йосиф Флавий, така нареченото “Testimonium Flavianum”16 в “Древности”, XVIII, 3, 3. Там Йосиф разказва някои от бедите, които били белег на прокураторството на Пилат и продължава:

“А по онова време се появил Исус, един мъдър човек, ако действително можем да Го наречем човек; защото бе вършител на чудесни дела, учител на люде, които приемат истината с удоволствие. Той отклони много юдеи, а също така и мнозина от гърците. Този човек бил Христос. А когато Пилат Го осъди на кръст поради обвиняването Му от първенците между нас, онези, които Го бяха обикнали отначало, не престанаха; защото Той им се явил жив пак на третия ден, както Божиите пророци бяха говорили тези и хиляди други чудесии неща за Него: и досега племето на християните, наречени така по Него, още не е изчезнало.”17

Това е превод на текста на този пасаж, както е дошъл до нас, но ние знаем, че той е бил същият по времето на Евсевий, който и цитира два пъти.18 Една причина, поради която мнозина са решили, че това е християнска интерполация, е, понеже Ориген казва, че Йосиф не е вярвал, че Исус е Месия, нито Го е обявил като Такъв.19 Че Йосиф не е бил християнин, това е съвсем сигурно. Но изглежда невероятно един писател, който не е бил християнин, да използува изразите, които са отпечатани по-горе с курсив. Но от гледище на текстуалния критицизъм няма какво да се каже против този пасаж; свидетелството на ръкописа е така единно и обилно, както при всички случаи на нещо написано от Йосиф. Възможно е обаче Ориген да е познавал пасажа в една по-ранна форма, в която да са липсвали частите, дадени от нас в курсив.20 Тъй като текстът на Йосиф е бил предаван от християни, а не от юдеи, не е чудно сведението му за Исуса да е придобило с течение на времето по-осезаем християнски привкус.

Ако се вгледаме обаче по-отблизо в тези части, написани с курсив, можем да запитаме дали не е възможно Йосиф да пише с езика на иронията. “Ако действително можем да Го наречем човек” може да бъде едно саркастично подмятане за християнската вяра в Исуса като Божи Син. “Този човек бил Христос” не може да означава нищо друго, освен че това е Исус, наричан обикновено Христос. Такава идея се внушава във всеки случай от последното твърдение, че християните били наречени така по Него. Що се отнася до третата курсивна част ­ онази, отнасяща се за възкресението ­ може просто да е била написана, за да покаже твърдението на християните. За някои остри критици не е било много трудно да възприемат Testimonium Flavianum в тази му форма. Пасажът, разбира се, съдържа няколко характерни белега от стила на Йосиф, както бе подчертано от покойния д-р Х. Джон Текърей (водещ британски авторитет по проблемите за Йосиф Флавий през последните години) и някои Други.

Бе посочено също така, че изпускането на думи и къси фрази е характерно за текстуалната традиция на “Древности”, което улеснява приемането на предположението, че изразът “така наречен” е отпаднал пред “Христос”, а други, като “както казват” ­ след фразата “защото Той им се яви жив”. Тези предполагаеми поправки са привлекателни, особено първата, защото самата фраза “така нареченият Христос” се явява в пасажа, където Йосиф разказва за смъртта на Яков.

Още две поправки могат да бъдат препоръчани.

Едната е предположението на Текърей, че вместо думата “истината” (гр. “алете”) трябва да четем “странни неща” (гр. “аете”). Другата е предложението на д-р Робърт Айслер, че някои думи са отпаднали в началото на пасажа, който оригинално е започвал така:

“А по онова време се появи източник на нови беди ­ един Исус.” Тогава, ако приемем тези поправки на текста, ето какво ще получим като резултат: “А по онова време се появи източник на нови беди ­ един Исус, мъдър човек. Той бе вършител на чудесни дела, учител на люде, които приемат странни неща с удоволствие. Той отклони много юдеи, а също така и мнозина от гърците. Този човек бил така нареченият Христос. А когато Пилат Го осъди на кръст поради обвиняването Му от първенците между нас, онези, които Го бяха обикнали отначало, не престанаха; защото Той им се явил, както казваха, жив пак на третия ден, както Божиите пророци бяха говорили тези и хиляди други чудесни неща за Него: и досега племето на християните, наречено така по Него, още не е изчезнало.”21

Този път курсивът бележи поправките. Тази версия на Testimoniun се е освободила ­ чрез една-две много прости находки ­ от мъчнотиите, които създава традиционният такст, докато запазва (или дори подсилва) стойността на пасажа като исторически документ. Презрителната нотка е малко по-подчертана в резултат на допълненията, а заключителното споменаване на “племето на християните” е съзвучно с една надежда, че макар те да не са отмрели, скоро ще отмрат.

Затова имаме много добро основание да вярваме, че Йосиф Флавий наистина споменава за Исуса, давайки свидетелство за: а) Неговото време; б) Неговата репутация на чудотворец; в) това, че е брат на Яков; г) Неговото разпятие при Пилат поради злепоставяне от юдейските първенци; д) Неговата претенция, че е Месия; е) това, че е Основател на “племето на християните”; и може би  ж) вярата в Неговото възкресение от мъртвите.
1 “Мишна” означава буквално повтаряне, заучаване ­ бел. пр.

2 “Гемара” ­ една пъстра смесица от книжнически тълкувания, анекдоти и легенди означава буквално завършек ­ бел. пр.

3 “Талмуд” има смисъл на учение, изяснение ­ бел. пр.

4 Вижте Й. К л а у з н е р, “Исус от Назарет” (1929), с. 18 сл.

5 Пак там, с. 23 и сл.

6 Има се предвид “поле на табличка”, т.е. незаетото от писмени знаци пространство на табличка за писане ­ бел. пр.

7 Вавилонски Талмуд, трактат “Шаббат”, 116 а, б.

8 “Анахронизъм” ­ от гр. ез.: факт или явление, които се вмъкват по погрешка от даден автор в друго, непринадлежащо им време ­ бел. пр.

9 Вероятно за рождения ден на Клавдий, който се падал на 1 август.

10 Когато бил хвърлен окован в затвора по заповед на император Тиберий няколко години преди това, той се облегнал на едно дърво, на което била кацнала кукумявка; тогава един германски затворник му казал, че птицата предизвестява за него бързо освобождаване и спечелване на голямо богатство, но ако някога я види отново, няма да живее повече от пет дни (“Древности” XVIII, 6, 7).

11 “Интерполация” ­ от лат. ез. ­ преднамерено вмъкване на пасаж от преписвач в някакъв оригинален текст фалшификация ­ бел. пр.

12 Това предполага оформянето на религиозно общество, в което човек можел да влезе чрез кръщение.

13 О р и г е н, “Против Целс”, I, 47; Е в с е в и й, “Църковна история”, I, 11.

14 О р и г е н, пак там, I, 47; II, 13; “Коментар на Матей”, Х, 17; Е в с е в и й, пак там, II, 23.

15 Разказът на Х е г е з и п е запазен у Е в с е в и й, “Църковна история”, II, 23.

16 От латински: “Флавиево свидетелство” ­ бел. пр.

17 Преводът на този така популярен пасаж (както и на всички останали извори) трябваше да бъде направен от английския превод. Срв. д-р Ив. Г. П а н ч о в с к и. “Личността на Исуса Христа”, 1959. с. 19. ­ бел. пр.

18 “Църковна история”, I, 11; “Из. на Еванг.”, III, 5.

19 “Против Целс”, I, 47; “Ком. на Мат.”, Х, 17.

20 К л а у з н е р, “Исус от Назарет”, с. 55 и сл. Клаузнер приема пасажа за автентичен, освен частите, представени в курсив; тази преценка на един толкова виден юдейски авторитет по историята на Втория храм заслужава уважение.

21 Доста любопитен проблем за науката е съществуването на т.нар. “Славянска версия” на “Юдейската война”, където е поместен дълъг пасаж за Исуса и Неговото разпятие между II, 9, 3, и II, 9, 4. Този пасаж е предизвиквал нестихващи спорове и мнения “за” и “против”. В “Славянската версия” има и други пасажи за известни евангелски личности и събития ­ бел. пр.