Държавно политическо укрепване на българия през първата половина на IХ век



Дата02.11.2017
Размер227.86 Kb.
ДЪРЖАВНО - ПОЛИТИЧЕСКО УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА IХ ВЕК



УВОД

Десетилетията след образуването на славянобългарската държава са време на нейното вътрешно укрепване и политическо утвърждаване на Балканския полуостров. Създадена върху територии на Византия, тя била принудена да води непрекъснати войни с империята, за да осуети опитите й да наложи своята хегемония над целия "варварски" свят в Европейския Югоизток. В този двубой се очертава основната мисия на ранносредновековната българска държава: да бъде защитник и обединител на южнославянските племена от българската група. България успешно дебютира и в тогавашните международни отношения чрез намесата си в арабо-византийския конфликт от 717-718 г., когато било спряно арабското проникване във вътрешността на Европа. Образувана като обединение на два различни по традициите си племенни съюза, младата държава преживяла критични моменти през втората половина на VIII в., но благодарение на усилията, които славянските племена и значителна част от прабългарите положили за българската държавна кауза, вътрешно-политическата криза и византийския военен натиск били преодолени. През първата половина на IХ в. за България започва период на политически и духовен възход, продължил чак до 30-те години на Х век.


ИЗВОРИ И БИБЛИОГРАФИЯ

Развитието на българската държава и външната й политика са отразени в извори от византийски, западен и български произход. От византийските извори споменаване заслужават хрониките на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, Анонимния ватикански разказ за поражението на император Никифор Геник през 811 г., съчинението “Царе” на Йосиф Генезий, “За управлението на империята” на Константин Багрянородни, енциклопедичния речник “Свидас” и др. Западните извори са представени предимно от хроники от франкски произход и от съчинението на биографа на Карл Велики - Айнхард. От българските извори основно значение продължава да има “Именник на българските ханове”. Значителна е и ролята на археологическите проучвания на различни старобългарски обекти, особено на столицата Плиска. През разглеждания период голямо значение като исторически извор придобиват прабългарските надписи от различен характер, писани обикновено на гръцки език.

От историческите проучвания основно значение продължава да има капиталният труд на В. Златарски “История на българската държава през Средните векове”. Важни проучвания са публикували още П. Мутафчиев, Ив. Дуйчев, Д. Ангелов, В. Гюзелев, Й. Андреев и др.
КРИЗАТА В БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И ПРЕОДОЛЯВАНЕТО И “Именникът на българските ханове” споменава след хан Тервел още двама ханове от Аспаруховия род Дуло: един неизвестен по име наследник на хан Тервел и хан Севар. След него на българския престол се възкачил хан Кормисош (739 - 756 г.), който произхождал от рода Укил ( или Вокил ). Поради неясните сведения на изворите годините на управление на хановете след отстраняването на рода Дуло не са напълно ясни. След като дава двама български ханове, родът Вокил също е отстранен от власт, а ханският престол е зает от представител на рода Угаин. Тези събития бележат началото на сериозни политически сътресения в българската държава, които се изразили преди всичко в борбата за власт между отделни прабългарски родове. Подобни междуособни войни обикновено се оказват фатални за съдбата на по-голямата част от варварските държави, образувани в Европа след разпадането на Римската империя. Те били резултата от започващата трансформация на родово-племенната върхушка в служебна или поземлена аристокрация. При тези промени централната власт станала особено важна институция за преразпределяне на властта и богатството. Затова и апетитите към нея от страна на отделните аристократични родове нараснали. Подобни явления се зародили и в младата българска държава към втората четвърт на VIII в. За нестабилното политическо състояние на България свидетелства честата смяна на владетели на ханския престол. За десетина години на него се изредили Телец, Сабин, Умор, Токту, Паган, малцина от които умрели от естествена смърт. Но за особената острота на политическата криза и за голямата опасност, която тя криела за съществуването на България, голяма роля изиграла намесата на Византия и по-специално продължаващите й опити да унищожи българската държава. Особено се отличил византийският император Константин V Копроним, който организирал девет похода срещу българската държава.

Всъщност в основата на зараждащия се българо-византийски конфликт стояли две причини от принципно естество. От една страна това била борбата за власт над балканските славяни, което било от жизнено значение и за двете държава. От друга страна бил двубоят за контролиране на стратегически важните територии на Тракия, властта над които давала стратегическо предимство в очертаващия се продължителен конфликт за балканска хегемония. Въпреки тежката обстановка България устояла на кризата и на византийския натиск.

Първите стъпки към преодоляване на кризата в българската държава били направени при царуването на хан Телериг (768 - 777 г.). След продължителна отбранителна политика българската държава преминала отново в настъпление. През 774 г. към земите на славянското племе берзити била изпратена 12 000-на българска войска, за да вдигне племената от западната част на полуострова на борба срещу Византия. Това било продължение на политиката за приобщаване на славяните от Балканския полуостров към България. За да неутрализира провизантийската групировка сред аристокрацията вътре в страната, която извършвала шпионска дейност в полза на империята, хан Телериг успял през 775 г. да получи от византийския император списъка на неговите агенти в България и наредил те да бъдат заловени и избити. За да отмъсти за измамата Константин V Копроним организирал последния си голям поход в българска територия, но при неговата подготовка бил покосен от тежка болест. Слязъл от историческата сцена човекът, който подчинил целия си живот на усилията да разшири отново границите на Византийската империя до река Дунав. Две години по-късно обаче (в 777 г.) самият хан поради интригите на своите политически противници бил принуден да избяга във Византия. Край на острите политически борби настъпва при хан Кардам (777 - 803 г.), който успява да оползотвори създалите се предпоставки за умиротворяване на страната.

В кървавите междуособици част от прабългарската аристокрация била унищожена. Това била първата крачка към намаляване на относителната роля на прабългарския елемент в държавата. От друга страна кризата разкрила огромната заслуга на славяните към защитата на българската държава. Според оценката на Петър Мутафчиев славянските племена, защитавайки старопланинските походи, превърнали Балкана в надежден щит срещу пристъпите на византийските войски. Владетелят можел да се опре на тях в случай на конфликт с прабългарските боили. Всъщност боилите сами се убедили, че единственият разумен изход от противоречията между родовете за власт е укрепването на ханската институция. Само един авторитетен хан бил в състояние да обедини отново силите на българското общество и да противостои на все по-нарастващата заплаха от страна на Византия.

След сключване на мирния договор между България и Византия през 791 г., за България настъпва дългоочаквания мирен отдих. Борбата за власт между прабългарските родове стихва. Надделяват силите, които отстоявали българската държавна независимост. Империята, която дълго време приемала съществуването на българската държава като нещо временно и нестабилно, трябвало да се примири с факта, че вече не е пълновластен господар на Балканския полуостров.
ХАН КРУМ - ВЪТРЕШНА И ВЪНШНА ПОЛИТИКА

След смъртта на хан Кардам българския престол бил зает от хан Крум (803-814 г.). Годината на неговото възкачване е спорна, но в 803 г. владетелската му дейност е вече регистрирана в историческите извори. Предполага се, че той произхождал от средите на панонските прабългари, които се установили в Централна Европа след разпадането на "Стара Велика България ". Хан Крум поставя началата на най-могъщата владетелска династия в епохата на Първото българско царство, управлявала почти до края на Х в.

Началото на Крумовото управление съвпада с важни политически промени в европейското политическо развитие. След "Великото преселение на народите" на европейския континент настъпил период на относителна политическа и етническа стабилност. В Западна и Средна Европа като основна политическа сила се издигнала Франкската империя на провъзгласилия се през 800 г. за император Карл Велики. Съюзът между Карл Велики и Римската църква засилва авторитета на папството и неговите стремежи да установи хегемония в християнизираща се Европа. Тази нова "Римска империя", както предпочитали да я наричат папските прелати, се простирала от днешна Испания до Среден Дунав. Карл Велики успява да покори отслабения Аварски хаганат, завладява по-голяма част от неговите земи и така става непосредствен съсед на българите. Хан Крум също се възползва от ситуацията и през 805 г. до разгромява остатъците от хаганата. С това той нарушава дотогавашната традиция българската външна политика да е насочена предимно към съхраняване и постепенно разширяване на държавните територии на юг. Ненадейното насочване на българските военни сили в северозападна посока, въпреки непреставащата хазарска заплаха от изток, някои автори обясняват с обвързаността на Крум с панонските земи и със заплахата, която Франкската империя представлявала за панонските славяни. Бързата и лесна победа на Крум се дължала между другото на широката известност и подкрепата, която Българската държава получава от племената, живеещи по Средни Дунав. В български ръце попадат обширни област между Дунав и Карпатите. Покорени били славянските племена тимочани, браничевци и абодрити, които живеели западно от река Тимок. Новите територии изобилствали с богати солни и сребърни находища. България трайно завладява крепостите Сирмиум и Сингидунум, които българите нарекли Срем и Белград. Тя се превръща в непосредствен съсед на Франкската империя и във важен политически и военен фактор в Централна и Източна Европа. Успоредно с това българският хан продължава с неотслабваща енергия разширението на държавната територия в южна и югозападна посока.

Енергичните външно-политически ходове на хан Крум предизвикват тревога във Византия. Някогашната мечта да бъде нанесен смъртоносен удар на България отново завладява умовете на управляващите кръгове на империята. От друга страна събитията в северозападната част на Балканския полуостров разбунтували и без друго неспокойните славяни във Византия, които гледали с надежда към българската държава. За да спре по-нататъшното разширение на българските граници към географската област Македония, византийският император Никифор I Геник преселва колонисти от източните провинции на империята по поречието на река Струма и предприема изненадващ удар срещу България. През 807 г. той нарушава мирния договор и организира поход към българските земи. Внезапно разкрит дворцов заговор му попречил да осъществи военните си планове.

Враждебните действия на византийците дават повод на хан Крум да предприеме ответен удар. През 808 г. българите пресрещат и разбиват един византийски отряд някъде по долното течение на река Струма, като пленяват богати трофеи. През 809 г. хан Крум се насочва срещу град Средец (античния град Сердика). Местният гарнизон оказва продължителна съпротива, но накрая слага оръжие. Разгневен от проявената упоритост, ханът наказва със смърт част от заловените военачалници на града. След това заповядал да сринат крепостните стени. Присъединяването на Средец и неговата област било важна стъпка към утвърждаване на българската власт на юг от Стара планина. Завладяването на Софийското поле осигурява на българите стратегически простор за настъпление към Македония.
БЪЛГАРО-ВИЗАНТИЙСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ В ПЕРИОДА 811-814 г.

Действията на хан Крум предизвикват ответна реакция в Константинопол. През 811 г. император Никифор I Геник оглавява нов поход срещу България. Внезапното византийско нахлуване изненадало българския владетел, който не се намирал в столицата Плиска. Когато нашествениците достигат крепостта Маркели, хан Крум поискал мир, но императорът надменно отхвърлил предложението. Тъй като главните старопланински проходи били добре охранявани, византийската армия потърсила обходни пътища. Успявайки да разбие два големи български отряда, нашественика скоро се озовава пред стените на Плиска. Защитниците на града не били достатъчно и след ожесточена съпротива се предали. По заповед на Никифор I градът бил разграбен и опустошен, значителна част от населението му, без оглед на възрастта - избито. Напълно били разрушени и дворците на хана.

В тази тежка обстановка хан Крум мобилизира всичко годно да носи оръжие - в т.ч. дори аварските военнопленници. Той отново поискал мир, като предлага на ромеите да се задоволят с постигнатото и да се оттеглят. Самозабравилият се император, който помислил, че мощта на България окончателно е съкрушена и този път отказал да преговаря. Усетил раздвижването сред българите, Никифор I започва отстъпление на юг от Стара планина. На път към Константинопол оттеглящата се в безгрижие византийска армия била причакана от българите във Върбишкия проход. През нощта на 26 юли 811 г. хан Крум предприел внезапно нападение. Главният му удар се стоварва срещу лагера на императорския отряд. Последвало катастрофално поражение за византийците. Императорът пада убит в сражението, а синът му Ставракий по чудо избягва смъртта и тежко ранен се добира до Константинопол. Византийската империя не била преживявала толкова страшна катастрофа след битката с готите край Одрин в края на IV в., когато на полесражението паднал убит император Валент.

Поражението на император Никифор намира широк отзвук в тогавашния свят. Съвременни автори от византийски и западен произход не пропускат да отбележат в съчиненията си за безславния край на императора. Летописецът Теофан разказва, че хан Крум наредил от черепа на Никифор I да бъде изкована сребърна чаша. С нея той вдигал наздравица със славянските велможи. По всичко изглежда това бил особен ритуал, характерен за прабългарската религия, чрез който скритата сила на убития противник преминавала у неговия победител.

Поражението на византийците през лятото на 811 г. разклаща трона на оцелелия по чудо в битката при Върбишкия проход императорски син Ставракий. Още през есента на 811 г. той бил сменен от зет си Михаил I Рангаве. Нерешителен и крайно податлив на внушения от лоши съветници, новият император заявил, че ще продължи войната, въпреки пълната деморализация на войската. Сраженията били възстановени през 812 г. и се водели на широк фронт от Югоизточна Тракия да долината на река Струма. Населението панически напускало малките селища и търсело закрила в големите крепости. Особено тежко се отразило на Византия превземането на важното черноморско пристанище Месемврия, където българите пленили пазените в тайна византийски оръжия за изхвърляне на т. нар. "гръцки огън". Бил превзет и град Девелт. В тактиката на българите се появява и една нова тенденция. Голяма част от жители на превзетите византийски крепости и земи били изселвани в територии северно от Дунав, което говори за трайните намерения на хан Крум да ликвидира императорската власт в Източна Тракия. У българския владетел явно назрява идеята да щурмува столицата на империята. Така в началото на IХ век българите за първи път предявяват открито своите претенции към "Втория Рим" - Контантинопол.

На следната 813 г. , след като византийците отказали да възстановят мирния договор от 716 г., хан Крум отново нахлул в Тракия. Край крепостта Версиникия той нанесъл сериозно поражение на византийците. На 17 юли 813 г. ханът се появил пред стените на Константинопол. Пред смаяните погледи на гражданите той извършва жертвоприношения и езически гадания за изхода на предстоящата обсада. В тази критична ситуация новият император Лъв V предлага привидно мир, но неговото тайно намерение било да примами на среща и да убие българският владетел. Византийците грижливо подготвили засадата и се постарали да приспят бдителността на хана. Той се явява на уреченото място, но в последния момент разбира какво ще последва и успява да се спаси от клопката. Въпреки че бил засипан от стрели, хан Крум остава невредим. Убит бил неговият помощник, а някои от придружаващите го лица попадат в плен. Разгневен от нечестната игра, хан Крум заповядва да бъдат сринати до основи всички черкви в околностите на Константинопол.

След тези събития българите започват сериозни приготовления за нов щурм на византийската столица. Построени били обсадни машини и различна друга бойна техника. Пет хиляди обковани в желязо коли трябвало да пренесат цялото военно снаряжение на българската войска до стените на византийската столица. В разгара на приготовленията на 13 април 814 г. хан Крум починал внезапно.

За краткото управление на хан Крум българската държава, която четвърт век преди него била разкъсвана от междуособици и била на път да се сгромоляса под натиска на Византия, се издига като първа военно-политическа сила в Европейския Югоизток. Разширила значително своите територии, тя се превръща наред с Византия и Франкската империя в трета най-влиятелна европейска сила. Хан Крум се отнасял сурово и безпощадно към противниците си и не случайно народното предание прибавило към името му прозвището "Страшни".


ВЪТРЕШНА ПОЛИТИКА НА ХАН КРУМ

Ханът бил не само талантлив пълководец, но и прозорлив държавник. Той развива значителна вътрешнополитическа дейност, която отговаря на потребностите на българското общество. В началото на възникване на българската държава и при нейното укрепване, съчетаването на държавната власт на хана със самостоятелността на славянските племенни князе било оправдано и необходимо. От началото на IХ в. обширността на държавата, необходимостта от нейното ефективно управление и централизиране на военния й потенциал, влизат все повече в противоречие с принципа на териториално-племенния на дуализъм, заложен при нейното изграждане. Това вероятно подтиква хан Крум да започне серия от реформени действия, имащи за цел военно-административното централизиране на българската държава. В новоприсъединените в Тракия земи били създадени военно-административни области, в които подчинени на хана управители поемат цялата власт. По този начин славянската племенна автономия търпяла ограничения, тъй като в новата военно-административна уредба изобщо не се взема предвид етническата принадлежност на населението. Направил съществени изводи от периода на междуособиците, хан Крум за първи път приобщава славянската аристокрация към върховното управление на държавата. Монополът на прабългарските аристократични родове върху органите на централното управление започва да се руши и в перспектива изчезва напълно.

Многобройните победоносни войни, които Крум води и завоюването на нови територии, довежда до появата на едри земевладелци из средите на военно-племенната аристокрация и на двата етноса. Същевременно войните утежнили положението на селячеството. То се разорява, губи правото си на собственост върху земята и се принуждава да обработва земите на едрите земевладелци срещу определени задължения. Писмените сведения от това време свидетелстват за различни категории селяни - арендатори на земя, чиято зависимост от земеделеца била по-голяма или по-малка. Това са т.нар. "половинити", "мортити", "мистоти". Очевидно по времето на Крум се проявяват за пръв път началните и все още много скромни кълнове на ранната феодализация на обществото. Във всеки случай българското общество се прощавало със социалната еднородност и придобива чертите на ранносредновековна обществена структура. Една значителна част от разоряващите се селяни обаче нямали препитание, просели, крадели, скитали от място на място, създавали несигурност в държавата и заплашвали богатите. Ето защо взаимоотношенията между обезземлените селяни и по-едрите поземлени собственици, а от там и опазването на обществения ред, легнало в основата на първите писани закони, въведени от хан Крум в началото на IХ век.

Техният текст не е запазен в оригинал, което кара някои изследователи да се съмняват в тяхната автентичност. Те са достигнали до нас, преразказани в една византийска енциклопедия от Х век - т.нар. лексикон "Свидас". Там се разказва, че след като разгромил аварите, хан Крум събрал пленените велможи и ги разпитал какви са причините за пропадането на аварската държава. Аварските първенци му посочват като главни причини за това пиянството, клеветничеството, кражбите и други пороци, които се ширели из населението. Впечатлен от разказа, хан Крум издава своите закони. Те гарантирали защитата на частната собственост от посегателства на крадци. В тях се определяли строги мерки срещу клеветниците и пияниците. Пристъпилите законите се наказвали с отнемане на имота, отрязване на крайниците или смърт. Особено интересен е един параграф, които постановявал, че на просяците трябвало да се дава толкова, че да не просят повече.

Полу-легендарният характер на сведенията за т.н. “Крумово законодателство” изисква да бъдем внимателни в оценката му. В този си вид наказателните разпоредби едва ли са могли да заместят напълно обичайното право на прабългари и славяни, което си оставало основен правен регулатор на обществения живот. Не може да се приеме без резерви и сведението в "Свидас", че за да се пребори с пиянството хан Крум заповядал да бъдат изкоренени лозята в България. Независимо от всичко, издаването на законите може да се прецени като важна крачка към централизиране на българската държава и преодоляване на съществените различия между славяни и прабългари. Крумовото законодателство за първи път разкрива ролята на върховната власт като висш законодател. То се явява в защита на частната собственост и обективно подпомага изживяването на старите племенно-родови отношения. По своя характер Крумовите закони са типологично сходни с т.н. “варварски правди” на германците и със законодателството на императорите-иконоборци във Византия.

С цялата си държавническа дейност Крум се очертава като един от ярките и значими български средновековни държавници. Той постига блестящи външнополитически успехи и има безспорни заслуги за укрепването, за вътрешното стабилизиране и за издигане на международния авторитет на българската държава.


ВЪНШНА ПОЛИТИКА И РЕОРГАНИЗАЦИЯ НА ДЪРЖАВНАТА СТРУКТУРА ПРИ ХАН ОМУРТАГ

Въпросът за непосредствения приемник на хан Крум е дискусионен в историческата наука. Някои учени смятат, че преди възкачването на престола на Омуртаг (815 - 831 г.), на него са стояли за кратко време двама или трима владетели. Други приемат, че хан Омуртаг е син на Крум и e негов непосредствен приемник. Тази теза все повече си пробива път в историческите изследвания.

Първата реакция на хан Омуртаг била да продължи военните действия срещу Византия, но още в първото сражение, някъде край крепостта Бурдизо, българската войска претърпяла поражение. Този факт, както и сведенията, че Византия подготвя съюз с франките срещу България, накарало новия хан да промени тактиката си. Той предложил на Византия мир и след преговори, в 815 г., между двете държави бил сключен 30-годишен мирен договор. В цялата си по-нататъшна политика Омуртаг се придържал предимно към дипломатически средства за уреждане на отношенията с южния български съсед. Част от клаузите на договора са запазени под формата на каменен надпис, известен в науката с названието "Сюлейманкьойски надпис". На първо място той урежда границата между България и Византия в Тракия. Определял се и начина на размяна на военнопленници. Срещу пленените византийци хан Омуртаг поискал да му бъде предадено славянското население от пограничните области, които съгласно договора оставало под византийска власт. Това споразумение ясно показва основната цел във външната политика на българските ханове - приобщаване към България на славяните, намиращи се в пределите на империята.

Мирният договор бил спазван през цялото управление на хан Омуртаг. Израз на добрите отношения била помощта, която българите оказват през 823 г. на император Михаил II при потушаване на опасен бунт, ръководен от претендента за императорската корона Тома Славянина.

Мирът с Византия дава възможност на хан Омуртаг да обърне по-сериозно внимание на северозападните балкански територии, където назрявали значими събития. През 818 г. славянските племена тимочани, браничевци и абодрити се отцепили от България и поискали да признаят върховенството на Франкската империя. Първоначално, верен на своята външнополитическа линия, хан Омуртаг се помъчил по дипломатически път да убеди франкския император Людовик Благочестиви да не приема славяните под своя власт. Три български пратеничества били изпратени до франкския двор, но те получили уклончиви и неясни отговори. Това подтиква хана да премине към решителни действия. През 823 г. българска флота навлиза по река Драва и с оръжие заставя отцепилите се племена да признаят върховенството на хан Омуртаг. Славянските вождове били отстранени и на тяхно място били поставени верни на хана областни управители: т.нар. “комити”. Ударът бил толкова неочакван, че франките не успяват да се притекат на помощ на славяните. Две години по-късно българите повторят похода и затвърждават властта си над средно дунавските славяни.

По същото време на североизточната българска граница отново се разгаря тлеещият още от 60-те години на VII в. конфликт с Хазарския хаганат. Българите не само отблъскват хазарските нашественици, но и достигат до река Днепър. Така България продължила да бъде надежден щит на Европа против хазарите. Заедно с това тя не изоставяла своята политика на защита на славяните от домогванията на ромеи и франки.

В своята външна и вътрешна политика хан Омуртаг проявява самостоятелност и политически реализъм. Той продължава административната реформа, започната от хан Крум и разпростира нововъведенията в цялата държавна територия. България била разделена на големи военно-административни области, наречени "комитати", които се ръководели от комити. Комитатите са типологично сходни с византийските административно военни единици, наричани “теми”. Чрез тяхното образуване и чрез разпространението им в цялата българска територия, бил сложен край на автономията на славянските племена. Съставът на местните управители се определял вече пряко от хана и неговите най-близки помощници.

Успоредно с това и системата на централно управление достигнала завършени форми. Пръв помощник на хана в управлението на държавните дела кавханът. Той бил съуправител на хана, главнокомандващ на армията при неговото отсъствие и регент до избора на нов хан. Кавханът водел дипломатическите преговори и по-важните политически дела. По важност в държавната йерархия след кавхана идвал ичиргубоилът, който командвал вътрешните крепости и столичния гарнизон. В историческите извори той се определя като управител на "вътрешната област". Ханът взимал своите решения с помощта на болярски съвет, в който влизат представители на висшата аристокрация. Те изпълнявали различни граждански и военни функции, а авторитетът и значението им се определяли от мястото, което заемали в държавната йерархия. Известни са длъжностите "таркан", "багаин" и др., за които не се знае нищо по-конкретно.

През същия период настъпват промени в организацията на българската войска. Първоначално тя се състояла от обособени прабългарски и славянски контингенти. В началото на IХ в. започва постепенно да се оформят военни сили, състоящи се от две части - постоянна дружина на хана и опълчение, събирано в случай на нужда. Успоредно със заличаването на административно-териториалните разлики между прабългари и славяни, започнала да изчезва обособеността и на прабългарските и славянските военни отряди. Българската войска била добре организирана военна сила. В нея царял строг ред и дисциплина. При проявена немарливост към оръжието или към бойните коне, войниците изтърпявали сурово наказание, включително и смърт.

В резултат на проведените военно-административни реформи, българската държава се превръща в централизирана монархия, сходна по своята структура с Византия и с Франкската империя. Авторитетът на хана, който бил върховен законодател, съдия, главнокомандващ и жрец, и чиято власт се предавала по наследство, се издигнал над всички в държавата. Именно при хан Омуртаг се поставя начало на традицията ханът да се подписва като "От Бога владетел на много българи". Тази титла показва порасналото самочувствие и стремежът да се отхвърлят византийските претенции за власт в целия тогавашен свят. Поради ролята на прабългарската аристокрация в изграждането и управлението на държавата, цялата управленска и военна терминология била прабългарска. Тя почивала върху традициите на Кубратова България, но в нея прониквали елементи, характерни и за славянската управленска практика.

Хан Омуртаг развива забележителна строителна дейност. Най-напред била възстановена опожарената от византийците през 811 г. столица Плиска. Тук бил построен нов хански дворец и други граждански и култови сгради, а Вътрешният град бил обграден с каменни стени. През 822 г. бил построен хански аул-крепост край река Тича. Издигнатият дворец бил украсен с четири колони, върху които били поставени скулптурни изображения на два лъва. С този дворец било поставено началото на бъдещата българска столица Преслав. Трети хански аул бил построен на река Дунав, а по средата между него и Плиска била издигната могила. Планът и техниката на тези градежи са доста различни от архитектурата във Византия по същото време и наподобяват постройки в някогашна Персия. Всички забележителни събития от управлението на хан Омуртаг били увековечени с каменни надписи на гръцки език. Голяма част от тези надписи са запазени досега. Сред надписите от това време най-известни са Чаталарският, Сюлейманкьойският и един от надписите на Мадарския конник. Запазени са и няколко колони с надписи за увековечаване на паметта на видни български военачалници и служители с особени заслуги към хана и държавата. Многобройните надписи от времето на Омуртаг също възкресяват обичай, донесен от прабългарите от Азия. Някои автори предполагат, че при Омуртаг е изградено култовото светилище при село Мадара. Строителната дейност на Омуртаг показва освен всичко друго порасналата мощ и материални възможности на държавата, новото самочувствие на владетеля и на аристокрацията.

Византийските извори свързват името на хан Омуртаг с усилени гонения срещу християните. Новата вяра започнала да се разпространява в България главно посредством византийски пленници. Жертва на преследванията стават голям брой християни, които категорично отказвали да изоставят вярата си. Гоненията били предприети не толкова поради верската нетърпимост, колкото поради опасения от засилване на византийското влияние в България.

В историческата литература са изказвани различни мнения за отношението на хан Омуртаг към славяните. Част от изследователите твърдят, че той се съобразявал със славянското мнозинство в държавата и не противодействал на проникването на славянския елемент в средите на управляващия елит. В отделни случаи ханът наказвал непокорните славянски князе, като тези на браничевци, тимочани и абодрити, когато техните действия застрашавали сигурността на държавата. Други учени наблягат на сведенията, които говорят за преследване на славяни, приели християнската вяра. Проф. Петър Мутафчиев обосновава тезата, че при хан Омуртаг започва процес на възстановяване на прабългарския политически престиж, с което била прекъсната политическата линия на приобщаване на славянската аристокрация към управлението на държавата. Противодействието срещу растящото славянско влияние било съпроводено и от стремеж да се издигне прабългарската езическа традиция до ранга на държавна религия на България. Строителната дейност също била изразител на тази тенденция. Дори и тази теза да е вярна, бъдещето на българската държава било не в делението, а в обединяването на двата етноса: славяни и прабългари.
БЪЛГАРИЯ ПРИ НАСЛЕДНИЦИТЕ НА ХАН ОМУРТАГ

Хан Омуртаг умира в 831 год. Проявените качества на държавник и политик му отреждат видно място сред владетелите на българската държава. Според проф. Мутафчиев той е едно от най-интересните и редки явления в българската история. Неговите наследници продължили политиката на обединение на славяните от българската група и разширили още повече българската държавна територия, включвайки в пределите й Родопите, Беломорието и Македония.

Хан Омуртаг имал трима сина: Енравота (Воин), Звиница и Маламир. Енравота бил лишен от престолонаследие поради християнските си убеждения, Звиница починал млад и престолът се паднал на най-малкия от синовете - Маламир (831-836г.). За разлика от баща си, хан Маламир не се оказал благосклонен към лишения от престола роден брат Енравота. Следвайки политиката на Омуртаг за преследване на християнството, в което виждал прикрито проникване на византийското влияние, Маламир осъдил Енравота на смърт.

Както свидетелстват каменните надписи, близък помощник в управлението на младия хан бил кавхан Исбул. Като втори сановник в Плиска, кавханът подкрепил намеренията на Маламир за разширение в южна посока. Възползвайки се от голямата заетост на империята на изток, ханът превзел в 832 г. Пловдив. През 836 г. византийците правят опит за контранастъпление в Тракия, като си връщат пловдивската крепост, но били отблъснати от българската войска. Тя нахлува в Североизточна Тракия и по Родопското крайбрежие, и превзема крепостите Проват, Бурдизо и Филипи. Пловдив отново и този път трайно бил завладян от българския хан. През същата 836 г. хан Маламир починал при неизвестни обстоятелства.

Ханският престол бил зает от синът на неговия брат Звиница - Пресиан (836-852 г.) Още през първата година от управлението на новия хан славянските племена, населяващи обширни области в Родопите, Беломорска Тракия и Южна Македония, въстават срещу византийската власт. Българска войска, командвана от кавхан Исбул, се притекла на помощ на разбунтувалите се славяни и разгромила византийците край крепостта Филипи. Тази победа довежда до присъединяване към българската държава на славянските области в югозападните части на Балканския полуостров. От този момент насетне областите в Южна Македония получили прабългарското название Кутмичевица (букв. “ново присъединена земя”). От Византия били отнети гъсто населени със славяни територии, а чрез присъединяването на Родопското крайбрежие била прекъсната сухопътната връзка на империята със западните й провинции. Това било недопустимо за престижа и интересите на империята, поради което византийската дипломация успяла да предизвика война между българите и сърбите. Проведените военни действия между 839-842 г. не били успешни за българското оръжие, но до териториални промени не се стигнало.

Успехите на българското оръжие се дължали до голяма степен на обстоятелството, че славянското население в споменатите области гравитирало към българската държава, тъй като в нейните предели то можело да запази своята идентичност и да има възможност за свободна изява.

Във вътрешната си политика хан Пресиян продължава процеса на централизиране на властта. Доизградена била стройната държавна администрация и военната структура, подчинена на хана. Той отново се връща към политиката на приобщаване на славянската аристокрация към централната власт. След смъртта на хан Пресиян българският престол бил зает от сина му Борис (852-889 г.). Неговото управление било белязано от съдбоносни за българската държава събития.


ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В средата на IХ в. българската държава постига голямо териториално разширение и се превръща в третата военно-политическа сила в Европа след Византия и Франкската империя. Българските граници на запад достигат до реките Тиса и Колубара, на североизток до река Днепър, на север до Карпатите, на юг до Странджа, Родопите и Беласица, на югозапад до Охридското и Преспанското езеро. Завършва трудният и продължителен процес на централизация на държавния организъм. България се превръща в типична ранно средновековна монархия с добре изградени и функциониращи органи на власт. В организацията на държавността превес има прабългарската традиция, обогатена със заемки от славянския обществен живот и от Византийската империя.В този си вид България представлявала уникална държавна структура в епохата на Ранното Европейско средновековие. Набирал скорост процесът на формиране на българската народност. Прабългарският елемент започва да се претопява в многобройната славянска маса. Колкото повече се множат успехите на България по бранните поля и се увеличават присъединените славянски територии, толкова повече той губи позиции в държавната структура. На България й предстои още една решителна стъпка: приобщаване към семейството на християнските държави. Успехите в развитието на езическа България, а по-късно покръстването и възприемането на славянската писменост, подготвили условията за “Златния век” при управлението на цар Симеон Велики.








База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница