Свещеното Писание и Светите отци на църквата за невъзможността за спасение на душите, намиращи се в геената (‘Gehenna’, ‘Hinnom’)

9.1 Свещеното Писание и Светите отци на църквата за невъзможността за спасение на душите, намиращи се в геената (‘Gehenna’, ‘Hinnom’)

Адът е избор. За да отиде душата на един човек в ада, трябва този човек да е умрял в състояние на смъртен грях, което той сам, доброволно и по своята свободна воля, е избрал. ‘Грях за смърт’ (1 Йоан 5:16) е тежък грях, “чийто обект е в значима сфера и е извършен в пълно съзнание и преднамерен умисъл” (ККЦ 1857). Такъв грях е против Божията любов, тоест, смъртният грях е доброволно и свободно избрано състояние на липса на любов към Бога. Ако някой умре в такова състояние, Бог уважава направения от него свободен избор, и позволява на душата на този човек да бъде отделена от Него.

Бог ни позволява да направим избор да Го обичаме, или да не Го обичаме. По този начин Той ни позволява да отделим себе си от Него, макар Той да не иска това за никого.

Адът е вечен, защото състоянието на душата при смъртта определя нейната съдба за вечността. Ако човек умре в състояние на смъртен грях, Бог уважава неговият избор завинаги. “Смъртният грях е една радикална възможност на човешката свобода, както и самата любов. ... Ако не е изкупен от покаянието и от Божията прошка, той става причина за изключване от Христовото царство и за вечната смърт в ада, тъй като нашата свобода може да избира завинаги и безвъзвратно.” (ККЦ 1861)

Или, по думите на свети Августин: “Той, Който ни създаде без нашата помощ, няма да ни спаси без нашето съгласие.”

9.2 Доказателства от Свещеното Писание

Исаия 33:14 “Уплашиха се грешниците на Сион; трепет обзе нечестивците: "кой от нас може да живее при поядащ огън? кой от нас може да живее при вечен пламък?"”

Исаия 66:24 “И ще излизат и ще видят труповете на людете, които са отстъпили от Мене; защото червеят им не ще умре, нито огънят им ще угасне; и ще бъдат гнусота за всяка плът.” Червеят, който не умира, и неугасимият огън са символ на вечното наказание.

Матей 3:12; Лука 3:17 “лопатата Му е в ръката Му, и Той ще очисти гумното Си и ще събере житото Си в житницата, а плявата ще изгори с неугасим огън.”

Марк 9:43-44; 45; 47-48 “ И ако те съблазнява ръката ти, отсечи я: по-добре е за тебе без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце, и да отидеш в геената, в неугасимия огън, дето червеят им не умира, и огънят не угасва.” по-добре е за тебе хром да влезеш в живота, отколкото да имаш две нозе, и да бъдеш хвърлен в геената, в неугасимия огън.” И ако те съблазнява окото ти, извади го; по-добре е за тебе с едно око да влезеш в царството Божие, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в огнената геена, дето червеят им не умира, и огънят не угасва.”

Иуда 6-8

“ангелите пък, които не опазиха своето началство, а напуснаха жилището си, запази във вечни окови, в мрак, за съда на великия ден. Както Содом и Гомора и околните градове, които по същия начин като тях блудствуваха и налитаха на друга плът, станаха за пример с това, че бидоха наказани с вечен огън, - също тъй ще бъде и с тия, които, бълнувайки като насъне, сквернят плътта, презират началниците и хулят властта.” Непокорните ангели и Содом и Гомор са наказани с “вечни окови” и “вечен огън”.

Отците на ранната църква са учили, че тези, които починат с неизповядани и неразкаяни смъртни грехове, ще страдат вовеки в геената. Ето само няколко от много примери за това, че душите, попаднали в геената, в неугасимия огън, не могат да бъдат спасени.

В Стария Завет решението на този проблем е представено така:

- Преди всичко е казано, че тук на земята, на края Бог ще награди всички за техните дела. Така примерно в Псалм 36: “Бях млад, вече остарях, и не видях изоставен праведник, нито потомците му хляб да просят... Видях страшен нечестивец, как се ширеше като вкоренено многоклонесто дърво; но той премина, и го няма; търся го, и го не намирам»⁷⁰.

- В книгата на Йов неговите приятели наблягат на това, че страданията му са последствие от неговите грехове. Той е съгрешил и поради това страда. Но, във втората част на книгата намираме много по-дълбоко разбиране за нещата. Ние не можем да изискваме отчет от Божието Провидение и да искаме обяснение от Бога, Който е прекалено голям, за да можем да Го разберем. От своя страна Йов показва голямата си вяра в живота след смъртта, където ще се реши този въпрос за въздаване според делата ни⁷¹.

В Стария Завет може да се види как е напредвала вярата за това, което се случва с човека след неговата смърт. В началото се говори за Шеол, където се намират мъртвите - и праведни, и неправедни. Пророците говорят за различни нива на Шеол. Несправедливите се намират в най-дълбоките части на Шеола. По време на Исусовата проповед евреите са знаели от псалмите, че праведният човек очаква от Бога освобождение от Шеол и че Шеол не е място, където се намират всичките души, но че означава Ад в истинския смисъл на думата. Вече от книгата Премъдрост става ясно, че съдбата на праведните и неправедните след смъртта е различна. Праведните имат вечния живот в общение с Бог. Те се намират в лоното на Авраама, което не е място на мъки, но мястото на радост. Пророк Данил говори и за възкресение на неправедните. “И много от спещите в земния прах ще се събудят - едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама.” (Данил 12:2)
9.6 Съществуването на Ада според Новия Завет
В Новия Завет намираме 23 места, които говорят за огъня на ада. Както много ясно се казва в притчата за богатия човек и бедния Лазар, съдбата на праведния и неправедния човек след смъртта е съвсем различна: “Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки ”. И на много други места в Новия Завет се говори по подобен начин. Така примерно св. Матей предава Исусовите думи: “Тъй ще бъде при свършека на века: ще излязат Ангелите и ще отлъчат злите измежду праведните, и ще ги хвърлят в огнената пещ: там ще бъде плач и скърцане със зъби”⁷².

Един друг, много известен откъс от Светеното Писание говори също така за съдбата на праведните и неправедните, в така наречения есхатологически говор: „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите - от лявата“ (Мат. 25:31-33).

В Новия Завет, използвайки термини от Стария Завет, Исус и апостолите говорят за вечното осъждане: геена, пропаст, огнена пещ, тъмнина, място на мъки, втората смърт...
9.7 Съществуването на Ада според Традицията и Магистериума на Църквата

Потвърждението за съществуването на ада от страна на Църквата е било постоянно през вековете. Апостолическите отци взимат формулите, които се намирали в Свещеното Писание; Първите символи на вярата говорят за съществуването на ада и за осъждане. Това намираме в различни символи.

В първите векове само някои от гностиците говорели, че не съществува ад и смятали, че тези, които няма да се спасят, ще бъдат унищожени, няма повече да съществуват. Но, това че душата “не е с Христос” Исус не обяснява като унищожаване на душата, а напротив, то произвежда вечна мъка. Примерно днес Свидетелите на Йехова и Адвентистите на седмия ден подобно на гностиците смятат, че душите, които не са избрани, изчезват напълно.

За съществуването на ада говорят много различни официални документи на Църквата. Да споменем само някои от тях: на IV Латерански Събор (1215 г.) се говори за съществуването на ада, както и за вечността на наказанията; за същото говорят и съборите в Лион (1274 г.) и във Флоренция (1439) (на този Събор е дефинирано, че осъждането започва непосредствено след смъртта).

Както говори Йозеф Рацингер (папа Бенедикт XVI), учението за ада се противопоставя на нашата идея за Бог и за човека, но тази доктрина е много ясно и силно вкоренена в учението на Исус Христос. Тук няма възможност за никаква несигурност. Това е догма на вярата с много силни основи в Евангелията и в апостолическите писания. Казаното се отнася както за съществуване на ада, така и за вечността на страданията⁷³. Ще говорим повече за това в следващите параграфи.
9.8 Вечността на ада
Това, което понякога хората не могат да приемат, е не толкова съществуването на ада (това хората още могат да приемат и да разберат), колкото вечността и невъзможността за промяна на това отделяне от Бога. Не могат да приемат, че адът е вечен. И това не е нищо ново, даже големи богослови са имали подобни затруднения: нека си спомним Ориген, чието учение, че адът е само нещо преходно, е било осъдено от Църквата.

Какво може да се каже в това отношение? Разбира се, на първото място трябва да видим какво говори Откровението за това, защото християнската истина не е някаква философска система, а това, което Бог ни е открил. Не стои въпросът дали това ни харесва или не ни харесва.

На Синода в Константинопол (543 г.) учението за преходността на ада вече е било осъдено. Но още по-ясно и по-детайлно тази позиция е била отхвърлена на IV Латерански Събор (1215 г.), когато е било осъдено учението на албигойците. “Всички ще възкръснат с телата с които са облечени, за да приемат, според това да ли са техните дела били добри или лоши. Едни ще възкръснат за вечно наказание с дявола, а други на вечна слава с Исус Христос”⁷⁸. Както вече казахме, това учение в никакъв случай не е нещо ново – това са учили светите отци и то е било изразено в различни символи.

През миналия век, когато се е появи мнение, подобно на вече осъденото от различните Събори, Магистериумът на Църквата трябваше отново ясно да потвърди учението на Църквата. Така на II Ватикански Събор изрично се говори за вечността на ада⁷⁹. В Катехизиса на Католическата Църква намираме също потвърждение на това традиционно учение на Църквата: “Учението на Църквата потвърждава съществуването на ада и неговата вечност. Душите на умрелите в смъртен грях слизат не­посредствено след смъртта в ада, където изтърпяват мъките на ада, вечния огън". Основното наказание на ада е във вечното разде­ляне от Бога, в Когото единствено човек може да има живот и ща­стие, за които е бил създаден и за които копнее. (ККЦ 1035)
9.9 Наказания в ада
Въпреки, че не съществува официална дефиниция за наказанията в ада, Традицията и Магистериумът, със силни аргументи, взети от Свещеното Писание, винаги са учили, че съществуват два вида на наказания в ада: наказание на осъждане и наказание на сетивата.
9.9.1 Наказание на осъждане
Да умреш в смъртен грях без да се покаеш и без да приемеш Божията милосърдна любов, означава да останеш разделен от Него чрез свободния си избор. Това вечно отделяне от Бога, което се нарича наказание на осъждане, е главното наказание в ада⁸⁰.

Казано с други думи, наказанието на осъждане се състои в лишаване на възможността за гледане на Бога и представлява същността на ада: пълното и окончателно отделяне от Божията Любов е най-голямото наказание, което може да се случи на сътворението. Когато вече няма възможност за промяна, човек открива, че неговата неизмерима способност да обича би могла да бъде изпълнена само с най-голямото Добро, което е Бог.

Вътрешната празнота на осъдения човек е много голяма. Както казва св. Йоан Златоуст: “нищо не може да се сравни със загубата на славата на блаженството, с нещастието, че е отхвърлен от Христос, и че трябва да чуе от устата на Христос: “Не те познавам”; поради факта, че сме Го видели гладен и не сме Му дали да яде. Би било по-добре хиляда мълнии да ни изгорят, отколкото да видим това благо лице, което ни отхвърля и тези ясни очи, които не искат да ни виждат⁸¹. Може да се каже от друга страна, че загубването на гледането на Бога е неизмеримо наказание, поради това, че за вечността се лишаваме от неизмеримото Добро⁸².

Човек по природа копнее за Бога и грях не може да унищожи този копнеж; поради това в ада човек чувства тази вътрешна ‘фрактура’, която се живее в самота и в омраза към Бога и към всички. Този плач и скърцане на зъби, за който много пъти говори евангелието, произлиза от най-дълбоките дълбини на съществото, което не е реализирано. Предизвикан е от липсата на Исус Христос, на Богородица, на ангелите и светците, от това, че не може да бъде достигната славата на тялото и Божията светлина в душата.

За тези наказания на сетивата се говори в Свещеното Писание, особено в учението на Исус. Това учение намираме и в творенията на Светите отци. Особено когато се говори за вечния огън, за неугасимия огън – Евангелията, как вече казахме, говорят за него 23 пъти – става дума за наказание на сетивата. Исус сравнително много говори за Геена и за неугасимия огън, запазен за онези, които до края на живота си отказват да с обърнат. Исус сериозно предупреждава, че: “ще изпрати Син Човеческий Ангелите Си, и ще съберат от царството Му всички съблазни и ония, които вършат беззаконие, и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби”⁸³.

Свещеното Писание говори за това наказание по различни начини, сравнявайки ада с тъмен затвор, място на мъки, огнено езеро, където непрекъснато гори огън ⁸⁴. На тези откъси от Свещеното Писание Магистериумът на Църквата се позовава в различни документи.

Светите отци и Традицията на Църквата говорят за това сетивно наказание, на което са подложени осъдените души и демоните: този огън ще изгаря телата и след възкресението, въпреки, че няма да ги унищожи.

Един въпрос бива често задаван на богословите по отношение на това наказание: как може да действа физически огън на душите, които са отделени от техните тела, и които са нематериални, а също и върху демоните, които са чисти духове? Отговорът на този въпрос е, че огън изпълнява функция на наказание като инструмент на Божията справедливост и Бог в Своето всемогъщество дава възможност той да действа на духовете по подобен начин, както тайнствата се осъществяват чрез материални действия и произвеждат в душата духовни ефекти на благодат.

Това наказание не е неизмеримо: болките, които се произвеждат, са пропорционални на тежестта на извършените грехове; но това наказание е вечно, както и наказанието на осъждане. И то не е най-болезненото наказание. Както вече казахме, най-голяма болка за човека е това да бъде вечно отделен от Бога, от Неговата любов и от Неговата утеха.

В края на тези наши размишления за ада трябва отново да кажем, че има не малко хора, които не могат да разберат това, че Бог, Който е толкова добър, може да позволява съществуването на ада, който е вечен. Адът, който не съществува, е именно адът, за който се говори, че Бог е сътворил, за да наказва хората. Наистина такъв ад не съществува. За такъв ад Исус никога не е говорил. И сега ще кажем нещо за интерпретацията, която може да ни помогне да разберем по-добре тази реалност.

- Бог сериозно уважава свободата на човека: Бог е дал свобода на човека, за да може свободно да приеме доброто и да отговори на Неговата покана за единение с Него. Но тази свобода носи със себе си и риска, че може да се използва и по лош начин. Може да доведе до вкаменяване на сърцето на човека и той съзнателно да се отрече от Бога. Бог взима много на сериозно свободата на човека и никога не я нарушава.

- Никога не знаем какво се случва между Бог и душата, а още по-малко какво се случва в последните моменти на човешкия живот. Църквата никога не е правила един вид обратна канонизация, т.е. да каже изрично, че някой човек със сигурност е в ада.

- Всъщност не Бог е, Който осъжда, а човек е, който избира да се отдели от Бога. Както са избрали поканените на банкет, неблагоразумните девици, богатият човек, тези, които ядат и недостойно Тялото Христово, неверните слуги. С една дума казано, онези, които постоянно са отхвърлили предложението на милосърдие от страна на Бога.

- Загуба на виждане и даване на справедливост след смъртта. Несправедливости към Бога и към хората, които сме правили на тази земята. Ясно е, че несправедливостите, които сме правили към Бога и към хората, трябва да бъдат наказани. Толкова големи престъпления, насилия, убийства и други обиди към Бога и към човека не могат да не бъдат наказани.

- Това, което говори Исус за ада, не са обикновени предупреждения, а реалност. Тук няма място за объркване. Човек наистина трябва да отговаря и да даде сметка за своя нравствен живот. Моралният живот според Божите заповеди е много важно нещо за човека. Не може да бъде позволен моралния релативизъм.

Бог е неизмеримо по-голям от нашите мисли и Неговото Милосърдие е неизмеримо голямо и поради това трябва да имаме и голямо доверие в Бога. За това ни говори и следният откъс от Катехизиса на Католическата Църква: “Бог не предопределя никого да отиде в ада; за това е необходимо доброволното отвръщане от Бога - смъртен грях, в който се постоянства докрай. В евхаристичната литургия и ежедневните молитви на своите верни Църквата измолва милосърдието на Бога, Който „не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние" (2 Петр. 3, 9): „Ето прииошението, което Ти представяме, ние, Твоите слуги и цялото Твое семейство; в Твоята благосклонност, приеми го. Осигури мир в нашия живот, избави ни от осъждане и приеми ни между Твоите из­браници"⁸⁵.

10 Състояние между смъртта и възкресениеТО
Междинна есхатология⁸⁶
Душата на човека е била сътворена, за да живее съединена с тялото. Тогава какво се случва, когато, в момента след смъртта, душата остава лишена от своето тяло до края на историята? В Откровението съществуват елементи, които ни позволяват да твърдим не само естествената безсмъртност на душата, но също и нейното единение с Бог (това единение, което има началото си на земята, в случая на праведните)? Дали може, въз основа на Откровението, да се каже, че душите на праведните, които са отделени от телата, вече вкусват блаженството? Или очакват възкресението на телата, в един вид преддверие и в приспало съзнание, без да вкусват Бога?

Или, както казват някои теории, може да се смята, че смъртта е вече като възкресение? Или може да се мисли, че практически няма никакво време между смъртта и възкресението? А за тези, които са отхвърлили Бог, какво казва Откровението за тяхната съдба?

Това междинно състояние между смъртта и последния съд ще бъде довършено след възкресението на телата: душата ще се съедини със своето възкръснало и прославено тяло и ще бъде изпълнен броят на избраните. Същността на блаженството – гледане и съединение с Бога, се дава вече преди Парусия, която само задълбочава отношение на човека с Бога. Значи, става дума за есхатолгия, която се развива в две фази: първата – след смъртта и преди възкресението на тялото, за душите които са отделени от тялото; втората, след Парусия, възкресение на телата и общ съд.

Това е вярата, която е изповядвана от самото начало и е засвидетелствувана от отците на Църквата и дефинирана от Магистериума на Църквата.

И все пак тази доктрина не е приета от всички християни в течение на времето. Православните, както и протестантите, имат различни позиции по отношение на този въпрос. Преди всичко протестантите настояват за есхатология само в една фаза (само възкресение, без предишна безсмъртност) и отричат междинната есхатолгия. Ще говорим за това по-нататък, но за съжаление и някои католически богослови, противно на традицията и на учението на Църквата, са приели такъв начин на мислене⁸⁷.

Първите отци на Църквата, които се наричат и апостолически отци, са много ясни и единни в своето учение: когато говорят за смъртта, те използват термини като “тръгни за праведно място на славата”; “тръгни за свято място” (св. Климент Римски).

От своята страна, св. Игнатий Антиохийски пламенно копнее мъченичество и иска да не му пречат на това, защото ще бъде непосредствено с Бог. Вярата в пълното вкусване, в блаженството веднага след смъртта, за тези християни е сигурна.

Но не може да се каже, че всички отци на Църквата от втори век споделят единно учение. При тях намираме две позиции: небе и ад веднага след смъртта; или чакане до всеобщ съд; във всеки случай, мъчениците непосредствено след смъртта получават награда – небето. Но, малко по малко се утвърждава общата вяра в непосредственото небе и земя за всички и тази вяра е общо споделяна, започвайки от IV век.

Православни – Тази общо споделяна вяра през IV век започва да се променя през IX век на Изток. Когато Православните се отделят от Рим, Фотий и Църквите, които го последват, отричат съществуването на пълна награда или осъждане преди възкресението на мъртвите, макар да приемат определена междинна есхатолгия: предвкусване на наградата, но не истинско гледане на Бога за онези, които са умрели в Неговото приятелство.

Разбираемо е, ако такова виждане не включва непосредствено гледане на Бога, то тогава такова вярване не е в съгласие с учението на Католическата Църква. Католическото учение не отрича, че прославата ще се усъвършенства след възкресението на телата, но душата, разделена от тялото, вече вкусва славата Божия, веднага след смъртта или след чистилището. Също така душата, която е осъдена, понася мъките на ада веднага след разделението с тялото.

Тази история с папа Йоан XXII в никакъв случай не води до съмнение в непогрешимостта на папите, но тя говори, че тези въпроси са помогнали да бъде дефинирана догмата за тази истина на вярата. Папа Йоан XXII е починал през декември 1334 г. Ден преди да почине, той дал пред колегията на кардиналите да бъде прочетено изявление, което искал да публикува. Неговият непосредствен наследник, Бенедикт XII, публикувал Булата, която Йоан XXII подготвил и която изразявала правоверното учение. И, как е известно, в Булата Benedictus Deus (1336) той дефинира ex cathedra учението, че душите на праведните, разделени от телата (веднага след смъртта или очистени), гледат Бога, а душите на осъдените веднага след смъртта се намират в ада.

Днес най-разпространената позиция на протестантското богословие е да се отрича междинната есхатология.

Това свое мнение те основават на следните предпоставки:

- След смъртта нищо не може да преживее: според тях целият човек би умрял напълно. В Парусия биха възкръснали както тялото, така и душата. Но тази теория няма много последователи, защото, освен че тук би могло да става дума за отричане на безсмъртието на душата, не е нито ясно и дали става дума за истинско възкресение, или за ново сътворяване.

- Възкресението би било удостоверено в момента на смъртта, защото в същност възкресението би се свело на преживяване на ядрото на личността, на ‘аз’-а. Но тук се явява въпросът: ако нашето бъдещо възкресение би се състояло в това преживяване, тогава би се загубил паралелът с възкресението на Христос; в какво би могло да прилича нашето възкресение на Христовото възкресение? Възкресението на Христос е много важно за нашите размишления, защото то е исторически факт, пример за нашето бъдещо възкресение и това никога не трябва да забравяме.

- Предполага се, че след смъртта човешкото същество би се намирало извън времто, и поради това не би могло да става дума за дистанция, за чакане до Парусия. Би могло да се каже, че според тези автори, между които най-известен е К. Барт, възкресението на всеки човек се случва в момента на смъртта.

Магистерият на Църквата е трябвало да реагира на всички тези мнения. Публикувани са документи за поясняване на католическата позиция⁸⁸. Ясно е, че след смъртта не може да се говори за време така, както ние говорим в нашия свят. Но ако не би било възможно по никой начин да се говори за някакъв период за душата ,която се е отделила от тялото, тогава не бихме могли да разберем някои откъси от Свещеното Писание, които говорят за чакане на душите на онези които, за умрели преди Парусия. (Вж. 1 Сол. 4:13... Откр. 6:9...)
10.1 Свещеното Писание и междинната есхатология
В Новия Завет, осен много известния текст за добрия Разбойник, съществуват и други текстове, върху които се основава Католическата доктрина, която говори за непосредствени събития след смъртта, които се случват както на праведни, така и на нечестивите.

а) Адът, според Свещеното Писание, започва веднага след смъртта. В притчата за бедния Лазар (Лука 16:19-31) Господ между другото говори за следващи реалности:

- богатия човек отива в ада непосредствено след смъртта: “умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки” (22-23)

- братята на богаташа още живеят: “А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката». (27 и 28). Значи това се случва преди Парусия.

- Адът, който е описан, е “адът”, съществено идентичен с онзи, който е описан в други откъси, в които се говори за ада след всеобщия съд: “защото се мъча в тоя пламък» (24); «когато беше на мъки» (23); това е състояние, в което няма комуникация: «освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават.» (26).
б) Също и вечният живот, според Библията, започва веднага след смъртта. Тук цитираме известния откъс (Фил. 1:20-24), в който св. Павел изразява своето мнение за тази истина, пълна с надежда. «Според както очаквам с нетърпение и се надявам, че в нищо не ще се посрамя, но при всяко дръзновение, както винаги, и сега ще се възвеличи Христос в тялото ми - било чрез живот, било чрез смърт. Защото за мене животът е Христос, а смъртта - придобивка. Ако ли живеенето ми в плът принася плод на делото, то кое да предпочета, не зная. Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас».

Този текст показва как трябва да се отнася християнинът към смъртта. Съществува естественото желание да не се разделя тялото от душата (в случая на апостол Павел причината са възвишени пасторални мотиви), но в същото време и сигурността за щастие в бъдещия живот.

Това, което ни интересува тук, е да подчертаем, че св. Павел се надява да постигне гледането на Бога – да бъде с Христос – непосредствено след смъртта, подобно на праведниците след възкресението на телата. Иначе нямаше да говори, че иска да “се освободи” като за нещо, което предпочита.

Това е неговото отношение всеки път, когато говори за своето преминаване⁸⁹.

Както вече казахме, много важен документ е дефиницията в Булата Benedictus Deus (1336 г.). В тази Була ясно се говори, че душите на праведните ще бъдат в небето вече преди всеобщия съд, както и душите на осъдените ще бъдат в ада преди всеобщия съд. Това е вярата на Църквата, която е потвърдена и в различни литургически текстове.

Под влияние на протестантски богослови, някои католически богослови започват да взимат протестантските позиции, поради което папите във втората половина на XX век е трябвало да обърнат внимание на тези заблуждения. Така папа Павел VI в соята Professione di fede много ясно говори за духовността и безсмъртност на душата, както и за съществуването на живот на душите след разделянето от телата.

По време на понтификата на папа Йоан Павел II Конгрегацията за доктрината на вярата публикува писмото, за което вече говорихме - Sopra alcune questioni che si riferiscono all’escatologia (1979). В този документ се обобщава католическата доктрина по отношение на есхатолигията в седем точки. Говори се за преживяване и живот на душата след разделяне с тялото – става дума за духовен елемент, който има съзнание и воля; тоест става дума за ‘аз’-а на човека, който не е комплектован с тялото.

 Евреи, католици и православни винаги са вярвали в реалността на очистването на душата след смъртта. Преди протестантската реформация през 16 век, никой не е отричал истинността на тази доктрина.

Евреите и до днес вярват в очистване, което става след смъртта. Когато някой техен близък почине, при евреите има обичай да се молят за него в продължение на 11 месеца, казвайки молитва, позната като ‘Qaddish’ (произлизаща от еврейската дума “свят”). Тази молитва се казва с молба към Бога да ускори очистването на душата на техния обичан близък. Qaddish се казва в продължение на 11 месеца, тъй като се смята за обида да се намекне, че греховете на техния близък са толкова тежки, че да е необходима цяла година за очистването им.

Католическата доктрина за Чистилището произлиза именно от еврейската традция, както и от учението на Светите Отци на цъкрвата. Самата дума Чистилище (от лат. ‘purgare’) означава ‘да очистя’, ‘да пречистя’. Доктрината за Чистилището съдържа три основни компонента: (1) съществува очистване на душата след смъртта, (2) това очистване включва някакъв вид болка, и (3) това очистване може да бъде подпомогнато от молитвите и даренията на живите към Бога. По-надалече дефиницията на църквата не отива, но от Светите отци са явни вярата и традициите на Църквата и вярващите.

Чистилището е състояние на душите на умрелите с вяра в Христа, които, умирайки в Божията благодат, не са напълно очистени от своите дребни прегрешения (за разлика от тези, които умират, без да са се разкаяли за извършен(и) смъртен(и) грях/грехове), или не са платили напълно за своите прегрешения. Финалното очистване на душите в Чистилището е напълно различно от наказанието на осъдените души, намиращи се в ада. Чистилището не е “втори шанс” за спасение след смъртта, но очистване на душата, за да може душата да достигне светостта, която й е необходима, за да влезе в рая, тъй като “няма да влезе в него нищо нечисто” (Откр. 21:27). Думата “нечисто” е превод на гръцката дума “koinon”, която се отнася за духовна поквара. Исус ни казва, че “всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си” (Мат. 5:28). Дори грешните помисли трябва да очистим от себе си. Дори само склонността към грях, която всички ние имаме, е духовна поквара. Затова ние имаме нужда от очистване, за да можем да видим Бога и да влезем в Царството Божие. По този начин, Чистилището е израз на Божията милост към нас – ако нямаше Чистилище, повечето хора нямаше да имат шанс да се спасят. Но Бог е милостив!

Вярата на Католическата Църква в очистването на душата след смъртта е подобна на вярата на Православната църква: “душите на някои верни, които с вяра и покаяние са умрели, но не са принесли достойни плодове на покаянието за греховете си, макар и да са се очистили от тези грехове, търпят мъчения след смъртта си, но да се освободят съвсем от греховете си и да добият пълно опрощение, могат само чрез молитвите на живите си братя, чрез милостинята и най-много чрез безкръвната жертва.”

Исус говори за Чистилището, или прошката на този и на онзи свят, когато казва на учениците Си: “и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят.” (Мат. 12:32). Католическата Църква не е “измислила” Чистилището, но просто е повторила думите на Исус и е изяснила това, което са учили Исус и апостолите, което учи Свещеното Писание, както и Светите отци, по отношение на душата след смъртта.

Свети апостол Павел пише: “Залягайте да имате мир с всички и светост, без която никой няма да види Господа” (Евр. 12:14). Една от основните цели на нашия живот е придобиването на святост. Без такава святост “никой няма да види Господа”. За да придобием святост, ние трябва да очистим себе си. Един от начините, по които можем да очистим себе си, е чрез страдание. Страданието е една от най-големите мистерии в нашия живот. То е част от живота на всички нас - независимо от нашите пол, възраст, раса или вероизповедание. Ние не винаги можем да разберем, защо Господ допуска страданието. Но, както със всяко зло, Бог обръща и страданието в добро. През целия ни живот, Господ ни помага, чрез тези изпитания, трудности, болки и скърби, с които се сблъскваме, да очистим себе си, и по този начин да придобием светост, за да можем да Го видим. Разбира се, за да може това страдание да даде плод, ние трябва да го приемаме с вяра, дори да не разбираме, защо сме изправени пред изпитания, да се уповаваме на Бога, и да принасяме и посвещаваме своето страдание на Него, за да може то да помогне за нашето очистване. Както пише свети апостол Павел в своето Послание до Колосяни 1:24: “Сега се радвам в страданията си за вас и подпълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е Църквата”. Ако ние не успеем да завършим този процес на очистване по време на своя живот, той продължава след смъртта, в Чистилището. “Сине мой, не презирай наказанието от Господа и не отпадай духом, кога те изобличава. Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема” (Евр. 12:5-6).

Съборът в Трент (1545-1563 г.), 16-ти Вселенски събор, дава следното определние за спасението: нашето оправдаване е "преминаване от състоянието, в което човек се ражда син на Адам, към състоянието на благодат и осиновяване на синовете Божии." Това преминаване не представлява, и не може да бъде изразено с, еднократно наше действие, и не завършва с нашето приемане на Христа за Син Божи и Спасител, нито с решението ни да посветим живота си на Него, но продължава през целия ни живот, и, за повечето от нас, - и след смъртта.

Можем да дадем един, макар и несъвършен, пример: Грехът наранява душата така, както куршумът ранява тялото. Грехът (“куршумът“) беше премахнат от Исус на кръста, но раната, причинена от греха, остава. За да може тази рана да заздравее, тя се нуждае от почистване (така, както раната, причинена от куршум, би имала нужда от дезинфекция и грижи). Това почистване включва болка, но без него раната не може да заздравее. По същия начин, чистилището е за нас очистване на душата от вредата, която й нанася грехът. Така, както човек, поканен на сватба, първо почиства себе си и слага празнични дрехи, така и душата се нуждае от подготовка за “сватбената трапеза” (Мат. 22:2), за срещата с Бога.

11.2 Наказание за простени грехове?

В Свещеното Писание има немалко примери за това, че дори когато един грях е простен от Бога, има временно наказание за него. Господ изведе човека от неговия първи грях и му даде власт да владее над всичко (Прем. Соломонова 10:2), но въпреки това го наказа с пот на лицето си да яде хляба си (Бит. 3:19), докато се върне в земята, от която е взет. Господ прости на Моисей и Аарон това, че не са му повярвали, но за наказание те не влязоха в Обетованата земя (Числа 20:12). Господ сне греха от Давид, но въпреки това го наказа: "затова мечът няма да отстъпи от твоя дом довека, понеже ти Ме пренебрегна и взе жената на хетееца Урия, за да бъде твоя жена" (2 Царства 12:10), и дори отне живота на сина му, защото Давид бе станал причина, враговете Господни да хулят Бога, да богохулстват срещу Неговото Свято Име (2 Царства 12:13-14). В Новия Завет, както и в Стария, постът и даренията на живите, както и делата на покаяние като цяло, са истинските плодове на разкаянието (Мат. 3:8; Лука 3:3; 17:3). Цялата традиция на покаяние, установена в църквата, свидетелства за това, че доброволното приемане на дела на покаяние винаги е било част от искреното разкайване, както и вярата в това, че Бог не винаги намалява или премахва наказанието едновременно с прощаването на вината за греха. Грехът трябва да бъде наказан, и тази доктрина включва като неразделна част вярата, че грешникът, който не принесе покаяние в този живот чрез молитви, милостиня, добри дела, проповядване на добрата вест и др., може да бъде наказан в следващия, за да не бъде вовеки отделен от Бога.

След смъртта ние преминаваме т. нар. частен, или индивидуален съд, както вече казахме. Свещеното Писание казва, че “на човек е съдено да умре веднъж, а после идва съд” (Евр. 9:27). Веднага след смъртта ние биваме съдени и получаваме нашата награда, за добро или зло. Ние веднага знаем каква ще бъде нашата съдба. В края на времената, при Второто Пришествие на Исус, ще има общ съд, как вече казахме. При този общ съд, всички наши грехове ще бъдат разкрити пред всички (Лука 12:2-5). Между частния и общия съд душата бива очистена от останалата от греха поквара: “казвам ти: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последната стотинка” (Лука 12:59).

“Ясно е, че ние не можем да пресметнем “продължителността” на това пречистващо изгаряне с хронологическите величини на този свят. Трансформиращият “момент” на тази среща [с Христос] се изплъзва от земното пресмятане на времето – това е времето на сърцето, това е времето на “преминаване” към общение с Бога в Тялото Христово.” (Папа Бенедикт XVI)

Такова очистване е възможно, тъй като има разлика между смъртните грехове и несмъртните грехове. Последните могат да навредят на нашата връзка с Бога, така, както лошо порязване наранява тялото, докато първите, смъртните грехове, унищожават, убиват, тази връзка, както куршум в сърцето убива тялото. За да ни покаже това, свети апостол Иоан ни казва: ”Всяка неправда е грях, но има грях не за смърт.” (1 Иоан 5:17). За такива грехове, “не за смърт”, апостол Иоан ни дава ключа към тяхното изцеление: молитвата. Затова той казва: “Ако някой види брата си да съгрешава с грях не за смърт, нека се моли, и Бог ще даде живот нему, - сиреч, на оногова, който съгрешава не за смърт.” (1 Иоан 5:16).

Бог е наш Баща. Той е любящ Баща, но той е и справедлив Баща. Нека дадем следния пример за наказанието за вече простени грехове: Да си представим две деца, двама братя, които играят заедно. По време на играта те се скарват, и едното момче в гнева си удря брат си. След това то се разкайва за стореното и се извинява на своя брат. Брат му прощава, също както и баща им, който става свидетел на случката. Въпреки това бащата наказва виновното момче – не защото не му е простил стореното, или защото не го обича, но именно защото го обича и иска да го научи да се справя със своя гняв и да се държи добре с брат си.

Свети апостол Павел също говори за наказанието от Господа в своето Послание до Евреите, 12 глава: “5. ..."сине мой, не презирай наказанието от Господа и не отпадай духом, кога те изобличава. Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема". Ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като със синове. Защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Ако пък оставате без наказание, на което всички станаха съучастници, тогава сте незаконни деца, а не синове. При това, ние бивахме наказвани от нашите по плът бащи и се свеняхме от тях: не ще ли се много повече покорим на Отца на духовете, та да бъдем живи? Защото те ни наказваха за малко дни, според както им беше угодно; а Тоя - за полза, та да участвуваме в Неговата светост. Всяко наказание изпърво не се показва да е за радост, а за скръб; но отпосле на обучените чрез него то принася мирен плод на праведност.”

Този стих се отнася именно за християни, които вече са отдали живота си на Христа. Те са спасени от вечно осъждане, но въпреки това понякога биват наказвани от Господа.

Архиепископ Фултън Шийн говори за това, че в нашия свят има прекалено много страдание, което е напразно, без плод. Ако нашето страдание ни помогне да видим по-ясно греховете си и да се покаем за тях, ако посветим нашето страдание на Христа и го приемем като израз на Божията любов, това страдание може да принесе “мирен плод на праведност”. Един скуплтор, който прави статуя от камък, знае, че започва продължителен и сложен процес, но в края на този процес всички ще видят това, което той е виждал от самото начало в този камък - а именно, каква красота се крие под повърхността. По същия начин, като Скулптор, Господ оформя душата, и този процес често е продължителен и сложен, изпълнен с болка и страдание. Но Бог знае, какво се крие под повърхността, и как да очисти и греховете, и вредата, причинена от тях, за да станем Негови чеда. Този процес на очистване е част от нашия живот, и за повечето от нас продължава и след смъртта, в Чистилището. Ако дори Синът Божи Исус Христос, Който е без грях, доброволно прие своите страдания и принесе послушание на Отца дори до смърт, то колко повече ние, като се вгледаме в сърцата си и видим, колко тежки са греховете ни пред Бога, трябва да приемем Божиeто наказание за наша ”полза, та да участвуваме в Неговата светост”.