Духовен център за католическо богословие и духовност „БЛ. Папа ронкали”

Всеки човек си задава въпроса за страданието: като че ли чрез страданието историята върви напред, в конфликт на интереси, на отделни личности и народи. Може да се говори за човешката съдба като «история на страданието на света». От дълбочината на несправедливостта се надига въпросът за смисъла на всичко и копнежът за справедливост, чието отсъствие и носталгията по нея е силен удар на страдание. Това е проблем, който води до въпроса за справедливостта на Бога. Si Deus iustus, unde malum?, ако съществува Бог Който е справедлив, защо тогава е злото в света? А ако злото съществува, как тогава Бог може да бъде справедлив? Протестът на атеизма и резигнацията (помиреност със съдбата) са само привидна решения, които просто елиминират една от двете крайности в тази дилема. На този въпрос християнството намира отговор в Исусовия Кръст. Може да се каже, че целият живот на Исус Христос е бил насочен към Кръста: и Евангелията са ни дадени като «история на Исусовото страдание, с едно дълго въведение» (Martin Kähler). Дните на «неговия земен живот» (вж. Евр. 5:7) са били без изключение в тежък и болезнен знак на кръста. И поради това първата общност е могла да разпознае в Христос онзи «човек на болки», за когото говори пророк Исаия (вж. Из. 53:3): «А мястото от Писанието, което четеше, беше това: "като овца на клане бе заведен, и както агнето е безгласно пред своя стригач, тъй и Той не отваря устата Си. При унижението Му Той бе лишен от праведен съд…» (Деяния 8:32-33). Исус е Слуга, който страда от чиста любов под тежестта на несправедливостта на света!⁷¹

Кръстът е реалност, която не можем да отминем. Самият Исус е казал: „ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва; защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери“ (Mат. 16:24-25). Оттук произлиза и древна поговорка „Per crucem ad lucem – през Кръста към светлина“. Христос ни е показал път в живота, а този път минава през Кръста. Кръстът е тежък само докато не го приемем. Когато човек приеме Кръста от любов, тогава той не е повече проклятие, а става сладко бреме (срв.Mат. 11:30). „Кръстът и страданието имат затова смисъл, защото в тях е влязъл Исус Христос. Страданието можеш да приемеш само, защото в него ще намериш Исус Христос, Който ще го разруши или ще ти даде сили с търпение да го носиш. Приемането на Кръста е победа над Кръста. Приемането на страданието и смъртта е път на освобождаване от страданието, болестта и злото.Това е победоносен път. Както Мойсей в пустинята повдигнал кръст и на него сложил медна змия, така че всеки, който погледне в тази змия да оздравее от хапане и от болест, така и ние, гледайки към Кръста, се срещаме с Христос, Който ни оздрвява.“⁷² Исус е имал опита на страданието. Той е Страдащ, който разбира и обича, дава почивка и сила на онзи, който страда: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко.“ (Мат. 11: 28-30).

Поради това човек трябва да знае да отхвърля всичко, което не в съгласие с Божията воля, и да приема всичко от ръката на Отца, дори и Кръста. Християнинът не принадлежи на себе си, не е свой, а принадлежи на Господа. Пълното предаване на Христос предполага и това да се приобщим към Христос в приемането на кръста, в страдание и умиране.“⁷³ Това добре са разбирали светците през историята на Църквата, които не са отхвърляли страданието, а са се радвали, както апостол Павел, да могат да страдат и по този начин да бъдат подобни на Христос, чийто «цял живот е бил кръст и мъченичество» (Подражание на Христос, 1, II, гл. 12). Св. Франциск толкова обичал и почитал раните на Христос, че те се отпечатали на неговото собствено тяло. Христовата скръб може да стане утеха в многобройни моменти на човешка скръб. Да си спомним за Томас Мор, който, очаквайки несправедлива смърт, намира сила в Исусовите страдания и пише De tristitia animae Christi. За св. Малка Тереза болестта на нейния баща била голям кръст. Но тя го приема с любов и чрез този кръст приема много благодати. Тя пише, че никога не би заменила този период от живота си. “Трите години от болестта на баща ми са ми по-мили и по-плодоносни отколкото целият ми живот; не бих ги заменила за всички екстази и откровения на светците; моето сърце е пълно с благодарност, мислейки за тази неизказана ценност“ (История на една душа).

Именно този пример на св. Малка Тереза ни показва как всъщност приемането на кръста, а не бягането от него прави живота ни по-ценен и по-щастлив. Онзи човек, който отхвърля кръста, който така и така не може да премахне, само прави живота си по-труден и по-малко щастлив. „С право можем да приемем, че вътрешната радост, която носим в себе си, е сигурен знак, че носим своя кръст в Исусовия Дух. Християнството е вяра в живота, възкресението, радостта, в щастието. Но няма възкръсна радост без Възкресение. А Възкресение няма без кръст и без умиране (...). Така, както животът на Исус Христос е бил от най-голяма полза за нас именно тогава, когато Той го е пожертвал, когато ни го е дарил, така и животът на Христовите ученици има най-голяма стойност, когато го жертват“⁷⁴ „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“, казва Исус. (Йоан 15:13). „В живота трябва да разпознаем двете противоположности: вярата в ценността на кръста от една страна, и нашето непрекъснато бягане от него от друга. За да се съединят тези две крайности на практика, трябва постоянно да подновяваме в себе си съзнанието за ценността на всички тези видове на умъртвления; със свободно приета покорност ние ставаме все по-свободни; когато от тялото отнемем удоволствия, които не са му нужни, тогава осигуряваме истински, дълбоки и постоянни духовни радости; приемайки онова, което според човешкото мнение е не-полезно и унизително, откриваме смисъла на 'обикновените', 'малки' неща и истинността на Исусовите думи, че небесният Отец разкрива тайните на Своето Царство на малките; в принасяне на нещата, които нямат смисъл, разпознаваме вечния смисъл на всичко; отхвърляни от хората намираме, че Бог ни приема и прегръща като свои деца; в различни скърби разкриваме духовни, вечни радости. Но до тази Божия мъдрост, която е лудост за света, не можем да стигнем с никакви теоретични учения, а само със смирена молитва, само на колене.“⁷⁵

Поради това духовният ръководител подтиква пенитента съвестно да изпълнява всяко задължение и да приема изпитанията и неприятностите на живота. В това се състои жертвата, която е най-мила на Бога и Кръстът, който най-много освещава. Защото само приетият кръст освещава, само приетото с любов страдание ни вгражда в Мистичното Тяло на Христос и ни съединява с Христос - страдащ и Възкръснал, Христос победител.

Освен това пенитентът трябва да разбере „тясната връзка между добрите дела и страданията, които ги придружават. Постоянно следва да бъде насърчаван да приема страданията не само като нещо, което е 'нужното зло', което придружава живота, но много повече като драгоценно средство, чрез което нашето действие получава много по-голяма плодовитост.“⁷⁶

В живота съществуват много трудни ситуации и събития, които за нас са неразбираеми, на които просто не е лесно да се отговори. Тук остава само вярата в Божието провидение, доброта и любов. Ако и да няма отговор на определени въпроси и проблеми, ръководителят трябва да събужда надежда и неизмерима преданост в Божиите ръце. За такива ситуации пише папа Бенедикт XVI в своето послание Deus caritas est, Бог е любов, 38:

3. 
   Възпитание за апостолическа дейност
   

Първият апостолат за монасите и монахините – и активни, и съзерцателни – е тяхното лично освещаване.⁷⁷ Ако тръгнем от факта, че всички кръстени са призвани към светостта на живота, тогава и първата задача на апостолата на всички кръстени е освещаването. Св. Павел казва: „Божия воля е вашето освещение“ (1 Сол. 4:3). Апостолатът е продължение на възвестяването на Христовата блага вест и донесеното от Него спасение за хората. Само ако работим върху собственото си обръщане, личното си освещение, можем да бъдем сътрудници в Христовото спасително и изкупително дело, което Той във светия Дух продължава в Своята Църква. Да действаш апостолски означава преди всичко да свидетелстваш с живота си своята идентичност на християнин, на Христов ученик, там, където живееш и работиш. Това е лична вътрешна позиция, житейско желание, да цениш Царството Божие, което ти е дадено чрез благодат, повече от всяко друго добро на този свят. И след това да активизираш всички лични способности така, че да споделиш това благо с всички около себе и преди всичко с онези, които Бог е поставил на твоя житейски път. Това е светлина, която свети в тебе и осветлява другите. Това са думи на доброта и любов, които са плод на Духа Божи в теб. Това е отвореност на твоето същество да живееш, работиш, молиш, страдаш и умреш за другите, за тяхното вечно добро.⁷⁸

Миряните са по един особен начин призвани да свидетелстват Христос и да насочват другите към Него там, където живеят и работят и където това не е възможно нито за ръкоположените служители, нито за монасите или монахините. Църквата в наше време подчертава нуждата от апостолат на миряните, който „никой друг вместо тях не може да изпълни“ (вж. AA 1; 13). Тяхната задача е „да проникват света с християнски дух“ и на първо място със своя живот да свидетелстват в обществото за Христос. (вж. GS 43). Те помагат в евангелизацията и освещаването на хората. „Тъй като на миряните е присъщо да живеят в света и светските работи, то те са призвани от Бога, разпалени с християнски дух, да изпълняват, подобно на мая, своя апостолат в света ” (AA 2).

Нашето време е белязано от материализъм и секуларизация и християнските ценности все повече се пренебрегват, а се изтъква етиката на ситуацията; миряните са призвани да свидетелстват със своя живот евангелските ценности. Миряните са призвани да подкрепят единството на човешкото семейство (вж. AA 6; 16; 27; 31; GS 43). „Само свидетелството на християнския живот и добрите дела, които са изпълнени в свръхестествения дух, имат мощта да привлекат хората към вярата и към Бога” (AA 6). Поради това, нека миряните “в своя семеен, професионален, културен или обществен живот търсят повече причини за действие в светлината на вярата и нека, при подходящи ситуации, показват това и на другите, съзнавайки, че по този начин сътрудничат на Бога създател, изкупител и освещаващ, и Го славят.(...) С една дума, миряните трябва да проникнат своя живот с любов и с делата си да я изразяват според своите способности“ (AA 16).

Дух Свети е Този, Който подтиква миряните към определен апостолат в Църквата и Който му дава сили, за да го изпълни. Той дава на вярващите и особени дарове за изграждане на Църквата в любов. „Преценка за тяхната правилност дават онези, които управляват с Църквата, и за тях особено важи да не загасват Духа, а всичко да изпитват и да задържат онова, което е добро (1 Сол. 5,12 и 19-21).“ (LG 12).

В духовното ръководство е важно човек да разбере, че всеки християнин е призван към апостолат. Поканен е да разпознае в себе си своите таланти (дарове), които е получил от Бога, и да работи върху тях и с тях; повикан е да се отвори към Божия Дух, за да приеме нови дарове, да ги развива в пълнота и да си служи с тях за доброто на другите. Както Свети Дух е действал в живота на Исус, по-късно в живота на апостолите, както и през цялото време от историята на Църквата, така същият този Дух желае да бъде за нас светлина и сила по пътя.

„Все пак не трябва да се забравя, че всички видове апостолско действие се основават и на лична аскеза. За да може човек напълно да се предаде в служба на другите, трябва да бъде готов да умре за себе си, трябва да бъде силен да понася много удари, неуспехи, не приемания, неточни тълкувания, чувство за безплодност и фрустрации през целия живот, неясноти в съществените неща, тъмата на житейския път... С една дума, всичко онова, в което човек би могъл да търси сам себе си, на което би могъл да се уповава, в което би сложил своята сигурност, за да намери накрая, след като е победил всичко това, своята сигурност единствено в Бога.“⁷⁹

В апостолата съществуват и определени опасности и грешки, в които човек лесно може да попадне. Най-често се случват два типа грешки⁸⁰: първата е, че работейки в апостолата за други, човек забравя да работи върху себе си⁸¹; втора е склонността към сектанство⁸².

Тези, които действат каритативно, не бива да свеждат своята работа само до каритативно действие без връзка с молитва, в която да черпят Божията любов за своята работа. Папа Бенедикт XVI предупреждава, че не би трябвало да се „вдъхновяваме от идеологии, чиято цел е да подобрят свят, но преди всичко трябва да се водим от вяра, която е плодотворна чрез любовта. (вж. Гал 5:6). Хората трябва да бъдат движени от Христовата любов - хората, чието сърце Христос със Своята любов е обхванал, събуждайки в тях любов към ближните.

Критерият, от който се вдъхновява тяхното действие, трябва да бъде казаното от св. Павел в неговото Второ послание до Коринтяни: «любов Божия ни обхваща» (5,14). Съзнанието, че в Христос сам Бог се е дарил за нас до смъртта, трябва да ни подтикне да не живеем повече сами за себе си, а за Него и за другите...

Св. Павел в своя химн на любовта (вж. 1 Кор. 13) учи, че любовта е винаги повече от действие: «И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо ме не ползува.» (r. 3). Този химн би трябвало да бъде Magna Carta за цялостно църковно служение.“⁸³ Поради това папата казва: „Външното действие ще бъде винаги недостатъчно, ако не бъде видим знак за любов към човека, любов, която се храни в срещата с Христос“⁸⁴ Всеки наш апостолат ще бъде недостатъчен и безплоден, ако не произлиза от молитва, от среща с Бога: „Докато гледаме на безкрайните нужди, можем, от една страна, да попаднем под влияние на идеология, която се стреми да направи онова, което Бог в Своето управление на света, както може да изглежда, не прави: да разрешим всички проблеми в света. От друга страна, това може да доведе да изпаднем в изкушението на бездействието, защото може да ни се стори, че нищо не може да се направи. В тази ситуация живата среща с Христос е от най-голяма помощ, за да остане човек на правия път и да не изпадне в горделиво презрение към човека – нещо, което не само, че не е конструктивно, но е направо деструктивно; за да не се предаде на равнодушие, което му пречи да се остави любовта да го води и по този начин да служи на човека. Молитвата, като средство за получаване на все нова сила от Христос, се превръща тогава в спешна и съвсем конкретна нужда. Онзи, който се моли и не му върви, не пилее своето време напразно, защото може да се яви изкушение, което да го подтикне изключително към действие. Набожността не отслабва борбата срещу бедността и бедата на нашия ближен“, изтъква папата. Като пример посочва бл. Тереза от Калкута, която е много „ясен пример за това как времето, посветено на Бога в молитва, не само не вреди на ефикасността на любовта към ближни, но всъщност е неизчерпаем извор на тази любов”. В своето писмо за Великия пост 1996 г. блажената Майка Тереза пише на своите сътрудници миряни: «Ние се нуждаем от тази дълбока свързаност с Бога в ежедневния живот. Как да се получи това? С молитва.» “⁸⁵

В апостолското действие може да се изпадне в два вида грешки. Ако се подчертава специфичността на отделния човек, ако се търси някаква оригиналност и особеност, това много затруднява възможността да се включи във вече съществуващите форми на живот и апостолат в Църквата.“⁸⁶ Ако духовният ръководител набляга само на своите идеи за апостолат, това може за него да е от някакъв интерес, но не и в интерес на Църквата и на пенитента, когото води.“⁸⁷

След II Ватикански събор се забелязва едно по-голямо включване на миряните в апостолата на Църквата. Но, това включване още не е толкова голямо, каквото би могло да бъде – включени са само една по-малка част от миряните. Причините за това са и при миряните, които са често неинформирани или незаинтересовани, както и при свещениците, които не са подготвени и нямат опит в такова сътрудничество и ангажимент на повече миряни в Църквата.

4. 
   Възпитание на съвестТа
   

Проблемът за съвестта е станал главен феномен на нашето време и върху това доста се говори⁸⁸. Един йезуит – Лука Раджа, казва: „Зрелият християнски живот е съгласие между съвестта и Божите заповеди, относно: интериоризацията на Божите заповеди“. Бог е в нашата съвест – ако тя не е деформирана с неподходящо възпитание – и ясно говори какво и как трябва да действаме в определени ситуации. Тъй като е възможно да се деформира нашата съвест, в духовното ръководство ще трябва да се обръща внимание „че само онази съвест е изправна и само онази съвест може да ни оправдава, която винаги е отворена, послушна, приема обективната истина, обективните норми, които произлизат от евангелието и от Църковния Магистерий.“⁸⁹

„Възпитание на съвест означава лекуване на основите, корените на човешка съвест, лекуване на болната съвест, укрепване на слабата и на несигурната съвест, формиране на криво формираната съвест.“⁹¹

Някои смятат, че причините на много от днешните психически и физически болести, различни стресове и травми, трябва да се търсят освен в друго, и в деформираните съвести. Така проф. на богословски факултет в Загреб Томислав Ивнчич смята че „угризението на съвестта, обидите които са получени от човека, несправедливостите които той трябва да понася, кривите образи за Бога, омразата, желанието за отмъщение, злобата, зависимостта, всичко това може да има своите последствия или симптоми в някои органи на тялото или в психиката на човека. (...) Поради това, казва той, нормално е че когато се лекува духовното ниво, да се стигне и до излекуване на някоя органична или психическа болест. (...) Когато духът на човека оздравее през покаяние и през прошка, когато се започне отвътре с молитва лекуване на отношението към Бога, когато тайнствата със своята благодат подсилват духа на човека и когато Божието слово дава нова надежда и доверие към човека, тогава се лекува духът, а чрез това се премахва причината на някои болести в тялото и в психиката.“⁹²

От една страна, неспокойната и деформирана съвест може да бъде причина за психическа неуравновесеност, даже и за някои физически болести, а от друга страна, „психическата нередност, психическите напрежения и болести влияят и допълнително обременяват вече несигурната и обременена съвест.“⁹³

Автентичното духовно израстване положително влияе на психиката на човека, помага на психологическата уравновесеност. „По особен начин духовните упражнения, които са направени в пълна отвореност към Бога, както и различни духовни реколекции – могат да бъдат добра психотерапия, именно поради това, защото в тях се премахват нередните склонности, владичеството на тялото над духа и по този начин се въвежда човека в света на свободата на Божите чада. Също така и духовните разговори, които насърчава духовният ръководител, могат да бъдат истинска психотерапия.“⁹⁴

При невротично болни хора⁹⁵ трябва да се разпознае източника на проблемите, за да може да се разреши: „в основата на психологическите проблеми може да се крие усещане за вина, но и обратно: в основата на чувството за вина може да се крие някой психологически проблем.“⁹⁶

Краят на миналия век, а това означава и в нашето време, е характеризирано като психотично време, подобно на времето на илюминизма, което е било хистерично, а деветнадесети век се отличавал с дребен легализъм... Тази невротичност на днешното време именно се разкрива в изкуството, което е като „прозорец, през който виждаме душата на цялата епоха“ (F. Ephraim).⁹⁷

Психическото и морално (духовно) страдание при някои хора е „последствие на това, което е фундаментална нужда от сигурност, смисъл и любов, която не е била осъществена“⁹⁸. Бл. папа Йоан Павел II, в своето писмо Salvifici doloris, (спасителното страдание)⁹⁹ различава телесно и морално страдание. За моралното страдане той казва, че това е „болка на душата“, и подчертава, че става дума за „болка от духовна природа, и не става дума само за психическо измерение на болката, която придружава както моралното, така и телесното страдание.“ (SD 5). Това духовно (морално) страдание според папата „не е по-малкото отколкото телесно, но е същевременно по-трудно да се диагностицира и да се лекува с терапия “ (същото). Тъй като човекът е единство на тяло, душа и дух, тогава всяко страдание на всяко ниво на човека докосва целия човек. Целият човек страда. Поради това не е рядко, че човек поради духовни (морални) страдания, става болен с тялото или със психиката¹⁰⁰ (вж. SD 6).

В Свещеното писане, в книгите на Стария Завет, папата намира конкретни примери на духовни страдания, каквито примерно са:

• 
  Смъртта на собствените деца, а особено смъртта на единствения първороден син,
  
• 
  Липса на потомство,
  
• 
  Копнеж за отечеството,
  
• 
  Преследване и враждебност на обкръжието,
  
• 
  Презрение и присмиване на страдащите, усамотеност и отхвърляния,
  
• 
  Угризение на съвестта,
  
• 
  Затруднение да се разбере защо злите напредват, а праведните страдат,
  
• 
  Неверност и неблагодарност на приятелите и на близките,
  
• 
  Нещастие на собствения народ и др. подобни. (същото).
  

Различни психологически школи и насоки са развили свои методи на лекуване, а в последните десетилетия повече и повече се настоява да се помогне на такива хора с духовни терапии.¹⁰². На хората които страдат поради липсата на любов и поради други морални страдания, духовният ръководител ще говори за Божията любов и ще бъде посредник за Божията любов, за да могат да повярват и да имат опита, че Бог ги обича, за да се отворят за тази любов. Ще им помогне да повярват на Бога въпреки всички страдания които са им се случили, и да прощават и на себе и на всички които са ги наранили¹⁰³. В светлината на Христовия Кръст и Възкресението човек трябва да вярва, че въпреки несправедливостта, има смисъл, и че злото и страданието нямат последна дума и че бъдеще имат онези, които са на страната на правдата, любовта и истината. Бог има мощ и най-голямото зло да обърне в най-голямо добро. Това се е случило и в живота на Исус и Бог никога не позволява никакво зло, ако то със себе си не носи много по-голямо добро...“¹⁰⁴ Въпреки всички страдания и неуспехи важно е да се живее и на онези които обичат Бога, Той обръща всичко в добро (вж. Рим. 8:28; Як. 1:12; 2:5).

Съществува и психическо страдание което Wilfrid Stinissen нарича фалшиво а „неговата главна причина се намира в бягане от истината. Ако не съществува воля, която желае да излезе от измисления свят и да се срещне с реалността, ако никога не се вижда своя собствен грях, но грехът по един систематичен начин се приписва на другия и винаги се мисли че този друг е виновен, тогава също не се приема да се върви в Божието училище. Тогава нищо не се случва. Такова страдание е стерилно, не може да се използва за нищо, даже Бог не може тук нищо да направи“¹⁰⁵

Духовният ръководител ще събужда в пенитента дълбока воля за истина в самия него: той трябва да бъде готов да поставя въпроса за самия себе си, да вижда своята собствена тъмнина, да не се противопоставя на истината, но с готовност да се срещне с нея. Само по този начин е възможно да оздравее, всичко друго е бягство, което нищо не решава. Само онова, което осветим с Божията светлина, което Му покажем и Му предадем, това и Той ще просвети, подсили, оздрави, ще даде смисъл.

Човек трябва да разбере, че благодатта не е отделена от природата, но че е включена в нея, че съществува едно единство и взаимно проникване на тези две реалности. Всичко, което е естествено, може да се преобрази в благодат. Също и естествено психическо страдание (всичко, докато не става дума за пълни психически отклонения). Всичко, което донасяме към Бога, получава своя смисъл¹⁰⁶. „Нито едно положително или негативно настроение в човека не е вредно, нито е безболезнено. Всичко може и трябва да бъде от полза, ако знаем да го използваме, ако го приемем във вяра и любов.“¹⁰⁷

Човек също трябва изправно да преценява живот и действие. „Най-честа грешка е когато хората, виждайки външната успешност на живота, я приравняват с истината и добротата на този човек. Такива преценки могат да доведат отделни хора, както и групи в Църквата, до това да се отдалечат от Божиите пътища, следвайки някакви свои по 'успешни', за които мислят че са Божии пътища. Не може да се изравнява външната успешност на живота с истинската стойност на живота; дух на времето с Божи Дух; новина с изправност. Трябва да проверявам всичко и да запазим онова което е добро.“¹⁰⁸

Не толкова рядко може да се срещнат хора, които имат скрупули, които са пълни с неспокойствие, съмнения и несигурност на ниво моралност.

С такива хора трябва да се разговаря: да се види от-къде е произхода на скрупулите, кога са започнали. Дали това е плод на природата, или е редовно явление в определен стадий на пътя към съвършенство. Става ли тук дума за страх от смъртния грях, или става дума за нерешени грехове от детството, или става дума за човек, който мисли, че не може да избяга от своите грехове. Трябва ясно да се каже на пенитента, че само истината ще го освободи. Когато човек живее радостната новина, тогава не съществува неспокойствие, което не би могло да се отклони. Понякога скрупульозността е последствие от несигурно житейско определяне, в смисъл, че човек желае и греха и легалната чистота. При някои съществува тайно приемане на греха, но е спрян от заповедите, а не от любовта. Лекарството е в дистанциране от греха, но така, че да се търси позитивна духовна чистота от любов към Христос и към братята и сестрите, а не само затова да не се греши.

По отношение на чистотата човек, който има скрупули, не различава чувството от съгласието и тук има големи затруднения. И поради това трябва да се поучи да различава изкушението от съгласието, чувството от волята. Това се отнася както по отношение на другите, така и към себе си и своите мисли.

Съществуват три типа на скрупули:

а) В периода на взимане на решение в живота, както примерно това е при първото обръщане или когато вярващият преминава в периода на чиста вяра. След първото обръщане, скрупулите се показват като чувство за вина поради миналото, поради присъствието на остатъци на чувствителна склонност към грях и по този начин на човек се струва, като че ли не се е очистил от греха, защото още съществува склонност към него. Такива хора най-често искат често да се изповядват, но по този начин скрупулите не се лекуват. Такъв човек трябва да вярва, че греховете които един път е изповядвал, вече са простени и да не се връща към тях.

В моментите, когато Бог води душата в периода на чиста вяра, тя преминава през „тъмната нощ на чувствата“, която се придружава от специфично чувство на изоставеност от Бога, а то е придружено със скрупули, поради собствената немощ достойно да се служи на Бога. Тогава трябва чрез вярата да се надмине страха: с изчезването на страха ще изчезнат и скрупулите и душата ще влезе в радостта на Божия живот.

б) Скрупулите в нормалния духовен живот могат да бъдат:

1) На интелектуално ниво: на нивото на разсъждение за нещата и за събитията се явява същевременно и противоречие. Трябва да се изследват причините на това разделение (може би, че човек търси абсолютна сигурност). Такъв човек трябва да се покорява в смирение на всички съвети на духовния ръководител.

2) На нивото на чувствителността: когато става дума за депресивни състояния, такъв човек трябва да има голямо търпение и спокойствие. Такъв човек трябва да знае, че е важно съвършеното разкаяние, а не само всички детайли, за които той смята, че са важни.

в) Хронични скрупули - тук лекуването е по-дълго. Това се случва, когато се съединят прекаленото съблюдаване само на закона, травмите от детството и голямото чувство за вина.

V. Духовно разпознаване
1. Библейски корени и природа на духовното разпознаване
Духовното разпознаване има своите дълбоки библейски коренни¹¹⁰. В Стария завет намираме следи на духовно разпознаване (вж. 1 Царете 16:14, Бит. 3; Чис. 5:4), докато в Новия завет имаме вече развита теория и практика на духовното разпознаване (вж. 1 Сол. 5:21-22; Рим. 12:2) и на „разпознаване на духовете“ (1 Кор. 12:10; 1 Йоан 4:1).

Духовното разпознаване е истинско изкуство на духовния живот и изисква молитва и отвореност към Светия Дух. Това е „дълбоко проникване на Божието дело в сърцата на хората, което е дар на Светия Дух и плод на любовта.“¹¹¹

Всяко духовно разпознаване има за цел търсенето на Божията воля, когато тя не е ясна и е неопределена, и желание винаги да се прави онова, което е приятно на Бога (вж. Йоан 8:29).

• 
  Безплатен дар (gratia gratis data) получен свише като харизма за служене в Църквата (1 Кор. 12:7-10);
  
• 
  Извънреден дар, който може да се притежава по един стабилен начин, или като преходна благодат, която дава възможност за четенето в сърцата, което се отнася само до определени конкретни явления и обстоятелства.
  
• 
  Придобит дар, като плод на нормалното, постепенно развитие на добродетелите, получени чрез кръщението. Придобива се след дълг период на молитва, постоянна отвореност към Светия Дух, служене на братята и изучаване пътищата на светците. Става дума за извънредно развитие на добродетелта на благоразумие (мъдрост) и дара на съвет.
  

Общото, правило което води към разпознаване във всяко обстоятелство, тъй като нямаме едно непосредствено познание, е онова индиректно, предложено от самия Христос:

- смирение: вървене в истината

- послушание

- уравновесеност и благоразумие

- мир и покой

Когато са присъстващи тези пет критерия, духовният ръководител може да бъде морално сигурен, че има работа с човек, който действа според Светия Дух. Но, ако липсва само един от тях¹¹⁴, обикновено това означава, че този човек има поведение „според тялото“.

- дух на горделивост

- липсва на послушание

- липсва на вътрешен мир

- екзистенциални егоцентризъм: състои се в действие, което под всяка цена търси собствените нужди и интереси, даже и в ущърб на нуждите на близките и на общност

- търсене на компенсация: търсене на лични ползи, желание за притежаване на нещата, копнеж към признание и към почести.

Плодовете на такова действие „според тялото“ се манифестират в „раздори, ревнувания, несъгласия, интриги, завиждане“ (Гал. 5: 20-21). Накратко в един характер, който е невъзможен за живот в общност.

Пасторалният опит показва с каква лекота някои неуравновесени лица и фантазьори настояват да прекаляват в тези неща, и те са много лесно подложени на илюзии и на халюцинации. Не е винаги лесно да се разпознае произхода на някое явление, така че общо говорейки, разпознаването на свръхестествените явления е много мъчително и деликатно. Да кажем само един факт, а това е, че има дори и някои светци, които са се заблудили, напълно или частично, в някои свои видения или явления.

Св. Йоан Кръстни, богослов с най-голям авторитет по отношение на мистичните явления, ни учи, че истинският извор на християнски живот, святост и мистичен опит, са добродетелите: вяра, любов и надежда които се живеят в цялата тяхна чистота и богатство. Всичко останало има стойност само дотолкова, колкото служи за осъществяване и за ръста на живота на богословските добродетели. Поради това той подчертава, че тези мистични явления напълно са второстепенни за духовния ръст и много пъти са плод на действие на собствената психика. А дори и когато произлизат от Бога, трябва да се приемат с една определена резерва и дистанция, обръщайки внимание на самия Бог, така че дарът да не стане пречка на пътя към Този, Който дава този дар. За св. Йоан Кръстни стойността на някое явление мистично и харизматично, не е в неговата свръхестественост, но в мярката, в която допринася за ръста на Божия живот в душата, тоест, да колко помага на лицето което го притежава да расте във вярата, надеждата и любовта, а след това и в други добродетели. Също така е възможно автентични видения, явления и други автентични мистични и харизматични явления да станат пречка на човека в неговия духовен път на израстване. Затова мистичният учител – св. Йоан Кръстни, във своето съчинение “Изкачване на планината Кармил” (II книга глава 11-12 и 16-32 като и III, 7-14 и 30-32) дава много педагогически наставления как човек да се отнася към тези явления в подобни ситуации. Накратко казано, изисква се не приемане и дистанция от такива опити. Само в изключително редки случаи може да се приеме нещо от тях, но това никога не решава пенитента, а неговият духовен ръководител, след като всичко много внимателно е изследвал. Ако нещо идва от Бога, това само по себе си ще произведе ефекта, който Бог е искал, без значение да ли става дума за приемане или не приемане от страна на човека. С не – приемането и дистанцията от виденията и други подобни явления ние се освобождаваме от опасностите на привързаност и горделивост, а също по този начин избягваме и примките на дявола, който в тези неща има много широко поле на действие, а особено при лицата, които копнеят и тичат към нещо «свръхестествено» и «чудесно». Човек, който е имал явления, откровения и др. Подобни, не трябва да говори за това на никой, освен на своя духовен ръководител и трябва във всичко стриктно да следва неговите наставления.¹¹⁶

И при мистичните и при харизматичните явления е важно за духовният ръководител не толкова да знае да разпознае¹¹⁷ дали нещо идва от Бога или от дявола, но да даде наставление на човека по кой начин трябва да се отнася към тези явления и изправно да използва този «дар». Защото неизправното ползване във времето, когато това не е Божия воля, този «дар» може да стане камък на препятствие и мотив за осъждане на онзи човек който го притежава (вж. Мт. 7:22-23). За правилно служене с извънредните дарове трябва да се вземе учението на св. Павел за любовта (1Кор. 13:1-3). Любовта е харизма над харизмите и е критерий за преценка на всяко действие, също така и за извънредните явления. Ако лицето служейки си със извънредни «харизми» не е водено от чиста любов към Бога и към ближния и ако във всичко това не търси само Божията слава, тогава неговото действие е много съмнително, а може да бъде и много пагубно.

И св. Йоан Кръстни, и съвременните психолози са съгласни с факта, че много неща, които ни се струват като свръхестествени не са нищо друго, освен продукт на психическата структура на субекта, на въображението, фантазията, несъзнателното, подсъзнателното, както и на други непознати естествени причини. Това особено се отнася до хората, които копнеят и тичат към сензации, към зрелищното и «извънредното»… С други думи, много от това, което може да се струва като свръхестествено, всъщност не е нищо друго освен, плод и реакция на пара-психологически, ейдетичарски, халюцинативни или псевдохалюцинативни състояния, които могат да се явят и при нормални, морално и психически здрави хора. Разбира се, по този начин не се отрича възможността за съществуване на автентичните видения, вътрешните говори, откровенията и др. подобни. Защото по този начин Бог комуникира с някои хора. И поради това е ясно, че духовният ръководител няма априори да отхвърля възможността за такива явления, но ясно е също, че не трябва да ги приема лесно и без сериозно и внимателно разпознаване.

Не трябва да се отрича възможността за свръхестествена интервенция, но имайки предвид опасността, която може да дойде от дявола, духовният ръководител ще трябва да си спомни, че някои прекалено чувствителни и неуравновесени хора лесно могат да станат жертви на илюзии и халюцинации. Ако при това съществува и голямо желание в пенитента за извънредни опити, тогава халюцинациите и илюзиите са нещо почти неизбежно. Тук пенитента трябва да се съветва да ходи по сигурния път на вярата и тук е добре да се последват съветите и предупрежденията на св. Йоан Кръстни, които той дава във вече споменатата творба Изкачване на планината Кармил. Тези педагогически насоки, които се отнасят към пенитента, както и към духовния ръководител, можем на кратко да резюмираме така:

- позиция на дистанция и отрицание (вътрешна свобода и не привързаност към такива явления);

- да не се търсят явления, откровения и други извънредни явления, нито да се копнее за тях (ако човек ги търси и копнее за тях, тогава „отваря вратата” на възможността за дяволски намеси и манипулации);

- за всичко това да говори на изповедника или на духовния ръководител (вж. 2Изк. 22,8-15).

- да не търси откровение за себе си или за другите;

- да бъде благ и пълен с разбиране;

- да поучи човека, когото трябва да ръководи, че извънредните явления не са знак за святост¹¹⁸ нито са необходими средства по пътя към духовно израстване;

- освен знание и собствен опит, необходима е молитва за успешно разпознаване.