ПЕТИЯТ КРЪГ: “По-малко имущество, повече отношения!”

След тридесет години на масова безработица, “криза”, обещания за “излизане от тунела”, подигравки с надеждите и сеене на нови илюзии, биха искали да ни накарат още да вярваме в икономиката. Точно 30 години, прекъснати от няколко илюзорни антракти: този от 1981–1983 г., свързан с илюзията, че едно ляво правителство може да донесе щастие на народа; антрактът на “годините на мънгизите” (1986-89), когато ние всички трябваше да станем богати делови хора и борсови играчи; антрактът Интернет (1998-2001), когато всички щяхме да си намерим една виртуална работа, ако останем свързани с мрежата в която многоцветната, но единна, мултикултурна и образована Франция ще спечели всички световни купи. Сега обаче, ние сме изразходвали всички наши резерви от илюзии: ние стигнахме дъното и сме без пари, ако ли не и със заеми без покритие към банките.

Най-после се разбра следното: Не икономиката е в криза, а самата икономика е КРИЗАТА; не е работата, която ни липсва, а работата ни е в повече. След като са претеглили внимателно всичко, продължават да ни убеждават отново, че не е кризата, която ни депремира, а... растежа.

Трябва да признаем, че скучното повтаряне на борсовите индекси ни засяга почти толкова, колкото и една литургия на латински. За щастие, ние не сме само отделни единици, които са дошли до това заключение. Ние не говорим за тези, които живеят от различни измами: контрабандисти от всяка порода или хора, които от десет години приемат да са “еремисти”. Нито за всички, които повече не могат да се идентифицират с работата си и със свободното си време. За всички, които са приели минимума, а всъщност са максимума. За всички, които намират за нормална циничната експлоатация на една “гъвкава” работна ръка и приемат примера с пенсионерите, които “изяждали” стандарта ни.

Ние не говорим за всички тези, които въпреки всичко, по един или друг начин, трябва да стигнат до подобно на нашето заключение.

Това, което говорим е предназначено за всички тези страни и цели континенти, които изгубиха икономическата вяра, виждайки да минават с грохот Бойнгите на Международния Валутен Фонд над тяхната мизерия и които, макар и за малко, изпитаха на свой гръб филантропията на скъпо платените чиновници на Световната Банка. Тук, в тези континенти, няма и помен от тази криза на призванията /на наклонностите/, която западната икономика понася апатично. Тези за който са предназначени думите ни, са в Гвинея, в Русия, в Аржентина, в Боливия и навсякъде, където мощното и трайно дискредитиране на финансовата религия на МВФ и Св.Банка и на нейното духовенство е необратим факт. Пробуждането от анестезията се вижда и от вицовете:

“Какво са хиляда икономисти на МВФ, проснати на морското дъно? – Едно добро начало”, се шегуват в Световната банка. Руска шега: “Двама икономисти се срещат, Единият пита другия: “Ти разбираш ли какво става?” и той започва: “Чакай, ще ти обясня.” “Не, не - го спира първият - да се обясни, не е трудно, аз също съм икономист. Това, което те питам е: Дали ти разбираш?”

Самото финансово “духовенство” също се преструва, че дисидентства и си позволява да критикува догмите. Последното що годе живо течение в така наречената икономическа наука – течение, което без хумор се нарича “пост или неаутизтична икономия”, се е заело тепърва да покаже всички фокуси и узурпации, всички фалшиви индекси на една наука, чиято единствена роля е да агитира горделиво в полза на дългогодишните напъни на господарите си, да обгради с малко церемонии тяхните апели за послушание и подчинение и накрая, както правят винаги жреците в религиите, да доставят обяснения. Защото генерализираното нещастие е престанало да бъде поносимо, след като се е показало такова, каквото е: без кауза, нито основание за съществуване.

Фактите? Парите повече не са уважавани – нито от тези, които ги имат, нито от тези у които липсват. Когато питат младите германци какво искат да правят по-късно, двадесет процента от тях отговарят “да станат артисти”. Трудът повече не е търпян, като една част от човешката ни същност. Счетоводството на предприятията признава, че то не знае повече къде се ражда стойността. Лошата репутация на пазара щеше да настъпи още преди десетина години, ако да не беше “научния” бес и огромните средства на неговите апологети. Прогресът, в общоприетия смисъл, навсякъде е станал синоним на катастрофата. Всичко бяга от света на икономията, както всичко бягаше от СССР във времето на Андропов. Който поне малко от малко се е занимавал с последните години на СССР ще разбере без усилия аналогията във всичките апели за волонтаризъм на нашите ръководители, във всичките им възторжени речи за едно... светло бъдеще, чиито следи бяха изгубени.

Във всички тези публични изповядвания на политическата вяра в “реформата”, се крият първите пропуквания в Стената. Срутването на “социалистическия” блок обаче не освети триумфа на капитализма., а само атестира фалитът на една от неговите форми. Прочее, умъртвяването на СССР не беше резултат от въстанието на един народ, а от усилията и шмекерията на една преустройваща се номенклатура в процес на мутация. Прокламирайки края на “социализма”, една фракция от господстващата класа се освободи от всякакви анахронични задължения, които я свързваха с народа. Тя пое частния контрол, над това, което вече контролираше колективно “от името на всички”, посредством “пролетарската” диктатура. “Понеже те се правят, че ни плащат, ние се правим, че работим!” – се казваше в заводите и мините на СССР и неговия блок. “Понеже системата не издържа, да престанем да се правим на социалисти!” – беше отговорът на олигархията. При раздялата, на едните се “паднаха” суровините, индустриалните инфраструктури, военнопромишления комплекс, банките и нощните барове, а на другите – мизерията или емиграцията. Както по времето на Андропов не вярваха повече в СССР, така днес никой не вярва на предизборните обещания - в залите за събрания, в работилниците и цеховете, в бюрата или в канцелариите на Франция. ”Така не може да продължи повече!” отговарят собственици и властници, които дори не търсят да омекотят речите си с “безпощадните закони на икономиката” и преместват една фабрика през нощта, за да обявят на персонала рано сутринта нейното затваряне и повече не се колебаят да изпратят Групите за Намеса на Националната Жандармерия, за да прекратят стачката, както това се правеше по време на нацистката окупация или при приватизацията на Средиземноморската параходна компания. Цялата смъртоносна активност на настоящата власт се състои в това да управлява тази развалина от една страна и от друга да постави основите на една... “нова икономика”.

Идилия: Един художник-график в работно облекло пие плодовия си коктейл с приятели на терасата на едно етническо кафене. Компанията е сладкодумна, умерено забавляваща се, не е нито много шумна, нито твърде мълчалива, споглеждат се, усмихвайки се, блаженно – тя е толкова цивилизована. По-късно едни ще отидат да копаят градинката си в квартала, докато другите ще правят керамика, дзен (школа, която поставя на централно място осъзнаването на текущия момент и прозрението в същността на нещата чрез личния опит) или анимационни филми. Живеят и общуват с чувството, че образуват едно ново човечество, по.мъдро, по-рафинирано. Последното човечество. И имат право. Макинтош и ръст зеро се разбират любопитно за бъдещата цивилизация. Идеята за връщане към икономиката от някога и удобната мъгла зад която настъпва идеята за голямия технологичен скок напред. Защото, в Историята връщания не съществуват. Призивът да се върнем в миналото изразява само една от формите на съзнанието на своето време и тя редко е по-малко модерната. “Ръстът зеро” не случайно е знамето на рекламните дисиденти от списание “Casseurs de Pub”, чиято цел е да поддържа “ненасилствената борба”, основаваща се върху аргументи против рекламата. Освен “ръст зеро” и “ненасилието”, то защитава още “правата на човека” и… демокрацията. Откривателите на “ръст зеро” – от Римския клуб през 1972 г. – бяха една банда от индустриалци и висши държавни функционери, които се позоваваха на един доклад на кибернетици от Масачузетския Технологичен Институт. Тази конвергенция не е случайна. Тя се вписваше в принудения марш, за да се намери смяна на икономиката. Капитализмът дезинтегрираше за своя печалба всичко, което продължаваше да съществува, като социални връзки, сега той се впуска в тяхната нова реконструкция върху собствените си основи. Инкубатор е новото “социализиране” на отношенията в мегаполиса. По същия начин той разруши естествените светове и понастоящем се впуска в налудничавата идея да ги реконструира, като многото контролирани резервати, получили адекватни данайски подаръци. На това ново човечество кореспондира една нова икономика, която би искала да не бъде повече една отделена сфера за съществувание, а самата нейна тъкан; която би искала да бъде материята на човешките отношения, една нова дефиниция на труда, като труд върху себе си и на Капитала, като човешки капитал; една нова идея за производството като производство на “релационни стоки” и на консумацията, като консумация на ситуации; и особено една нова идея за стойността, която ще обхване всички човешки качества. Тази “биоикономия” в процес на зачеване ще оплоди планетата, като една затворена система за управление и претендира да постави основите на една нова наука, която да интегрира всички параметри на живота. Една такава “наука” би могла да ни накара да съжаляваме един ден за доброто старо време на фалшивите индекси с които претендираха да измерват щастието на народа с ръста на БВП, но на което поне никой не вярваше.

“Да се преоценят неикономическите аспекти на живота”, е един лозунг на “ръста зеро” и в същото време е програмата за реформа на Капитала. Еко-селища, камери за видеонаблюдение, духовност, биотехнологии и съжителство, принадлежащи на същата “цивилизационна парадигма” в процес на формиране, тази на тоталната икономия, изграждана от основата. Нейната интелектуална матрица е кибернетиката и науката за системите, тоест на тяхния тотален контрол. За да наложат окончателно икономиката, нейната етика на труд и скъперничество, в течение на цялия ХVII век трябваше да бъде интернирана и елиминирана цялата “фауна” от търсачи на щастие, на просяци, на вещици, на луди, на безработни и други бедняци, цяло едно човечество, което със самото си съществувание изобличаваше редът на печалбарските интереси и на “целомъдрието”. Новата икономия не ще мине без една подобна селекция на поданниците и на зоните, които са годни за подобна мутация. Хаосът, толкова обявяван и обсъждан, ще бъде динамо на това жестоко сортиране или на нашата победа над този отвратителен проект.

(Следващата обяснителна бележка не е на авторите на брошурата. Тя е заета от енциклопедиите и показва дълбочините на идиотизма до които е достигнала прословутата “ИКОНОМИКС”: "Релационните стоки не са овеществени/ материални стоки. С този термин се обозначават всякакъв вид "стоки"-услуги, както индивидуални и социални грижи, помощи на немощните, бедните и т.н., така и афективни, екологични, културни, художествени или религиозно-духовни услуги, произвеждани от "гражданската икономика”, която има своите собствени сравнителни предимства. Релационните стоки са свързани с търсенето и предлагането, освен на внимание и на грижи, още на знания, на участие в нови пространства на свобода и на духовност и т.н.. Тяхното производство се реализира с разграждането на много малки количества материя / енергия, поради което те могат, с най-малката подкрепа от страна на държавата, да образуват в перспектива една значителна част от бъдещото производство на стойности. В напредналите общества все по-нарастващо количество обществен труд се ангажира за подобрение на качеството на живот. Търсенето на релационни стоки, свързани с това, може да бъдат постигнато чрез производството на по-ограничени количества традиционни стоки. За по-малко развитите страни, това означава преди всичко да се избегне разрушаването на социалните връзки и мрежи с помощта на развитието на производството на релационни стоки, като се приемат характеристиките и критериите на Западното обществено развитие.”)

Екологията е “откритието” на годината (2007). Преди тридесет години я бяхме изоставили на партията на “Зелените” и им се подигравахме самодоволно през неделните дни, но ето, че тя ни догони. Сега вълните са заети от нея, защото през декември имахме 20 градуса по Целзий.

Една четвърт от видовете риби e изчезнала от океаните. Останалите едва ли ще оцелеят още дълго. Тревогата по повод птичия грип обещава да унищожава ежедневно стотици хиляди от прелетните птици. Нивото на живак в майчиното млеко е десет пъти по-високо от позволеното в кравето. А устните ни се издуват когато хрускаме ябълките от пазара. Най-семплите жестове са станали токсични. Умираме на 35 години след едно “дълго боледуване”, което обещават да лекуват като всичко останало. А би трябвало да се направят изводите преди болестта да ни отведe в раковото отделение и последните медицински грижи.

Трябва да признаем: цялата тази “катастрофа” с която ни занимават така шумно, не ни вълнува. Поне, не преди да ни е ударила с някое от предвидимите й последици. Тя ни засяга, може би, но не ни трогва. И в това е катастрофата.

Няма “катастрофа в околната среда”. Има катастрофа и тя е самата околна среда. Околната среда е това, което е останало на човека, когато той е изгубил всичко. Тези, които преживяват в панелите на едно предградие, в един негов кьорсокак, един цех или една война нямат “околна среда”. Те еволюират в един свят, населен с опасности, с приятели и врагове, с всякакъв вид присъствия и същества, и в условия, които са въпрос на живот и смърт. Този свят има своята съгласуваност, която варира с интензивността и качеството на връзките, които ни привързват към всички тези същества и места. Само ние, лишени от всичко, изгнанници от всякъде, родени в бетонните кубове и избиращи плодове в супермаркетите, улавяме ехото на света през телевизионния екран, за да имаме една околна среда. Самите ние подпомагаме собственото си унищожение, като, че ли се отнася до една обикновена смяна на атмосферата. За да се възмутим от последните поражения на катастрофата, след което прилежно да приготвим поредната версия на статията в енциклопедията.

Това, което ни смразява в околната среда е едно отношение към света, базиращо се върху неговото управление, тоест върху чудатостта му. Едно отношение към света, задето не сме така добре устроени, като шумоленето на дърветата, като миризмите от пърженето на мръвки и картофи у съседите, като ромоленето на водата, глъчката в училищните класове или нежната влага в летните вечери, едно отношение към света, каквото има в мен и в моята околна среда, която ме обгръща, без никога да ме екстериоризира. Ние сме се превърнали в съседи на едно събрание от съсобственици на планетата. Едва ли може да се измисли по голям ад.

Никоя материална сфера, никога не е заслужавала името “околна среда”, освен може би... днешният мегаполис. Със цифровизираните гласове на обявите, свирещите трамваи в ХХI век, синкавите светлини на улични фенери във форма на гигантски кибритени клечки, пешеходците, гримирани като несретници-манекени, мълчаливото обшарване на камерите за наблюдение, прорязващият звън на електрическото метро, задължителните табелки с имената на реверите ни, електронната атмосфера в кибер-кафенетата, покварата, която се разлива от плазмените екрани, подвижните пътеки, стълби и латекса. Никога декорът не е бил по-подходящ за душите ни, които го пресичат. Никога средата не е била по-автоматична. Никога контекстът не е бил по-безразличен и не е изисквал, за да оцелеем, едно толкова нивелирано безразличие. В крайна сметка, “околната среда” е отношението на вътрешния ни мир към мегаполиса, който проектира сянката си върху всичко, което се опитва да му убeгне.

Ситуацията е следната: Използваха бащите ни, за да разрушат този свят, а сега искат да ни впрегнат да работим за рекострукцията му и като връх на всичко, искат тя да бъде рентабилна. Развратната възбуда, която ще въодушевлява от тук нататък журналисти и публицисти, при всяко ново климатично затопляне, разкрива стоманената усмивка на новия зелен капитализъм, чието настъпване прокламираха още през 70-те години на ХХ век, когато го очакваха на завоя, а той все не идваше. Е, добре – ето го! Той е екологията! Алтернативното решение – това е пак той! Спасението на планетата, това е винаги той! Повече няма никакво съмнение: небесният свод е зелен; околната среда ще бъде оста на политическата икономия на ХХI век. На всеки напън на катастрофизма отсега нататък ще отговаря по едно ято от “индустриални решения”.

Откривателят на водородната бомба, сър Едуард Тейлър, ни внушава да бъдат пулверизирани в стратосферата милиони тонове метален прах, за да се спре климатичното затопляне. НАСА (националното управление по въздухоплаване и изследване на космическото пространство), разочарована от факта, че трябваше да изпрати своята велика идея за създаване на космически антиракетен щит в музея на фантасмагориите от студената война, сега обещава изпращането отвъд лунната орбита на едно гигантско огледало, за да ни протежира занапред от гибелните слънчеви лъчи. Друга, още по-пленителна визия за бъдещето: едно моторизирано човечество, шофиращо с биоетанол от Сао Паоло до Стокхолм; една мечта на едрите земевладелци, която включва, покрай всичко останало, превръщането на всички обработваеми земи на планетата в поля за царевица, соя и захарно цвекло. Навсякъде екологични автомобили, автобуси, чисти енергии, екологически консултации, които си съжителстват добре с последните реклами на Коко Шанел в гланцираните страници на луксозните списания с които се обработва “общественото мнение” и мириса на дребните буржоа.

Околната среда има несравнимата заслуга, ни казват, да бъде първият глобален проблем, който е поставен пред човечеството. Един глобален проблем, тоест проблем, чието решение притежават само тези, които са организирани глобално. И те се знаят. Това са групите, които от един век са в авангарда на бедствията и възнамеряват да останат с минималната цена на една смяна на името си. Че EDF (Националната Електрическа Компания) имаше дебелоочието да ни сервира отново ядрената си програма, като ново решение на световната енергетична криза, говори също колко новите решения приличат на старите проблеми.

От държавните комитети/министерства до залите в алтернативните кафенета, проблемите се формулират с едни и същи слова, които се употребяват от край време. Касае се до това да се мобилизираме. Сега не за въстановяване на разрушенията от войната, както беше в следвоенното десетилетие, не и за умиращите от глад етиопци през 80-те години, или за създаване на работни места, както през 90-те. Не, този път мобилизацията е за “околната среда”. И ще ни благодарят. Ал Гор, екологията в комедиен стил и “ръста зеро” са наредени до благородните души на Републиката, за да изиграят ролята си на вдъхновители на дребните душици и ибрици от “левицата” и на добре познатият ни идеализъм на младежта. С доброволният аскетизъм като знаме, те се стараят да ни подготвят, съобразно “екологическото извънредно положение, което идва стремително”. Тяхната откровенно досадна виновност се стоварва върху уморените ни плещи и с нея, те биха желали да ни подтикнат към сортирането не само на нашите отпадъци, към копаеенето на собствената ни градинка и био-наоряването й с остатъците от мъртвешкия пир, със и за който ние бяхме охранени.

Да управляваме разпространението на термоядрените централи, изригванията на въгледвуокиса в атмосферата, стопяването на ледовете на полюсите, ураганите, епидемиите, световната свръхнаселеност, ерозията на почвата, масовото измиране на животинските видове... ето какъв ще бъде нашият товар. “Всеки трябва да промени поведението и навиците си”, ни казват, ако искаме да спасим нашия красив и цивилизован свят. Трябва да консумираме по-малко, за да можем пак да консумираме. Да произвеждаме био, за да можем още да произвеждаме. Трябва да се самопринуждаваме, за да можем още да се насилваме. Ето каква е логиката на един свят, който възнамерява да оцелее, давайки си вид, че извършва историческо скъсване с миналото. Ето как искат да ни убедят да участваме в голямите индустриални предизвикателства на века, който е започнал. Така видиотени, ние ще бъдем готови да скочим в обятията на същите, които организираха грабежите, плячкосването и кланетата, за да ни... спасят от тях.

Екологията е не само логиката на тоталната икономика, тя е и новият морал на Капитала. Състоянието на вътрешна криза на системата и суровостта на започналата селекция са такива, че е необходим отново един критерий в чието име да се извърши подобно сортиране на нужните и на излишните. Идеята за добродетелта от епоха в епоха е била винаги само едно изобретение на порока. Без екологията не би могло да се оправдае днешното съществуване на двете системи на хранене: едната “здрава и биологична” за богатите, за дечицата и внученцата им и другата, всеизвестно токсична, за плебеите и тяхните изтърсаци, обречени на затлъстяване. Планетарната свръхбуржоазия не би знаяла как да представи своя начин на живот, като достоен за уважение, ако нейните последни капризи не бяха скрупульозно “уважаващи околната среда”. Без екологията, нищо не би имало вече достатъчно авторитет, за да накара да заглъхне всяко възражение и недоволство срещу прекаления напредък на контрола.

Проследяване, “прозрачност”, сертифициране, екотакси, превъзходна околна среда и водна полиция предзнаменоват екологическото извънредно положение, което ни готвят. Всичко е позволено на една власт, която се “основава” на Природата, на здравето и на всеобщото благоденствие...

“Щом веднаж новата икономическа култура и поведение преминат в нравите, принудителните мерки ще отпаднат от само себе си, без съмнение. Нужен беше цялият смешен апломб на един телевизионен палячо, за да се поддържа една толкова смразяваща перспектива и в същото време да апелират да се мобилизираме, защото “планетата е болна”, за да останем достатъчно анестезирани и да помагаме на всичко това сдържано и вежливо. Новият био-аскетизъм е контролът над себе си, който е мобилизирал всички ни, за да се договори операцията по спасяване на системата, която сама е влязла в клопката. В името на екологията ще трябва занапред да си затягаме коланите, както вчера го правихме в името на икономиката. Пътищата ще могат да се трансформират в писти за велосипеди, самите ние бихме били, може би, възнаградени един ден с един гарантиран минимален доход, но само с цената на едно послушно, сегашно изцяло терапевтично съществувание. Тези, които твърдят, че генерализираният самоконтрол ще ни спести понасянето на една екологична диктатура, лъжат: едното ще застели леглото на другото и ние ще имаме и двете.

Докато ще има Човекът и Околната среда, между тях ще я има и ПОЛИЦИЯТА.

Всичко трябва да се преобърне в екологическите речи. Там където говорят за “катастрофи”, за да опишат буксуванията на днешния режим на управление на хората и нещата, има само катастрофата на неговото толкова перфектно функциониране. Припомнете си: най-голямата вълна на смъртоносен глад дотогава в тропическата зона (1876 – 1879 г.) съвпадна с една световна суша, но най-вече с апогея на колониализма. Разрушението на селския модус вивенди и на хранителните пракгики, доведоха до изчезването на средствата с които се справяхме с недостига. Повече от липсата на вода, резултатите от експанзията на колониалната икономика бяха покриването на тропическия пояс с милиони измършавяли трупове. Всичко, което се представя навсякъде като екологическа катастрофа, никога не е преставало да бъде на първо место манифестация на едно гибелно отношение на печалбарите към света. Да не обитаваме нищо и никъде, ни прави безкрайно уязвими за най-малкото изпитание на системата, за най-малкия климатичен риск. Докато при наближаването на последната цунами туристите продължаваха да лудуват във водите, ловците на бисери от островите бягаха от бреговете след птиците. Настоящият парадокс на екологията е, че под претекста да спаси Земята, тя спасява само основите на това, което опустошава планетата.

Регулярното функциониране на световния капитализъм в “нормално време” припокрива нашето състояние на катастрофално лишение от “околна среда”. Това което наричаме “катастрофа” е само насилствено преустановяване на това състояние, един от онези редки моменти, когато си възвръщаме някакво присъствие в света. Затова, нека стигнем по-рано до изчерпване на петролните резерви, нека прекъсват международните потоци, които поддържат темпото на мегаполисите, нека ни изпреварят голямите социални сътресения, нека настъпят “подивяването на населението”, “планетарната заплаха”, “краят на цивилизацията!” Каквато и да е загуба на контрола е за предпочитане пред всички сценарии на управление на кризата. Най-добрите съвети, не са сред даваните от “специалистите по трайно развитие”. В нарушението на функционирането, в късите съединения на системата, се появяват логическите елементи на отговора на това, което може да престане да бъде проблем. Сред подписалите договора от Киото, единствените страни, които до днес са изпълнили задълженията си, въпреки самите тях, са Украйна и Румъния. Отгатнете защо. Най-напредналият експеримент в “биологическото” земеделие от 1989 г. е в Куба. Отгатнете защо. По дължината на африканските писти автомобилната механика е издигната в ранг на народно изкуство. Отгатнете как.

Това, което прави кризата желана е, че в нея околната среда престава да бъде околна среда. Ние сме принудени да въстановим един контакт, па бил и фатален, с това, което е тук, да намерим отново ритмите на реалността. Това, което ни заобикаля вече не е пейзаж, панорама, театър, но е онова, което ни е дадено да живеем, с което трябва да съчиняваме и от което можем да научаваме. Ние не ще се оставим да бъдем ограбени от тия, които причиниха възможните съдържания на “катастрофата” Там където управниците се питат платонично как да обърнат течението “без да строшат бараката”, ние не виждаме друг реалистичен избор, освен да я счупим възможно най-бързо и да извлечем полза от всяко пропадане на системата, за да набираме сили.

Нови Орлеан, няколко дни след като е отминал урагана “Катрина”. В тази апокалиптична атмосфера животът започва да се реорганизира тук и там. Пред бездействието на властите, повече заети с почистване на туристическите квартали във “френския правоъгълник” и да пазят магазините, отколкото да се притекат на помощ на бедните жители на града, се възраждат забравени форми. Въпреки насилствените понякога опити да се евакуира зоната, въпреки игрите на “лов на негри”, открит за случая от превъзхождащите сили на милициите, мнозина не пожелаха да напуснат терена. За тези, които отказаха да бъдат депортирани като”екологични бежанци” из четирите краища на страната и за онези, които почти навсякъде решиха да се присъединят към оставащите от солидарност, отзовавайки се на апела на един бивш член на “Черните Пантери”, историята отново извади на показ самоорганизирането. В течение на няколко седмици бе поставена в действие една Комунална Основна Клиника. Тази истинска полева болница осигури още от първите си дни безплатни медицински грижи, все по-великолепни и ефикасни, благодарение на непрекъснатия приток на доброволци. От една година вече клиниката е в основата на една ежедневна съпротива срещу правителствените булдозери, които са получили заповед да разрушат всичко, за да продадат цялата тази част на града, като плячка в ръцете на предприемачите. Народни кухни, снабдяване, улична медицина, диви реквизиции, строеж на жилища за първа помощ: цяло едно практическо познание, натрупано от едни или други в течение на живота им, намери тук, далеч от униформите и сирените, пространство за приложение.

Който познаваше безмерната радост на жителите в тези квартали на Нови Орлеан преди катастрофата, недоверието спрямо държавата, която ги управляваше и масовата практика на подпомагане, не ще бъде удивен, че всичко това се оказа възможно. Обратно, който беше обхванат от анемичното ежедневие на нашите опустяли резиденции, би могъл да се съмнява, че все още може да се намери подобна решителност. Да се подновят тези забравени през годините на нормализирания живот жестове беше, въпреки всичко, единственият възможен и практикуван начин да не рухнем заедно с този свят. И да дойде време в което пак ще се влюбваме.