Две думи за “Въстанието, което идва”

Скривалищата се правят редко, и ако трябва да кажем истината, твърде често това е губене на много време, за да продължим да го правим. Те се отличават между другото и с жалките си условия за почивка и четене.

Знае се колко кратко е битието на индивида, през което той трябва да печели хляба си и да разменя времето си срещу малко социално съществувание. Да отделя от личното си време за социално съществувание: това е труда, това е и пазара. Времето за комуната лесно може да се изплъзне от труда, двете върват трудно в комбинация. Вместо труд ще предпочетем други занимания. Групите за пикети в Аржентина поддържат колективно нещо подобно на местен “минимален доход за интеграция”, чрез няколко часа странична работа. Те не правят извънредни часове за патрона, а оставят за общо ползване спечеленото в работилници/ателиета за конфекция, в някаква хлебарница или в зеленчуковите градини от които имат нужда.

Търсенето на пари за комуната в никакъв случай не е някакво средство да си вадиш хляба. Всички комуни си имат своите “черни каси”. Източнниците са безброй. Освен минималният доход за интеграция, има различни обезщетения, платени отпуски по болест, акумулиращи се студентски стипендии, премии за фиктивни бременности, всякакви контрабанди и толкова други средства, които се раждат при всяко отклонение и нововъведение в контрола. Не е наша работа да ги защитаваме, нито да се настаним в това убежище на бюджета или да ги съхраним като привилегия на посветения. Това, което е важно, е да култивираме и да разпространим това необходимо предразположение към ограбване на държавата и споделянето на новостите в тая област. За комуните въпросът за труда се поставя само в зависимост от другите съществуващи доходи. Не трябва да неглижираме нищо, което мимоходом могат да ни дадат определени занаяти /професии, образование или подходящи висши постове, като полезни знания.

Изискването на комуната е да се гарантира за всички възможният максимум от свободно време. Това изискване не се измерва само и основно чрез броя на часовете, освободени от всякаква експлоатация. Освободеното време не означава да излезем в отпуск. Празно време, мъртво време, изгубено време и страх от празнотата, е работното време. Занапред няма да има време за запълване, а освобождение на енергия, каквато никое “време” не съдържа; линиите, които се очертават, които можем да следваме в освободеното време, чак до края, чак докато видим, че те се кръстосват или срещат с тези на други.
Граби, култивирай, произвеждай

Бившите/уволнените от концерна Металйороп предпочетоха да станат по-скоро грабители, отколкото надзиратели в затворите. Работниците от ЕДФ (Френската електрическа компания) обучават близките как да фалшифицират показанията на електромерите си. “Падналите материали” от камионите се препродават на черния пазар на половин цена. Един свят, който прокламира и манифестира толкова открито цинизма си, не може да очаква от страна на пролетариите някаква лоялност.

От една страна, комуната не може да разчита вечно на “социалната държава”, от друга тя не може да живее дълго от кражби от полиците в супермаркетите, в ровенето на боклуците им или нощем в складовете на индустриалните зони, от отклоняване на парични помощи, на измами със социалните осигуровки и с други злоупотреби, накъсо: с грабеж. Следователно, тя трябва да се грижи постоянно за ръста на нивото и за разширението на своята самоорганизираност. Нищо няма да бъде по-логично от това стругове, фрези, фотокопирни машини, продавани с намаление при закриването на една фабрика, да послужат за подкрепата на една конспирация срещу обществото на пазарната демокрация.

Чувството за неизбежност на неговото сгромолясване навсякъде е толкова живо в наши дни, че изпитваме затруднение да изброим всички демонстрации на краха в строителството, в енергетиката, суровините, агрикултурата или беззаконията и корупцията във всички сфери. Тук има цял един арсенал от знания и техники, които само чакат да бъдат овладяни и изтръгнати от тяхните морализаторски, еколо или бръщолевещи амбалажи. Но този арсенал е само една част от всички интуиции, познания и изобретателност, които са характерни за бидонвилите, които ще трябва само да разположим добре, ако искаме да населим отново пустинята на мегаполисите и да осигурим в среден интервал от време жизнеспособността на едно въстание.

Как да комюникираме и се придвижваме в условията на едно тотално прекъсване на потоците? Как да въстановим културите в селските зони каквито имаше преди шестдесет години, за да могат отново да понесат гъстотата на населението. Как да трансформираме бетонните пространства в градски зеленчукови градини?
Да се формираме и да формираме / Да се обучим и да обучаваме

На нас, които употребявахме толкова дълго оторизираното от пазарната демокрация свободно време, какво ни остава? Кой можеше да ни подтикне в неделя сутрин да отидем и да правим джогинг? Какво поддържа всички тези фанатици-каратисти, тези маняци на домашното майсторене, на бриколажа, на риболова или на гъбарството? Какво, ако не необходимостта от това да запълнят часовете на безделие, да въставовят работната си сила или своя “здравен капитал”? По-голямата част от свободното време би могло лесно да се отърве от абсурдния си характер, и да стане нещо различно от безделието. Боксът не винаги е бил резервиран за демонстрации и развлечение на тълпата в големите зрелища. Китай в началото на ХХ век, разпокъсан от ордите на колонизаторите и изгладнял от големите суши, видя да се организират стотици хиляди бедни селяни в безброй клубове за бокс на открито, за да си вземат от богатите и колонизаторите това, което те им бяха заграбили. Това бяха бунтовете на боксерите. Никога няма да бъде твърде рано, за да се научим и да практикуваме това, което в по-малко мирни и по-малко предвидими времена ще бъде поискано от нас. Нашата зависимост от мегаполиса – от неговата медицина, земеделие, полиция – е такава, че понастоящем ние не можем да го атакуваме без да изложим себе си на опасност. Това е неформулираното съзнание за тази уязвимост, която води до спонтанното самоограничаване на днешните социални движения, която ги кара да се страхуват от кризите и да желаят “сигурността”. Чрез нея стачките замениха хоризонта на революцията с този на връщането към “нормализацията”. За да се освободим от този фатализъм е необходим един дълъг и постоянен процес на научаване, на множество масивни експерименти. Думата е да се научим да се бием, да отключваме затворените врати, да лекуваме фрактурите толкова добре, колкото и ангините, да конструираме пиратски радиопредаватели, да организираме улични кухни, да се целим точно, но също да знаем да събираме разпръснатите знания и да създадем една военновременна агрономия, да разбираме биологията на планктона, композицията на почвите, да изучаваме родовете растения и също да преоткрием изгубените интуиции, всички употреби, всички възможни връзки с обкръжаващата ни среда и границите, отвъд които ние я изчерпваме; и това още от днес и за дните в които ще ни трябва да получим повече от символичната част на нашата храна и грижи.

Все повече и повече реформистите днес се съгласяват, че с “приближаването на върховата точка на изчерпването на петрола” и “за да се намали парниковият ефект от емисиите на газове”, ще трябва да се “релокализира икономиката”, да се фаворизира регионалното снабдяване, най-късите пътища на дистрибуцията, да се откажем от услугите на отдалечените вносители и т.н., и т.н. Това, което са забравили обаче е, че всичко, което се прави локално в икономиката, се прави на черно, “неформално”; и че само една семпла екологическа мерка, каквато е релокализацията на икономиката, предполага ни повече, ни по-малко от това тя да се освободи напълно от държавния контрол или да му се подчини безрезервно.

Днешната територия е продукт на многовековни полицейски операции. Народът беше изтикан от своите села, след това от своите улици, после изгонен от своите квартали и накрая - вън от залите на сградите с налудната идея да натикат целия му живот между четирите влажни стени в панелните частни боксове. Въпросът за територията не се поставя за нас, както за държавата. Не става реч да я задържим. Това, което ни трябва е да уплътним локално комуните, циркулацията и солидарностите между тях до такава степен, че територията да стане непроницаема и непристъпна за всяка власт. Тоест, въпросът не е да я окупираме, а ние да бъдем територията.

Всяка практика създава една територия – територията на един договор, на сделка или лов, територията на детските игри, на влюбените или на бунта, територията на селянина или на орнитолога. Правилото е съвсем просто: Колкото повече са териториите, които се разполагат и наслагват в дадена зона, толкова по-голяма е циркулацията между тях и толкова по-малко место се намира за властта. Кафенета, печатници, нелегални квартири, спортни зали, терени и паркове, магазинчета на антикварите, покриви на сградите, импровизирани размяни на вещи, кебапчийници, гаражи, читалища могат много лесно да се изтръгнат от полицейския контрол, ако си намерят достатъчно съучастници. Локалната самоорганизация, налагайки своята собствена география върху държавната картография, я обърква и анулира; тя произвежда собственото си отцепване.

Принципът на комуните не е в противопоставянето на мегаполиса и на неговата мобилност, не е в локалното вкореняване и бавност. Експанзивното движение за образуване на комуни трябва да дублира това на мегаполиса подземно. Ние няма да отхвърлим възможностите за преместване и комуникация, които ни предлагат днешните инфраструктури. Достатъчно е само да бъдем внимателни.Да направим една визита е много по-сигурно, не оставяйки следа и създавайки много по-солидни връзки, отколкото цялата ни листа с интернет-контакти. Възможността за мнозина от нас да “циркулират свободно” от единия край на континента до другия и без много проблеми да правят това в целия свят, е един коз, който не е за пренебрегване, когато се създават връзките между огнищата на конспирация. Едно от големите преимущества на мегаполиса е възможността на американци, гърци, мексиканци и германци да се намерят с французи потайно в Париж за една стратегическа дискусия.

Постоянното движение между приятелските комуни е едно от нещата, които ги предпазват от линеене, както и от фаталността на доброволния отказ. Да посрещнем другари, да бъдем в течение на тяхните инициативи, да обсъдим заедно тяхния и наш опит, да се сдобием с техниките, които те владеят и ги запознаем с нашите, това прави много повече за една комуна, отколкото безбройните стерилни самоанализи при закрити врати. Бихме сгрешили, ако подценяваме обсъждането и решението на важните проблеми през вечерите, който прекарваме с другари в конфронтация на гледните ни точки върху текущата война
Да отстраним стъпка по стъпка всички препятствия

Както се знае, улиците гъмжат от нецивилизованост. Между това, което са и това, което трябва да бъдат, се намира централизиращата сила на полицията, която се стреми да въстанови “реда”; срещу нея сме ние, тоест центробежното движение. Ние се радваме всеки път и навсякъде, където възникват страсти и “безредици”. Няма нищо чудно в това, че т. нар. национални празници, които не честват вече нищо, от сега нататък систематично се превръщат в сблъсъци със “силите на реда”. Блестящ или запуснат мегаполисът, който не знаем къде започва и къде свършва, материализира нашето общо ограбване. Упорит в своето нищо, той иска да се промени към нещо по-добро, а ние съзерцаваме това, което ни обгражда: то чака своя час и мегаполисът става изведнаж носталгичен, каквито са полята с руините.

Ние ставаме методични и систематични и нецивилизоваността се превръща в една разпростираща се ефикасна гериля, която ни прави неуправляеми и недисциплинирани. Разтърсващо е, че сред множеството признати военни преимущества на партизанската война, фигурира и недисциплинираността. В действителност, ние никога не би трябвало да разделяме бесът от политиката. Без първия, втората се разпилява в речи; а без втората бесът се изчерпва с крясъци. Думи като “бесни” или “екзалтирани” никога не излизат на политическата повърхност без предупредителния оръдеен изстрел.

Нека запомним следниите принципи за метода на саботажа: минимум риск в акцията, минимум време за нея и максимум поражения. За стратегията трябва да помним, че една съборена, но не залята с бензин преграда – едно освободено, но незаселено пространство – се заема от друга, по-силно съпротивляваща се и по-неатакуема преграда.

Не е нужно да повтаряме трите типа работнически саботаж: забавяне на трудовия процес, чупене или повреждане на машините, разкриване секретите на предприятието. Разширени до размера на социалната машина, тези принципи на саботажа се генерализират - от производството до циркулацията на стоките. Техническата инфраструктура на мегаполиса е уязвима: неините потоци, освен транспорт на лица и стоки, информации и енергии циркулират посредством мрежи от жици, от фибри и канализация. Тези мрежи могат да бъдат атакувани. Саботирането на социалната машина и последиците от него, ни задължават днес да овладеем и да открием нови средства за прекъсването на тези мрежи. Например, как да направим неизползваема една линия на свъхбързите влакове или една електрическа мрежа? Как да намерим слабите точки на информационната и информатична мрежи, как да заглушим радиовълните и как да предизвикаме “снежинки” върху малкия екран?

Колкото до сериозните препятствия, няма да бъде верно, ако твърдим, че разрушаването им е невъзможно. Вън от всеки сляп волунтаризъм, присвояването на Прометеевия огън е едно от решенията. В 356 г. преди Христа, Херострат изгорил храма на Артемида – едно от седемте чудеса на света. В нашето време на завършен декаданс, храмовете нямат нищо импозантно, освен тази погребална истина, че те вече са срутени в душите.

Ако унищожим това небитие, едва ли мнозина ще тъгуват. Нека да действаме и да намерим една нова младост. Тогава всичко ще приеме смисъл, всичко ще се подреди внезапно – време, пространство, приятелство. От всяко дърво могат да се направят стрели и да намерим цели за употребата им. Ние самите сме стрели. В мизерното време в което живеем, това “майната им на всички”, е или може би замества, трябва да го признаем – не без основание - последната колективна съблазън.
Да избягваме видимостта.

Да превърнем анонимността в офанзивна позиция

В една манифестация една синдикалистка смъкна маската на един, който току що бе разбил една витрина с думите: “Поеми отговорността за това, което правиш вместо да се криеш!” Но, да бъдеш видим, означава да бъдеш разкрит, тоест преди всичко уязвим и обезвреден. Когато гошистите от всички страни не преставаха да “показват” своята кауза - било тази за клошарите, била тая на жените или на нямащите редовни документи, с надеждата, че грижи за тяхното съществувание ще бъдат поети от държавата, те правеха точно противното на онова, което трябваше да сторят. Не да се “излезе на светло”, а да превърнем анонимността в която сме се потопили, в наше предимство чрез конспирацията. Посредством нощната акция с маска, да заемем една неатакуема позиция за атака. Без лидери, без искания и предварително организиране, а с пароли, жестове и съучастници. Пожарите от ноември 2005 г. ни предлагат модела. Да бъдеш никой в социално отношение не е едно унизително условие, то е източникът на едно трагично отсъствие на признателност, но да бъдем признати от кого? – Точно обратното, това е условие за максимална свобода на действие. Да не подписваш своите “злодеяния”, да не афишираш куклените си начални букви (още се помни АБ – ефемерната Антиполицейска Бригада), това е един от начините да съхраниш тази си свобода. Очевидно, конституирането от полицията на обект “Предградие”, като автор на “бунтовете от ноември 2005”, беше една от първите отбранителни маневри на режима. Когато видим муцуните на тези, които в това общество са някой, това може да ни помогне да разберем радостта да бъдеш никой.

От видимостта трябва да бягаме. Една сила, която се създава в сянка, не може да бъде унищожена веднага. Става дума да прикрием появата си, като сила, чак до подходящия момент. Защото, колкото по-късно полицията разкрие видимостта ни, толкова по-силни ще ни намери тя. А веднаж излезли на светло, нашето време ще е пресметнато и претеглено. Тогава или ние ще сме в състояние да разбием държавата в къси срокове, или тя, без да се бави, ще ни смаже.
Да организираме самозащитата си!

Ние живеем под окупация, под полицейска окупация. Арести насред улицата на хора без документи, маскирани и банализирани полицейски коли профучаващи по булевардите, усмиряване на крайните квартали в мегаполисите чрез техники, изпробвани в колониите, декларации на вътрешния министър срещу “бандите”, които ни напомнят ежедневно за войната в Алжир. Това са предостатъчно мотиви, за да не оставим да ни смажат, а да организираме защитата си.

В унисон с растежа и излъчването й, малко по малко, една комуна вижда как полицейските операции се прицелват в тези, които са я конституирали. Тези контра-атаки приемат различни форми: на прелъстяване, на привличане с увещания и обещания за безнаказано връщане на “блудните синове в лоното на отечеството” и в последна сметка - с брутално насилие. Самозащитата трябва да бъде за комуните една колективна очевидност, колкото практическа, толкова и теоретическа. Да се парира един арест, да се съберем бързо и достатъчно на брой против опитите за експулсиране, да укрием някой от нашите, това няма да бъдат изкуствени реакции за времената, които настъпват. Ние не можем непрекъснато да въстановяваме базите си, започвайки от нулата. Вместо да изобличаваме постоянно репресиите, нека се приготвим, за да ги отблъснем.

Работата не е проста, защото в зависимост от очаквания ръст на народната съпротива, расте и полицейската работа – доносничеството, ангажирането на лумпените в разни национални гвардии и милиции, смесване на полицейските сили с тълпата. Модел на полицейското проникване, дори в условията на бунт, занапред ще бъде цивилното ченге. Ефикасността на полицията, по време на последните манифестации срещу СРЕ, идваше от цивилните агенти, които се смесваха с тълпата в очакване на инциденти, за да си свалят маските и пуснат в употреба слъзливия газ, бухалките, каучуковите куршуми, арестите; и всичко това в координация с охраната на синдикатите. Самата възможност за тяхното присъствие е достатъчна да посее съмнения между манифестантите: кой – кой е? И да бъде парализирана акцията. Приемайки, че една манифестация не е средство да се преброим, а да действаме, ние трябва да се сдобием със средства и методи за демаскиране и неутрализиране на цивилните джандари, да ги прогоним и при случай да изтръгнем от ръцете им тези, които те се опитват да арестуват.

Полицията е видима по улиците, тя има преимуществото да се организира, да тренира и да тества непрекъснато новите си оръжия. За сравнение, нашите оръжия са били винаги рудиментарни, майсторени от самите нас и често импровизирани на место. В никакъв случай те не могат да съперничат с огневата мощ на полицейските, но те целят да държат на разстояние, да отклонят вниманието, да упражнят психологически натиск или да форсират изненадващо някоя улица и да овладеят терена. Всяка новост, разположена в центровете за подготовка на френската жандармерия срещу градската гериля, очевидно не е достатъчна и без съмнение никога няма да може да отговори достатъчно бързо срещу едно подвижно множество, можещо да удари едновременно на няколко места и което се стреми винаги да запази инициативата.

Комуните, очевидно са уязвими от следенето и полицейските разследвания в които се използват разузнаването и науката. Вълната от арести на анархисти в Италия или на войнствените еколози в САЩ стана възможна с помощта на подслушванията. Всеки арест днес дава възможност за вземане на ДНК и за попълването на едно все по-детайлно досие. Един от окупиралите една сграда в Барцелона е бил разкрит, защото е оставил отпечатъците си върху позивите, които е раздавал. Методите на картотекирането ни, се подобряват непрекъснато, включително и чрез биометрията. И ако електронната лична карта е вече задължителна, нашата задача става още по-трудна. Парижката комуна разреши проблема с картотеките, като опожари сградата на централата община (Hotel de Ville), подпалвачите унищожиха регистрите за гражданско състояние. Днешната наша задача е да намерим средства за разрушаване завинаги на файловете с информатизираните данни.

Комуната е елементарна единица в партизанската реалност. Един въстаннически подем може би не е нищо друго, освен едно умножение на комуните, на тяхната връзка и на тяхното съединяване. Според хода на събитията, комуните се организират в единици от по-голям мащаб, или пък се разделят. Между една банда от братя и сестри, “свързани на живот и смърт” и събранието на едно множество от групи, комитети, “банди” за организиране на снабдяването или за самозащита било на един квартал, било на въстаналия регион, има разлика само в мащаба, иначе те са неразличими комуни.

Всяка комуна може да се стреми към самостоятелно задоволяване на нуждите си, а парите да изглеждат смешни между членовете й, и за да кажем всичко, биха били дори неприлични. Мощта на парите е в това да създадат връзки между тези, които са без връзка, да свържат чужденци в качеството им на чужденци и от тук, търсейки равностойността на всяко нещо, да го поставят в циркулация. Капацитетът/способността на парите да свържат всичко, се заплаща с фалша на тези връзки, където измамата е правило. Недоверието е основата на кредитните отношения. Поради този факт, царството на парите трябва винаги да бъде царство на контрола. Практическото премахване на парите може да стане само чрез разширяването на комуните. За всяка от тях то трябва да се подчинява на грижата комуната да не надмине определена големина, отвъд която тя губи контакт със самата себе си и издига почти неизбежно една господстваща каста. Тогава комуната ще предпочете да се раздели и по този начин в същото време да се разшири, за да избегне един нещастен изход.

Въстанието на алжирската младеж, обхванало цяла Кабилия през пролетта на 2001 г., успя да завземе почти цялата й територия, атакувайки трибуналите, жандармерийските участъци и всички други представители и институции на държавата, генерализирайки бунта чак до едностранното оттегляне на силите на реда и до физическото попречване на провеждането на избори. Силата на движението се състоеше в допълнителната спойка между множеството му компоненти, които бяха само частично представени в безкрайните и безнадеждно мъжки събрания на селските и другите народни комитети. “Комуните” на постоянно искрящото алжирско въстание приемаха лицето било на тия младежи с каскети, хвърлящи бутилки с газ върху “силите на реда” от покрива на една сграда в Тизи Узу, било на усмивката на стария партизан, обвит в своя бурнус, било още на енергията на жените от едно село в планината, обръщащи към и срещу всичко земеделските култури и традиционното отглеждане на добитъка, без които блокирането на икономиката на региона никога не би могло да бъде толкова систематично, нито така повтарящо се.

“ Трябва още да добавим, че не може да третираме цялото население на Франция. Ще трябва, следователно, да се направи избор.” С тези думи един експерт-вирусолог резюмира пред в-к Льо Монд от 7 септември 2005 г., това, което би станало в случай на една пандемия на свински грип.

“Терористически заплахи”, “природни катастрофи”, “вирусни тревоги”, “социални движения”, “насилие в предградията” са за управниците моменти на дестабилизация в които те задържат властта си чрез селекцията на това, което ги допълва и унищожението на онова, което ги затруднява. Следователно, е логично, това също да бъде повод за всяка друга сила да се консолидира или да се разшири, заемайки обратната позиция. Прекъсването на стоковите потоци, нарушаването на “нормалното” – достатъчно е да се види как се преобръща животът в един блок, внезапно лишен от електричество, за да си представим какво би се случило с живота на един град, лишен от всичко – и от полицейския контрол включително, с което ще се освободи потенциала за самоорганизация и самоуправление, немислим при други обстоятелства. Това не убягва никому. Революционното работническо движение беше разбрало добре, че кризите на буржоазната икономика са сигнали за превръщането му в непреодолима сила. Ислямистите никога не са бивали така силни там където те са заместили интелигентно разкапващата се държавност, например при изграждането на местни звена за помощ след земетресенията в Алжир или още при ежедневното подпомагане на населението в разрушения от израелската армия Южен Ливан.

Както подчертахме по-горе, опустошението на Нови Орлеан от урагана Катрина създаде възможност за северно-американското анархистическо движение да приеме един толкова непознат размах, присъединявайки всички тези, които се съпротивляваха на место срущу насилственото им преместване/изселване. Уличните кантини предполагат предварителното обмисляне на снабдяването с провизии; бързата медицинска помощ изисква придобиването на необходимите познания и материали, както и инсталирането на свободни радиопредаватели. Това, че такива инициативи съдържат радост, надминават индивидуалното оправяне, правят осезаема реалността на неподчинението на ежедневния ред и на наемния труд, гарантира социалната плодотворност на подобни експерименти.

В една страна, като Франция (където радиоактивните облаци се спират на границата и където не се страхуват да построят “канцерополис” върху бившето селище Севезо след експлозията на азотния завод AZF) е по-малко сигурно да се разчита на “природните” кризи, вместо на социалните. На социалните движения се пада най-често да прекъсват нормалния курс на разрухата. Разбира се, през последните години различни стачки предоставиха масово случаи на властта и на собствениците на предприятия да тестват тяхния капацитет, като поддържат един “минимален сервиз”, увеличаващ все повече числеността си до превръщане на спирането на работата в чисто символичен акт, който не им нанася по-големи щети от един валеж на сняг или самоубийство под колелата на летящите влакове. Но, връщайки се към бойната практика на системна окупация на предприятията и блокиране на функционирането им или с ученическите борби от 2005 г. и тези срещу СРЕ, големите социални движения припомниха капцитета си за съпротива и за масова офанзива. Чрез всички банди, чието събуждане те предизвикаха, се позволи да се надзърне при какви обстоятелства такива движения могат да станат повод и место за появата на нови комуни.

Да саботираме всяка представителна инстанция.

Да генерализираме говоренето. Да премахнем общите събрания.

Всяко социално движение среща като първо препятствие, преди самата полиция, интегрираните в днешното общество синдикати и цялата тази микробюрокрация, чието призвание и задача е да поставя граници на социалните борби. Комуните, групите от базата, бандите спонтанно не им се доверяват. Ето защо, парабюрократичните йерархии изобретиха от двадесетина години така нар. координации, които с отсъствието на етикети изглеждат по-невинни, но от това не се промениха, оставайки идеален терен за своите маневри. Ако един колектив от бездомници се опита да бъде автономен, те ще изпразнят този му акт от всякакъв смисъл, отстранявайки решително добрите въпроси. Те са свирепи и се горещят, но не поради пристрастеност към дебатите, а от наклонността си да ги отстранява. И когато тяхната настойчива защита на апатията накрая вземе връх над волята на колектива, “координаторите” ще обясняват неговия неуспех с липсата на... политическо съзнание. Трябва да кажем, че във Франция, благодарение и на бясната активност на различните троцкистки църкви, не е политическата манипулация, която липсва на младите активисти. От пожарите през ноември 2005-а те не съумяха да извлекат следния урок: всяка координация е излишна там където има нужда от координиране на действията и политичес-ките организации винаги са в повече, там където масите се организират.

Друг рефлекс е, при най-незначителното движение, да се прави общо събрание и да се гласува. Това е пълен абсурд. Простата игра на гласуване, на желанието да се “победи”, е достатъчно да обърне събранието в кошмар, да го превърне в театър, в бойно поле, където се сблъскват всички претенции да се властва. Ние изпитваме тук лошия пример на парламентаризма. Такова събрание не се свиква, за да се вземе решение, а за да се говори досадно, да се използва свободата на словото безцелно. Нуждата да се събираме е толкова постоянна при хората, колкото е рядка необходимостта да се решава. Да се събираме, отговаря на радостта да докажем общата си сила. Да се решава е жизнено важно само в ситуации на крайна необходимост, когато упражняването на демокрацията е напълно компрометирано. През останалото време, проблемът не е толкова до “демократичния характер на процеса на вземане на решение”, колкото до фанатиците на процедурата. Не ни е до това да критикуваме събранията или да ги напуснем, а да освободим словото, жестовете и игрите между хората. Достатъчно е да видим, че не всеки идва само със своята гледна точка, с едно предложение, но и с желания, с привързаности, капацитет, сили, тъги и известна предразположеност. Ако успеем да скъсаме с фанатизма на общите събрания в полза на едно събрание на присъствия, ако успеем да надвием винаги възраждащото се изкушение на хегемонията, ако престанем да търсим решението като самоцел, имаме някакъв шанс да стигнем до едно от тези масови вземания, до един от тези феномени на колективно изкристализиране, когато едно решение грабва душите в тяхната цялост или само частично.

Същото е и когато се решават акции. Да се тръгне от принципа, че “акцията сама ще подреди протичането на събранието”, означава да направим толкова невъзможен кипежа на дебата, колкото и акцията - ефикасна. Едно многобройно събрание на чужди един на друг хора, се осъжда да ангажира специалисти по акцията, тоест да я изостави под тяхния контрол. От една страна мандатираните по дефиниция са препятствие в тяхната акция, от друга нищо не им пречи да измамят всички.

Не може да се изработи една идеална форма за акцията. Основното е, че тя приема една форма, която я поражда, но не я подчинява. Това предполага споделянето на еднакви идейни позиции, а географски, както е било със секциите на Парижката комуна по време на Френската революция, притежание на същото познание за движението в тях. Колкото до вземането на решението за акции, принципът може да бъде следния: Нека всеки събира сведения и когато те съвпаднат с данните от разузнаването, решението ще дойде от само себе си, то ще ни обвземе по-силно, отколкото ние ще го вземем. Циркулацията на знанието анулира йерархията, тя ни изравнява отгоре. Размножаващата се, хоризонтална комуникация е най-добрата форма на координация между различните комуни, за да се приключи с хегемонията.