Две промоции, една сватба и две погребения

Голямото

Футболът, сиреч сокърът

Рейгън и Гугенхайм

“Дяволските колца”

“Нема, нема и изведнъж...”

Епилог
НЕОБХОДИМО ПОЯСНЕНИЕ

Когато започнах да пиша този текст в жилището на Ясен и Ашли през лятото на 2004 г. отвъд реката Хъдзън в Джърси и продължих писането отсам Перловската река в София имах по-амбициозни планове за размера и обхвата на текста. Но следващите пет години ми бяха заети с решаването на сериозни семейно-битови, финансови и учебни проблеми и просто не намерих желание, сили и време да осъществя докрай плановете си за този текст.

Така че останаха ненаписани няколко глави, посветени специално на дома на Питър и Джуди на 53-а улица, на “малката къща” в Конуей; на рухналите кули на Световния търговски център; на двете ми посещения в музея “Метрополитън”; на часовата разлика, с която неизбежно се борят такива като мен; на прекараните с Мартин дни “сами вкъщи в Ню Йорк”; както и глави, посветени поотделно на Джуди, Питър, Камен, Ашли, Йои и други хора, с които се видях или се запознах в Америка.

За тези пет усилни за мен години избледняха спомените ми от сватбата на Ясен и Ашли, но за съжаление наскоро се оказа, че тя е избледнявала и в техните спомени... Не реализирах също описанията на музейните експозиции в Ню Йорк, които посетих като подарък (във вид на средства за входни билети) от Питър и Джуди за рождения ми ден. Разбира се не написах и планираната глава за връщането ни с Мартин до София – може би защото връщането до дома минава на един дъх и не оставя спомени.

И още едно необходимо уточнение – понеже в Америка не разполагах с фотоапарат, илюстрациите към този текст са дело на дъщеря ми Лили. А, да не забравя, че при редакцията оставих някои глави в сегашно историческо време, а не го смених с минало свършено просто защото тези глави са писани кажи-речи по време на описваните събития и реших, че трябва да звучат като устен разказ.

Встъпление

Седя сам късно вечерта на пейка по крайбрежието на Джърси сити, или както местните му казват Джъъзи сити, гледам към високите сгради на Долен Манхатън, сиреч Даунтаун, отгоре ми прелитат огромни самолети и си мисля за 11 септември. Онзи зловещ 11 септември 2001 г., за който с жена ми често сме си говорили, че за радост моята майка не го е видяла приживе.

Съзерцавам празното място зад сградите на Световния финансов център, където са се издигали двете кули на Световния търговски център – изглед, който допреди три години бе познат едва ли не навсякъде по света. Издигам глава нагоре към святкащите със сигналните си светлини самолети и си представям как са действали терористите на злокобната сутрин. Спомням си как двамата със сина ми Мартин гледахме на живо и многократно на запис по Си Ен Ен как самолетите се врязват в колосалните сгради и как след това те рухват. Не можехме да повярваме, че това става наистина, а не е холивудски филм.

Потръпвам и пропъждам спомена за всичките тези “как”. Както навярно са го пропъдили повечето нюйоркчани и го възраждат само на определени дати. Такава е човешката природа – да забравяш бързо нещастията, които не са те засегнали пряко. Това е самозащитата срещу предизвикателствата на днешния напрегнат начин на живот в цивилизования свят.

Решавам да напиша текст, който да отразява моите възприятия от двумесечното ми пребиваване в Съединените американски щати през лятото на 2004 г. Това пребиваване е предопределено за две важни събития: промоцията (сиреч връчването на бакалавърската диплома) на дъщеря ми Лилия и сватбата на племенника ми Ясен с госпожица Ашли Брус.

Не си поставям амбициозната задача да създам пътепис за най-индустриалната държава в света, защото се докоснах само до частица от нея. А и други, далеч по-талантливи от мен майстори на перото, вече са го правили на различни езици. Просто предлагам на вниманието на читателя текст, който сам поиска (отвътре навън) да бъде написан. А написването му стана обратно – отвън навътре.

Всичко започва с едно телефонно обаждане на Джуди – бившата съпруга на брат ми Камен.

През август или септември 2003 г. тя позвъня от нюйоркското си жилище и отправи едно наглед абсурдно предложение към мен и семейството ми. Покани ни да й гостуваме в САЩ в началото на следващото лято, за да можем да присъстваме в края на май на промоцията на моята дъщеря Лили в колежа Хамилтън, щата Ню Йорк, а след това и на сватбата на нейния син Ясен, насрочена за 3 юли в Нашуа, Ню Хемпшир.

Не бях виждал този свой племеник от ноември 1988 г., когато като 11-годишен отпътува от софийското летище заедно с баща си Камен уж за Ангола. Впоследствие се оказа, че същия ден двамата са променили маршрута си и са се присъединили към другата половина от семейството си в Германия – Калин и Джуди, – които няколко години преди това бяха напуснали комунистическия “рай” на България. Тогава си мислех, че никога вече няма да видя брат си Камен, както и неговите синове и мои племеници – Ясен и Калин.

Но абсурдите понякога биват преодолявани – времената се промениха и след време можах да прегърна Камен, а след още време – и Калин.

Впоследствие се оказа, че идеята за гостуването на семейството ми в САЩ е била по-скоро на Питър – вторият съпруг на Джуди, който обитава с нея едно уютно и изпълнено с атмосфера жилище в средната част на източен Манхатън.

Прочее Питър се включи много активно във финалния етап на подготовката на пътуването, като даже по едно време ми се наложи по няколко пъти дневно да контактувам с него по имейл, ползвайки услугите на шумните компютърни клубове на предноазиатския град Баку (комбинация от маанета и нови технологии!).

Но да се върнем в началото. Абсурдността на предложението на Джуди – поради постоянния недостиг на пари (тогава семейството ми обитаваше в жилище под наем и нямаше изгледи за подобрение) – също е преодоляна ненадейно. Идеята става възможна, защото в края на октомври птичката каца на рамото на съпругата ми и тя (жена ми, не птичката) се сдобива с добре платена работа в чужбина за период от поне година и нещо. А семейството се сдобива с надеждата за частичен просперитет.

Така че отговарям положително и с благодарност на Джуди и през ноември 2003 г. започвам “тиловата подготовка” за операция “Скок през Европа и океана”. Двамата със съпругата ми наричаме тази операция шеговито “План за отвличане на бебето Ру”, съкратено ПОБР.

Логистиката ми е добра по замисъл, но както сочат постулатите на мърфологията, сиреч Законът на Мърфи и множеството му следствия, нещата изобщо не стават по най-лесния начин. Меко казано!

Подготовката включва изпъстрена с обрати и недоразумения кореспонденция със съпругата ми (в Азербайджан), многократни посещения при моя пътнически агент (прекрасната Мариана от “Булскай травъл” в София), множество писма до и от дъщеря ми в село Клинтън, щата Ню Йорк, както и усърдно поддържан контакт с бъдещите ни манхатънски домакини Джуди и Питър. Сдобиването ми с тримесечен отпуск от службата се оказва най-лесно постижимата задача.

Подготовката е усложнена и от гостуването на Марти и моя милост в Баку, където двамата с него, в противовес на очакваното от мен, не успяваме да се сдобием с американски визи. Затова пък в азерската столица ние – баща и син – частично “се възсъединяваме” (каква дума, а?) като семейство с нашата съпруга и майка, която на всичкото отгоре вече е и Генерален секретар на международната организация ТРАСЕКА (по онова време жена ми сядаше, ставаше и лягаше с думата “трасека” на уста и в главата).

След като прибягвам до нестандартни средства като писане на умолителни имейли от Баку до консулската служба на САЩ в София, моя милост и Мартин се снабдяваме с визи три дни преди пътуването ми. Ден преди интервюто в американското консулство в София съм с 39 градуса (не по Фаренхайт, пази Боже!) температура, ама кой ти има време да боледува в такъв момент. После тази изкарана на крак болежка ми напомня за себе си още цели две седмици, вече на американска земя.
Пътуването (1 част)

От години пазех убеждението, че човек трябва да пътува до Новия свят само и единствено с кораб (но не с “Титаник”, нито с “Аврора”, пази Боже!). Винаги съм си мислел, че пътят до Америка трябва да е дълъг, за да има човек възможност да се адаптира постепенно към промяната. Само че 21-ият век вече е епоха на друг тип комуникации и прагматичното пътуване през Атлантика – било на турист, било на бизнесмен – вече е безалтернативно. Тоест сега то се осъществява само и единствено по въздуха, а с кораби по линията Европа – Америка днес пътуват само хората с много време и пари.

Така че вече съм се простил с илюзорните си представи за презокеанско плаване. Но за компенсация и по примера на великите си предшественици натрапвам настоящото описание на самолетните полети София-“Хийтроу”-“Джей Еф Кей”. А и тази част от текста бе създадена, за да я изпратя на Мартин (което и сторих своевременно), та белким му е от полза в ориентирането, докато пътува след това сам от София през Лондон за Ню Йорк. Все пак тогава той бе едва на 16 години... И именно заради Мартин вмествам тук описанието на пътуването, което опитните пътници по този маршрут могат спокойно да пропуснат и да продължат със следващите глави, например да отидат направо на главата “Първо гостуване у Ясенови”

* * *

За разлика от подготовката, самата операция с кодово название "Скок през океана" минава добре и леко, без много трудности. Вероятно това се дължи на тъмносините паспорти с изписани мънички букви DP вътре.

След като се чекираме в София, двамата със съпругата ми получаваме по две бордни карти: едната за полета до Лондон, а другата - до Ню Йорк. Служителката ни обяснява, че ще кацнем на Терминал 1 на летище “Хийтроу”, а излитането за презокеанския полет ще стане на Терминал 4 на същото летище.

Очаквайки, че в Щатите с Ясен и с Лили ще имаме възможност да посвирим на китари, си носех своята. Само че не би.

Служителката на летището в София в един глас с представителя на “Бритиш еъруейз” започнаха да ми внушават, че тъй като екипажът можело да не се съгласи да вкарам музикалния си инструмент в салона на самолета, единственият начин да го транспортирам е в багажното. За което обаче трябвало, първо, да заплатя като за трета бройка багаж, и второ, не давали гаранция, че нямало да се счупи.

Аргументите на парите и сигурността надделяват над артистичните, въпреки че осъзнавам как двамата чиновници ме изработиха по заучена комбинация с къси пасове. Затова майка Мария поема китарата в ръчно ушития калъф от джинсов плат. Представям си я, горката, каква гледка ще представлява, като я носи до вкъщи. Слава Богу, прибрала се е с такси заедно с ценната нетранспортирана стока, узнавам после.

И така, сбогуваме се на софийското летище с майка Мария и минаваме през вратичката на службите за сигурност. После през паспортния контрол и през входа със зеления надпис NOTHING TO DECLARE на митницата.

Постояваме в общата чакалня, като убиваме за кратко времето с традиционното посещение – без купуване – в безмитния магазин. След това влизаме в Gate 7, който е отделен салон от останалите и малко по-различен. Жена ми казва, че явно е нов, защото досега не го била виждала.

Вътре – какво да видим – подредени маси като на коктейл! Чаши с шампанско, дребни сандвичи с изискани неща отгоре. След като при входа пак ни погледнаха в паспортите и бордните карти, влязохме във въпросния салон и с другите пътници се включихме в коктейла. Аз си взех любимия “Daily Telegraph”, а жена ми – българско списание, и седнахме да чакаме, попийвайки от френското шампанско.

Любопитството надделя и попитах обслужващите девойки по какъв случай е тази черпня. Отговориха ми: “Ten years of British Airways in Bulgaria”. Това се казва късмет. За пръв път да тръгнеш за Обетованата (за някои) страна и да случиш юбилей. Впрочем именно в тази Обетована земя ми предстоеше и друг юбилей, на за това накрая.

Междувременно забелязах, че пробладаващата част от останалите пътници, особено българите, ги проверяваха щателно в едно сепаре, като ги караха да си събуват и обувките. Ние двамата обаче не бяхме подложени на тази процедура.

Така че тръгнахме за Америка като “бели хора”. И полетът ни бе полят не с вода, а с шампанско.
* * *

До Лондон летяхме с “Боинг-737”. Атмосферните условия над Европа бяха отлични и видяхме прекрасно Алпите, швейцарски села, Боденското езеро, френски градове. Ориентирахме се по картата на мониторите, на която се посочваше точното местоположение на самолета в момента. Разбира се и с текущите данни за скорост и височина на полета.

Впечатляващо бе, когато се показа Ламаншът с добре очертан френският бряг, а в пролива плаваха мънички фериботчета и други корабчета. После изникна и Англия. Върхът обаче беше центърът на Лондон – на ниското следобедно слънце видяхме ясно виещата се река Темза, The Dome (онова голямо кръгло нещо за честването на новия век), London’s Eye (лондонското“виенско колело”) и даже Парламента. Някак си пропуснах да зърна катедралата “Сейнт Пол”, сиреч “Свети Павел”, но нищо – четири години по-късно имах възможност да се разходя около нея пеша.

След няколко минути кацнахме на английска земя.

Това лондонско летище има четири терминала. Ние се приземихме, както беше предвидено, на Терминал 1. След неколкоминутно ходене по ескалатори и дълги празни коридори, стигнахме до едно място, където една жена държеше невзрачно листче с размери А4 и надпис NEW YORK и номерата на два полета дотам. Единият от тези номера, надраскани с бледа химикалка, беше нашият. Само че можехме и да го пропуснем, ако не бяхме внимавали. И двамата.

Тръгнахме в указаната посока и, следейки табелите, се качихме в един автобус до Терминал 4. След изненадващо дълго пътуване (към 10 минути), стигнахме до чакалнята на Терминал 4.

Халето на този терминал със своите над 20 изхода се оказа неколкократно по-голямо от нашето скромно софийско летище със седем изходчета. На много места имаше табели с разположението на всички “гейтове” с отбелязано мястото, на което се намираш в момента. Указано бе и колко минути ти трябват да достигнеш до нужната ти врата. Даже и да си сакат. Макар че за инвалидите и престарелите бяха предвидени електрокарчета, които разкарваха насам-натам разни достолепни бабки и дядковци с румени бузки и бастунчета или патерички.

На мониторите за излитащите самолети срещу нашия полет 0179 стоеше надпис, че още не е почнало чекирането. Затова с моята спътница в живота и в това пътуване постоянно дебнахме дали няма да се появи информация на “кой гейт” трябва да отидем.

Докато чакахме, пушихме на два пъти в определените зони за това (о, чудо, имаше такива зони!), като през огромните прозорци виждахме най-различни самолети, включително и “Джъмбо джет”. Е, съжалихме малко, че не сме си взели някое шишенце вода за из път, а нямахме и английски лири, но нейсе. Българин е това, няма да си дава паричките на някакви си чужденци, че и за някаква си вода, която в къщи може да си пие до насита. Ще потърпим и жадни, зер. (После разбирам, че Мартин се бил изръсил бая на “Хийтроу”, за да да си набави слушалки за уокмъна които си бил забравил в София. “Разни поколения, разни идеали!” – би казал народният поет, ако беше жив.)

Та по някое време на мониторите на излезе информация, че за нашия полет се минава през врата, еди-кой си номер.Отправихме се веднага натам, но ни казаха, че ще почнат след 15-ина минути. Стояхме наблизо (пушехме, разбира се, за да се напушим – пак българска работа!) и в един момент започна качването на самолета през един “ръкав”.



Пътуването (2 част)

или същинската операция “Скок през океана”

На първо място си заслужава да се отбележи, че влязохме в самолета (“Боинг-777”) без никаква повторна проверка за сигурност! Какво високо доверие към службите по сигурността на софийското летище! Дадохме си бордните карти заедно с отрязъка от талон номер 2 от билета, откъснаха каквото трябва, върнаха ни малките талончета с номерата на местата и толкоз.

Лайнерът имаше три салона един зад друг – съответно бизнес класа, първа класа и т. нар. икономическа класа най-отзад, където бяхме ние. Двамата с моята съпруга беззлобно констатирахме, че обширните кресла в бизнес класата наподобяват столове в зъболекарски кабинет или фризьорски салон.

Самолетите 777 са по-широки от популярните в Европа 737. В нашия салон в средата имаше колона с по три седалки на ред, а до илюминаторите от двете страни – също по три седалки.

Ние се паднахме в средната колона (букви D, E, F), та не можахме да видим при излитането от Лондон хубавия залез и “зелените поля на Англия”. Но нищо, човек не бива да иска прекалено много.

Като пуснаха климатичната инсталация, стана доста студено и повечето хора започнаха да кихат и да подсмърчат; не се бяха сетили да си вземат дрехи вероятно защото времето в Лондон беше много топло. Ние обаче имахме дебели фланелки и якета, та не простинахме.

Обслужвването беше малко над очакванията ми. Знаех, че за презокеанските полети грижите за пътниците са по-усърдни, но явно тази компания държи на реномето си.

Още през първия час ни предложиха нещо за пиене с богат избор между уиски, бира (Гролш и Хайнекен), червено или бяло вино, както и широк набор от сокове и минерални води.

След втория час ни нахраниха обилно, пак с питие по желание. Аз още здравата кашлях и ми беше студеничко, та плахо си поисках допълнително червено вино за манджата – в резултат каката незабавно ми донесе две бутилчици от същото бургундско вино. И това “гориво” много ми помогна, защото се постоплих.

Консумацията бе последвана от период на затишие, в смисъл че повечето пътници позаспаха. Ние също подремнахме за известно време.

Да не пропусна и очевидното – пред всеки пътник имаше мониторче с десетина телевизионни или видеопрограми, както и 10-15 радиопрограми.

Към края на пътуването един служител ни раздаде по един формуляр на имиграционните служби и на митническите служби на САЩ. Горещо ни бе препоръчано да ги попълним още на борда на самолета, така че да бъдем готови за граничния контрол. По този начин химикалките в ръчния ни багаж, за които се опасявах, че могат да бъдат сметнати за “остри предмети” влязоха в употреба.
Летище “Кенеди” (имиграционен и граничен контрол)

Кацнахме по тъмно в Ню Йорк, но тъй като не бяхме близо до прозорците, почти нищо не видяхме от светлините на града и по-специално осветените небостъргачи. А впоследствие разбрах, че повечето от самолетите, преди да кацнат на Джей Еф Кей, се движат по трасе над Манхатън.

Чакахме десетина минути нашата машина да се приближи до терминала и “ръкава”. Обясниха ни, че това се дължи на натоварения трафик (подобно обяснение бях чул наскоро преди това на истанбулското летище при излитане за София).

Влязохме в летище “Дж. Ф. Кенеди” и се наредихме на дълга опашка пред няколкото гишета със служители от имиграционната служба. Няколко други служители въвеждаха ред и посочваха на пътниците кое гише е свободно или предстои да се освободи, така че опашката вървеше бързо.

И двамата със съпругата ми (като семейство) застанахме пред служителя, който ни взе паспортите и попълнените формуляри. Поразпита ни малко защо идваме и кога ще си ходим обратно. Ние отговорихме съобразно данните, които бяхме вписали във формулярите за виза.

После офицерът ни поръча да си поставим показалците (ляв и десен) на скенерчето, като гледаше на своя монитор дали отпечатъците съвпадат с онези в базата данни.

След това с едно устройство, наподобяващо уеб камера ни сканира и ирисите на очите. (Това нещо в София не ни го направиха.)

И последва едно суетене, защото печатът на служителя нещо се повреди и той започна да го разглобява и поправя. Срам и позор за американската техника...

Най-сетне всичко приключи и получихме разрешение за шестмесечен престой. Не знам защо, може би по-малък период на пребиваване не се предвижда за този вид виза и паспорти.
Летище “Кенеди” (багаж и митница)

Още докато чакахме пред имиграционните гишета, забелязах, че зад тях се въртят на транспортна лента куфарите от нашия самолет, като сред тях от време на време мярках и нашите сини и черни “Бора” с опасната алюзия за “Тора-Бора” – планините, където се криеше Осама бен Ладен с хората си.

Като напуснахме зоната на имиграционния служител, който изпълнява и функцията на граничар, веднага започнах да снемам нашите четири куфара, а благоверната отиде да докара количка от ъгъла на залата, където една леля ги даваше срещу заплащане.

С багажа върху количката се отправихме към съседната зала с митнически гишета.

На влизане в Щатите е неприложим номерът от Европа да минеш през зелената зона “нищо за деклариране”. Всички пътници подлежат на митнически контрол, включително (а може би особено) американските граждани. Явно “задачата” в случая се свежда да това навсякъде във формуляра да отговаряш, че не носиш нищо, което е опасно, забранено, над определения лимит от пари и прочие. Имаше една забъркваща точка, която може да те подведе и да започнеш да описваш носените подаръци, като отбелязваш тяхната стойност.
Летище “Кенеди” (изход)

Митничарят ни зададе няколко тривиални въпроса, които се повтаряха с въпросите на предишното гише. На въпрос какво работи, жена ми започна да декламира титлата си: “Генерален секретар на…”, но служителят весело я прекъсна с възражението: “Леле-мале, много е дълго”. След няколко разменени шегички и усмивки ни пусна да си ходим.

Избутахме количката и след един-два завоя влязохме в чакалнята за посрещачи, където ни чакаха Джуди (понапълняла за тези 18 години, както самата си призна) и съпругът й Питър – висок, слаб, много прецизен, интелигентен и страхотно готин човек.
* * *

Пътешествието ни с Питъровата кола от летището “Кенеди”, което е на остров Лонг Айлънд, до остров Манхатън, където живеят нашите домакини, беше късно вечерта и от туристическа гледна точка беше интересно само в момента когато откъм Бруклин се видяха осветените небостъргачи на Манхатън отвъд Ийст ривър. После пристигнахме в жилището на Питър и Джуди на 53-а улица, изток.

Младата му бъдеща съпруга Ашли е по-чаровна на живо, отколкото изглежда на снимка. Ясен е наедрял и станал съвсем голямо момче. На пръв поглед съвсем не такова каквото го помня. Ама времето си тече, какво да се прави. Децата порастват, възрастните остаряват. После обаче откривам у него много познати и непроменени от времето неща.

След доста перипетии, тоест загубвания по пътя с колата на Питър, успяваме да достигнем до апартамента на бъдещото семейство Тренкови в Джързи сити (отвъд река Хъдзън). Лутането очевидно не предвижда нашенският вариант да излезеш от колата и да попиташ някого накъде да тръгнеш. Няколко седмици по-късно ставам свидетел и как Ясен и Ашли на връщане от родното място на Ашли се загубват и не могат да намерят дома си (пак с кола, все пак!). Тогава обаче племеникът ми прибягва до питане и след няколко опита – предизвикали малка предсватбена сръдня – проблемът е решен успешно.

Но да се върна на първата си среща с Ясен и бъдещата му съпруга. Апартаментът им е на осемнайсетия етаж с прекрасна гледка и към Джързи, и към Манхатън. Малко, но много стилно жилище. Въпреки двучасовото закъснение си прекарваме много добре, а поднесената и претоплена вечеря е чудесна, поляна от италианско вино.

Именно на тази вечеря им дадохме сватбения подарък – тъкано пано от средноазиатски автор, изпълнено с елени, сърни, невестулки и/или други животни. Те (бъдещите младоженци, не елените и сърните) бяха смаяни и много доволни. Оценката на Ашли, която е моден дизайнер и ги разбира тези неща, е много висока. Още повече ни зарадва фактът, че на следващия ден двамата съобщиха, че паното е вече окачено на стената на най-подходящото и най-видното място – срещу бар-плота.

Преди да потеглим за Ясенови, връчихме на Джуди и Питър техния подарък, сиреч едно по-малко пано, също от средноазиатски произход. И те си го харесаха много, като тутакси определиха, че мястото му ще бъде в къщата им в Конуей, Масачусетс. За тази къща ще стане дума на друго място.

Пътуване от рано сутринта в събота, 22 май, право на север към столицата на щата – Олбъни, и после право на запад към Ютика и Клинтън. Като наближаваме село Клинтън (където е колежът “Хамилтън”), пускам пред компанията плоската шегичка, че някъде наблизо трябва да е село Люински. Следва бурен кикот и разреждане на напрежението от пропътуваните общо към триста мили.

Стигаме навреме за някакъв лек коктейл под съпровода свирнята на шотландски гайдар. В смисъл гайдар, облечен като шотландец, под носа с подобаващи мустаци, а над изпъстрения с червени жилчици нос – свиреп поглед.

Пред гайдаря изнамирваме Лилито и здраво си го нацелуваме и намачкваме в прегръдки. Изобщо “прегрътки и целуфки”, както гласи семейният лаф.

Л

или ни запознава с основните си преподаватели и близките си състуденти. Виждаме се и със Сиена и родителите. Бащата Том се оказва много лъчезарен човек, а Сиена изглежда някак си “мека”. Сещам се за детските думи на Лили: “Мама – мека, тати – тъвд!” (сиреч: твърд).

После по Лилива идея отиваме с Питъровата кола надалеч отвъд село Клинтън в някакъв мексикански ресторант на 5-6 мили. По пътя преминаваме покрай симпатични къщи и ферми, които Питър харесва много. След като, бутайки се един-друг на уютната маса, се нахранваме с някакви непознати за мен ястия (запомних само бурито, с което после отново имах вземане-даване им Манхатън), тръгваме обратно за нашето село Клинтън. В селския хан – луксозна работа, но не чак в изискания стил на Нова Англия – хапваме десерт.

След това възниква кратък и доста оживен спор между Джуди и бившата й етърва кой да плати сметката. За радост едната отстъпва и всичко свършва с добро настроение.

Следва обаче драма. Пристигаме в жилището на дамата, която бе обещала на Лили да ни приюти за нощта преди празненството и Джуди установява, че не може да спи в тази къща, защото в нея мирише на цигари и котки, а тя била алергична към тези миризми.

Домакинята – шефка на галерия Емерсън в колежа – е заминала някъде и ни е предоставила цялата си къща, но в замяна на своята щедрост е пушачка.

Споменават се алтернативи като отиване на хотел, спане на открито или в колата. Слава богу, нещата се пооправят постепенно, Джуди и Питър все пак се настаняват в спалнята на домакинята и сутринта като че ли алергията не е нанесла много щети.

През нощта вали доста “дъжд, гръдружен с примотевици”. Под облачното небе става ясно, че церемонията по връчването на дипломите в Хамилтън на следващия ден няма да бъде под открито небе.
Промоцията на Лили

Сутринта се намираме в колежа с Ясен и Ашли, които вече са пристигнали с кола, взета под наем. Тръгнали са рано сутринта от Джърси и явно са уморени.

Церемонията в спортната зала има бляскаво начало – оркестър от десетина гайди и десетина барабанисти и двама тъпанджии води колоната от преподаватели, администратори и дипломиращите се около 400 студенти.

Оркестърът се оглавява от вчерашния гайдар с огромните мустаци и свирепия поглед. Музиката е оглушителна и изпълва огромната хокейна зала.

Има проповеди (встъпителна и заключителна), речи на президента на “Хамилтън”, присъждане на почетни докторати. Връчването на дипломите е по азбучен ред на фамилните имена и редът на нашата Лили идва към края. Освен дипломата тя получава един бакалавърски бастун, както и тогата и шапката, с които е после на празненството. В брошурата, посветена на промоцията, сиреч “коменсмънт”-а, името на Лили е в списъка на завършилите със степен Cum Laude (“With Praise”, връчвана при общ успех над 5,50), а има и отличие за принос в театъра. На тати гарджето…

После в тарапаната от поне две хиляди души успяваме да намерим въпросното “гардже” и да го нацелуваме здраво. Правим си и снимки с новия цифров апарат, който сме подарили на Лили за завършването, както и с новия апарат на Люси; снимки правят също Ясен и Питър.

Този ден жена ми започва поредицата от загубвания на своя фотоапарат “Канон”. За радост броят на загубванията е постоянно равен на броя на намиранията.

Тържеството в хокейната зала е последвано от пикник с ядене и безалкохолно по системата “на корем”. Хората са доста изгладнели (вероятно всички са станали рано, без да закусват) и здравата лапат, насядали на столове около големи кръгли маси под шатрата или на одеала върху тревата наоколо. Повечето от яденето е безвкусно, с изключение на стандартните бъргъри, които също са безвкусни, ако не се брои горчицата. С развети тоги навсякъде сноват новоизпечени бакалавърчета от двата пола, обкръжени от множество възторжени или безучастни роднини от всички възрасти.

Фотографката на колежа, в чиято лаборатория Лили е работила по време на следването си, ни оказа честта да седне при нас. Усмихната и уверена млада дама с остър взор, което е в реда на нещата – нали това го изисква професията й. Семейните снимки с нашата бакалавърка в средата ги прави именно тази фотографка, използвайки новия цифров апарат на Лили. Оглежда внимателно камерата и благосклонно и деликатно я оценява високо, което ме радва, защото аз съм избирал тази апаратура сред множество оферти.

Последва двучасово опаковане и изнасяне на багажи, при което общежитието вътре беше заприличало на бойно поле, а наоколо татковци и майки влачеха кашони, куфари и даже мебели. Лиливите неща бяха натоварени на колата на Питър и Джуди, а ние тримата – отляво-надясно, баща, майка и дъщеря – на задната седалка на Ясеновата кола и давай обратно. След пет часа бяхме в Джързи сити, сбогувахме се с бъдещото младо семейство и се качихме на влак през тунел под река Хъдзън. В Долен Манхатън се прехвърихме на метро (първото ни возене с жена ми) и се отправихме на север до 53-а улица. Питър и Джуди ни бяха изпреварили и бяха вече у дома.
Денят на корабите и свободата

“Кими, Кими! Ела да видиш”, викат ми Ашли и Ясен една съботна сутрин от своята спалня. Тичам, а бъдещата младоженка възторжено крещи: “Това е Куин Мери 2!” Една колосална грамада (извинете за тавтологията, но в случая тя е уместна) се носи величествено нагоре по Хъдзън ривър между брега на Джърси и Манхатън! И аз виждам кораба като на длан от 18-ия етаж на Либърти тауърс. А около него като бръмбари и мравки сноват разни миниатюрни корабчета и лодчици.

“Горките! Какви нещастни, колко мизернички изглеждат те пред разпенените им отпреде гиганти”, е казал Алеко Константинов в пътеписа си “До Чикаго и назад” по повод параходчетата в подножието на гигантския Ниагарски водопад. Е, аз нито мога, нито искам да се меря по майсторство с Щастливеца. И спирам с описанието на “Куийн Мери 2”. Само ще споделя визуалното си впечатление, че по размери този плавателен съд очевидно надвишава най-внушителните сгради в Долен Манхатън.

Впоследствие разбирам, че същия този ден корабът е отплавал от Ню Йорк за Саутхемптън, като по разписание курсът му е с продължителност пет и половина денонощия.

Проверка в Интернет сочи цени от порядъка на 1600-2000 долара за билет за това пътуване. По разбираеми причини не се задълбочавам да проверя дали храната и разните екстри се плащат отделно. Впрочем Алеко отбелязва, че е пътувал “тъкмо седем денонощия” от Хавър до Ню Йорк, но май е пропуснал да посочи цената на своя билет...

В едно списание попадам на технически данни за струващия 800 милиона долара “Куийн Мери 2”: построен от компанията Cunard Line; тегло 151 000 тона, дължина 1132 фута (345 метра), тоест с около 115 фута (35 метра) по-къс от Емпайър стейт билдинг; екипаж 1250 души, обслужващи до 1200 пътници. Първото плаване на лайнера е било през януари 2004 г. от Саутхемптън до Форт Лодърдейл, Флорида, а през април “Куийн Мери 2” влиза тържествено в пристанището на Ню Йорк, където се води на регистър, посочва списанието за информационни технологии Си Ай Оу.

Същия ден следобед решавам да направя нещо, което ми се струва, че малцина гости в САЩ правят – да видя Статуята на свободата, но отзад. Всички туристи я гледат отпред, всички я снимат отпред и отстрани, откъм морето или Долен Манхатън. Аз обаче ще погледна свободата отзад, откъм материка.

Нямам нужда от топографска карта, защото от висотата на жилището на Ясен виждам чудесно къде е точката на брега на Джърси, срещу която е островът със статуята. Споделям идеята си с Ясеновия приятел Дейвид (много симпатично и интелигентно момче), като се чудя на глас дали мога да прекося през някой мост врязаната дълбоко в сушата марина – доста разклонено и обширно пристанище за яхти. Дейв ми посочва с пръст къде мога да взема лодка и да си спестя пътя.

Така и става. Почаквам пет минути и едно жълто катерче пристига от Манхатън, акостира, част от малцината пътници слизат, и се качвам. Срещу едно доларче лодката ме превозва до отсрещния мостик на стотина метра или ярда, по тукашному.

Прекосявам Либърти парк, като покрай мен вляво се доближава Елис айлънд известен с музея на имиграцията. Загледан към този остров, едва не пропускам друга интересна гледка – един огромен пътнически кораб излиза от река Хъдзън и се отправя към открито море. Корабът не е “Куийн Мери 2”, но не му отстъпва много по големина.

Достигам целта си и сядам на една пейка зад Статуята на свободата. От това разстояние прилича на сувенирните статуйки, които се продават по сергиите из Чайна таун на Манхатън. Само че тази е истинската. На една табела до крайбрежния парапет е отбелязан известният факт, че статуята е подарена от Франция на народа на САЩ през 1886 г. в знак на признателност. (По този повод дни преди това Йои – приятелят на Лили – остроумно подмята: “Сега американците май трябва да я върнат на французите”, намеквайки за френската “подкрепа” за войната в Ирак.)

Междувременно пътническият кораб се е доближил до моста Веразано-Нароуз, който се е опнал високо над морето между Статън айлънд и южната част на Бруклин. Чудя се дали корабът ще може да мине отдолу и го наблюдавам известно време как пъпли към моста.

В краката ми край парапета пълзи със същата скорост една буболечка. Слава Богу, корабът преминава успешно и се отправя към океана. Бубулечката също се справя с каменния бордюр. Отдъхвам си и чак тогава забелязвам, че откъм Хъдзън идват един след друг двама “братя близнаци” на първия кораб и също се насочват към далечно плаване. Изглежда съм случил събота, в която започват морски круизи за богати туристи.

Ставам от пейката и виждам една туристка, явно по-бедна от пътниците на морските лайнери, но с вид на западногерманка от Черноморието. Тя очевидно също е дошла специално да погледне статуята отзад, защото веднага след като прави това, тръгва обратно към пристанището на Джърси сити. А може и да се уплашила жената, защото наоколо е доста пусто.

Все пак излиза, че не съм сам в своето настоящо занимание “да погледна дамата отзад”. Та нали никой няма монопол върху Статуята на свободата, както и никой няма право на монопол върху самата свобода, ако не броим тоталитарните режими. Впрочем върху двойната сграда, в която живеят Ашли и Ясен, пише с огромни букви “Либърти тауърз”, кварталът и паркът се наричат Либърти, даже и близката бакалница носи това име. А и бъдещата сграда, която ще бъде издигната на мястото на рухналите кули на Световния търговски център също ще се казва “Либърти тауър”.

И ние в България си имаме своето “либърти”. Работническият квартал “Свобода” в София обаче навява унили асоцации. Сещам се и за една своя колежка от математическия факултет, която се казваше Свобода; настояваше да я наричат Ботка или галено – Боти, защото явно се срамуваше от името си. И това го имаше на времето – да се свениш от името си, защото е лишено от смисъл. Впрочем, имах и една съученичка от гимназията на име Победа (наричахме я Бети), която не се срамуваше от името си, вероятно защото после бе на работа в комунистическия държавен апарат.
Племенниците

Когато имам възможност, тайничко гледам Ясен в кратките часове, прекарани заедно в жилището му в Джърси. Колко прилича на себе си, когато беше малък; запазил е някои от детските си жестове, гримаси, смях и погледи. Например като хитрува, смъква едното си рамо н поглежда невинно с наклонена глава изоттдолу с леко вдигнати вежди. Веднъж му показвам някаква евтинджийска бейсболна шапка от сергия и той ми се развиква, досущ като баща си: “Откъде взе този боклук? Ама той вони! Моля ти се, махни този боклук оттука... Изхвърли я тази шапка. Ще ти купя друга.”

Споменатата шапка после подарих на баджанака си в София. След това той я сложи на главата си и я носеше винаги, когато го виждах. Може би спеше с нея. Абе, всичко в живота е въпрос на ценностна система. А може би баджанакът ме уважава и затова харесва и подаръка ми. За разлика от някои, които може би ме харесват, но не уважават подаръците ми.

Другият ми племеник Калин няма обаче много общо с предишното си лице и поведение. А може би само така ми се струва. Защото го помня като малко момченце на 9 години, което впоследствие (по снимки) често оприличавах на моя син Мартин.

Е, наистина Калин е доста разпилян (подобно на Мартин), в което можах да се убедя, като един-два пъти ми се наложи да го наблюдавам как си подрежда багажа. Гледката е вече описана от знаменития Джеръм Кей Джеръм в неговата книга за тримата души, които (с активното участие на кучето) се стягат за пътуване с лодка по Темза. Затова нямам охота да се меря и с този писател, а и да се подигравам на бедния Калинчо.

Приликите – външните – в семейството могат да бъдат доста полезни. Когато лятото на 1999 г. слязох на мюнхенската гара с жената и децата, се чудех дали и как ще се познаем с Калин (той трябваше да ни посрещне), когото не бях виждал от 12-13 години.

Помнех седемгодишния Калинчо като първокласник. Един ден по обяд го срещнах на “Славейков”. Щуркаше се с огромна раница на гърба из многолюдния софийски площад и се озърташе любопитно. Обясни ми, че е свършил училище (учеше в 5-о или 6-о училище срещу църквата “Свети Седмочисленици”) и се прибира вкъщи в комплекс “Младост”. Но не можа да обясни защо е тръгнал в обратната посока и покорно и безпомощно се съгласи да го придружа до “Орлов мост”, за да се качи на автобуса за “Младост”.

В бъркотията на спирката, гъмжаща от безогледно устремни пътници, успях да го насоча към някоя по-свободна врата на нужния автобус. Той се качи чевръсто, промуши се, намери си място и бързо се хвана за една от колоните. Въпреки че вече не изглеждаше безпомощен, го гледах със свито сърце, пълно със жал въпреки свитостта. Така ми остана в спомените – едно малко момче с раница, обърнало ми гръб, защото, попаднал в позната среда ( тоест претъпкания автобус), вече нямаше нужда от мен.

Опасенията ми на мюнхенската гара останаха напразни. В края на перона ни чакаше един висок младеж, с когото здравата се напрегръщахме и нацелувахме. После споделих с него, че съм се чудил как ще се познаем. А той ми отвърна простичко: “А, чичо Кими, нямаше проблем. Видях, че от края на перона се задава моя татко от времето, когато носеше брада. И веднага те познах.”

Приликата ми с Камен – въпреки известната разлика във възрастта – ми е създавала проблеми навремето. Веднъж една негова съседка ме срещна на стълбището в блока му в комплекс “Младост” и ми каза: “Камене, имаш ли да ми дадеш една цигара?”. Рекох й, че нямам, без да пояснявам, че не съм Камен и че пуша лула.

После разказах на брат си историята и се посмяхме. Попитах го занапред какво да правя, ако тази или някоя друга съседка ме покани в апартамента си с думите: “Камене, ела, мъжът ми го няма до утре.” Той ми отговори: “Кимо, влизаш при съседката и ще гледаш да не ме посрамиш…”

Освен с някои жестове племеникът Ясен ми прилича и по друго на баща си. Купува на едро от нещата, които обича – италианско вино, маслини, замразени скариди и пържени картофи. Само че за разлика от баща си не обича зеленчуци.