Две промоции, една сватба и две погребения

Голямото

Настина първите прекарани дни на този остров бяха характерни за мен с постоянно пружене на глава нагоре в опит да обхвана нещо голямо, което започва от краката ми. Небостъргачите. Впоследствие, като станах “опитен”, различавах туристите от местните именно по това извиване на врата в стремежа да бъде обхванато необхватното. Нюйоркчани си гледат в краката.

Туристът в Манхатън се озовава в роля, която е противоположна на тази на героя на Том Ханкс от филма “Голям”, който една сутрин, съобразно желанието си, се превръща в пораснал човек, тоест голям. Новакът в Манхатън се чувства малък. Утехата му е, че по тротоарите има достатъчно изобилие на пешеходци, които придават живина и съпоставимост на Острова на каменните кули.

За съжаление не можах да видя както подобава катедралната църква “Свети Джон Божествения”, смятана за най-голямата в света със своя дълъг 183 метра централен кораб. Имах само възможност да мина покрай нея с кола по Амстердам авеню, докато Питър транспортираше “българската делегация” в посока Колумбийския университет за кратка екскурзия из кампуса му. “Свети Джон” ще остане за друг път.

Ако си послужим с езика на моята отдавнашна и несподелена любов геометрията, Манхатън е голям “по апликатата”, сиреч по вертикалата (нагоре и надолу). Разбира се с пълно основание може да се твърди, че Америка е голяма в другите две хоризонтални измерения – абсцисата и ординатата, сиреч в посоките напред-назад.и наляво-надясно, но с тези две други измерения на континента се запознах само бегло. (Казват, че и Сибир е необятен по площ, ама там не съм ходил, пък и засега нямам намерение да ходя поради все още живите асоциации с ГУЛаг.)

А че Манхатън не е голям в планиметричен смисъл, тоест в хоризонталните измерения, свидетелства следната история.

Една вечер двамата с Лили “слязохме” с метрото от 53-а улица на юг докъм 14-а улица. Баща и дъщеря направихме една от няколкото си разходки из нощен Манхатън на път за срещата с Лиливата приятелка Светла. Някъде по пустото Осмо авеню случайно срещнахме един младеж, който четири години бил живял врата до врата в общежитието на университета Васар с въпросната приятелка на дъщеря ми. Естествено младежът тръгна с нас, после взехме Светла от уреченото място, и отидохме в японския реснторат, където работеше Йои. Изчакахме Йои да свърши, и цялата компания седнахме в съседната ирландска кръчма. След малко в същата кръчма се появиха още две девойки от същия приятелски кръг от Васар. Останах с впечатлението, че повечето от тези нанизани една след друга срещи в многомилионния мегаполис са случайни. Макар че може би всъщност се е задействала поговорката “Краставите магарета през девет плета се подушват”.

Впрочем в Ню Йорк има и друго голямо – изключително дебели хора. Ако е верен вицът, че съветското джудже е най-голямото джудже в света, то трябва да е вярно и твърдението, че американският дебелак е най-дебелият в света. Поне в света, който аз съм видял.

По улиците на Манхатън се срещат неочаквано голям брой извънредно дебели хора – жени, мъже и деца. Някои от тях са толкова “широки”, че определено затрудняват движението на пешеходците даже по просторните тротоари на авенютата. Няма да навлизам в подробности по темата, за да не бъда заклеймен каето дебелофоб, но се изкушавам да опиша начина на придвижване на тези пешеходци – доста разкрачена встрани походка, за да се избегне триенето между бутовете, което отдале създава впечатлението за ходеща “неваляшка” (руска кукличка с прикрепена тежест отдолу). Ето едно обяснение защо в Америка правят големи леки коли с голуми купета – за да се вместват пътниците.
Случи се веднъж с Мартин да чакаме дълго на един от терминалите на летищато “Кенеди”, докато пристигне брат ми Камен. В скуката на чакането естествено се забавлявахме да наблюдаваме и оценяваме елементите от разноликата, разноцветна и разногласна тълпа. Сред групата посрещачи с табелки в ръцете се открояваше един мъжага, който – без преувеличение, честен кръст! – имаше талия с диаметър най-малко един метър. Ако любознателният читател иска (и помни стойността на числото “пи”), може сам да пресметне обиколката в кръста на това тяло и вероятно да установи, че такъв номер панталони не съществува. После от подслушани разговори разбрах, че мъжагата е шофьор на автобус. Егати, автобуса трябва да е това! Моторът му непременно трябва да е по-отзад, за баланс.

Веднъж, като споделих със своите домакини впечатленията си за явлението obesity (дебелина), те снизходително ме увериха в смисъл: “това тук нищо не е, ти да видиш в Средните щати колко дебели има”. Сиреч колко много на брой и колко много са дебели.

Е, как да повярваш на вица, че американският великан е най-малкият великан в света.

Футболът, сиреч сокърът

Наистина дълго название, но въпреки дължината си, то не е изчерпателно. Защото за американеца с изличени европейски или латиноамерикански корени спортът футбол (или сокър) е неинтересен или най-многото екзотичен. Ако трябва да обясня на някой запалянко от САЩ как се чувствах в Манхатън по времето, когато българският национален отбор се готвеше за европейското в Португалия, бих се изразил така: “Представи си, че пребиваваш някъде в Европа по времето, когато в САЩ предстои да се играят суперсериите по футбол (американски) или световните серии по бейсбол, а в жилището си нямаш сателитен приемник!”

Слава Богу, съществува Интернет. С помощта на мрежата успявам да узная, че в ирландския бар “Червен лъв" някъде към Долен Манхатън ще дават мачовете на живо. Два дни преди първия мач на нашите (злощастно поражение срещу шведите) потеглям в една жега на разузнавателна експедиция и откривам бара след два часа щуркане поради въпиюща липса на табелки с номерата на сградите на улица “Блийкър”.

Усилията ми са възнаградеани, защото изведнъж съзирам емблемата с червения лъв и зад нея сякаш оазис на спокойствието и хладината на фона на уличния манхатънски шум и юнския пек. И главното – на вратата са изписани дните и часовете на транслациите на мачовете, а вътре сервират “Гинес”. Не книгата, а бирата.

Възрастният барман – ирландец отгоре-додолу – няма друга работа освен да търка плота и чашите, защото в момента (11 часа сутринта) няма никакви посетители освен шантавия потомък на достолепния Йордан Тренков от Прилеп.

Попивайки през устата в потното си тяло живителната тъмна и гъста течност, разменям с бармана обичайните за случая любезности, като гледам да се придържам към заимствани от киното стереотипи. От него узнавам, че “това е правилното място” да се гледа футбол в приятна обстановка. Виждам и няколкото монитора с размери около 3 на 2 метра, разположени по стените на бара.

В уречения ден и час отивам пак – без излишно щуркане! – в “Червения лъв”, където изглеждам второто полувреме на мача Италия-Дания в компанията на неколцина възбудени италианци. Помагам им косвено със своя първи за деня “Гинес” (свой, свой, ама срещу 6 кинта!).

Мачът свършва и започва нервното очакване да видя старта на нашите момчета…

Не че в чужбина патриотизмът ми “избива” чак толкова, не че запалянковщината ми е чак толкова голяма. Ама сега, като оценявам поведението си през онези юнски дни, май страстта ми да гледам футбол на живо в Америка се дължеше всъщност на стремеж да демонстрирам (пред себе си, що ли?) някаква европейска идентичност.

Та чакам в празния бар да започне мачът ни с шведите, като от време на време излизам да пуша. О, свещена наивност!

Десет минути преди началото вече съм заел предвидливо запазена добра позиция. Отдясно са седнали двама-трима млади шведи, а отляво седи един възпълничък младеж, когото предварително идентифицирам като родом от Харманли (после се оказва, че е от Враца, ама все тая). Сиреч ще има шоу не само на терена, но и сред публиката, сред която личат и други фенове на футбола от други кътчета на света.

Изведнъж пред цялата компания се изправя някакъв смачкан човечец и казва, че гледането на следващият мач ще се заплаща по 20 долара на човек. Санким, който щял гледа, да му дадял парите веднага, а който нямало да гледа, бил свободен да напусне бара.

Естествено сред феновете започва брожение и се разнасят възгласи на неодобрение. Но човечецът, който прочее доста прилича на обичайната клиентела на една едновремешна шкембеджийница в района на софийската гара Подуяне, проявява необичайна за външния си вид твърдост и заявява, че ако никой не желае да гледа, мониторите ще бъдат изключени и толкова. Вмята, че такива са условията на компанията, която държи правата за излъчването на Евро 2004 за САЩ.

Времето напредва, и един по един хората от компанията наизваждат паричките си. Младите шведи също се противят, отбелязвайки “This is incredible!”, но също се изръсват.

Аз се съпротивлявам най-дълго и най-шумно, като храбро настоявам да се срещна със съдържателя на бара. Аргументирам се и с това, че ако си поръчам у дома (проверил съм офертата) един мач от първенството по системата “плати, за да гледаш”, това ще ми струва точно 20 долара. А тук събират същата сума, но на калпак. Виковете ми за този пладнешки обир вече не трогват никого, съдържателят го няма, мачът наближава и затова плащам като поп.

Мачът почва и свършва. Трагично за нашите.

У мен обаче заговаря вътрешният глас на журналиста. Продължавам още по-силно да искам да изясня тази несправедливост, макар и постфактум. И в разговор с управителя на “Червения лъв” узнавам – вече на теория, след като съм изпитал практиката върху джоба си – какво означава монопол върху цял медиен пазар.

Симпатичният млад ирландец ми разяснява, че компанията “Сетанта спорт” държи телевизионните права за САЩ (май и за Канада) не само за това европейско, но и за английската Премиершип, за ръгби и прочие неамерикански спортове. И че нищо не може да се направи. Че за баровете в Ню Йорк е неизгодно сами да плащат корпоративната цена (в пъти по-висока, отколкото за частни лица) за такива телевизионни предавания, защото не могат да покрият разходите си само от предполагаемия повишен оборот от напитки. Че невзрачният човечец, пъхнал преди два часа над 200 долара в джоба си, е представител на “Сетанта спорт” и че нито един цент от тези пари не влиза в бара.

Изобщо картината, обрисувана от младия ми събеседник, ме води към аналогични на датиращите отпреди повече от столетие разсъждения на Щастливеца за “царицата парица”.

Е, след няколко дни, тръпката отново ме обзема и за да гледам следващия мач на нашите, “снасям” нови двайсет кинта, вече не като поп, а съзнателно. Обаче го правя в друг ирландски пъб, на по-удобно за мен място, пък и за отмъщение. Десетина дни по-късно отстъпвам на настояването на брат ми Камен “да почерпи” мен и сина ми с още два мача.

Гледането на мачовете в компанията и на племеника ми Калин приключва с разочарование от полуфиналите (не побеждават добрите, както е в киното, а лошите, както е в живота) и единодушно решаваме, че финалният мач не заслужава да бъде гледан. Пък и той почти съвпада по време с предстоящото сватбено тържество на Ясен и Ашли.

Пушенето/пиенето

Огромна административна сграда. Трябва да ти изпукат вратните прешлени, за да проследиш с поглед как се забива в манхатънското небе. Тротоарът – съвършено пуст, ако не се брои една млада дама, която, застанала пред входа, припряно дърпа от цигара. Аз минавам и регистрирам за пореден път изолирания факт.

В щата Ню Йорк вече е забранено пушенето в обществени сгради, както и в питейните заведения и ресторанти. И пушачите наглед се броят на пръсти. Но внимателният зяпач, особено такъв като мен, който разполага с време за разходки пеша, забелязва въпросната млада дама. Или младеж, няма значение.

На ъгъла на 53-а улица и Трето (или Второ?) авеню, на две крачки от жилището на Питър и Джуди, има бар, който в късния следобед вече е пълен с млади пиячи, мнозина от които и пушачи. Естествено пушенето става отвън, на тротоара. Обичайна гледка е посетителите оживено да разговарят по двама, по трима, държейки в едната ръка чашата с питието, а в другата – цигарата или пурата. Има разбира се поставени тук-там на тротоара елегантни пепелници, но с наближаването на здрача и вечерта земята около бара постепенно се покрива със стъпкани угарки. Минавал съм и късно през нощта край такова заведение, когато вече отдавна е затворено, и буквално съм газил до глезените във фасове.

Но на сутринта всичко е изметено и тротоарът блести от чистота, готов да поема привечер дневната си доза боклук.

Имам и една друга тютюнева история от онова време. Понеже знаех, че в САЩ не се внасят официално кубински стоки (заради ембаргото), реших да занеса на Ясен няколко пури от известната марка “Ромео и Жулиета”, които купих в България. Преди още да му ги дам, случайно забелязах в дома му една-две кутии с пури от същата кубинска марка. Разочарован, си рекох, че няма да го впечатля особено много с този ценен, според представите ми, подарък и го задържах. А и после в един луксозен магазин за тютюневи изделия (“Nat Sherman”) на луксозното Пето авеню също видях тази марка пури, та си рекох, че вече има официален пробив в ембаргото срещу режима на Кастро.

Като разказах на Камен за малкия си провал, той без колебания отсече: “Много важно. Дай ми ги, аз ще ги изпуша”. Така и стана. Още ми е пред очите как доволно пуфка, с панамена шапка на главата като плантатор, отпивайки от десетилетно отлежал коняк, който жена ми беше донесла от някаква изба в Армения. Няколко години по-късно брат ми отказа пушенето и оттогава (като пò католик от Папата) непрестанно ме кандардисва да го последвам в това начинание. Ама засега аз съм пò македонец и от дядо си.

Впрочем се оказа пурите “Ромео и Жулиета”, които съм мернал в къщата на Ясен, съвсем не са кубински, а са доминиканско “менте”. Ама кой да знае, че в ембаргото пробив не може да има. Поне докато Джордж Буш е президент.