Две промоции, една сватба и две погребения

Рейгън и Гугенхайм

Сградата на музея е дело на прочутия архитект Франк Лойд Райт, а делата на политика актьор Рейгън тепърва ще се оценяват.

Народът на Съединените щати (разбирай – водещите телевизии) няколко дни живя с тази вест и последвалите го множество публични прояви, чак до погребението. Имаше защо – в историята на САЩ има неколцина президенти, оцелели след покушение, и Рейгън бе един от тях; има и неколцина президенти, търсили “цаката” на комунизма и болшевизма, но той единствен успя да я намери.

Имах разговор с домакина ми Питър (който гласува за другия лагер, тоест за демократите) за ролята на Рейгън в световната история. Развих му своята (почти тривиална за източноевропеец) версия за изолационизма на Америка, въпреки огромния й жест със следвоенния план “Маршал” – как през 1956 г. правителството на САЩ отказва да подкрепи Англия и Франция в Суецката криза, но и не си мръдва пръста да помогне на въстаналите срещу сталинизма унгарци; и как през 1968 г., заето с вътрешното де факто въстание на левичари и антимилитаристи, почти не обръща внимание на Пражката пролет, ако не се броят няколко декларации. И как и в двата случая Съветският съюз с лекота се справя с непокорните.

Питър внимателно слушаше тирадата ми, без да изказва някакви значими възражения. Той е един от малцината останали човеци, които притежават качеството да слушат и да чуват.

Продължих с третата паметна година за Източна Европа – 1980-та, когато в Полша се заражда движението “Солидарност”. Разказах каква мотивираща сила за полските католици бе папа Йоан-Павел Втори, че тогава Западът и изобщо светът не бе същият и че след унизителната криза с заложниците в посолството на САЩ в Техеран новият президент Роналд Рейган започна начисто. Нарече Съветския съюз “империя на злото” и започна методично да подкопава тази империя, което в края на краищата постигна без един изстрел. Изложих на Питър азбучната теза, че СССР рухна (като влияние навън и като цялост отвътре), защото администрацията на Рейгън предизика Кремъл към мащабно превъоръжаване, вкл. във военното овладяване на Космоса, а това бе непосилна задача за съветската планова икономика. Прибегнах и до авторитети, като добавих ефектните и основателните заключения на автора на статия в актуалния брой на “Ню Йорк таймс” (ако не се лъжа), че светът е имал късмета по едни и също време в Белия дом да пребивава Ронълд Рейгън, на “Даунинг стрийт” 10 да живее Маргарет Тачър, а на Светия престол да седи папа Йоан-Павел Втори.

Накрая, тъй като ми се стори, че събеседникът ми (по-точно слушателят ми) все още не е убеден, казах: “Ако не беше Рейгън, дъщеря ми нямаше учи в Америка, аз сега нямаше да съм тук, а моята малка България още щеше да е изолирана от Европа и света”!

Дни преди този разговор, когато още не знаех вестта за кончината на бившия президент, вървях по серпантините на музея “Гугенхайм” и можах неколкократно да видя в оригинал картини на художници, които дотогава познавах само по четиритомното издание “История на изкуството” от съветския автор Михаил Алпатов (той впрочем го бил написал, без да напуска СССР).

Този преход, който осъществявах за няколко минути с подземния влак (pass train) под реката Хъдзън, мога да оприлича на отиване от столицата в провинцията. Или като да си се качил на рейса на “Орлов мост”, заспал си и се събуждаш пристигнал в “Младост 4”, ама от 80-те години.

Е, не че инфраструктурата на Джърси сити прилича на софийските крайградски квартали, ама контрастът със стоманено-стъкления Долен Манхатън е от подобен размер. Става дума по-точно за това, че от гмежта в деловия център на Ню Йорк буквално за един миг се озоваваш на мързеливо-пустия бряг на Джърси, където въпреки самотното стърчане на двете кули на сградата “Liberty Towers”, пешеходците и даже автомобилите са рядкост. На унилия фон липсват само обичайните за нашенската действителност група бездомни и дръгливи кучета.

Затова пък в района на двете кули един късен и задушен следобед станах свидетел на нещо много познато. В уличен изкоп, вероятно за водо- или електропровод, работеше с кирка един човек, а отгоре го гледаха други четирима с ръце на хълбоците. Въпреки жегата тази мила картинка ми стопли душата и зачаках на дискретно разстояние. Не след дълго се случи подозираното. Горните четирима един през друг започнаха да дават указания на долния как да копае – “вземи малко оттук”, “разшири от ръба насам” или “не, бе, не така”.

Идеше ми да ги разцелувам тези юнаци, ама се въздържах и се отправих към хладната масивна сграда на кварталната поща, откъдето се обадих по телефона на своята тъща, за да си бъбрим към половин час. Едва ли чак съм й стоплил душата, ама се надявам, че после се е похвалила на комшийките, дето зет й се е обадил от Америка.

В друг юнски следобед в кварталната бакалничка до дома на Ясен се бях наредил на опашка от трима-четирима клиенти, когато зад гърба ми иззвъня мобилен телефон. Младежът натисна съответното копче и заговори на български с акцента на тракийските говори. Дочувайки реплики от сорта на “абе, майна, ти кво напраи с оная дибелата п...ка вчера?” или “моята, русата, се напи и я оставих да се опрая сама”, двамата с Калинчо се кискахме тихичко в шепи. Светът е малък, ама Пловдив – голям!

Имах още един случай да наблюдавам яваш-яваш дейност, която явно бе със заплащане на час, а не за обем свършена работа. Стоях и пушех пред ирландския бар “Червения лъв” в Долен Манхатън в очакване на футболен мач по телевизията. Пред страничния вход на заведението двама латиноси разтоварваха бира в метални бурета. Предвид хамалския ми опит процедурата на тази задача ми бе ясна отпреди – под ръба на отворения борд на камиончето на земята се поставят една върху друга една-две стари автомобилни гуми (външни), буренцето се търкаля по пода на каросерията, след което се бутва да падне върху гумите и накрая се натоварва на ръчна количка, за да бъде отнесено във вътрешноста на сградата.

Двамата потомци на Панчо Виля, на чието лице отгоре-додолу бе изписан лозунгът “маняна, маняна”, изпълняваха гореописаната процедура като на забавен видеокадър, който се забързваше само при движението на поредното буренце надолу към гумите. (Все пак, колкото и да е мързелив човек, той не може да промени гравитацията и земното ускорение!)

Някои хора свързват падането на комунизма в България с появата на банани в магазините през лятото. За други това събитие бе предопределено като начало на процедура за узаконяване на откраднатото от тях до 1989 г. и впоследствие.

За просяците обаче първите години след настъпването на демокрацията в нашата страна бяха блажени, тъй като милицията престана да се занимава с тях – отчасти защото се преименува на полиция и получи нови лъскави униформи, отчасти защото бе принудена да се занимава с несвойствени дотогава неща като охраняване на големи обществени прояви или да преследва истинските престъпници (второто и досега не й се удава). А и тогава хората в родния ми град, увлечени и постоянно обнадеждавани от обществените колизии, като че ли станаха по-милосърдни и охотно даваха милостиня.

През последните двайсетина години аз се изпедепцах (сиреч усъвършенствах) в разпознаването на прикритите и подминаването на неприкритите просяци в София. Разбира се в отделни случаи съзнателно съм давал монети, но само по изключение. Мнозина навярно са изпадали в ситуацията, някой да ги спре на улицата с думите: “Извинете, може ли да ви питам нещо?”. И навярно познават стандартни истории като описателното “аз съм от провинцията и не ми достигат 2,40 лева за влак да се прибера” или умилителното “дъщеря ми е болна и ми трябват 56 стотинки за лекарството” или по-прямото “ще ми услужите ли с 20 стотинки”.

Имах натрупан опит и от Полша и Словакия, където на времето “оперираха” доста румънски гастролиращи майстори в изкуството да умилостивяват хората и да ги карат да развържат кесиите си.

Така че манхатънските клошари и просяци определено няма да ме запомнят с нищо, а аз ги запомних само с това, че и в най-големите жеги ходят със солидни обувки на краката. Но за обувките пиша другаде.

На острова през 1892 г. отваря врати Имиграционната станция на Елис айлънд (Ellis Island Immigration Station). За няколко десетилетия през нея преминават 12 милиона имигранти, пристигнали в нюйоркското пристанище. Днес на табела на брега на Джързи, точно срещу острова, пише, че тези хора са дали тласък на промишлената революция в САЩ. Общоизвестен факт е, че понастоящем половината от американските граждани имат родствени връзки с поне един човек, минал през остров Елис. През 20-те години на миналия век дейностите по имиграция и натурализация преминава към консулските служби на САЩ в чужбина и станцията на острова постепенно опустява, докато пред 1954 г. е закрита окончателно. През 80-те години на миналия век започва възстановяването на сградите на Имиграционната станция на Елис айлънд и те са превърнати в музей.

Аз обаче не можах да го посетя, защото в момента не бе отворен за посетители. И не можах да потърся в архивите дали има някой с фамилно име Тренков или Моллов, пристигнал в Обетованата земя в началото на миналия век. Оставям тази справка да направи някой от многото Тренковци, които я обитават понастоящем...
Обувките

В който и град на света да отида, обичам да разглеждам (по-скоро да гледам) две неща: сградите покрай троторите и обувките на хората, стъпващи по същите тротоари.

Това разбира се не е занимание за човек, който посещава някое място чрез екскурзия на случайно подбрани хора, платили си на туристическа агенция. В подобна “организирана” дейност – предполагам, защото не съм го изживявал никога! – някакви водачи те мъкнат заедно с групата (спомнете си какво значи съветска група) на предначертани места по определен график, разказват ти разни работи и те хранят на определен час като добитък. Впрегнатият в хомот няма възможност да се озърта встрани и е принуден да гледа само натам, накъдето повелява каруцарят.

Естествено и аз притежавам известни добичи наклонности като магарешки инат например, но хич не си падам по груповите екскурзии, защото подобно на магаретата съм непоправим индивидуалист (е, с изключение на контактите с магариците!). По тази причина когато съм в чужд град, предпочитам да съм “неорганизиран”, за мога на воля и необезпокояван да си съзерцавам фасади на къщи и обувки на хора.

Съдбата така реши, че в рамките на разстояние от няколко седмици първо се запознах с обувките на обитателите на азерската столица Баку, а след това и със съоръженията за ходене у нюйоркчани.

След натрупания дотогавашен опит в областта на обувкологията след продължителни пребивавания в градовете на католическите Полша и Словакия, шиитският Баку ме смая. Почти всички мъже по улиците му бяха с почти идеално лъснати черни обувки, независимо дали ходеха по централните улици на града, или по неравните тротоари на по-крайните квартали. Обичайна гледка беше мъже на различна възраст да стоят по ъглите – на групи или сами, прави или клекнали, пушещи цигара или току-що захвърлили фаса. Но всички с безукорно лъснати до блясък обувки, включително и момченцата, които отиват или се връщат от училище.

Необходимо е обяснението (очевидно за някои), че в Баку на публични места се появяват предимно мъже, а видимите представителки на нежния пол са млади жени или момичета. Ако видиш някой сравнително елегантна жена на средна възраст, забързана по улицата, можеш да се обзаложиш, че е рускиня или друга чужденка, слязла от автомобила си.

Прочее очевидно рускините са навсякъде, не само из бившата съветска империя. На един претъпкан до задъхване тротоар на нюйоркската улица “Бродуей” (по-скоро авеню) зад гърба си чух характерен воронежки акцент. Смисълът на разменените послания беше: “А пък вчера моят тъпанар (явно американският съпруг) еди-какво си…” И след това: “О, това не е нищо. Ти да знаеш пък днеска моичкият (явно руснак) еди-що си…”

Естествено не можах да видя с какви обувки са обути сънародничките на Валентина Терешкова, защото по “Бродуей” в следобедните часове – когато имах неблагоразумието да се разхождам – буквално няма място да се обърнеш и затова си принуден да вървиш по посока на течението от тълпите туристи, докато ти се яви възможност да се изплъзнеш в някоя от съседните улици. И да си отдъхнеш.

Така че двете невидими млади рускини останаха в съзнанието ми само с репликите, не и с обувките си.

Затова констатирах следното относително масово явление – в пиковите часове, явно, отивайки на работа, мало и голямо от женски пол препуска по въпросните тротоари с онова, което в България наричаме маратонки. Препуска независимо дали облеклото подхожда на тези спортни обувки, или не. И понеже мало и голямо ходи с раница на гърба започнах да подозирам, че представителките на този разнообразен дамски свят си носят джапанки и/или чехли, за да се преобуят, след като стигнат там, закъдето са се запътили. Така се и оказа. Скоро пред любопитния ми поглед започнаха да пристигат поредица потвърждения на моите подозрения относно явлението преобуване, което разпределих на два типа. Преобуване от първи род: вози се в метрото, спирката й наближава, трескаво измъква маратонките и ги нахлузва на босо, натиква джапанките/чехлите в раничката, юрва се за позиция до вратата. Преобуване от втори род: качва се на метрото, юрва се да седне, измъква джапанките/чехлите, пльоква ги на пода, бавничко събува спортните обувки, с кеф и с размърдване на пръстите настанява крачката на удобничко.

Тъй че честа гледка бе как две делови дами с изискани рокли и чанти с портативни компютри в ръце разговарят оживено на тротоар, даже в района на Уолстрийт, а на краката имат маратонки. Понякога оръфани от употреба. Или как неделови дами маат по чехли или джапанки, оставяйки след себе си звука на тътрузене и шляпане, чиято динамика е право пропорционална на телесното им тегло и размера на стъпалото.
Втората промоция

Бях свидетел на още една промоция (commencement) чак в щата Ню Хемпшир на едно от братчетата на Ашли (виноват, но не си спомням името му!), което завършваше гимназия.

Дотам пътувах с автомобила на Питър, като пътешествието бе разделено на две. Първо прекарахме с него ден-два в къщата му в Конуей, Масачусетс, а после потеглихме за Нашуа, където живееше бъдещата тъща на Ясен. Това пътуване през няколко щата, както и пътешествието с Йои и Лили по-късно закъм сватбата изпълни очите ми с цветовете на Нова Англия. Но черният, сякаш, липсваше. Като споделих веднъж с по-големия си племенник своето впечатление, че в този район се срещат относително малко на брой чернокожи, той се съгласи, че е така и доста прямо ме уведоми, че “на Североизток негрите не виреят много-много”.

Досещам се, че това се дължи на исторически, сиреч демографски причини – първите заселници в Нова Англия са били бели европейци, а впоследствие черните роби от Африка са били откарвани предимно към земеделския Юг, – но не съм сигурен. Сигурен съм обаче, че няма защо да разглаголствам върху двата факта, че съвременните Съединени американски щати са съградени върху постепенното изтребване (във физически и икономически смисъл) на завареното местно население и чрез евтиния труд на робите. Те са очевидни, но тяхното описание и интерпретация се нуждаят от научен, а не публицистичен подход.

По пътя към Нашуа (явно индиански топоним) с Питър спряхме до крайпътно заведение и той ме попита искам ли да опитам храната на камионджиите. Естествено приех, влязохме и вътре видях картинка като на кино – разни мъжаги с бейсболни шапки, тениски, кожени якети и джинси нагъваха онова, което предстоеше да поръча моят домакин – пържени яйца с бекон и варени картофи с масло. И всичко това по много. Като за големи мъже, които карат големи камиони на големи разстояния.

Самото тържество по връчване на дипломите бе направо импозантно като за провинциална гимназия. Близо 900 (словом: деветстотин) абсолвенти в тоги и с четвъртити шапки седнали на столове върху хокейно поле в зала за около 5000 души публика. Такава зала в София сигурно никога няма да има, ако ще Иван Славков и тем-подобни да кандидатстват сто пъти за Зимни олимпийски игри. Спомням си навремето, когато много се интересувах от хокей и четях руски спортни вестници, в една статия (след един от малкото неуспехи на “непобедимата сборная”) авторът обясняваше едно от причините за успеха на канадците. Защото – пишеше храбрият съветски коментатор – в братска Чехословакия има 200 хокейни зали, в Швеция те са 800, а само в Канада цели 5000, докато у нас, тоест в СССР, целогодишно може да се играе хокей само в 10-12 т.нар. Дворци на спорта, които впрочем се използват и от фигуристи и за концерти.

Но да се върнем в залата край Нашуа. Читателят може да се досети, че при такъв брой имена, които трябва произнесе шамбеланът и при такъв брой ръце, които трябва да стисне директорът на школото, даже и на публиката след време й писва и започва да нервничи. В един такъв момент моят съсед по стол – Ашлиният татко Чък – изрече естествена за ситуацията реплика: “Абе скучни ги правят тези церемонии, трябва да ги разнообразяват с нещо”. Аз вметнах: “Да, бе, поне да пускат някакви реклами”, което развесели изненадващо много Чък и поне за кратко скуката бе пропъдена.

Докато най-после казаха името на “нашето момче”, то си получи кетапа и благополучно се изтеглихме за почерпката в дома на майката на абсолвента.

На път за Ню Йорк не успях да зърна от въздуха лондонската катедрала “Свети Павел” (“Сейнт Пол”), където навремето са ставали и тепърва ще стават разни неща, важни за британската корона. Ако не ме лъже паметта, именно там преди години беше пищната брачна церемония на престолонаследника Чарлз и симпатичната Даяна Спенсър. Чарлз вече разполага с втора съпруга, а Даяна намери покой от досадните папараци.

Параклисът “Свети Павел” в Долен Манхатън е оцелял по чудо през зловещата сутрин на 11 септември 2001 г., когато намиращите се отсреща две кули на Световния търговски център се срутиха. През няколкото следващи дни в параклиса и прилежащия му малък двор пожарникари, полицаи и медици са дирели кратки минути на покой, преди да подновят усилията си да спасят онези и онова, което може да бъде спасено.
Тази завършена през 1766 г. постройка (тогава на голо поле, а сега срещу празното място на рухналите кули) е най-старата действаща обществена сграда в Манхатън и единствената църква в английски колониален стил. “Сейнт Пол” е оцелял при пожара от 1776 г., унищожил една четвърт от Ню Йорк, а 13 години по-късно – на 30 април 1789 г. – в този параклис се е черкувал Джордж Вашингтон в деня на встъпването си в длъжност. Впрочем първият президент на САЩ е посещавал за молитви параклиса през двете години, докато Ню Йорк е бил столица на Съединените щати.

Двете мои посещения в параклиса на ъгъла на “Бродуей” и “Фултън” съвпаднаха с изложба, посветена на дните след 11 септември 2001 г. Тогава там в продължение на шест месеца стотици доброволци от цяла Америка на 12-часови смени са сервирали храна и напитки, оправяли са легла, молели са се на Бога и са помагали всячески на членовете на спасителните екипи.

Е
(Фото: Уикипедия)
кспозицията, която разглеждам в двора и вътрешността на храма, се състои от предмети, текстове, графити и още множество вещи, чийто смисъл в повечето случаи не разбирам, но успявям да усетя. Та нали съм отрасъл в свят, в който бе разрушена не само материята, но и душите на хората. Все пак и от комунистическата разруха оцеляха човешки души, но това е друга тема.
Бил Клинтън

На 23 юни 2004 г. хиляди нюйоркчани чакат часове под дъжда на огромна опашка пред “Рокфелер сентър”, за да се сдобият с автограф на Бил Клинтън върху книгата му “Моят живот”, която излиза този ден на пазара. “Клинтъноманията” продължава и на следващия ден в книжарница в района на Уолстрийт. Само през първия ден в САЩ са продадени 400 000 екземпляра от Клинтъновата автобиографична книга – рекорд за документалистика. А издателят обяви, че е планирал тиражът да стигне 2,25 милиона екземпляра. Тогава се чудя, когато Владимир Путин стане бивш президент, какви ли ще бъдат тиражите на неговите мемоари...

Впрочем Клинтън води убедително – узнавам тогава от местната преса – и в класацията по доходи от прочетени лекции (6,3 милиона долара) за последните 12 месеца. Но в общата ранглистата на знаменитостите по доходи той стои далеч назад след водачите: играчът на голф Тайгър Уудс с 80 милиона долара и актьора Джим Кери с 66 милиона за същия период.

По думите на Ясен, който явно също като мен бе чел рецензиите за “Моят живот”, авторът не казва нищо ново, тоест нищо, което да не е известно на широката публика. Сигурно тава е била целта.

През есента на 2004 г. едно издателство в България се зае с превода и издаването на тази книга. Възникна възможност да се включа в преводаческия колектив, но аз благородно я подминах и оставих широко поле за изява (и ниски хонорари) на мои колеги. Санким много съм “богат”, та не искам да се обогатявам допълнително на гърба на бедния бивш президент на САЩ – дотогава единственият стопанин на Белия дом, посещавал България. Когато Бил Клинтън беше в София, аз бях във Варшава, та не можехме да се срещнем, но затова пък по време на едногодишното ми пребиваване в полската столица, ми дойде на крака папа Йоан-Павел Втори, та се видяхме с него. Той ми помаха от два-три метра през стъклото на автомобилчето си. И аз му помахах…
Бензинът

През юни 2004 г. галон бензин за “шевролета” на Питър струва от 2,10 до 2,38 долара, в зависимост от щата и бензиностанцията. Това възлиза на докъм 63 цента за литър, сиреч около един лев или доста по-евтино околкото в Азербайджан, който все пак също е производител на петрол. Ясно защо почти цяла Америка е “на колела”. Ясно е и защо хората в САЩ получават право да влизат в заведения, където се сервират алкохолни напитки, едва на 21-годишна възраст – доста време след като са се сдобили с правото да управляват машината, която пие бензин.

Но ако цената на бензина бъде сравнена с таксата за закрит паркинг в Манхатън (8-10 долара за час), излиза, че имаш сметка колата да се движи, а не да стои на паркинг. Е, без да става дума за амортизацията... Това обяснява защо достъпността до безплатните места за паркиране е важен елемент от всекидневието на нюйоркчаните. И често в подслушаните разговори по улиците, в заведенията, в метрото и на други обществени места чувам да се обсъжда тази тема.
“Дяволските колца”

Аз съм велосипедист.

Моля читателят не приема това съждение като универсална максима от сорта на класическото “Мисля, следователно съществувам” или недотам класическото “Приятно ми е, Петров, дизайнер”.

Но е факт, че съм велосипедист. Не по рождение, разбира се, защото майка ми, когато ме е раждала на третия юнски ден през 1954 година, едва ли би понесла физическото усилие да изляза от лоното й на велосипедче, макар и на три колелца.

Първият ми велосипед беше един съветски “Минск” с контра, с който ходех на училище. Той беше собственост на Борислав, който го беше предоставил на своя приятел, брат ми Камен, а той пък – на мене. Впоследствие и двамата емигрираха, но колелото остана при мен. Научих от малки своите деца да оперират сръчно с двуколесна машинария и мисля, че са доволни от това и до днес. Ползвах този “Минск” (само с един предотвратен опит да бъда откраднат) чак до 2003 г., когато купихме на Мартин истински велосипед. Тогава изведнъж ме досрамя да карам редом със сина си този съветски чук и сърп. И се обзаведох с модерно превозно средство, задвижвано пак с мускулна сила, но подпомогната от механични облекчения като амортисьори, скорости и прочие.

Карам велосипед и през топлия, и през студения сезон, в студ и пек, в дъжд и сняг, на сухо и в поледица. Разбира се подобна дейност крие рискове от два типа – падания и кражби. [Има и трети риск от сгазване от кола, ама да не чуе дяволът...]

Многократно съм падал и съм се удрял зверски (не по главата, слава Богу, че ми слабото място!), но съм се облизвал като куче и съм продължавал. Няколко пъти са ми открадвали колелото, включително веднъж буквално под носа, но съм си купувал ново и съм продължавал. Някой ще каже: “Луд умора няма!”.

Така че истинска наслада беше за мен да наблюдавам с донякъде опитно око живота на манхатънския велосипедист. Островът не е много равен и някои от авенютата му са доста наситени с баири и спускания, предизвикващи редуване на пъшкане нагоре и юруш надолу.

Преди да попадна в Манхатън, по един от тв каналите “Дискавъри” бях гледал едно филмче за работата на нюйоркските велосипедни куриери. Някои от тях буквално с риск за живота си се хващаха на баирите отзад за някой камион с едната си ръка. После един такъв храбрец разказваше пред камерата, че наистина е опасно, но така спестява усилия и време за доставката на пратките.

С очите си видях няколко такива трудещи се и допълнително ги съжалих, защото повечето от тях носеха омотани около кръста си веригите за заключване на колелото. Ще поясня: става дума за солидни стоманени вериги със сегменти с размери по 5-6 сантиметра и заключвани с масивен катинар. Тоест освен раницата с пратките такъв човек носеше още по няколко кила на кръста си.

Впрочем заключването на велосипеда е важна процедура, която не бива да се подценява не само в родната ми София, но и – както се убедих – в Ню Йорк. Там оставените на улицата колела се заключват с вериги от мащаба на вече описаната. Даже някои от собствениците, явно ръководени от горчивия опит, имат навика предвидливо да демонтират предното колело и да го омотават заедно с рамата около някой стълб и да заключват всичко заедно с кофар. Сиреч, да забавят крадеца с още минута-две, за които да монтира предното колело (ако си носи инструменти), след което да отпраши.

Тук е мястото за интермецо със следния виц: Майк Тайсън оставя колелото си пред зала за фитнес, но не го заключва, а оставя само бележка с текст: “Do not steal. Mike Tyson”. След час се връща и на мястото на колелото заварва само друга бележка: “Do not chase. Lance Armstrong”.

Прочее тия “дяволски колца” (както казва един от Иван-Вазовите персонажи) са обект на кражби и в други мегаполиси. Помня, четох по новините, че една британска застрахователна компания направила своеобразен маркетинг за планирана нова услуга – застраховка срещу кражба на велосипеди, оставени на публични места. За целта компанията разположила на сто места в Лондон сто заключени велосипеда. След 24 часа към седемдесет от тях – ако не ме лъже паметта – вече липсвали...

Някъде на Първо или Второ авеню в Манхатън попаднах в един голям магазин за продажба и ремонт на велосипеди. Не ми бяха чак толкова интересни цените и моделите, колкото атмосферата. Вътре имаше хора, които просто си бъбреха, както си бъбрят постоянните посетители на някой бар. Оказа се, че двуколесните маниаци си имат дружество, един от чийто клубове май беше този магазин. Моето съучастие се сведе само до това да се взема един (безплатен) план-карта на велосипедните маршрути в Ню Йорк, който после подарих на Лили. И тя оправда доверието ми. После на 2-3 пъти тя и Йои участваха във велосипедната обиколка на Ню Йорк, което надлежно бе засвидетелствано с фотографии.

Та съм се зарекъл – ако някой ден пак отида в Ню Йорк, то ще е за да участвам заедно с Лили, Йои и Марти в годишната обиколка на града. Или за да гледам внуче, ама това е друга история...

С Лили и Марти станахме свидители на грандиозно шоу по случай 4 юли – националния празник на САЩ. От крайбрежния източен булевард на Манхатън наблюдавахме фойерверките. В живота си не бях виждал такова нещо. В някои моменти си казвах, че това в момента е най-красивото възможно, но след миг се появяваше нещо още по-красиво. Силите ми да опиша с думи преживяното не надхвърлят много-много възможностите на милиционера от популярния виц, който разказва: “Нема, нема и изведнъж... баси, майката!” Така, че тази тема може да бъде илюстрирана само със снимките на Лили.

След шоуто се обадих по телефона на жена си в Баку, за да споделя вълнението си от видяното. В азерската столица обаче беше към 8 часа сутринта, жена ми спеше заради предстоящия почивен ден и ми се разсърди, че съм я събудил. После и Лили ми се скара, че “много обичам да будя хората в почивните дни”.
Епилог

Всеки вниматален читател би обърнал внимание, че в заглавието на настоящия текст се говори между другото и за две погребения и би попитал с основание: "Ама къде е второто погребение, моля ви се?

Второто погребение беше на Рей Чарлз. Не присъствах и на него, както и на това на Рейгън. Смъртта на великия музикант отбелязах по времето на пътуването от Нашуа, Ню Хемпшир, до Джърси сити, на връщане от втората промоция – едно от братчетата на Ашли завършваше гимназия.

Тогава в колата на Ясен и Ашли слушам гласа на този певец по повечето от УКВ-станциите, като радиоводещите не правят никакъв коментар. Няма и нужда от коментар и обявяване на песните – музиката говори сама за своя изпълнител.

Същата тази вечер си спомням за концерта на Рей Чарлз в София през далечната 1980 г., за който сестра ми Вера ме спонсорира, сиреч ми купи билет – 18 лева (много пари за онова време). Този жест ми помогна да се доближа отчасти до магията на голямата музика.

Спомням си и за брат ми Йордан, който няколко години преди това ме спонсорира с две интегрални схеми – 2N3055 (ако не ме лъже паметта), които впрочем “взе” от службата си. Тези интегрални схеми помогнаха за моята рокаджийска (прекратена впоследствие) кариера, като ми послужиха като разменна монета при сдобиването с музикален инструмент.

Спомням си и за отказа – десетки години по-късно – на същата ми сестра и същия ми брат да ме спонсорират с време. Те трябваше да направят това в един момент, когато се нуждаех истински от време, за да им изплатя дяловете от наследствения имот.

Ама сигурно времето е пари, както казват американците според разпространеното становище. С пари обаче даже и в Америка не всичко се купува и продава, посочва една друга паралелна жизнена позиция.

Така че членовете на моята фамилия, замесени в този отказ, загубиха след това по нещо. Едни – дом и уважение, други – пари, а всички вкупом – цялост.

Във вечерта на тъга за Рей Чарлз си спомням с благодарност и за брат ми Камен, който, макар и от дистанция, през всичките години на раздяла и в годините на моето детство и ранна младост ме е дарявал с подкрепата си. Надявам се и аз да съм му бил полезен с нещичко.

Прочее, ако любезният читател, имал търпението да прочете този текст дотук, очаква някакви изводи и заключения, няма да го разочаровам.

Главното, основното, най-важното в двумесечното ми пребиваване в САЩ бе частичното събиране на семейство Тренкови по случай дипломирането на една от тях и за сватбата на един тях. +

Второстепенен ще остане фактът, че по време на това пребиваване навърших тъкмо 50 години. Големият подарък за своя юбилей получих от брат си Камен, който кредитира това посещение отвъд Атлантическия океан, а година по-късно отказа да си вземе тези пари.